Хедър Греъм
Бегълката (3)

1

Пристанището на Ню Орлиънс,

зимата на 1835 — 1836 година

Джарет Макензи забеляза жената още при влизането й в старата пристанищна кръчма, макар че не можа да види почти нищо от фигурата й. Широката черна наметка с качулка я загръщаше от главата до петите. Само по грациозните й движения пролича, че е жена. Харолд Ийстууд, гостилничарят, забърза насреща й. Дали не беше нова слугиня? Или принадлежеше към красивите леки жени, с които мъжете от Ню Орлиънс прекарваха нощите си? Може би беше закъсняла за работа?

Джарет я наблюдаваше любопитно и чакаше. Кога най-после щеше да свали наметката си? Ако работеше в заведението на Ийстууд, значи нивото му се беше покачило значително.

Не, кръчмата не беше долнопробна, това трябваше да й се признае. Макар че беше на пристанището, тя изглеждаше доста прилично. Много мъже отсядаха тук, когато имаха сделки в тази част на Луизиана, и по-късно разказваха на жените си за доброто заведение. Тук се поднасяше добра храна, красиви момичета свиреха на спинет и пееха. Алкохолните напитки бяха внесени от чужбина, а който искаше, можеше да получи и красива жена. Понякога избухваха ожесточени спорове, които завършваха със сбивания и забавляваха постоянните посетители.

Джарет се чувстваше добре в Ню Орлиънс. Градът беше основан през 1718 година от французите и се беше разраснал много след пристигането на акадийците от североизток. Първо беше под испанско владичество, после отново под френско, докато Томас Джеферсън завърши успешно преговорите с Наполеон и откупи Луизиана.

Когато видя за първи път Ню Орлиънс, Джарет беше малко момче. Тогава Андрю Джаксън защитаваше града срещу британците. Той се влюби веднага в тесните улички покрай реката, в красивата френска, испанска и американска архитектура, в балконите от ковано желязо и подредените градини, в широката Мисисипи и оживлението по брега.

И тази вечер седеше, както беше свикнал, в кръчмата на Ийстууд. Макар че това пристанищно заведение имаше малко по-добро име от другите, той разбра веднага, че жената с черната наметка не е на мястото си тук.

— Предавам се — въздъхна приятелят му Робърт Трейт, който седеше от лявата му страна, и хвърли картите на дъбовата маса. Джарет изгледа с присвити очи своите карти. Три дами и две четворки. Фул. Погледът му обходи банкнотите и златните монети, струпани върху масата. Насреща му седеше Засмения Жак, богат креол от блатата. На лицето му грееше усмивка. По дяволите, този негодник беше способен да измами дори Свети Петър пред портата на рая.

След като хвърли на масата петдоларова банкнота, Джарет се загледа отново в жената с черната наметка. Тя продължаваше да обяснява нещо на нисичкия дебел гостилничар. Харолд май изпитваше страх от високата, стройна жена…

Руперт Фюрстенберг, висок рус германец от Сейнт Луис, хвърли на масата снопче банкноти.

— Господа, аз повишавам залога. Сто долара.

— Сто? — Засмения Жак дари германеца с презрителна усмивка. — Това не е нищо, сър!

Робърт Трейт побутна приятеля си, който не откъсваше поглед от жената.

— Сто, Джарет.

— Разбира се — промърмори с отсъстващ вид мъжът и наброи исканата сума.

Робърт смръщи чело и го изгледа учудено.

— Ти изобщо внимаваш ли в играта?

— Да, точно там е въпросът. — Засмения Жак засука тъмния си мустак. — Нима плантацията ви долу в блатата е толкова скъпа, че си струва да я заложите на покер?

— Струва повече от вашата в околностите на Ню Орлиънс — отговори небрежно Джарет.

— О, да! И двамата имаме достатъчно грижи с блатото, насекомите и алигаторите. — Той вдигна предупредително показалеца си. — За съжаление вие трябва да се справите и със семинолите. Онова, което расте на моята земя, принадлежи на мен. Къщата ми е построена преди седемдесет години. Какво ще кажете за вашата, мон ами? Не бих се учудил, ако ви съобщят, че е била изгорена. Вие сте бил войник и трябва да го знаете. Индианците се промъкват безшумно в нощта, без да заобикалят непроходимите храсталаци. Повярвайте, трудностите едва сега започват. Старият Анди Джаксън се би смело срещу диваците през 1816 и 1817 година, но не успя да изтреби всичките. Сега ще си имате нови неприятности. Някои хора твърдят, че онези изроди яздели на крокодили през реката.

Джарет се усмихна принудено. Хората имаха странни представи за индианците във Флорида. Те бяха смес от много племена, говореха различни езици, а белите ги наричаха семиноли. Това означаваше „бегълци“. Борческият им дух беше несломим. Джарет и приятелите му вярваха, че индианците се стремят към по-добър живот за себе си и семействата си. Или това беше само красива мечта?

