Жул Верн
Капитан Немо (43)

XIX
ГЪЛФСТРИЙМ

Никой от нас никога не ще може да забрави тая ужасна сцена на 20 април. Аз я описах под впечатлението на страшно вълнение. След това прегледах написаното. Прочетох го на Консей и на канадеца. Те намериха, че като факт описанието е точно, но като въздействие — недостатъчно. За да се нарисуват подобни картини, би трябвало човек да има перото на най-знаменития от нашите поети, автора на „Морски труженици“^[1].

Казах, че капитан Немо плачеше, когато гледаше вълните. Мъката му беше безкрайна. Това беше вторият другар, който загубваше, откак ние бяхме на кораба.

И каква смърт! Този човек, премазан, задушен, смачкан от страшното пипало на октопода, разкъсан от железните му челюсти, нямаше да почива при другарите си в тихите води на кораловото гробище!

Колкото се отнася до мене, отчаяният вик на нещастника разкъса сърцето ми. Тоя клет французин бе забравил своя условен език и нададе на родния си език своя последен вик! Аз значи съм имал един съотечественик между екипажа на „Наутилус“, който бе свързан духом и телом с капитан Немо и като него странеше от всякакъв досег с хората! Дали той единствен представляваше Франция в това загадъчно сдружение, съставено очевидно от хора от различни народности? И това беше една от неразрешимите задачи, които непрекъснато възникваха пред мене!

Капитан Немо се прибра в стаята си и известно време аз не го видях. Но той навярно бе извънредно тъжен, отчаян и нерешителен, ако се съдеше по кораба, на който той беше душата и в който се отразяваха всичките настроения на неговия комендант! Сега „Наутилус“ не следваше определена посока. Отиваше, връщаше се, плаваше насам-натам, като труп по волята на вълните. Витлото му беше освободено, но той почти не си служеше с него. Плаваше наслука. Не можеше да се откъсне от мястото на последната си битка, от това море, което бе погълнало един от неговите хора!

Така минаха десет дни. Едва на 1 май „Наутилус“ пое уверено пътя си към север край Бахамските острови при устието на Бахамския канал. Оттам нататък следвахме течението на най-голямата морска река, която има свои брегове, свои риби и своя температура. Говоря за Гълфстрийм.

Той наистина е река, която тече свободно сред Атлантическия океан и водите на която не се смесват с водите на океана. Той е една солена река, по-солена от околното море. Нейната средна дълбочина е три хиляди стъпки, а средната ширина — шестдесет мили. На места течението има скорост четири километра в час. Постоянният обем на водите й е по-голям от обема на всичките реки по земното кълбо.

Истинският извор на Гълфстрийм, установен от капитан Мори, или, ако искате, неговата начална точка, е Гасконският залив. Там неговите води, още не толкова топли и оцветени, започват да се събират. Той слиза към юг, обикаля екваториална Африка, стопля водите си от слънцето на горещия пояс, пресича Атлантическия океан, стига до нос Сан Рок на бразилския бряг и се разделя на два ръкава, единият от които отива към Антилско море, за да стане още по-топъл. Тогава Гълфстриймът, който трябва да установи равновесие между температурите и да размеси тропическите със северните води, започва ролята си на уравновесител. Нагрят силно в Мексиканския залив, той отива на север към американските брегове, стига до Нюфаундленд, отклонява се под влияние на студеното течение на протока Дейвис, поема пак пътя към океана, като пресича косо паралелите, разделя се на два ръкава към четиридесет и третия градус, единият от които под влиянието на североизточния пасат се връща към Гасконския залив и Азорските острови, а другият, след като е стоплил ирландските и норвежки брегове, стига отвъд Шпицберген, дето температурата му спада до четири градуса и образува незаледеното море на полюса. По тая океанска река плаваше сега „Наутилус“. При изхода на Бахамския канал Гълфстрийм е широк четиринадесет левги, дълбок е триста и петдесет метра и тече със скорост осем километра в час. Тая скорост се намалява равномерно, колкото повече той приближава към север и трябва да се пожелае тая равномерност да бъде постоянна, защото — както мисля, че са забелязали — ако скоростта и посоката му се променят, европейският климат ще бъде подложен на промени, последиците от които никой не би могъл да предвиди.

