Жул Верн
Капитан Немо (10)

X
ЧОВЕКЪТ НА ДЪЛБОЧИНИТЕ

Това бе казано от капитана на кораба.

При тия думи Нед Ланд веднага стана. По знак на господаря си полуудушеният стюард излезе политайки, без да прояви дори с едно движение озлоблението, което несъмнено изпитваше към канадеца — такава власт имаше капитанът върху своя кораб. Консей, заинтересован, въпреки темперамента си, и аз, който бях смаян, очаквахме мълчаливо развръзката на тая сцена.

Облегнат върху ъгъла на масата и със скръстени ръце, капитанът ни наблюдаваше много внимателно. Дали се колебаеше да заговори, или съжаляваше за току-що произнесените на френски думи? Можеше да се допусне.

След няколко мига мълчание, което никой от нас не посмя да наруши, той заговори със спокоен и дълбоко проникващ глас.

— Господа, аз говоря френски, английски, немски и латински. И още при първата ни среща можех да ви отговоря, но исках най-напред да ви опозная, а след това да размисля. Вашият четворен разказ, в същината си съвсем еднакъв, ме увери в самоличността ви. Сега знам, че случаят ме е срещнал с господин Пиер Аронакс, професор по естествена история от Парижкия музей, натоварен с научна мисия в чужбина, с неговия прислужник Консей и с Нед Ланд, канадец по произход, китоловец, който пътува на фрегатата „Абрахам Линколн“ от военната флота на Съединените американски щати.

Аз се поклоних в знак на съгласие. Капитанът не ми задаваше никакъв въпрос, затова и нямаше защо да отговарям. Тоя човек се изразяваше с отлична лекота, без никакво чуждо произношение. Изразите му бяха чисти, думите — точни, леснотата на говоренето — забележителна. И все пак аз не „почувствувах“, че той ми е сънародник.

Той продължи със следните думи:

— Вие господин Аронакс, несъмнено сте помислили, че съм много закъснял с това второ посещение. Така е, защото след като установих самоличността ви, исках да обмисля зряло как да се отнеса към вас. Много се колебах. Най-неприятни обстоятелства ви сблъскаха с човек, който е скъсал с човечеството. Вие смутихте моето съществувание…

— Неволно — казах аз.

— Неволно ли? — отговори непознатият, като повиши малко гласа си. — „Абрахам Линколн“ неволно ли ме търси из всички морета? Неволно ли се качихте вие на борда на тая фрегата? Вашите снаряди неволно ли отскочиха от корпуса на моя кораб? Майстор Ланд неволно ли го удари със своя харпун?

В тия думи долових сдържано раздразнение. Но срещу укорите аз имах един съвсем естествен отговор и му го казах:

— Господине — възразих аз, — вие сигурно не знаете споровете в Америка и Европа около вас. Вие не знаете, че някои злополуки, причинени от сблъскването с вашия подводен кораб, развълнуваха общественото мнение в двата континента. Няма да ви досаждаме с безкрайните предположения, чрез които хората се опитваха да обяснят необяснимия феномен, тайната на който знаете само вие. Но трябва да ви е известно, че когато „Абрахам Линколн“ ви преследваше чак до северните води на Тихия океан, той смяташе, че преследва някакво могъщо морско чудовище, от което фрегатата на всяка цена трябваше да очисти океана.

По устните на капитана се изписа полуусмивка и след това той отговори спокойно:

— Господин Аронакс, ще посмеете ли да твърдите, че вашата фрегата не би преследвала и обстрелвала един подводен кораб, както би преследвала и някое морско чудовище?

Тоя въпрос ме смути, защото несъмнено капитан Фарагут не би се двоумил. Той би сметнал за свой дълг да унищожи подобен апарат, също както и някой гигантски нарвал.

— Разбирате, нали господине — продължи непознатият, — че имам право да ви смятам за врагове.

Не отговорих нищо, защото нямаше смисъл. Защо да се възразява срещу подобно предположение, щом силата може да унищожи и най-силните доводи?

— Аз се колебаех дълго — продължи капитанът. — Нищо не ме задължаваше да ви окажа гостоприемството. Ако трябваше да се разделя с вас, нямаше за какво да ви виждам. Щях да ви върна на палубата на кораба, който бе ваше убежище. Щях да потъна във водата и щях да забравя, че сте съществували някога. Нямах ли право да сторя това?

— Това може би е право на дивак — отговорих аз, — но не и на цивилизован човек.

