Жул Верн
Капитан Немо (5)

V
НА СЛУКА

За известно време пътуването на „Абрахам Линколн“ мина без всякакво произшествие. Но се случи нещо, което изтъкна необикновената сръчност на Нед Ланд и показа какво доверие трябваше да има човек в него.

На 30 юни около Фолкландските острови параходът срещна американски китоловни кораби и от тях научихме, че не бяха и чували за нарвала. Но капитанът на един от тях, именно на кораба „Мънро“, който знаел, че Нед Ланд е на „Абрахам Линколн“, помоли Нед да им помогне в лова на един кит, който се виждаше. Капитан Фарагут, който се интересуваше да види как работи Нед, му позволи да отиде на „Мънро“. И случаят така помогна на нашия канадец, че вместо един кит с един двоен удар на харпуна си той прониза два, като улучи единия право в сърцето, а довърши другия подир няколкоминутно преследване!

Наистина, ако чудовището срещне някой ден харпуна на Нед Ланд, аз не бих се обзаложил в полза на чудовището.

Фрегатата продължи да плава с голяма скорост край югоизточния бряг на Америка. На 3 юли ние бяхме до входа на Магелановия проток, редом с нос Девици. Но капитан Фарагут не искаше да мине по тоя лъкатушен път и насочи кораба така, че да заобиколи нос Хорн.

Екипажът единодушно одобри решението му. И наистина, възможно ли бе да срещнем нарвала в тоя тесен пролив? Мнозина от матросите твърдяха, че чудовището не ще може да мине оттам, че то е премного дебело, за да може да мине.

На 6 юли, към три часа следобед, „Абрахам Линколн“, който беше на петнадесет мили южно от носа, заобиколи това усамотено островче, тая загубена в края на американския континент скала, която холандските моряци нарекоха на името на своя роден град Хорн. Дадена бе посока към северозапад и на другия ден витлото на фрегатата зацепи най-сетне водите на Тихия океан.

„Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!“ — повтаряха матросите.

И ги отваряха прекалено много. Очите и далекогледите, малко заслепени наистина от възможността да се получат две хиляди долара, не оставаха нито за миг спокойни. Денем и нощем, те наблюдаваха повърхността на океана и никталопите^[1], чиято особеност да виждат в мрака увеличаваше изгледите с петдесет на сто, имаха по-голяма вероятност да спечелят наградата.

Макар примамката да не ме съблазняваше, аз бях не по-малко внимателен от другите. Задоволявайки се само с няколко минути за ядене, няколко часа за сън, без да обръщам внимание какво е времето, слънчево или дъждовно, аз не се откъсвах вече от палубата. Наведен над перилата или опрян на борда при кърмата, аз поглъщах с жадни очи побелялото от разпенени бразди море, чак докъдето поглед стига. И колко пъти се вълнувах заедно с офицерите и екипажа, когато някой своенравен кит издигаше тъмния си гръб над вълните! В миг палубата се изпълваше с хора. Лодките избълваха вълна от матроси и офицери. Всеки, задъхан, със смутен поглед наблюдаваше движенията на кита. Аз се взирах до болка в очите, до ослепяване, докато КонсеЙ, винаги равнодушен, ми повтаряше спокойно:

— Ако господарят би имал добрината да не си кокори толкова очите, би виждал много по-хубаво!

Но — напразно вълнение! „Абрахам Линколн“ променяше пътя си, устремяваше се срещу посоченото животно — някой прост кит или обикновен кашалот, който скоро изчезваше сред хор от проклятия!

Времето продължаваше да е благоприятно. Пътуването ставаше при най-сгодни условия. Беше лошият сезон на Южното полукълбо, защото в тая област юли съответствува на нашия януари в Европа; но морето си оставаше спокойно и можеше лесно да се наблюдава в най-широк обсег.

Нед Ланд проявяваше все същата най-упорита недоверчивост; той дори съзнателно избягваше да наблюдава морската повърхност освен през времето, когато биваше дежурен или когато не се виждаше никакъв кит. А неговото необикновено зрение би могло да окаже големи услуги. Но осем часа от дванадесетте тоя упорит канадец или четеше, или спеше в каютата си. Сто пъти го укорявах за равнодушието му.

