Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XV
ЗЛОПОЛУКА ИЛИ СЛУЧКА?

В шест часа сутринта на следния ден, 22 март, започнаха приготовленията за заминаване. Последният светлик на дрезгавината угасваше в мрака. Студът бе остър. Съзвездията блестяха необикновено ярко. В зенита светеше ослепителният Южен кръст, южната полярна звезда.

Термометърът показваше дванадесет градуса под нулата. Когато вятърът се засилваше, почваше да щипе. По откритите места на морето ледовете се увеличаваха. Морето замръзваше. Многобройни тъмни плочки по повърхността му сочеха, че скоро ще се образува нов лед. Очевидно централният морски басейн беше съвсем недостъпен. През това време какво щяха да правят китовете? Несъмнено те щяха да минат под ледената стена и да потърсят по-удобно море. А тюлените и моржовете, свикнали да живеят при най-суров климат, останаха в тия заледени предели. Те по инстинкт правят дупки в ледовете и дишат през тях. А когато птиците, прогонени от студа, отлетят на север, морските млекопитаещи остават единствените господари на полярния континент.

Водните резервоари бяха напълнени и „Наутилус“ почна да потъва бавно. На дълбочина хиляда стъпки спря да слиза. Витлото му зацепи водата и той пое право на север със скорост петнадесет мили в час. Привечер той плаваше вече под безпределната ледена кора на ледената планина.

Капаците на стъклата в салона бяха затворени от предпазливост. защото корпусът на „Наутилус“ можеше да се блъсне в някой подводен лед. Затова аз прекарах деня в подреждане на бележките си. Умът ми беше изцяло зает със спомените ми за полюса. Бяхме стигнали до тая недостъпна точка без умора, без опасности, като че нашият плаващ вагон се бе плъзгал по железопътни релси.

Сега вече наистина започваше връщането. Готвеше ли ми то и други подобни изненади? Допущах, защото светът на подводните чудеса е неизчерпаем. От пет месеца и половина, откакто случаят ни бе хвърлил на кораба, бяхме изминали четиридесет хиляди левги и по тоя път, по-дълъг от земния екватор, колко интересни и страшни случки бяха станали през време на пътуването ни: ловът в горите на остров Креспо, засядането в протока Торес, гробището от корали, бисерните подводни полета на Цейлон, арабският тунел, огньовете на Санторин, милионите в залива Виго, Атлантида, Южният полюс! Тия спомени не ме оставиха да мигна през цялата нощ.

В три часа сутринта бях събуден от силен тласък. Станах в леглото и се вслушах в мрака, когато изведнъж бях хвърлен насред стаята. Очевидно след като се бе ударил и заседнал, „Наутилус“ се бе значително наклонил. Долепих се до стената и пипнешком през коридорите се домъкнах до салона, който бе осветен от потона. Мебелите бяха прекатурени. За щастие стъклените шкафове, краката на които бяха прикрепени здраво, бяха устояли. Поради наклоняването картините от дясната страна стояха като прилепени към покритата с плат стена, докато долният край на картините отляво се бяха отместили на една стъпка от стената. Значи „Наутилус“ се бе наклонил надясно и свръх това беше съвсем неподвижен.

От вътрешността на кораба се чуха стъпки и неясна глъчка. Но капитан Немо не се яви. Тъкмо когато се канех да изляза от салона, влязоха Нед Ланд и Консей.

— Какво стана? — попитах веднага.

— Тъкмо идвах да попитам господаря — отговори Консей.

— Поврага! — извика канадецът. — А аз зная какво е станало! „Наутилус“ се е сблъскал с нещо и ако се съди по наклоняването му, не ми се вярва, че ще се отърве като първия път, в протока Торес.

— Но дали поне се е издигнал на повърхността? — попитах аз.

— Не зная — отговори Консей.

— Лесно ще проверим — казах аз. Погледнах манометъра. За моя голяма изненада той показваше триста и шестдесет метра дълбочина.

— Какво значи това? — възкликнах аз.

— Трябва да се попита капитан Немо — рече Консей.

— Къде ще го намерим? — каза Нед Ланд.

— Елате с мене — казах аз на двамата си другари.

Излязохме от салона. В библиотеката нямаше никой. Предположих, че капитан Немо е на пост в кабината на кормчията. Най-добре беше да го почакаме. Върнахме се и тримата в салона.

Няма да говоря за обвиненията на канадеца. Той имаше за какво да кипи. Оставих го да излива на воля лошото си настроение, без да му отговарям.

Вече двадесетина минути седяхме така, като се мъчехме да доловим и най-малкия шум във вътрешността на „Наутилус“. когато влезе капитан Немо. Той сякаш не ни видя. По лицето му, обикновено съвсем безстрастно, сега бе изписана известна тревога. Той погледна мълчаливо компаса и манометъра и сложи пръст върху една точка в оная част на картата, дето бе изобразен Южният ледовит океан.