Страната беше подходяща за мечти. В новия щат се разпределяха огромни плантации. Както Западът в другия край на континента, така и Флорида разкриваше пред американците нови възможности — плодородна земя за обработване, безброй диви животни, приятен, мек климат, макар че през зримата имаше страшни студове, а през лятото непоносима горещина. Водата в потоците и реките беше толкова бистра, че се виждаше дъното.

Красива, но опасна страна, неподходяща за страхливци…

Семинолите също дадоха своя принос за страшната слава на областта, която много време беше обект на спор между американците и испанците. Някога испанците я бяха отстъпили на британците, които по време на освободителната война се придвижиха на юг. После Флорида отново падна в испански ръце, но американците не престанаха да преминават границите в търсене на нова земя. Те твърдяха, че испанците не са в състояние да владеят областта и да попречат на индианците да плячкосват американските ферми и плантации или да крият избягалите роби.

При индианците черните роби водеха достоен живот, много по-добър от този при белите господари. Защото семинолите им даваха свобода и дори земя, която да обработват.

Американците имаха много основания да отвоюват тази област от испанците. Новите заселници се нуждаеха от обработваема земя. Те искаха да орат полята, да отглеждат добитък, да отварят солни кариери, да използват удобния бряг за корабоплаване и да експлоатират богатствата на морето. Испания се отказа от Флорида, защото правителството на САЩ се съгласи да изплати на гражданите испанските дългове и заздрави позициите си в Тексас. Но и днес, след повече от десет години американско владичество, Флорида все още беше родина на алигаторите, змиите и гордите индианци. Джаксънвил не беше много далеч зад границата на Джорджия, а той беше относително цивилизован град. Някои от северните пристанища на Флорида се смятаха за сигурни, но повечето хора твърдяха, че всичко, което се намира южно от Сейнт Огъстин на източното крайбрежие и процъфтяващия град Пенсакола на запад, е варварско.

Тези хора виждаха само джунглите на Флорида, опасностите, но нищо от онова, което беше привлякло Джарет и не преставаше да го възхищава. Те не познаваха залезите, които никога не бяха едни и същи, учудващата цветна палитра, която сияеше на хоризонта, ослепително злато, пламтящо червено. Тези цветове приличаха на лумнали пламъци, после избледняваха в меко розово и жълто, за да създадат накрая кадифения черен фон на блещукащите звезди. Тези хора не знаеха нищо за изобилието от диви орхидеи, не бяха усещали целувката на слънцето, което топлеше лицето през зимата.

Сейнт Огъстин беше най-старото европейско селище в Америка, известно с грандиозната крепост „Сан Маркос“, която охраняваше брега, с красивите стари испански къщи и мавританската архитектура. А Пенсакола се превърна в процъфтяващо пристанище, където се намираха стоки от цял свят. В Кей Уест беше изграден важен военноморски пост, а Талахаси, столицата на територията, постепенно беше изградена като достоен политически център.

За Джарет областта беше истинска златна мина. Той разчисти земята си, построи си къща и се зае за работа. Говедата му пасяха по сочните ливади, полетата със захарна тръстика даваха богата реколта. Освен това отглеждаше памук и жито. Всичко, за което се заловеше, носеше успех. Земите му бяха необикновено плодородни. А тъй като живееше на брега на реката, можеше веднага да откара произведените продукти на пазара. Много от новите заселници откриваха едва сега онова, което той бе разбрал веднага — част от областта беше блатиста, но имаше и прекрасни земи за обработване.

Джарет обичаше своя рай. Вече беше обходил почти цялата страна и бе споделил въодушевлението и мечтите си с любимата жена. След това обаче Лайза умря, а с нея си отидоха и романтичните мечти.

— Какво има, Макензи? — попита учудено Засмения Жак. — Слушате ли ме изобщо?

Дали го слушаше? Това беше излишно. Джарет се облегна назад. Тъй като имаше добри карти, той не се интересуваше от разговора. Непознатата жена бе приковала вниманието му. Той продължи да я наблюдава дори когато отново увеличи залога.

Фюрстенберг погледна изпитателно картите си и ги остави на масата.

— Келнер! — извика сърдито той. — Дай уиски!

Останаха само Джарет и Жак, чиято усмивка бавно угасваше. Монетите, които бяха пред него, намаляваха застрашително.

— Няма ли да се откажете, сър? — попита учтиво Джарет.

Французинът извади от джоба на елегантния си бежов сюртук сребърна табакера, взе си пура и я запали от пламъка на свещта. Едва тогава отговори на погледа на Джарет.

— Парите са на масата, мосю.

Джарет вдигна рамене.

— Както желаете, мосю.

— Вие блъфирате, Макензи! Скоро всички ще се уверят в това.