— Хе! — отговаряше той. — Няма нищо, господин Аронакс, а пък ако изобщо има някакво животно, каква е вероятността да го срещнем? Та нима не вървим наслука? Приемам, както се разправя, че са видели това неуловимо животно в северните води на Тихия океан; но оттогава са минали вече два месеца и ако се съди по характера на вашия нарвага, той не обича да се застоява дълго време в едни и същи води! Той има способност да се движи с извънредна скорост. А вие, господин професоре, знаете по-добре от мене, че природата не върши нищо без смисъл и тя не би надарила едно животно, по същината си лениво, със способността да се движи бързо, ако няма нужда от това. Значи, ако животното съществува, то е вече далеч!

Срещу това нямаше какво да отговоря. Очевидно ние вървяхме слепешката. Но как би могло иначе? Затова вероятността ни за успех беше твърде ограничена. И все пак никой не се съмняваше, че ще успеем, и ни един матрос на борда не би се обзаложил, че нарвалът не съществува и че няма да се появи.

На 20 юли Тропикът на Козирога бе прекосен на сто и пет градуса дължина, а на 27 същия месец пресякохме Екватора на сто и десетия меридиан. След това фрегатата пое по-определено на запад и навлезе в централните води на Тихия океан. Капитан Фарагут с основание смяташе, че има повече смисъл да плаваме из дълбоките води и да се отдалечаваме от континентите и островите, до които животното сякаш отбягваше да се приближи „без съмнение, защото там няма достатъчно вода за него!“ — както казваше нашият боцман. След като взе въглища, корабът мина край Помоту, край Маркизките и Сандвичевите острови, пресече Тропика на Рака на сто тридесет и втория градус дължина и се отправи към Китайско море.

Стигнахме най-после до мястото на последното появяване на чудовището! И нека си призная, на кораба вече нямаше живот. Сърцата биеха страшно, така че бъдещите неизлечими сърдечни заболявания бяха сигурни. Целият екипаж изпитваше нервна свръхвъзбуда, която не бих могъл да опиша. Хората не ядяха, не спяха. По двадесет пъти на ден някоя грешка при наблюдението, някоя зрителна измама на матрос, приведен над перилата, причиняваше непоносими страдания и тия двадесет пъти повтаряни вълнения ни държаха в състояние на крайно нервно напрежение, което скоро щеше да се заплати скъпо.

И наистина последствията не се забавиха. В продължение на три месеца — три месеца, всеки ден от които бе цял век — „Абрахам Линколн“ плава из всички северни води на Тихия океан, гони всички китове, за които му се съобщава, като се отклоняваше внезапно от пътя си или възвиваше неочаквано от една посока в друга, като ту засилваше, ту намаляваше парата, с риск да разстрои машината си, и не остави неизследвана ни една точка — от японските брегове до американското крайбрежие. И — нищо! Нищо друго, освен безпределните пустинни вълни! Нищо, което да прилича на гигантски нарвал, нито на подводно островче, нито на останки от потънал кораб, нито на подвижен риф, нито на нещо друго, нещо свръхестествено.

И тъй последствията не закъсняха. Най-напред дойде отчаянието и проби път за неверието. На парахода се появи ново чувство, което беше съставено от три десети срам и седем десети ярост. Намираха, че е било „съвсем глупаво“, дето са се оставили да бъдат обзети от фантазии, но още по-силна беше яростта! Купищата доводи, трупани от една година, рухнаха отведнъж и всеки гледаше само да навакса през часовете за ядене и за сън времето, което беше пожертвувал толкова глупаво по-рано.

Поради естествената подвижност на човешкия ум хората се хвърлиха от една крайност на друга. Най-горещите привърженици на експедицията станаха неволно нейни най-яростни отрицатели. Тая реакция обхвана целия кораб — от трюма до отделението на офицерите — и без извънредната упоритост на капитан Фарагут фрегатата несъмнено би се насочила окончателно към юг.

Ала това безполезно търсене не можеше да продължи повече. „Абрахам Линколн“ не можеше да бъде укорен в нищо, тъй като бе сторил всичко, за да успее. Никога екипаж на кораб от американската флота не бе показвал повече търпение и повече усърдие, неуспехът не можеше да се вмени в негова вина; не оставаше нищо друго, освен да се върне.