Не исках да го смущавам. Но след малко, когато се обърна към мене, запитах го със същия израз, който той бе употребил в протока Торес:

— Някаква случка ли, капитане?

— Не, господин Аронакс — отговори той, — тоя път е злополука.

— Сериозна ли?

— Може би.

— Има ли непосредствена опасност?

— Не.

— Заседнал ли е „Наутилус“?

— Да.

— И как стана това?

— От една игра на природата, не от несръчност на хората. Никаква грешка нямаше в нашето маневриране. И все пак не може да се попречи на равновесието да окаже своето въздействие. Можем да пренебрегваме човешките закони, но не и да се противопоставяме на природните.

Капитан Немо бе избрал особен момент за тия философски размисли. И всъщност не разбрах нищо от неговия отговор.

— Мога ли да зная, господин капитан — попитах го аз, — каква е причината за тая злополука?

— Един грамаден леден блок, една същинска планина се преобърна — отговори той. — Когато ледените планини бъдат подровени в основата си от по-топли води или от многократни сблъсквания, центърът на тежестта им се премества по-нагоре. Тогава те изцяло се обръщат и прекатурват. Това именно се случи. Един такъв леден блок, преобръщайки се, блъсна „Наутилус“, който плаваше под водата. След това се плъзна под корпуса на кораба, подигна го с непреодолима сила и го отмести в по-редки водни пластове, дето се намира сега легнал на едната си страна.

— Но не може ли да бъде освободен „Наутилус“. като се изпразнят резервоарите му и по тоя начин се приведе в равновесие?

— Тъкмо това правим сега, господин Аронакс. Можете да чуете помпите, които работят. Погледнете стрелката на манометъра. Тя показва, че „Наутилус“ се издига, но заедно с него се издига и леденият блок и докато нещо не възпре неговото движение нагоре, нашето положение няма да се промени.

Действително „Наутилус“ оставаше все така наведен вдясно. Несъмнено той щеше да се изправи, когато самият блок спреше да се издига. Но тогава пък кой знае дали не бихме се натъкнали на горната част на ледената планина и дали нямаше да бъдем приклещени страхотно между две ледени повърхности?

Размислях за всичките последици от това положение. Капитан Немо не преставаше да следи манометъра. От падането на плаващия ледник „Наутилус“ се бе издигнал с около сто и петдесет стъпки, но беше все така наклонен. Изведнъж почувствувахме леко движение на корпуса. Очевидно „Наутилус“ се поизправяше. Окачените в салона предмети почнаха да заемат обикновените си положения. Стените се приближаваха до отвесната линия. Никой от нас не говореше. С развълнувано сърце ние следяхме, ние чувствувахме как корабът се изправя. Подът под нозете ни ставаше хоризонтален. Минаха десет минути.

— Най-сетне се изправихме — възкликнах аз.

— Да — каза капитан Немо и тръгна към вратата на салона.

— Но ще изплаваме ли? — попитах аз.

— Разбира се — отговори той. — Щом резервоарите се изпразнят, „Наутилус“ ще се изкачи на повърхността на водата.

Капитанът излезе и аз скоро видях, че той бе дал заповед да се спре изкачването на „Наутилус“. Наистина той скоро би се блъснал в долната част на ледената планина и много по-добре беше да стои на тая дълбочина.

— Добре се отървахме! — рече Консей.

— Да. Тия два ледени блока можеха да ни смажат или най-малко — да ни затворят. И тогава, като не можем да получим чист въздух… Да! Добре се отървахме!

— Ако наистина сме се отървали! — измърмори Нед Ланд.

Не исках да почвам безполезна препирня с канадеца и затова не отговорих. А от друга страна, в това време капаците се разтвориха и външната светлина нахлу през откритите стъкла.

Както казах, бяхме сред водата; но на десет метра от двете страни на „Наутилус“ се издигаха ослепителни стени от лед. Над и под него — също; над него беше долната част на ледената стена, която образуваше безпределен потон; под него прекатуреният блок, който се бе плъзнал постепенно и бе намерил в страничните му стени две опорни точки, които го крепяха в това положение. „Наутилус“ бе пленен в един истински тунел от лед, широк около двадесет метра и пълен със спокойна вода. И не беше трудно да излезе от него било напред, било назад, а след това на няколко метра по-долу да намери свободен проход под ледената планина.

Лъчистият потон не светеше, но салонът грееше от силен блясък, защото ледените стени отразяваха мощно светлите струи на прожектора. Не бих могъл да опиша действието на електрическите лъчи върху големите, най-чудновато насечени блокове, всеки ъгъл, всеки ръб и всяка стена на които отразяваше различна светлина според особеностите на жилите на леда. Ослепителна мина на скъпоценни камъни и специално на сапфири, които кръстосваха своя син блясък със зеления блясък на изумрудите. Тук-там пробягваха неизразимо нежни опалови отсенки сред пламтящи точки като същински огнени диаманти, блясъкът на които окото не можеше да издържи. Мощността на прожектора бе стократно увеличена, също както светлината на лампа през лещовидните стъкла на голям маяк.