— Господин професоре — възрази живо капитанът, — аз съм цивилизован човек, както вие разбирате това. Аз съм скъсал с цялото общество по съображения, които само аз мога да преценя. Тъй че аз не се подчинявам на неговите закони и ви моля никога да не ми говорите за тях.

Това бе казано съвсем ясно. Мълния от гняв и презрение пламна в очите на непознатия и аз разбрах, че в живота на тоя човек имаше някакво страшно минало. Той не само се бе поставил извън човешките закони, но бе станал и независим, свободен в пълния смисъл на тази дума, недосегаем! Та кой би посмял да го преследва в дълбочините на моретата, когато и на повърхността той проваляше всички опити, насочени срещу него? Какъв кораб би устоял при сблъскване с неговия подводен монитор?^[1] Коя броня, колкото и дебела да е, би издържала ударите на носа на неговия кораб? Никой човек не би могъл да поиска от него сметка за делата му. Ако той бе вярващ — бог, или ако имаше съвест — съвестта му биха били едничките съдници, от които той можеше да зависи. Тия размисли минаха бързо през ума ми, докато странният човек мълчеше, сякаш цял потънал и съсредоточен в себе си. Аз го гледах с уплаха, примесена с любопитство, и сигурно така, както Едип е гледал Сфинкса. След като мълча доста дълго, капитанът отново заговори.

— Та аз се колебах — каза той, — но помислих, че моите интереси могат да се съгласуват с естественото състрадание, на което всяко човешко същество има право. Щом случаят ви доведе, вие ще останете тук. Вие ще бъдете свободни и в замяна на тая свобода, която все пак ще бъде относителна, аз ще ви поставя само едно условие. И вашата дума, че го приемате, ще ми бъде достатъчна.

— Кажете, господине — отговорих аз. — Мисля, че това условие ще е такова, каквото всеки честен човек може да приеме.

— Да, господин професоре, и ето какво е то. Възможно е някои непредвидени обстоятелства да ме принудят да ви затворя в каютите ви за няколко часа или за няколко дни. Не бих искал да упражнявам никакво насилие и затова ще очаквам от вас в тоя случай безропотно подчинение повече от всеки друг път. Действувайки така, аз ви освобождавам напълно, снемам от вас всякаква отговорност, защото ще ви поставя в невъзможност да видите неща, които не трябва да виждате. Приемате ли това условие?

Значи на кораба ставаха неща — най-малкото странни, и които по никой начин не биваше да бъдат виждани от хора, нескъсали с човешките закони! Между изненадите, които ми готвеше бъдещето, тая изненада не бе най-малката.

— Приемаме — отговорих аз. — Само че ще ви помоля, господине, да ми позволите един въпрос.

— Говорете, господин Аронакс.

— Вие казахте, че ще бъдем свободни на вашия кораб.

— Напълно.

— Питам ви как разбирате вие тая свобода?

— Свобода да се разхождате, да гледате, дори да наблюдавате всичко, което става тук — с няколко редки изключения — изобщо, свобода, която имаме ние самите, моите другари и аз.

Очевидно бе, че съвсем не бяхме се разбрали.

— Извинете, господине — подех аз. — Но тая свобода е свободата на затворника да се разхожда из целия затвор! Тя не може да ни стига.

— Ще трябва обаче да ви стига!

— Какво, ние ще трябва да се откажем завинаги да видим нашето отечество, приятелите и близките си?

— Да, господин Аронакс. Но да се откажете да поемете наново това непоносимо иго на земята което хората наричат свобода, може би не е толкова тежко, колкото предполагате!

— И таз добра! — извика Нед Ланд. — Аз никога няма да обещая, че не ще се мъча да избягам!

— Аз не искам да обещавате, майстор Ланд — отговори студено капитанът.

— Господине! — отговорих аз, кипнал въпреки волята си. — Вие злоупотребявате с положението си по отношение на нас! Това е жестоко!

— Не, господине, това е снизхождение! Вие сте мои пленници след сражение! Аз запазих живота ви, когато само с една дума бих могъл да ви потопя отново в бездната на океана! Вие ме нападнахте! Вие дойдохте да разкриете една тайна, която никой в света не бива да узнава, тайната на моето съществуване! И вие смятате, че ще ви върна на тая земя, която не бива да знае нищо за мене? Никога! Като ви задържам тук, аз не пазя вас, пазя себе си!

Тия думи показваха, че капитанът има такова гледище, срещу което никакви доводи не помагат.

— И така, господине — подех аз, — вие значи ни предлагате съвсем просто — да избираме между живота и смъртта?

— Точно тъй.

