Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XIII
НЯКОЛКО ЦИФРИ

След малко седнахме на един диван в салона с пури в уста. Капитанът сложи пред мене един чертеж на хоризонталния и напречен разрез на „Наутилус“. След това почна изложението си със следните думи:

— Ето, господин Аронакс, размерите на кораба, в който пътувате. Той е един доста удължен цилиндър с конически краища. По форма прилича много на пура, форма, усвоена вече в Лондон за много конструкции от тоя род. Дължината на тоя цилиндър — от единия край до другия — е точно седемдесет метра, а напречната му греда в най-широката му част е осем метра. При построяването му значи не е точно спазено отношението едно към десет между ширината и дължината, както при вашите бързи параходи, но дължината му е достатъчна и корпусът доста удължен, та изместваната вода се плъзга леко и съвсем не пречи на движението му.

Тия две измерения ви дават възможност да изчислите лесно повърхността и обема на „Наутилус“. Повърхността му е хиляда и единадесет квадратни метра и четиридесет и пет сантиметра, обемът му — хиляда и петстотин кубически метра и две десети, което значи, че когато е целият потопен, измества хиляда и петстотин кубически метра или тона вода.

Когато работех плановете на тоя кораб, предназначен за подводно плаване, исках, уравновесен във водата, да потъва девет десети, а над водата да бъде само една десета от него. Следователно при тия условия той трябваше да измества само девет десети от обема си или хиляда триста петдесет и шест кубически метра и четиридесет и осем сантиметра, т.е. да тежи само толкова тона. Тъй че не трябваше да надхвърлям тая тежест, като го строях в посочените размери.

„Наутилус“ има два корпуса, един вътрешен и друг — външен, които са съединени помежду си с железа, които му придават необикновена издръжливост. И наистина благодарение на това клетъчно устройство той оказва съпротивление като плътен блок. Обшивката му е неподатлива; тя е лепена, а не нитена и целостта й, която се дължи на отличното пасване, й позволява да не се бои и от най-бурните морета.

Двата корпуса са направени от стоманени листове, относителното тегло на които е седем и осем десети. Първият корпус има дебелина не по-малко от пет сантиметра и тежи триста деветдесет и четири тона и деветдесет и шест стотни. Втората обвивка — килът, висок петдесет и широк двадесет и пет сантиметра, тежи шестдесет и два тона; машините, баластът, разните принадлежности и добавки, преградите и вътрешните подпори тежат деветстотин шестдесет и един тон и шестдесет и две стотни, които, прибавени към триста деветдесет и четирите тона и деветдесет и шестте стотни, дават необходимата обща тежест от хиляда триста петдесет и шест тона и четиридесет и осем стотни. Разбирате ли?

— Разбирам — отговорих аз.

— Тъй че — продължи капитанът, — когато „Наутилус“ плава при тия условия, една десета от него остава над водата. Но ако имам резервоари с обем, равен на тая десета част, т.е. с вместимост сто и петдесет тона и седемдесет и две стотни, и ако ги напълня с вода, корабът ще измести тогава хиляда петстотин и седем тона, т.е. ще тежи с толкова тона повече и ще се потопи целият. И тъкмо това става, господин професоре. „Наутилус“ има такива резервоари в долната си част. Отварям крановете, резервоарите се напълват и корабът се потапя, като потъва до повърхността на водата.

— Добре, капитане, но сега стигаме до истинската трудност. Че можете да се потопите до равнището на океана, това разбирам. Но по-долу, когато потънете под равнището, вашият подводен кораб не изпитва ли натиск и следователно — налягане отдолу нагоре, натиск, който трябва да възлиза на една атмосфера при всеки тридесет стъпки дълбочина или — около един килограм на квадратен сантиметър?

— Точно тъй, господине.

— Тогава не виждам как бихте могли да спуснете „Наутилус“ на голяма дълбочина, освен ако не го напълните цял с вода.

— Господин професоре — отговори капитан Немо, — не бива да се смесва статиката с динамиката, защото това може да доведе до важни грешки. Не са нужни много усилия, за да се стигне до дълбочините на океана, защото телата имат тенденция към „разтопяване“. Следете моите разсъждения.

— Слушам ви, капитане.

— Когато исках да определя с колко трябва да се увеличи тежестта на „Наутилус“ за потопяването му, единственото, с което трябваше да се занимая, бе да пресметна намаляването обема на водата, колкото се слиза на по-големи дълбочини.

— Очевидно — отговорих аз.