По обяд аз бях заедно с Консей на палубата. Запознавах го с особеностите на Гълфстрийм. Когато довърших обяснението си, накарах го да си потопи ръцете във водата.

Консей ме послуша и много се учуди, че не усеща ни топло, ни студено.

— Причината на това — казах аз, — че като излезе от Мексиканския залив, водата на Гълфстрийм по температура почти не се различава от кръвта. Гълфстрийм е един безпределен топлилник, който дава възможност на европейските брегове да се китят с вечна зеленина. И ако се вярва на думите на Мори, топлината на това течение, взета изцяло, би могла да поддържа в течно състояние една река от разтопено желязо, голяма колкото Амазонка или Мисури.

По това време скоростта на Гълфстрийм беше два метра и двадесет и пет сантиметра в секунда. Той е толкова различен от околното море, че неговите сгъстени води се надигат над водите на океана и се получава нееднаквост в нивото на неговите и студените води. Тъмни и твърде наситени със солени вещества, те се очертават със своя яркосин цвят върху околните зелени вълни. Разликата в цветовете е толкова ярка, че когато „Наутилус“ стигна Каролинските острови, носът му вече пореше вълните на Гълфстрийм, докато витлото му още цепеше водите на океана.

Гълфстрийм влечеше със себе си цял свят от живи същества. Аргонавтите, които са толкова присъщи на Средиземно море, плуваха тук на многобройни ята.

Ще добавя още, че нощем фосфоресциращите води на Гълфстрийм съперничеха с електрическия блясък на нашия прожектор, особено при бурно време, което често ни заплашваше.

На 8 май ние бяхме още в траверз на нос Хатерас, успоредно със северните Каролински острови. Там ширината на Гълфстрийм е седемдесет и пет мили, а дълбочината му — двеста и десет метра. „Наутилус“ продължаваше да върви наслука. На борда сякаш нямаше никакъв контрол. При тия условия бягството ни наистина можеше да успее, защото населените брегове навсякъде можеха да ни дадат убежище. Морето непрекъснато беше браздено от многобройни параходи, които пътуват между Ню Йорк или Бостон и Мексиканския залив, а денем и нощем от малките корабчета, извършващи крайбрежна служба между различните точки на американския бряг. Можехме да се надяваме, че ще бъдем прибрани от някой от тях, тъй че случаят беше удобен, макар че тридесет мили деляха „Наутилус“ от бреговете на Щатите.

Ала едно неприятно обстоятелство пречеше напълно за осъществяването на плановете на канадеца. Времето беше много лошо. Ние се приближавахме към места, дето бурите са много чести, в област, дето ураганите и циклоните се раждат тъкмо от течението Гълфстрийм. Да се впуснеш със слаба лодка в морето, което е често бурно, беше равносилно да отидеш на явна смърт. Самият Нед Ланд виждаше това. Той скърцаше зъби, обзет от страшна носталгия, която само бягството би могло да изцери.

— Господин Аронакс — каза ми той през тоя ден, — това трябва най-сетне да свърши. Искам да ми олекне на сърцето. Вашия Немо се отдалечава от сушата и върви на север. Но заявявам, че Южният полюс ми стига и че няма да вървя с него и на Северния.

— Какво да правим, Нед, щом сега е невъзможно да се бяга?

— Аз се връщам пак към старата си мисъл. Трябва да се говори с капитана. Когато плавахме из моретата край вашата страна, вие не му казахте нищо. Сега, когато сме из нашите морета, аз искам да говоря. Като си помисля, че след няколко дни „Наутилус“ ще мине край Нова Шотландия и че там, към Нова земя, се открива един широк залив, че в тоя залив се влива Свети Лаврентий и че Свети Лаврентий е моята родна река, реката на Квебек, на моя роден град; като си помисля за това, обхваща ме ярост и косите ми настръхват. Слушайте, господин Аронакс, предпочитам да се хвърля в морето! Няма да остана тук! Задушавам се тук!