— Приятели — казах аз, — щом въпросът е поставен тъй, няма какво да се отговаря. Никакво обещание не ни свързва с господаря на кораба.

— Никакво, господине — отговори непознатият.

После с по-мек глас продължи:

— Сега позволете ми да се доизкажа. Аз ви зная, господин Аронакс. Вашите другари може би не, но вие не ще съжалявате много, че случаят ви свързва с моята съдба. Между книгите, които използувам за моите любими занимания, вие ще намерите отпечатаното ваше съчинение за морските дълбочини. Често съм го чел. Във вашето произведение вие сте постигнали онова, което ви е позволила земната наука. Но вие не знаете всичко, не сте видели всичко. Позволете ми да ви кажа, че няма да съжалявате за времето, прекарано на моя кораб. Вие ще пътувате в страната на чудесата. Учудването и смайването ще бъдат навярно нещо обикновено за вас. Вие няма да се преситите лесно от непрекъснатото зрелище, което ще бъде пред очите ви. В една нова и кой знае, може би последната подводна обиколка аз ще видя отново всичко, което съм могъл да проуча в дъното на тия толкова пъти прекосявани морета, и вие ще бъдете мой другар в проучванията. От днес нататък вие влизате в един нов свят, ще видите неща, които не е видял още никой човек — защото, не става дума за мене и за моите хора — и нашата планета благодарение на мене ще ви открие последните си тайни.

Не мога да отрека, че тия думи на капитана упражниха върху ми голямо въздействие. Той бе намерил слабото ми място и за миг аз забравих че съзерцаването на тия чудесни неща не можеше да изкупи загубената свобода. Ала от друга страна, надявах се, че бъдещето ще разреши тоя важен въпрос. Затова задоволих се само да отговоря:

— Господине, ако сте скъсали с човечеството, иска ми се да вярвам, че не сте отрекли всяко човешко чувство. Ние сме корабокрушенци, прибрани милостиво на вашия кораб, и няма да забравим това. Колкото се отнася до мене, няма да отрека, че онова, което ми обещава тая среща с вас, ще бъде едно голямо удовлетворение в замяна на свободата, тъй като понякога интересът към науката може да погълне човека дотам, че да не чувствува липсата на свобода.

Помислих, че капитанът ще ми подаде ръка да подпечатим нашия договор. Той не го стори. И аз искрено го съжалих в душата си.

— Последен въпрос — казах аз, тъкмо когато тоя загадъчен човек се канеше да излезе.

— Кажете, господин професоре.

— Как трябва да ви именувам?

— Господине — отговори капитанът, — за вас аз съм капитан Немо^[2]. Вашите другари и вие сте за мене само пътници на „Наутилус“^[3].

Капитан Немо повика някого. Влезе един стюард. Капитанът му даде нарежданията си на същия непознат за мене език. После се обърна към канадеца и Консей и им каза:

— Обедът ви чака във вашата каюта. Моля последвайте тоя човек.

— Не е за отказване! — отговори китоловецът. Консей и той излязоха най-сетне от килията, дето бяха затворени повече от тридесет часа.

— А сега, господин Аронакс, нашият обед е готов. Позволете ми да ви заведа.

— Моля, господин капитан.

Тръгнах след капитан Немо и щом влязох през вратата, поех по някакъв осветен с електричество коридор, подобен на параходните коридори. След десетина метра пред мене се отвори втора врата.

Влязох в трапезарията, украсена и мебелирана със строг вкус. В двата края на тая зала се издигаха високи дъбови етажерки, инкрустирани с абанос, и по техните лавици блестяха невероятно скъпи фаянсови, порцеланови и кристални предмети. Сребърни и златни съдове грееха, осветени от лъчистия таван, украсен с изтънчени картини, които смаляваха и смекчаваха блясъка.

Насред трапезарията имаше богато наредена маса. Капитан Немо ми посочи мястото, което трябваше да заема.

— Седнете — каза ми той — и яжте като човек, който умира от глад.

Обедът се състоеше от няколко ястия, приготвени само от морски продукти, и от няколко други, които не можах да разбера какви са и какъв е произходът им. Трябва да призная, че всичко беше вкусно, само че с малко по-особен вкус, с който бързо свикнах. Стори ми се, че тия ястия съдържат много фосфор и че трябва да са от морски произход.

Капитан Немо ме гледаше. Не го попитах нищо, но той отгатна мислите ми и сам отговори на въпросите, които горях от желание да му задам.

