Жул Верн
Капитан Немо (20)

XX
ТОРЕСОВИЯТ ПРОТОК

През нощта на 27 срещу 28 декември „Наутилус“ напусна водите на Ваникоро с извънредна скорост. Взе посока към югозапад и за три дни премина седемстотин и петдесетте левги, които делят групата Лаперуз от югоизточния край на Папуазия.

На първи януари 1868 година рано сутринта Консей ме намери на палубата.

— Ще позволи ли господарят да му честитя Новата година? — ми каза добрият момък.

— Разбира се, Консей. също както ако бях в Париж, в кабинета си в Ботаническата градина. Приемам поздравленията ти и ти благодаря за тях. Само че ще те попитам какво разбираш под „честита Нова година“ при обстоятелствата, в които се намираме. Дали че тази година ще бъде краят на нашето пленничество, или пък че през нея ще продължим това странно пътешествие?

— Бога ми — отговори Консей. — не знам какво да кажа на господаря. Несъмнено виждаме много интересни неща и от два месеца насам нямаме време да скучаем. Всяко ново нещо е по-изумително от предишните и ако тая прогресия продължава, не знам как ще свърши. Според мене, никога няма да имаме подобен случай.

— Никога, Консей.

— От друга страна, господин Немо, който напълно оправдава своето латинско име, никак не ни досажда — все едно, че не съществува.

— Точно така, Консей.

— Та аз мисля, ако това не е неприятно на господаря, че годината ще бъде честита, ако през нея бихме могли да видим всичко…

— Да видим всичко ли, Консей? Това може би ще бъде твърде много. А какво мисли по тоя въпрос Нед Ланд?

— Нед Ланд мисли точно противното на това, което мисля аз — отговори Консей. — Той е един положителен ум и един властен стомах. Да гледа рибите и да яде все риба не е достатъчно за него. Липсата на вино, на хляб, на месо не е много приятна за един достоен англосаксонец, който е свикнал с бифтеци и който съвсем не се плаши от ракия или джин в умерено количество.

— Що се отнася до мене, Консей, най-малко това ме безпокои и аз много добре се приспособявам към режима на кораба.

— Същото е и с мене — отговори Консей. — И аз толкова съм склонен да остана тук, колкото майстор Ланд — да избяга. Та ако започващата година не е честита за мене, тя ще бъде честита за него и обратното. Така че винаги ще има един доволен. Най-сетне, за да завърша, пожелавам на господаря онова, което ще му бъде приятно.

— Благодаря, Консей. Моля те само да оставим за по-късно въпроса за новогодишните подаръци, а дотогава да се задоволим само с едно здраво ръкостискане. Засега аз имам само това.

— Господарят никога не е бил толкова щедър — отговори Консей.

И като каза това, достойният момък си отиде.

На втори януари бяхме изминали вече единадесет хиляди триста и четиридесет мили или пет хиляди двеста и петдесет левги, откакто бяхме тръгнали по Японско море. Пред носа на „Наутилус“ се простираха опасните места на Коралово море край североизточния бряг на Австралия. Нашият кораб плаваше на няколко мили край опасните подводни скали, дето на десети юни 1770 година корабите на Кук малко останало да потънат. Корабът, на който бил Кук, се натъкнал на една скала, и ако не потънал, било благодарение на обстоятелството, че парчето корал, откъртено от удара, останало забито в разцепения корпус.

Много ми се искаше да посетя тия подводни скали, дълги триста и шестдесет левги, в които развълнуваното море се разбива със страшна сила и гърми като гръмотевица. Но в тоя миг наклонените плоскости на „Наутилус“ ни потопиха много надълбоко и аз не можах да видя нищо от високите коралови стени. Трябваше да се задоволя само с различните видове риби, измъкнати от мрежите ни. Между другото видях жермони. един вид скумрии, големи колкото тон, със синкави страни и нашарени с напречни линии, които изчезват, щом рибата умре. Тия риби ни придружаваха на цели стада и доставяха на трапезата ни извънредно изтънчени блюда. Бяха хванати също така голям брой спарове, дълги около пет сантиметра, които имаха вкус на доради, и хвърчащи пирапеди, истински подводни лястовици, които в тъмните нощи прорязват последователно въздуха и водата със своите фосфорни блясъци.