Очевидно канадецът не можеше да търпи повече. Неговата силна природа не можеше да свикне с дългото пленничество. Лицето му посърваше от ден на ден. Характерът му ставаше все по-мрачен. Разбрах колко се измъчваше, защото и самият аз бях обзет от тъга по родината. Близо седем месеца бяха изтекли, а ние нямахме никаква вест от земята. Нещо повече, уединяването на капитан Немо, промяната в настроението му, особено след битката с октоподите, неговата мълчаливост — всичко това ме караше да виждам нещата по съвсем различен начин. Не изпитвах вече възторга на първите дни. Би трябвало да бъде човек фламандец като Консей, за да приеме това положение в тая среда, отредена за китове и за други морски обитатели. Наистина, ако тоя добър момък вместо дробове имаше хриле, мисля, че би могъл да стане една забележителна риба!

— Е, какво ще кажете, господин Аронакс? — поде Нед Ланд, като виждаше, че аз не отговарям.

— Значи, Нед, вие искате да питам капитан Немо какви намерения има по отношение на нас?

— Да, господин Аронакс.

— Макар че той вече ни каза какви са намеренията му?

— Да. Искам да чуя за последен път. Кажете му само за мене, само от мое име, ако искате.

— Но аз го виждам рядко. Той дори ме избягва.

— Това е още едно основание да го потърсите.

— Ще го питам, Нед.

— Кога? — попита канадецът настоятелно.

— Когато го видя.

— Господин Аронакс, искате ли аз да отида да го намеря?

— Не, оставете тая работа на мене. Утре…

— Днес — каза Нед Ланд.

— Добре. Днес ще го видя — отговорих аз на канадеца, който несъмнено би провалил всичко, ако отидете.

Останах сам. Щом дадох обещание, реших да го изпълня незабавно. Предпочитам свършената работа пред предстоящата.

Върнах се в стаята си. Оттам чух стъпки в стаята на капитан Немо. Не трябваше да пропускам тоя случай да го видя. Почуках на вратата. Не получих отговор. Почуках отново и натиснах дръжката. Вратата се отвори. Влязох. Капитанът беше там. Наведен над работната си маса, той не бе чул. Решен да не си отивам, докато не го попитам, приближих към него. Той дигна изведнъж глава, сбърчи вежди и каза доста остро:

— Вие тук! Какво искате?

— Да говоря с вас, капитане.

— Но аз съм зает, господин Аронакс, работя. Дадох ви свобода да се усамотявате, не мога ли да имам и аз същата свобода?

Приемът не беше много насърчителен. Но аз бях решен да чуя всичко, за да мога да му кажа всичко.

— Господин капитан — казах аз студено, — искам да ви говоря по една работа, която не мога да забавям.

— Какво, господине? — отговори иронично той. — Да не сте направили някакво откритие, което не съм забелязал! Да не би морето да ви е открило нови тайни?

Не можехме да се разберем. Но преди да отговоря, той ми посочи един ръкопис, разтворен на масата му, и ми каза по-сериозно:

— Това, господин Аронакс, е един ръкопис на няколко езика. Той съдържа кратко изложение на моите изследвания над морето и се надявам, че няма да загине заедно с мене. Тоя ръкопис, подписан с името ми, допълнен с историята на моя живот, ще бъде поставен в един малък уред, който не потъва във водата. Последният от нас, който ще остане жив на „Наутилус“, ще го хвърли в морето и той ще отиде там, където вълните го отнесат.

Името на тоя човек! Неговият живот, описан от самия него! Значи загадката около него един ден все пак ще бъде разкрита? Но в тоя миг неговото съобщение беше за мене само повод да започнем разговора, за който бях дошъл.

— Капитане — отговорих аз, — мога само да одобря вашето решение. Плодовете на вашите изследвания не бива да се загубят. Но начинът, по който постъпвате, ми се струва първобитен. Кой знае къде ще отнесат ветровете тоя уред и в чии ръце ще попадне той? Не би ли могло да се намисли нещо по-хубаво? Вие или някой от вашите хора не би ли могъл…

— Никога, господин Аронакс — пресече ме живо капитанът.

— Но аз, моите другари, ние сме готови да пазим тоя ръкопис и ако ни възвърнете свободата…

— Свободата! — рече капитан Немо и стана.

— Да, господин капитан, и тъкмо за това исках да ви питам. От седем месеца вече ние сме на вашия кораб и днес аз ви питам от името на моите другари, както и от свое име, завинаги ли смятате да ни държите тук?