— Повечето от тия ястия са непознати за вас — каза ми той. — Но можете да ги ядете без страх. Те са безвредни и питателни. Аз отдавна се отказах от земните ястия и от това съвсем не съм по-зле. Моят екипаж, който се състои от яки мъже, се храни като мене.

— Значи — казах аз — всички тия храни са продукти на морето?

— Да, господин професоре, морето ме снабдява с всичко, което ми е нужно. Понякога поставям мрежи и ги издърпвам пълни до скъсване. Друг път отивам на лов сред водата — тая стихия, която изглежда недостъпна за човека — и ловя дивеч, който обитава моите подводни гори. Моите стада, както стадата на стария овчар Нептун, пасат из безпределните пасища на океана, без да се страхуват. Тук аз имам обширно имение, засято от природата с всевъзможни неща.

Погледнах малко учудено капитан Немо и му отговорих:

— Разбирам много добре, господин капитан, че мрежите ви измъкват великолепни риби за вашата трапеза; разбирам, но не толкова добре, че ходите на лов за морски дивеч из вашите „подводни гори“ но съвсем не мога да разбера как може да има във вашите ястия и най-малкото късче месо.

— Не, господине — отговори капитан Немо. — Аз никога не употребявам месо от сухоземни животни.

— Ами това например? — казах аз, като посочих едно ястие, от което бяха останали няколко резенчета филе.

— Това, което смятате за месо, господин професоре, е филе от морска костенурка. Ето също така няколко дробчета от делфин, които ще ви се сторят като яхния от свинско месо. Моят готвач приготвя отлично и особено отлично консервира най различни океански продукти. Опитайте всички ястия. Ето консерви от специални мекотели, за които малайците казват, че са най-вкусните в света; ето крем, направен от мляко на кит, а захарта му е от големите водорасли из Северно море; най-сетне, позволете да ви предложа сладко от анемонии, което е толкова хубаво, колкото сладката от най-вкусните плодове.

И аз опитвах повече от любопитство, отколкото от лакомство, а през това време капитан Немо ме смайваше със своите безкрайни разкази.

— Но морето, господин Аронакс, тая щедра и неизчерпаема майка-кърмачка, не само ме храни, то ме и облича. Платовете за нашето облекло са изтъкани от копринените влакна, които покриват някои миди, и са боядисани с пурпура на древната епоха, разнообразен с морави бои, които извличам от средиземноморските миди — аплизии. Парфюмите, които ще намерите върху тоалетната маса в каютата си, са продукт от дестилацията на някои морски растения. Леглото ви е направено от най-меките водорасли на океана. Перото, с което ще си служите, е от китова кост, мастилото — от течността, която отделя сепията и калмарът. Сега аз получавам всичко от морето, тъй като един ден всичко пак ще се върне в него.

— Вие обичате морето, капитане?

— Да! Обичам го. Морето е всичко! То заема седем десети от земното кълбо. Неговият дъх е чист и здрав. То е безпределна пустиня, в която човек никога не се чувствува сам, защото усеща, че животът трепти около него. Морето е само носител на едно свръхестествено и чудно съществувание; то е само движение и любов; то е живата безкрайност, както казва един от вашите поети. И действително, господин професоре, природата се проявява в него чрез своите три царства: минералното, растителното и животинското. Животинското е застъпено нашироко с четири групи зоофити^[4], три класа прешленовидни, пет класа мекотели, три класа гръбначни, млекопитаещи, влечуги и неизброими легиони риби, безкраен разред животни, който наброява до тринадесет хиляди вида, от които само една десета са сладководни. Морето е големият резервоар на природата. От морето е почнало, тъй да се каже, земното кълбо и пак може би с него ще свърши! В него е върховният покой. Морето не принадлежи на деспотите. По неговата повърхност те все още могат да упражняват своите изключителни права, могат да се бият, да се унищожават, да пренасят всички земни ужаси. Ала тридесет стъпки по-надолу тяхната власт спира, влиянието им престава, могъществото им изчезва! Ах, господин професоре, живейте, живейте в дълбочините на морето! Само тук човек е независим! Тук не признавам никакви господари! Тук аз съм свободен!

Капитан Немо изведнъж млъкна сред тоя възторг, който бликаше от него. Не бе ли се увлякъл повече, отколкото му позволяваше неговата обикновена сдържаност? Не бе ли казал повече, отколкото трябваше? Няколко минути той се разхожда твърде възбуден. Сетне нервите му се успокоиха, лицето му прие своя обикновен студен израз, той се обърна към мене и каза:

— Сега, господин професоре, ако искате да разгледате „Наутилус“ — аз съм на ваше разположение.