Между мекотелите и зоофитите в клуповете на мрежата намерих различни видове алсионери, урсини, чукове, шпори, кадрани, серити и хиали. Флората бе представена от хубави плаващи алги, от ламинери и макро-циети, пропити от слуз, която се процеждаше през порите им, а между тях — една възхитителна Meastoma deliniaroide, която бе класирана между рядкостите на музея.

На четвърти януари, два дни след като бяхме минали Коралово море, наближихме бреговете на Папуазия. По тоя повод капитан Немо ми съобщи, че има намерение да стигне до Индийския океан през протока Торес. Само това ми каза. Нед с удоволствие забеляза, че тоя път го приближаваше към европейските морета.

Торесовият проток се смята еднакво опасен и поради рифовете, с които е осеян, и поради диваците, които се срещат по бреговете му. Той отделя от Нова Холандия големия остров Папуазия, наричан още и Нова Гвинея.

Папуазия е дълга четиристотин левги, широка сто и тридесет левги и заема повърхност от четиридесет хиляди географски мили. Тя се намира между 0 градуса 19’и 10 градуса 2’и между 128 градуса 23’ и 146 градуса 15’ източна дължина. На обяд, когато помощникът определяше височината на слънцето, аз видях върховете на планините Арфалакс, които се възвисяваха на тераси и завършваха с високи остриета.

Открита в 1511 година от португалеца Франсиско Серано, тая земя е била посещавана последователно през 1526 година от Дон Жозе де Менезес, през 1527 от Грижалва, през 1528 от испанския генерал Алвар де Сааведра, през 1545 от Жуиго Ортес, през 1616 от холандеца Шутен, през 1753 от Никола Срюик, през 1792 от Таеман, Дармие, Фюмел, Картьоре, Едуардс, Бугенвил, Кук, Форест, Мак Клюе, Дантркасто, през 1823 от Дюперей и през 1827 от Дюмон Дюрвил. „Това е родината на чернокожите, които населяват цяла Малезия“ — казва господин де Риенци и аз никак не се съмнявах, че през това пътешествие случаят ще ме срещне с опасните Андамени.

И тъй „Наутилус“ беше пред входа на най-опасния проток на земното кълбо, протока, който и най-смелите мореплаватели едва се решават да преминат, протока, който Луи Пас де Торес преплава, връщайки се от Южните морета в Меланезия, и в който през 1840 година заседналите кораби на Дюмон Дюрвил насмалко щяха да потънат изцяло. Но „Наутилус“, който не се боеше от никакви морски опасности, щеше сега да види отблизо кораловите рифове.

Протокът Торес е около тридесет и четири левги широк, но е осеян с безброй острови, островчета, рифове и скали, които правят плаванията през него почти невъзможни. И поради това капитан Немо взе всички предпазни мерки преди преминаването му. Плавайки на повърхността, „Наутилус“ се движеше с умерена бързина. Витлото му като китова опашка цепеше бавно вълните.

Използувайки това положение, моите двама другари и аз се изкачихме на палубата, която както винаги беше празна. Пред нас беше кабинката на кормчията и ако се не лъжа, тоя път сам капитан Немо беше в нея и направляваше „Наутилус“.

Аз имах пред себе си великолепните карти на Торесовия проток, изработени от инженера-хидрограф Венсандон Дюмулен и от мичмана Куван Дебоа — сега адмирал, който беше в щаба на Дюмон Дюрвил през неговото последно околосветско плаване. Както и картите на капитан Кинг. тия карти са най-добрите, с които човек може да си служи, за да надвие мъчнотиите на тоя тесен проток, и аз ги проучвах с извънредно внимание.

Морето яростно кипеше около „Наутилус“. Течението на вълните, което се носеше от югоизток към северозапад със скорост от две мили и половина, се разбиваше в коралите, които стърчаха тук-там.

— Бурно море! — ми каза Нед Ланд.

— Ужасно, наистина — отговорих аз. — опасно дори за кораб като „Наутилус“.

— Тоя прокълнат капитан — поде канадецът — трябва да е сигурен, че познава пътя, защото виждам тук толкова много корали, че те биха разтрошили корпуса на кораба му на хиляди парчета, ако се допре макар и съвсем леко до тях.

