Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ

I
ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Започна втората част от това пътешествие под водата. Първата свърши с вълнуващата сцена в кораловото гробище, която остави в душата ми дълбоко впечатление.

Така минаваше целият живот на капитан Немо в дълбочините на безкрайното море — той бе приготвил дори гроба си в неговите най-непристъпни бездни. Там ни едно от океанските чудовища нямаше да наруши последния сън на хората от „Наутилус“, на тия приятели, свързани неразделно едни с други както през живота, така и в смъртта! „Нито човек!“ — беше добавил капитанът.

Все това яростно и неумолимо недоверие към човешкото общество!

Колкото се отнася до мене, аз не се задоволявах само с предположенията, които бяха достатъчни за Консей. Добрият момък продължаваше да вижда в капитана на „Наутилус“ само един непризнат учен, който отвръщаше с презрение на човечеството за безразличието, с което то се бе отнесло към него. Освен това за него той беше един човек, който, преситен от земните разочарования, е трябвало да се оттегли в тая недостъпна среда, дето можеше да проявява свободно своите склонности. Но според мене това предположение обясняваше само една страна от същината на капитан Немо.

Наистина загадката на тая последна нощ, когато бяхме заключени и приспани, грубата предпазна мярка от страна на капитана, когато дръпна от очите ми далекогледа, смъртоносната рана на матроса, причинена от необяснимото сблъскване на „Наутилус“, всичко това ме насочваше към нови мисли. Не! За капитан Немо не бе достатъчно само да бяга от хората! Неговият страшен кораб му служеше не само за да задоволи инстинкта му за свобода, но навярно и за някакво ужасно отмъщение.

Ала сега нищо не ми е напълно ясно, съзирам в мрака само бледи светлини и ще трябва да се огранича да пиша, както се казва, под диктовката на събитията.

Впрочем нас нищо не ни свързва с капитан Немо. Той знае, че е невъзможно да избягаме от „Наутилус“. Ние дори не сме затворници, които са дали честна дума. Никакво задължение на чест не ни обвързва. Ние сме само пленници, само затворници, представяни поради някаква привидна учтивост за гости. Нед Ланд не се е отказал от надеждата да си възвърне свободата. Той ще се възползува бездруго от първия сгоден случай. Аз сигурно ще постъпя като него. И все пак ще направя това с известно съжаление, отнасяйки със себе си всичко, което благодарение на великодушието на капитан Немо ще можем да научим от тайните на „Наутилус“. Защото в края на краищата трябва ли да мразим тоя човек или, напротив, да се възхищаваме от него? Какъв е той — жертва или палач? И освен туй, да си призная, аз бих искал, преди да се разделя завинаги с него, да съм извършил това кръгосветско подводно пътешествие, началото на което беше толкова великолепно. Бих искал да видя напълно всички чудеса на земното кълбо, събрани под водата. Бих искал да видя онова, което никой човек досега не е видял, дори и да рискувам живота си в тая ненаситна жажда за познания! Какво съм открил досега? Нищо или почти нищо, защото сме изминали само шест хиляди левги през Тихия океан.

Но аз зная много добре, че „Наутилус“ се приближава до обитавани земи и че ако ни се представи някакъв сгоден случай за спасение, би било жестоко да пожертвувам спътниците си заради моята страст към незнайното. Ще трябва да вървя с тях, може би дори да ги водя. Но дали някога ще имаме тоя сгоден случай? Принудително лишеният от свобода човек желае такава възможност, но ученият, любопитният — се бои от нея.

Тоя ден, 21 януари 1868 година, по обяд помощникът дойде да изчисли височината на слънцето. Аз се изкачих на палубата, запалих пура и гледах какво прави той. За мене беше съвсем очевидно, че тоя човек не разбира френски, защото на няколко пъти изказвах гласно мисли, които биха привлекли вниманието му, ако ги бе разбрал, ала той си остана равнодушен и ням.

Докато той наблюдаваше със секстанта, един матрос от „Наутилус“ — същият юначага, който ни бе придружавал в първия подводен излет на остров Креспо — дойде да изчисти стъклата на прожектора. И аз разгледах устройството на апарата, силата на който се увеличаваше стократно от пръстенообразно наредените — както в маяците — лещовидни стъкла, които събираха светлината в необходимата плоскост. Електрическата лампа бе направена така, че да може да дава цялата си осветителна мощ. И действително светлината се произвеждаше в безвъздушно пространство, което осигуряваше едновременно и равномерността, и силата и. Това безвъздушно пространство спестяваше също така острите графити, между които се образува светещата дъга. А това спестяване бе важно за капитан Немо, който не можеше да ги набавя лесно. Но при тия условия те почти не се хабяха.