— Макар водата да е податлива на сгъстяване, способността й да се сгъстява е твърде малка. И наистина според най-последни изчисления това намаляване на обема е само четиристотин тридесет и шест десетмилионни части при една атмосфера или на всеки тридесет стъпки дълбочина. Ако искам да сляза на хиляда метра, аз пресмятам намаляването на обема при налягане, равно на воден стълб от хиляда метра, т.е. при налягане от сто атмосфери. Тогава намалението ще бъде четиристотин тридесет и шест стохилядни. Значи ще трябва да увелича тежестта на хиляда петстотин тринадесет тона и седемдесет и седем стотни вместо на хиляда петстотин и седем тона и две десети. Следователно увеличението е само шест тона и петдесет и седем стотни.

— Само толкова?

— Само толкова, господин Аронакс, и това изчисление може лесно да се провери. Но аз имам допълнителни резервоари, които могат да поберат сто тона. Тъй че мога да сляза до доста големи дълбочини. Когато поискам да се изкача на повърхността и да остана там, достатъчно е да изхвърля тая вода, а ако искам „Наутилус“ да излезе с едната си десета — да изпразня всички резервоари.

Срещу тия разсъждения, подкрепени с цифри, не можех да възразя нищо.

— Приемам изчисленията ви, капитане — отговорих аз, — и би било неоснователно да ги оспорвам, щом всекидневният опит ги потвърждава. Но сега предчувствувам една истинска трудност.

— Каква, господин професоре?

— Когато сте на дълбочина хиляда метра, стените на „Наутилус“ изпитват налягане от сто атмосфери. Ако тогава поискате да изпразните допълнителните резервоари, за да облекчите кораба и да се изкачите на повърхността, помпите трябва да преодолеят това налягане от сто атмосфери, което е сто килограма на квадратен сантиметър… А това е такава мощност…

— Каквато само електричеството може да ми даде — побърза да каже капитан Немо. — Повтарям ви, че двигателната мощ на моите машини е почти неограничена. Помпите на „Наутилус“ имат необикновена сила и вие навярно сте я почувствували, когато техните стълбове вода се изляха като порой върху „Абрахам Линколн“. Впрочем аз си служа с допълнителните резервоари, само когато искам да сляза средно до хиляда и петстотин — две хиляди метра, защото пазя машините си. И затова, когато ми хрумне да сляза в океана на дълбочина до две-три левги под повърхността, аз действувам по друг начин — по-сложен, но също тъй непогрешим.

— Как, капитане? — попитах аз.

— За това ще трябва да ви обясня как се управлява „Наутилус“.

— Нямам търпение да чуя.

— За да насоча кораба вдясно или вляво, с една дума, за да се движа хоризонтално, аз си служа с обикновено кормило с широка перка, прикрепено на кърмата, което се движи чрез кормило и щуртроси[1]. Но аз мога също така да движа „Наутилус“ и отвесно — отдолу нагоре и отгоре надолу чрез две наклонени плоскости, прикрепени към двете страни на корпуса му, до ватерлинията, подвижни плоскости, които могат да заемат всевъзможни положения и които се направляват отвътре чрез мощни лостове. Ако плоскостите са успоредни с кораба, той се движи хоризонтално. Ако са наклонени, „Наутилус“ съобразно с това наклонение и от тласъка на витлото или се насочва надолу, по диагонал, в продължение на толкова време, колкото ми е потребно, или възлиза, следвайки тоя диагонал. Нещо повече: ако искам да се изкача по-бързо на повърхността, спирам витлото и налягането на водата издига „Наутилус“ отвесно като балон, напълнен с водород, който се издига бързо във въздуха.

— Браво, капитане! — извиках аз. — Но как може кормчията да следи сред водата пътя, който му определяте вие?

— Кормчията е в стъклена кабинка, която се издава в горната част на корпуса на „Наутилус“ и има лещовидни стъкла.

— Стъкла, които могат да издържат подобно налягане?

— Напълно. Кристалът, който при удар е крехък, има значителна издръжливост. При опитите за риболов при електрическа светлина, направени през 864 година сред северните морета, бе установено, че кристални плочки, дебели само седем милиметра, издържат налягане от шестнадесет атмосфери, като в същото време пропускат силни топлинни лъчи, които разпределят неравно топлината. А стъклата, с които си служа аз, са не по-малко от двадесет и един сантиметър в центъра, т.е. тридесет пъти по-дебели.

— Ясно, капитан Немо, но за да може да се вижда, необходимо е светлината да разсее мрака и аз се питам как сред тъмнината на водата…

— Зад кабинката на кормчията е поставен мощен електрически рефлектор, лъчите на който осветяват морето на половин миля.