И наистина положението беше опасно, ала „Наутилус“ се плъзгаше сякаш по чудо посред страшните подводни скали. Той не вървеше точно по пътя на „Астролабия“ и „Усърден“. който път беше гибелен за Дюмон Дюрвил. Той пое по на север, мина край остров Мърей и зави отново на югозапад към протока Кумберланд. Мислех, че ще мине през него, но той пое на северозапад и тръгна между множество почти непознати острови и островчета към остров Тунд и към Опасния канал. Аз дори се питах вече дали капитан Немо, който бе толкова неблагоразумен, че стигаше до лудост, не искаше да поведе кораба си през тоя проток, дето бяха заседнали двата кораба на Дюмон Дюрвил. Но изведнъж той втори път промени посоката и като се насочи право на запад, тръгна към остров Гвебороар.

Беше три часа следобед. Вълните се успокояваха, приливът бе почти пълен. „Наутилус“ се приближи до тоя остров, който е още пред очите ми с живописната си окрайнина от оголени палми. Ние плавахме край него най-малко на две мили. Изведнъж едно сътресение ме събори. „Наутилус“ се бе натъкнал на риф и остана неподвижен, като се наклони малко наляво.

Когато станах, видях на палубата капитан Немо и помощника му. Те изследваха положението на кораба, разменяйки по няколко думи на своя непознат език.

Ето какво беше положението. На две мили вдясно от нас се виждаше остров Гвебороар, брегът на който се извиваше като огромна ръка от север към запад. На юг и на изток се виждаха вече няколко коралови върха, които стърчаха поради отлива. Нашият кораб беше напълно заседнал, и то в едно от ония морета, дето приливите са слаби — неприятно обстоятелство за освобождаването на „Наутилус“ от скалите. Но корабът никак не беше пострадал, тъй като корпусът му беше извънредно як. Ала макар че не можеше да потъне, нито да се разцепи, имаше голяма опасност да остане завинаги закован на тия рифове и тогава с подводния кораб на капитан Немо беше свършено.

Тъй си мислех аз, когато капитанът, студен и спокоен, с постоянното си самообладание, без да изглежда нито развълнуван, нито ядосан, се приближи до мене.

— Злополука ли е? — казах аз.

— Не, обикновена случка — отговори ми той.

Но случка отвърнах му аз, — която все пак може да ви направи отново жител на земята, от която бягате! Капитан Немо ме погледна някак особено и кимна отрицателно. С тона той искаше да ми каже ясно, че нищо не би го принудило да стъпи отново на сушата. След това ми каза:

Впрочем, господин Аронакс, „Наутилус“ съвсем не е пред гибел. Той има да ви носи още дълго посред чудесата на океана. Нашето пътешествие е само в началото си и аз не искам да се лишавам толкова скоро от честта да ми бъдете спътник.

— Все пак, капитан Немо — подех аз, без да показвам, че съм разбрал иронията на думите му, — „Наутилус“ заседна във време на отлив. А в Тихия океан приливите не са големи и ако вие не можете да освободите „Наутилус“ от баласта му — което ми се струва невъзможно. — не виждам как той би могъл да изплава отново.

— Имате право, господин професоре, приливите на Тихия океан не са големи — отговори капитан Немо. — Но пък в Протока Торес е установена разлика от метър и половина между равнищата на прилива и отлива. Днес сме четвърти януари, след пет дни ще имаме пълнолуние. И аз ще бъда много учуден, ако луната, тоя любезен спътник на земята, не издигне достатъчно водните маси и не ми направи една услуга, която бих искал да дължа само на него.

След това капитан Немо, последван от помощника си. слезе във вътрешността на „Наутилус“. А корабът остана неподвижен, сякаш кораловите полипи го бяха вече зазидали със своя неразрушим цимент.

— Какво има, господине? — ми каза Нед Ланд, който дойде при мене след слизането на капитана.

— Нищо, драги Нед, ще почакаме спокойно прилива на девети януари, защото, изглежда, че луната ще има любезността да ни издигне наново над скалите.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— И тоя капитан няма ли да изнесе с лодка котвите си и да ги хвърли в открито море, да пусне машината с пълен ход и да направи всичко, за да се освободи от скалите?

— Защо е необходимо, щом приливът е достатъчен — отговори простичко Консей.

Канадецът погледна Консей и сви рамене. В него заговори морякът.

— Можете да повярвате, господине — отвърна той. — като ви кажа, че тоя железен съд никога вече няма да плава нито по, нито под морето. Годен е вече само за продан на килограм. И аз мисля, че е настъпил моментът да се избавим от компанията на капитан Немо.