Когато „Наутилус“ се приготви да поеме отново подводния си път, аз слязох в салона. Люковете се затвориха и ние тръгнахме.

Сега браздяхме водите на Индийския океан. Тук „Наутилус“ плаваше обикновено на дълбочина между сто и двеста метра. Така продължи няколко дни. С изключение на мене, който обичам безпределно морето, на всеки друг часовете сигурно биха се видели дълги и еднообразни; но всекидневните разходки на палубата, дето се освежавах с животворния въздух на океана, гледката през стъклата на салона към тая пълна с богатства вода, четенето в библиотеката, подреждането на записките ми — всичко това запълваше изцяло времето ми и нито за миг не ме уморяваше, нито ме отегчаваше.

Здравето на всички ни бе съвсем добро. Хранителният режим на кораба напълно ни подхождаше и ако питаха мене, аз бих могъл да карам преспокойно без разнообразието, което Нед Ланд в знак на протест се стараеше да внася в храната ни. От друга страна, при тая постоянна температура нямаше опасност дори и от хрема. А „дендрофилите“, познати в Прованс като „морски копър“, от които в кораба имаше известен запас, със своята лека, разтапяща се тъкан бяха отличен лек против кашлица.

В продължение на няколко дни видяхме голям брой морски птици, ципоноги рибари и чайки. Няколко бяха сръчно убити и сготвени по особен начин, ни доставиха доста вкусни блюда от морски дивеч.

Мрежите на „Наутилус“ уловиха няколко вида морски костенурки от рода каре, с издут гръб, чиято черупка се цени много. Тия влечуги, които се гмурват лесно, могат да остават дълго под водата, като затварят месестата клапа в изхода на носния си канал. Когато бяха уловени, някои от тия костенурки още спяха, скрити в черупките си, които ги защищават от морските животни. Тяхното месо не е нещо особено, но яйцата им са извънредно вкусни.

Колкото до рибите, те предизвикваха нашето възхищение винаги когато виждахме неочаквано през прозорците на салона техния скрит подводен живот. И аз видях там видове, които не бях срещал дотогава.

Ще спомена главно острасионите, които живеят изключително в Червено море, в Индийско море и в оная част от океана, която мие бреговете на Централна Америка. Тия риби подобно на костенурките, на броненосците, на морските таралежи и на раковините са защитени от броня, която не е нито варовита, нито камениста, а чисто костна. Понякога тя е във форма на триъгълник, друг път — на четириъгълник.

Ще спомена, както са записани във всекидневния бележник на Консей, някои риби от рода на тетродоните, които се срещат изключително в тия морета, спанглерианите с червен гръб и бели гърди, които се отличават с три реда надлъжни снопчета, и електрическите риби, дълги седем пръста и нашарени с най-ярки багри. След това като образци от други родове — яйцевидни риби, наподобяващи възчерно яйце, набраздени с бели ивички и без опашки; дирдони, истински морски таралежи, въоръжени с бодли и способни да се издуват така, че стават същински кълба, набучени с шипове: морски кончета, каквито има във всички океани; хвърчащи пегаси, с удължена муцунка, гръдните перки на които са много широки, разположени като криле, и им помагат, ако не да летят, поне да подскачат във въздуха; гълъби с лопатести човки и с опашки, покрити с много костни пръстени; макрогнати с дълги челюсти, великолепни, дълги около двадесет и пет сантиметра риби с най-приятни шарки; оловноцветни колиомори с грапави глави; милиарди дребни, скачащи рибки, набраздени с черно, с дълги гръдни перки, риби, които се плъзгат по повърхността на морето с невероятна бързина; прелестни велифери, които вдигат перките си като корабни платна под попътен вятър; великолепни кюрти, които природата щедро е надарила с жълти, небесносини, сребърни и златни бои: трихоптери, крилата на които са от влакна; котти, винаги изпоцапани с тиня, които произвеждат лек шум; тригли, дробът на които се смята за отрова; бодиани, които имат над очите си подвижни капаци; и най-сетне суфлети с дълги тръбовидни муцуни, истински мухоловки, които убиват насекомите, като ги удрят просто с капка вода.