— А, браво, браво, капитане! Сега си обяснявам онова фосфоресциране на предполагаемия нарвал, което толкова много занимаваше учените! По тоя повод ще ви попитам дали сблъскването на „Наутилус“ с „Шотландия“, което има толкова силен отзвук, бе резултат на случайност?

— Чиста случайност, господин професоре. Когато стана сблъскването, аз плавах два метра под повърхността на водата. Впрочем аз видях, че нямаше никаква неприятна последица.

— Никаква, господин капитан. Но срещата ви с „Абрахам Линколн“?…

— Господин професоре, съжалявам за тоя параход, който е един от най-хубавите параходи на американската флота, но аз бях нападнат и трябваше да се защищавам! И все пак задоволих се само да лиша фрегатата от възможността да ми пречи и още в най-близкото пристанище тя лесно ще поправи повредите си.

— О, капитане — извиках аз убедено, — вашият „Наутилус“ е наистина един чудесен кораб!

— Да, господин професоре — отговори истински разчувствуван капитан Немо, — и аз го обичам като плът от моята плът. Ако за всеки от вашите кораби, тъй зависими от случайностите в океана, всичко представлява опасност, ако първото впечатление, когато си по морето, е чувството, че си над бездна, тъй хубаво изразено от холандеца Янсен — на борда на „Наутилус“ човек няма от какво да се страхува. Не може да има страх от изкривяване на кораба, защото неговият двоен корпус има твърдост на желязо; няма мачти, въжета и пр., които се изхабяват от люшкането на кораба надлъж и на шир; няма платна, които вятърът отвлича; няма котли, които експлодират от парата; няма опасност от пожар, защото тоя кораб е направен от стоманени листове, а не от дърво; няма въглища, които могат да се свършат, защото тук двигател е електричеството; няма сблъсквания, от които трябва да се предпазва, защото той единствен плава в тия дълбоки води; няма бури, на които да устоява, защото само няколко метра под водата намира пълен покой! Да, господин Аронакс, ето съвършения кораб! И ако е вярно, че инженерът има по-голяма вяра в плавателния съд, отколкото строителят му, а строителят — повече от капитана му, можете да разберете какво пълно доверие имам аз в моя „Наутилус“, тъй като аз съм едновременно и негов капитан, и строител, и инженер!

Капитан Немо говореше със завладяващо красноречие. Пламъкът на очите му и страстността на движенията му го преобразяваха. Да, той обичаше своя кораб, както баща обича детето си!

Ала един въпрос, може би нескромен, изникваше съвсем естествено и аз не се сдържах да не му го задам.

— Значи вие сте инженер, капитан Немо?

— Да, господин професоре — отговори той. — Когато живеех на сушата, аз учих в Лондон, в Париж и в Ню Йорк.

— Но как сте могъл да построите тайно тоя възхитителен „Наутилус“?

— Всяка негова част, господин Аронакс, пристигаше от различни точки на земното кълбо и с прикрито предназначение. Неговият кил бе изработен у Крьозо, във Франция: стеблото на витлото му — от Пен и сие в Лондон; стоманените плочи на корпуса — от Лирд в Ливерпул; витлото — от Скот в Глазгоу. Резервоарите му бяха фабрикувани от Кай и сие в Париж, машините му — от Круп в Прусия, носовата част — от работилниците на Мотала в Швеция, измервателните уреди — от братя Харт в Ню Йорк и т. н. И всеки от тия доставчици бе получил моите планове, подписани с различни измислени имена.

— Но след изработването им — казах аз — нали тия части трябваше да се монтират, да се сглобяват?

— Господин професоре, аз бях устроил работилницата си на едно пусто островче, загубено сред океана. Там аз и моите работници, т.е. моите великолепни другари, които бях обучил и възпитал, довършихме строежа на нашия „Наутилус“. И щом свършихме — огънят унищожи всички следи от нашето пребиваване на това островче, което, ако можех, бих хвърлил във въздуха.

— Тогава стойността на кораба трябва да е извънредно голяма?

— Господин Аронакс, един железен кораб струва 1 125 франка за всеки тон. А „Наутилус“ има 1 500 тона. Значи той струва 1 687 000 франка, а заедно с обзавеждането към два милиона или — четири-пет милиона, като се включат художествените предмети и сбирките.

— Един последен въпрос, капитан Немо.

— Моля, господин професоре.

— Вие значи сте богат?

— Безпределно богат, господин Аронакс, и бих могъл без затруднение да платя дванадесетте милиарда дългове на Франция!

Впих поглед в странния човек, който ми говореше така. Не злоупотребяваше ли той с моята доверчивост? Бъдещето щеше да ми покаже това.

Бележки

[1] Щуртроси — вериги, които придават движението от кормилото на кърмата. Б.пр.