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, — и днес ще ви отговоря това, което ви отговорих преди седем месеца: който влезе веднъж в „Наутилус“, не бива да го напуща.

— Но вие ни осъждате на истинско робство!

— Наречете го, както щете.

— Ала робът навсякъде си запазва правото да извоюва свободата си! Всички средства, които му се представят, за него са добри.

— Кой ви отрича това право? — отговори капитан Немо. —

Поисках ли да ви свържа чрез някаква клетва? Капитанът скръсти ръце и ме погледна.

— Господин капитан — казах му аз, — не би било приятно нито за вас, нито за мене да се връщаме наново на тоя въпрос. Но щом почнахме, нека довършим. Повтарям ви, че не се отнася само до мене… За мене науката е една опора, едно голямо развлечение, едно увлечение, една страст, която може да ме накара да забравя всичко. Като вас и аз съм човек, който може да живее незабелязано, в сянка, със слабата надежда, че ще остави някой ден на бъдещето резултата от работата си с помощта на един предполагаем уред, поверен на вълните и на вятъра. С една дума, мога да се възхищавам от вас, мога да ви следвам без неудоволствие в една роля, която разбирам в някои отношения; но вашият живот има много други страни, които ме карат да смятам, че той е обиколен с усложнения и загадки, в които тук само ние, моите другари и аз, не вземаме никакво участие. И дори когато нашето сърце можеше да бие усилено за вас, трогнато от някои ваши страдания или развълнувано от вашите гениални и смели постъпки, ние трябваше да се въздържаме и да не проявяваме ни най-малкия белег на симпатия, която се ражда, когато човек вижда нещо хубаво и добро, безразлично дали то идва от приятел или от неприятел. И тъкмо това чувство, че ние сме чужди на всичко, което ви засяга, прави нашето положение тук някак неприемливо и невъзможно дори за мене, но особено невъзможно за Нед Ланд. Всеки човек, дори само за това, че е човек, заслужава да се мисли за него. Запитвали ли сте се вие какви планове за отмъщение могат да се зародят у човек като канадеца от обич към свободата и от омраза към робството, какво би могъл той да мисли, да се опитва и да се реши да направи? Аз млъкнах. Капитан Немо стана.

— Нед Ланд може да си мисли, да се опитва да се реши да направи, каквото си ще, все ми е едно! Аз не съм го довел тука! Не го държа за свое удоволствие на кораба. Но вие, господин Аронакс, вие сте от ония хора, които могат всичко да разбират, дори и мълчанието. Нищо повече нямам да ви отговоря. Нека тоя пръв път, когато идвате да разговаряме по тоя въпрос, бъде и последен, защото втори път няма дори и да ви слушам.

Аз си излязох. От тоя ден отношенията ни станаха много натегнати. Предадох разговора ни на двамата си другари.

— Сега вече знаем — каза Нед, — че няма какво да чакаме от тоя човек. „Наутилус“ се приближава до Лонг Айланд. Каквото и да бъде времето, ще бягаме.

Но небето ставаше все по-заплашително. Личеше, че наближава ураган. Въздухът ставаше белезникавомлечен. Перестите облаци бяха заместени на хоризонта от грамадни кълбести облаци. Други ниски облаци се носеха много бързо. Морето ставаше бурно и издигаше високи вълни. Птиците изчезваха освен буревестниците, тия приятели на бурите. Барометърът падаше значително и показваше извънредна влажност. Течността в щормгласа^[2] се разлагаше под влиянието на електричеството, с което бе изпълнен въздухът. Борбата на стихиите наближаваше.

Бурята се развихри през деня на 18 май, точно когато „Наутилус“ плаваше покрай Лонг Айланд, на няколко мили от каналите към Ню Йорк. Аз мога да опиша тая борба със стихиите, защото поради някаква необяснима прищявка на капитан Немо, вместо да слезе в дълбочината на морето и да я избегне, поиска да я посрещне на повърхността.

Вятърът духаше от югозапад, отначало доста силен, т.е. със скорост от петнадесет метра в секунда, която към три часа след обяд стигна до двадесет и пет метра. Това беше истинска буря.