В осемдесет и деветия род риби, класирани от Лесепед, които са от втория подклас на костните и за които са характерни едно капаче и гръдна ципа, видях скорпената, на която главата е с бодли и има само една гръбна перка: тия риби имат или нямат люспи в зависимост от поделението на рода, към което принадлежат. От второто поделение са образците от дидактили, дълги тридесет-четиридесет сантиметра, набраздени с жълт и и в или, и главите на които им ат фантастичен вид. А към първото поделение се числи оная чудновата риба, наречена справедливо „морска жаба“ с голяма глава, понякога дълбоко вдлъбната, а друг път съвсем издута; набучена с бодли и осеяна с подутини, тя има неправилни и грозни рога; тялото и опашката й са мазолести: шиповете й причиняват опасни рани; тя е отвратителна и ужасна.

От 21 до 23 януари „Наутилус“ изминаваше по двеста и петдесет левги в двадесет и четири часа или петстотин и четиридесет мили, което прави двадесет и две мили в час. През време на пътуването виждахме различни видове риби: то беше поради обстоятелството, че електрическият блясък ги привличаше и те се мъчеха да плуват заедно с нас. Повечето от тях не можеха да плуват с такава скорост и скоро изостанаха назад. Някои обаче успяваха известно време да се задържат във водите около „Наутилус“.

На 24 сутринта при 12 градуса 5’южна ширина и 94 градуса 33’ дължина стигнахме остров Килинг, коралово възвишение, осеяно с великолепни кокосови палми, което е било посетено от господин Дарвин и от капитан Фитц Рой. „Наутилус“ мина близо до бреговете на тоя пустинен остров. Драгите на кораба извлякоха много видове полипи и бодливокожи и интересни раковини от подразделението на мекотелите. Остров Килинг скоро изчезна от хоризонта и ние заплавахме в северозападна посока към крайната южна точка на Индийския полуостров.

— За нас цивилизованите страни са много по-важни — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — отколкото островите на Папуазия, дето се срещат повече диваци, отколкото сърни! В Индия, господин професоре, има пътища, железници, английски, френски и индуски градове. Няма да минеш и пет мили и ще срещнеш някой сънародник. Е-хе! Дали не е дошло време да офейкаме от капитан Немо?

— Не, Нед, не — отговорих твърдо аз. — Нека караме така, както казвате вие, моряците. „Наутилус“ се приближава до обитаваните континенти. Той се връща към Европа, нека ни заведе нататък. Стигнем ли веднъж нашите морета, ще видим кое ще е най-разумно да направим. Впрочем не вярвам, че капитан Немо ще ни позволи да отидем на лов по Малабарските или Короманделските брегове, както в горите на Нова Гвинея.

— Ами не можем ли без неговото позволение? Не отговорих на канадеца. Не исках да споря. В същност искаше ми се да използувам докрай възможностите, които ми даваше съдбата, като ме бе довела на „Наутилус“.

След остров Килинг нашият ход стана изобщо по-бавен. Освен това той стана и по-произволен и често слизахме много дълбоко. Няколко пъти бяха употребени наклонените плоскости, които чрез вътрешни лостове можеха да бъдат поставяни косо към водолинията. Слязохме така до два и до Три километра, но ни веднъж не проверихме големите дълбочини на това Индийско море, дето сонди дори от тринадесет хиляди метра не стигат до дъното. Що се отнася до температурата на долните пластове, термометърът неизменно сочеше четири градуса над нулата. Аз забелязах само, че горните пластове на водата бяха винаги по-студени в плитките места, отколкото в открито море. На 25 януари океанът беше съвсем пустинен. „Наутилус“ прекара тоя ден на повърхността и неговото мощно витло така цепеше вълните, че те се издигаха много нависоко. При тия условия как можеше да не бъде взет за гигантски кит? Прекарах три четвърти от деня на палубата. Гледах морето. На хоризонта не се виждаше нищо; само към четири часа следобед — един дълъг пътнически параход, който плаваше в насрещна посока, към запад. Неговите мачти се виждаха, но той не можеше да забележи „Наутилус“, който бе съвсем наравно с водата. Помислих, че тоя параход принадлежи на Източното и полуостровно параходно дружество, което обслужва линията Цейлон — Сидней, като минава през нос Крал Георг и през Мелбърн.

В пет часа вечерта, преди бързото здрачаване в тропическите области, когато денят веднага се превръща в нощ, Консей и аз бяхме смаяни от една странна гледка.

Има едно прелестно животинче, срещата с което според древните носи щастие. Аристотел, Атеней, Плиний, Опиен са проучвали неговите привички и са изчерпали в описанията му всички поетични средства на гръцките и римските учени. Те са го наричали „Наутилус“ и „Помпилиус“. Но съвременната наука не е усвоила това название и сега мекотелото е известно под името аргонавт.

Та една група от тези аргонавти пътуваше сега на повърхността на океана. Ние можахме да преброим много стотици. Те бяха от тези аргонавти с мехурчета, които се срещат само в Индийско море.