— Колко е красиво! Колко е красиво! — възкликна Консей.

— Да — казах аз, — очарователна гледка! Нали, Нед? — Е, поврага! — отвърна Нед Ланд. — Великолепно! Побеснявам, че трябва да се съглася с това. Никога не съм виждал нещо подобно. Ала тая гледка може да ни излезе скъпа. И да си кажа откровено, мисля, че тук виждаме неща, които природата не обича да бъдат виждани от хората.

Нед имаше право. Беше прекалено красиво. Изведнъж викът на Консей ме накара да се обърна.

— Какво има? — попитах аз.

— Нека господарят затвори очи! Нека господарят не гледа! И Консей бързо закри очите си с ръце.

— Но какво има, драги момко?

— Замаях се, ослепях!

Неволно погледът ми се извърна към стъклото, но аз не можах да издържа огъня, който пламтеше там.

Разбрах какво се бе случило. „Наутилус“ току-що бе се понесъл с голяма скорост. И всичките спокойни блясъци по ледените стени се бяха сменили сега със светкавични бразди. Пламъците на хилядите диаманти се сливаха. „Наутилус“, носен от витлото си, се движеше сред снопове от мълнии.

В това време капаците на салона се затвориха. Ние закрихме с ръце очите си, изпълнени с ония концентрични светлини, които се носят пред погледа, когато дълго сме гледали слънцето. Необходимо беше известно време, за да се успокоят очите ни. Най-сетне аз отпуснах ръце.

— Бога ми, никога не бих повярвал! — рече Консей.

— А пък аз и сега не го вярвам — отвърна канадецът.

— Когато се върнем на сушата — добави Консей, — преситени от толкова природни чудеса, какво ли ще помислим за нашите нещастни континенти и за дребните творения, плод на човешки ръце! Не, познатият ни досега свят не ще може вече да ни задоволи!

Подобни думи в устата на един безстрастен фламандец показват докъде бе стигнал нашият разпален възторг. Но канадецът и тоя път не пропусна да охлади горещината ни.

— Познатият ни свят ли? — рече той, като поклати глава. — Бъдете спокоен, драги Консей, няма да се върнем вече в него.

Беше пет часа сутринта. В тоя миг предната част на „Наутилус“ се блъсна в нещо. Разбрах, че носът му се е ударил в леден блок. Навярно бе станала грешка в маневрирането, защото в заградения с блокове подводен тунел се плаваше мъчно. И аз помислих, че капитан Немо ще промени пътя и ще избиколи пречките или пък ще следва извивките на тунела. Във всеки случай напредването ни не можеше съвсем да спре. Но противно на очакванията ми „Наутилус“ взе силен заден ход.

— Връщаме ли се? — рече Консей.

— Да — отговорих аз — Навярно откъм тая страна тунелът няма изход.

— И тогава?…

— Тогава — казах аз — работата е много проста. Ще се върнем обратно и ще излезем през южния проход. Това е.

Говорейки така, аз исках да се представя за по-спокоен, отколкото бях всъщност. А през това време задният ход на „Наутилус“ се засилваше и той ни носеше с голяма бързина.

— Ще закъснее — рече Нед.

— Какво значение има — няколко часа повече или по-малко, стига само да излезем!

Няколко минути аз се разхождах от салона до библиотеката. Другарите ми седяха и мълчаха. Скоро се отпуснах на един диван и взех някаква книга, но очите ми машинално се плъзгаха по нея.

След четвърт час Консей се приближи до мене и попита:

— Много ли е интересно това, което чете господарят?

— Много интересно — отговорих аз.

— Сигурно. Господарят чете своята книга.

— Моята книга ли?

Действително аз държах в ръце съчинението си „Големите морски дълбочини“. Но и не подозирах това. Затворих книгата и почнах отново да се разхождам. Нед и Консей станаха, за да си отидат.

— Останете тук, приятели — задържах ги аз. — Нека бъдем заедно, докато излезем от тая сляпа улица.

— Както каже господарят — отговори Консей.

Изтекоха няколко часа. Аз често поглеждах окачените по стената на салона уреди. Манометърът показваше, че „Наутилус“ се държеше на постоянна дълбочина от триста метра, компасът — че плаваше все на юг, а лагът — че се движеше със скорост двадесет мили в час, скорост, извънредно голяма за това толкова тясно пространство. Но капитан Немо знаеше, че не можеше да бърза много и че сега минутите струваха колкото столетия.

В осем часа и двадесет и пет минути усетихме втори удар, сега вече в кърмата. Аз побледнях. Другарите ми дойдоха при мене. Хванах ръката на Консей. Питахме се един друг с очи — и това по-ясно изразяваше мисълта ни, отколкото всякакви думи.

В тоя миг в салона влезе капитанът. Аз отидох при него.

— Затворен ли е пътят към юг? — попитах аз.

— Да, господин Аронакс. Обръщайки се, ледената планина е затворила всички изходи.

— Значи, сме обградени?

— Да.