Капитан Немо, непоколебим пред бурите, бе застанал на палубата. Той се бе вързал през кръста за кораба, за да може да устои срещу чудовищните вълни, които се разбиваха. Аз също се изкачих и вързах, като се възхищавах еднакво и от бурята, и от тоя необикновен човек, който се бе възправил срещу нея. По разпененото море се влачеха големи разкъсани облаци, които се допираха до вълните. Не виждах ни една от ония малки вълни, които се образуват в дъното между грамадните вълни, само много дълги, черни като сажди водни планини, гребените на които не се пръскат — толкова са плътни. Височината им се увеличаваше. Те се хвърляха една срещу друга. „Наутилус“, ту наведен на една страна, ту изправен като мачта, плаваше и се люшкаше страховито. Към пет часа се изля пороен дъжд, но не успокои нито вятъра, нито морето. Ураганът се развихри със скорост от четиридесет и пет метра в секунда или близо четиридесет левги в час. Такъв ураган събаря къщи, забива керемиди от покрива във вратите, чупи железни огради и отмества двадесет и четири сантиметрови оръдия и все пак посред тая буря „Наутилус“ достойно оправдаваше думите на един учен инженер: „Няма добре построен кораб, който да не може да се бори с морето!“ Той не беше яка скала, която вълните биха могли да разрушат, а стоманено вретено, послушно и подвижно, без въжа, без мачти, което безнаказано устояваше на тяхната ярост.

Наблюдавах внимателно развихрените вълни. Те стигаха до петнадесет метра височина, при дължина от сто и петдесет до сто и седемдесет и пет метра и се движеха със скорост петнадесет метра в секунда — половината от скоростта на вятъра. Колкото по-дълбоко биваше морето, толкова обемът и силата им се увеличаваха. Тогава разбрах ролята на тия вълни, които затварят в себе си въздух и го хвърлят в дъното на морето, като по тоя начин занасят живот — чрез кислорода на въздуха. Тяхната извънредна сила на налягане — тя е изчислена — стига до три хиляди килограма на квадратна стъпка повърхност.

С настъпването на нощта бурята се засили. Както през 1860 година при остров Реюнион, през време на един циклон, барометърът спадна на 710 милиметра. Привечер видях на хоризонта един голям параход, който се бореше с мъка, легнал в дрейф^[3], под слаба пара, колкото да се държи срещу вълните. Скоро той изчезна в мрака.

В десет часа вечерта цялото небе пламна. Въздухът бе набразден от силни мълнии. Аз не можех да понасям блясъка им, но капитан Немо ги гледаше направо и сякаш вдишваше в себе си душата на бурята. Страшен шум изпълваше пространството, смесен шум, изплетен от воя на премазваните вълни, от стенанията на вятъра и тътена на мълниите. Вятърът духаше от всички посоки и циклонът, тръгнал откъм изток, се връщаше пак на изток през север, запад и юг, в обратна посока на въртящите се вихрушки от южната половина на земното кълбо.

О, тоя Гълфстрийм! Той наистина оправдаваше името си — цар на бурите! Той създава тия страхотни циклони поради разликата в температурата на въздушните пластове над неговото течение.

Дъждът бе последван от огнен порой. Капчиците вода се превърнаха в светещи искри. При едно страхотно клатушкане „Наутилус“ издигна във въздуха своя стоманен нос и аз видях как от него бликнаха безброй искри. Премазан, капнал, аз се довлякох по корем към люка. Дигнах капака и слязох в салона. Бурята беше в разгара си. Невъзможно бе да стои човек прав във вътрешността на „Наутилус“.

Капитан Немо се прибра към полунощ. Чух, че резервоарите се пълнят постепенно и „Наутилус“ потъна под вълните.

През откритите стъкла на салона видях големи изплашени риби, които се носеха като призраци в пламналата вода. „Наутилус“ продължаваше да слиза надолу. Мислех, че на дълбочина петнадесет метра ще стигнем по-спокойни води. Не. Горните пластове бяха много силно развълнувани. Трябваше да търсим спокойствие чак към петдесет метра в недрата на морето.

А там — какъв мир, каква тишина, какво спокойствие? Кой би казал, че на повърхността на тоя океан бушува страхотен ураган?