— Драги Нед — отговорих. — аз не съм отчаян като вас от тоя смел „Наутилус“. И след четири дни, когато настъпи приливът на Тихия океан, ние ще знаем какво да правим. От друга страна, съветът ви да бягаме би могъл да бъде приемлив, ако бяхме край бреговете на Англия или на Прованс, но във водите на Папуазия е друго и винаги ще имаме време да прибегнем към тая крайност, ако „Наутилус“ не успее да се освободи от скалите, нещо, на което бих погледнал като на много сериозно събитие.

— Но няма ли поне да може човек да стъпи на сушата? — попита Нед Ланд. — Та това е остров. А на тоя остров има дървета. Под тия дървета — сухоземни животни, живи котлети и живи ростбиви, от които аз с удоволствие бих хапнал.

— Тук приятелят Нед има право — каза Консей. — И аз споделям неговото мнение. Дали господарят не би могъл да издействува от своя приятел капитан Немо да ни пренесе на сушата, ако не за друго, поне да не отвикнем да вървим по твърда земя?

— Мога да го помоля, но той ще откаже — отговорих аз.

— Нека господарят опита — каза Консей — и след това вече ще знаем какво да мислим за любезността на капитана.

За голяма моя изненада капитан Немо даде разрешението, за което го помолих. Дори стори това с голяма любезност и готовност, без да иска от мене обещание, че ще се върнем на кораба. Но бягството през земята на Нова Гвинея би било много опасно и аз не бих съветвал Нед Ланд да се опита да бяга. Много по-добре би било да е човек пленник на „Наутилус“, отколкото да попадне в ръцете на туземците на Папуазия.

Лодката бе оставена на наше разположение за следната заран. Не се опитвах да разбера дали капитан Немо ще ни придружава. Помислих дори, че никой от екипажа няма да ни води и че само Нед Ланд ще бъде натоварен да ръководи отплаването. Всъщност сушата беше най-много на две мили от нас и за канадеца щеше да бъде истинска шега да прекара лодката между подводните скали, които бяха толкова съдбоносни за големите кораби. На следния ден, пети януари, лодката бе измъкната от гнездото си и спусната от палубата в морето. За тая работа бяха достатъчни двама души. Веслата бяха в лодката и оставаше само да се качим в нея.

В осем часа, въоръжени с електрически пушки и със секири, ние напуснахме „Наутилус“. Морето беше много спокойно. Откъм сушата духаше лек ветрец. Консей и аз, седнали при веслата, гребяхме здравата, а Нед Ланд насочваше лодката в тесните проходи между скалите. Лодката маневрираше добре и плаваше бързо.

Нед Ланд не можеше да сдържа радостта си. Той беше същински пленник, избягал от тъмница, и никак не помисляше, че ще трябва да се върне пак в нея.

— Месо! — повтаряше той. — Ще ядем месо, и то какво месо! Истински дивеч! Жалко, че няма хляб! Не казвам, че рибата е нещо лошо, но не бива да се прекалява и един къс пресен дивеч, опечен върху жарава, ще разнообрази приятно нашите всекидневни ястия.

— Ах, колко сте лаком — отговаряше Консей. — Карате ме да ми текат лигите.

— Трябва само да се разбере — казах аз — дали в тия гори има дивеч и дали тоя дивеч не е-от такива размери, че той самият да улови ловеца.

— И тъй да е, господин Аронакс — отговори канадецът. чийто зъби сякаш бяха наточени като острие на брадва — и тъй да е, ядвам и тигър, ядвам и тигърска пържола, ако на тоя остров няма други четириноги животни.

— Нед почва да става опасен — отговори Консей.

— Каквото и да бъде — продължи Нед Ланд. — всяко животно с четири крака и без пера или на два крака, но с пера, ще бъде поздравено с моя първи изстрел!

— Добре сме! — отговорих аз. — Ето че неблагоразумията на майстор Ланд отново ще започнат!

— Не се страхувайте, господин Аронакс — отговори канадецът. — И гребете здравата! Трябват ми само двадесет и пет минути, за да ви предложа ядене по мой вкус.

В осем и половина часа лодката на „Наутилус“ спря лекичко на един пясъчен бряг, след като бе минала благополучно кораловия пръстен, който обкръжаваше остров Гвебороар.