Тия грациозни мекотели се движеха заднишком, посредством своята двигателна цев, като изхвърляха през тая цев водата, която са погълнали. Шест от осемте им пипала, удължени и изтънени, плуваха по водата, докато другите две, извити като листа на палма, се издигаха срещу вятъра като леки корабни платна. Аз виждах много добре тяхната спирална и вълнообразна раковина, която според Кювие прилича на елегантна лодка. Истинска лодка действително, която носи животното, секрециите на което са я сътворили, без обаче самото животно да е сраснато с нея!

— Ако иска, аргонавтът може да напусне раковината си — казах аз на Консей, — но той никога не я напуска.

— Също като капитан Немо — отговори съвсем на място Консей. — И затова по-добре щеше да бъде да наречеше кораба си „Аргонавт“.

Около час „Наутилус“ плава сред тая група мекотели. После, не знам от какво, те внезапно се уплашиха. Сякаш по някакъв сигнал платната веднага бяха събрани, пипалата се свиха, телата се стегнаха, раковините се преобърнаха и смениха центъра на тежестта си и цялата флота изчезна под водата. Това стана мигновено и никога корабите, на която и да е ескадра, не бяха маневрирали в такова единство.

В тоя миг нощта настъпи внезапно и леките, едва полюшвани от ветреца вълни се раздвижиха кротко надлъж по велса на „Наутилус“.

На следния ден, 26 януари, пресякохме Екватора по осемдесет и втория меридиан и навлязохме в Северното полукълбо.

През тоя ден ни придружаваше едно огромно стадо акули. Страшни животни, които гъмжат в тия морета и ги правят много опасни! Това бяха гладки акули с тъмен гръб и белезникав корем, въоръжени с единадесет реда зъби, акули, по шията на които има голямо черно петно, заобиколено с бял пръстен, което прилича на око, други, жълтеникави акули с окръглена муцуна, попръскани с тъмни точки. Тия мощни животни често се хвърляха към стъклата на салона със застрашителна сила. Тогава Нед Ланд излизаше от кожата си. Той искаше да се изкачи на повърхността и да забива харпуна си в тия чудовища, особено в ония акули, зъбите на които са наредени в устата им като мозайка, и в големите акули-тигри, дълги около пет метра, които особено много го дразнеха.

Ала скоро „Наутилус“ увеличи скоростта си и лесно остави зад себе си и най-бързите акули.

На 27 януари при входа на големия Бенгалски залив срещнахме на няколко пъти — зловеща картина; — плаващи по вълните трупове. Това бяха мъртъвците от индийските градове, довлечени от Ганг сред открито море, които ястребите, единствените гробари в тая страна, не бяха окончателно разръфали. Но акулите им помагаха в тая погребална служба.

Към седем часа вечерта „Наутилус“ полупотопен, заплава сред някакво млечно море. Додето поглед стигаше, океанът изглеждаше млечен. Дали лунните лъчи не бяха причината за това? Не, защото луната, която бе излязла само преди два дни, не беше още изгряла. Цялото небе, макар и осветено от звездното сияние, изглеждаше черно в сравнение с белотата на водата.

Консей не можеше да повярва на очите си и ме запита за причините на това странно явление. За щастие можех да му отговоря:

— Това се нарича млечно море — казах аз, — обширно пространство от бели вълни, което често се вижда край бреговете на Амбоан и по тия места.

— Но — попита Консей — може ли господарят да ми каже на какво се дължи това, защото не вярвам водата да се е превърнала в мляко.

— Не, Консей, и тая белота, която те изненадва, се дължи само на милиарди инфузории, един вид малки светулки, пихтиеобразни и безцветни на вид, дебели колкото косъм и дълги не повече от една пета от милиметъра. Някои от тия животинки се залепят едно о друго и запълват така пространство от много левги.

— Много левги ли? — извика Консей.

— Да, драги, и не се опитвай да изчисляваш броя на тия инфузории! Няма да успееш, защото, ако не се лъжа, някои мореплаватели са пътували по такова млечно море на повече от четиридесет мили.

Цели няколко часа „Наутилус“ цепи с носа си тия белезникави вълни и аз забелязах, че той се плъзгаше безшумно по насъпунената вода, сякаш плаваше сред раздвижена пяна, каквато понякога остава при срещата на различни, противоположни едно на друго течения в заливите.

Към полунощ морето внезапно възвърна обикновения си цвят, но зад нас, чак до хоризонта, отразило белината на вълните, небето дълго още изглеждаше като озарено от неясните светлини на северно сияние.