И такова искане бе отправено до капитана. Но капитанът държеше на своето. Моряците не скриваха недоволството си и от това пострада службата. Не искам да кажа, че на кораба избухна бунт, но след известно време на разумно упорство капитан Фарагут поиска, както някога Колумб, три дни срок. Ако през тия дни чудовището не се появи, кормчията ще завърти три пъти щурвала и „Абрахам Линколн“ ще поеме пътя към европейските морета.

Това обещание бе направено на 2 ноември. На първо място то повдигна отпадналия дух на екипажа. Океанът бе наблюдаван с ново усърдие. Всеки искаше да му хвърли оня последен поглед, в който се включват всички спомени. Далекогледите действуваха трескаво. Това беше върховно предизвикателство към гигантския нарвал и той нямаше никакво разумно основание да не отговори на тая покана „да се яви“.

Минаха два дни. „Абрахам Линколн“ плаваше бавно. Хиляди средства бяха употребени, за да обърнат вниманието или да разсеят равнодушието на животното, в случай че то се намираше някъде наблизо. Грамадни късове сланина бяха влачени зад кораба — за най-голямо удоволствие на акулите. Лодките браздяха морето във всички посоки около „Абрахам Линколн“, докато той спираше хода си, и не оставяха неизследвано ни едно кътче от морето. Настъпи вечерта на 4 ноември, но тая подводна загадка остана неразкрита.

На следния ден, 5 ноември по обяд, бе края на определения срок. След тоя момент капитан Фарагут, верен на обещанието си, трябваше да заповяда да завием на югоизток и да напуснем окончателно северните области на Тихия океан.

Фрегатата се намираше тогава на 31 градуса 15’ северна ширина и 136 градуса 42’ източна дължина. До Япония ни оставаха по-малко от двеста мили. Нощта приближаваше. Току-що бе ударил осем часът. Големи облаци забулваха луната, която бе в първа четвърт. Морето тихичко се вълнуваше под носа на кораба.

В тоя миг аз се бях привел, облегнат на перилата на десния борд. До мене Консей гледаше пред себе си. Накацали по въжетата между мачтите, матросите изследваха хоризонта, който постепенно се стесняваше и притъмняваше. Офицерите с нощните си далекогледи в ръка се взираха в растящия мрак. От време на време тъмният океан блясваше от някой лунен лъч проникнал между два прокъсани облака. След това всякаква светла диря угасваше в мрачините.

Гледах Консей и установих, че тоя добър момък се поддаваше, макар и съвсем слабо, на общото вълнение. Поне тъй ми се стори. За пръв път може би неговите нерви тръпнеха от някакво чувство на любопитство.

— Консей — казах му аз, — имаш последна възможност да спечелиш две хиляди долара.

— Ако господарят позволи да кажа — отговори Консей, — аз пък не съм разчитал на тая награда и ако правителството на Щатите обещаеше и сто хиляди долара, пак нямаше да ги загуби.

— Прав си, Консей. В края на краищата това е една глупава работа, за която се заловихме много лекомислено. Колко прахосано време, колко излишни вълнения! Още преди шест месеца щяхме да сме се върнали във Франция…

— В малкото жилище на господаря — отвърна Консей, — в музея на господаря! И аз щях да съм класифицирал изкопаемите от сбирките на господаря! И бабирусът на господаря щеше да бъде настанен в клетка в Зоологическата градина и щеше да привлича всички любопитни от столицата!

— Точно така, Консей, а освен това мисля, че ще ни се подиграват!

— Наистина — отговори спокойно Консей. — Мисля, че ще се подиграват с господаря и… Мога ли да кажа? — Можеш, Консей.

— Щом мога, ще кажа, че на господаря му се пада.

— Така ли?

— Когато човек има честта да бъде такъв учен, какъвто е господарят, не бива да се излага…

Консей не успя да довърши своята любезност. Посред общата тишина се чу глас. Гласът на Нед Ланд. Нед Ланд викаше:

— Хей-хей! Това, което търсим, е насреща ни, в посока на вятъра!