В този момент Джарет не виждаше нищо освен фигурата в широката черна наметка. Жената се обърна и го погледна. Когато качулката падна, той видя косата й, омагьосващо старо злато с червеникави отблясъци. Дори на мътната светлина на свещите тази коса блестеше като слънце. Изведнъж му се поиска да я докосне, да се увери, че е мека като коприна…

Обзет от внезапен гняв, от болка, която сви сърцето му на топка, той затвори очи. Защо пожела така пламенно една непозната жена? Дали заради грациозните й жестове, заради разкошния блясък на косата? Клепачите му се повдигнаха почти с неохота. На светлината на лампичката, която висеше над входа, можа да разгледа лицето й. Гъсти тъмни ресници обграждаха яркосини очи. Веждите също бяха по-тъмни от косата и красиво извити. Нежната кожа напомняше мрамор, а изящният, съвсем прав нос беше неотменна част от класическата й красота заедно със съвършено оформените пълни устни. Желанието да целуне тази уста стана почти непоносимо. Ако можеше поне да помилва меката буза, да зарови пръсти в златната коса…

Робърт се покашля предупредително.

— Джарет! Хайде, остави картите на масата!

Мъжът се подчини безмълвно, без да погледне сътрапезниците си. Засмения Жак също имаше добри карти. Кента. Нелошо, но не и добре.

Робърт погледна втренчено приятеля си, после бутна парите към него. Но победата вече не означаваше нищо за Джарет. Не го интересуваше даже възможността да ядоса французина.

— Продължаваме ли? — попита равнодушно той. — Вие ли ще раздавате, мон ами?

— Разбира се, мон ами — потвърди Жак. Тънките му пръсти вече раздаваха картите. Джарет се облегна назад с полузатворени очи, за да може да наблюдава по-добре. Картите, французина. Момичето. Това беше едно от предимствата, които предлагаше тресавището, животът сред „диваците“. Човек се научаваше да гледа.

 

 

За Тара Брент вечерта беше кошмар. Дебелият Ийстууд не преставаше да мърмори, че не е дошла навреме на работа. По дяволите, защо направи грешката да се наеме в кръчмата му? Парите й трябваха спешно. Искаше да си купи билет за някой кораб, да замине на север и да се скрие. Там нямаше да я намерят.

В Ню Орлиънс успя да си намери работа, без да й задават въпроси. Градът беше пълен с какви ли не хора — креоли, испанци, англичани, американци от южните и северните щати. Всеки можеше да се скрие в навалицата. Затова и Тара реши да остане известно време в многолюдния град.

Една стара улична търговка й каза, че в кръчмата на Ийстууд търсят келнерки и Тара побърза да заеме предложеното й място. Дебелият гостилничар й намекна, че може да спечели добри пари, ако кани джентълмените в малката си таванска стаичка. Тара отказа категорично, но той само се засмя и й предрече, че много скоро ще промени мнението си. Всъщност това не го интересуваше особено. Беше я наел само заради красотата й, която щеше да увеличи оборота му. Някой ден и той самият щеше да се качи в стаичката й.

Тара беше готова по-скоро да отиде на бесилката, отколкото да преспи с такъв тлъст дребосък, но не му каза мнението си, защото не искаше да загуби мястото си. Досега не й беше досаждал. Наистина не биваше да закъснява за работа, но изгуби много време, докато обиколи пазара за цветя и се разходи по брега на ленивата Мисисипи. Ийстууд имаше право да й крещи. За в бъдеще трябваше да бъде по-внимателна, защото можеше да я изхвърли.

Тара се огледа и за кой ли път си каза, че не е попаднала на добро място. Хората я уверяваха, че кръчмата е почтено заведение. Ако не беше толкова наивна — или толкова отчаяна, тя щеше да разбере, че посетителите не се ползваха с особено добро име. А щом тази кръчма се смяташе за почтена, какви ли бяха другите заведения в пристанището? При тази мисъл я побиха тръпки.

Изведнъж дъхът й спря. Ийстууд я сграбчи грубо за рамото.

— Не ме ли слушаш? Аз съм господарят тук, не ти! Правиш се на недостъпна и ми заявяваш, че няма да каниш мъжете в стаята си. И понеже си хубавица, го преглътнах. Но сега…

— Веднага ме пуснете! — заповяда ледено тя.

Дебелият се подчини незабавно.

— Започвай да работиш, ако искаш да заслужиш заплатата си.

Без да каже нито дума повече, тя свали наметката си, окачи я на една кука и се затича към кухнята. Ийстууд беше тиран, но за него работеха двама любезни креолски готвачи, а Ема, закръглената ирландка, която беше постоянно наведена над печката, беше взела Тара под крилото си.

— Ето ви и вас, ма бел шери! — Гастон тъкмо изваждаше хляба от фурната. Очевидно ценеше високо готварското си изкуство, защото беше по-дебел и от Ема. Тара се усмихна плахо.

— Прощавайте, че закъснях.

Мъжът махна пренебрежително с ръка.

— Яденето е почти готово. Само че в залата седят четирима играчи на покер, които имат нужда от уиски. Най-добре се погрижи за тях.

По пътя към залата Тара едва не се сблъска с Мари, една от красивите креолки, които работеха в кръчмата — и в таванските стаички. Младата жена въздъхна облекчено и извъртя очи.

— Тази вечер не мога да смогна! Викат ме от всички посоки. Господи, хубаво е, че най-после си тук, шери! Моля те, отнеси на играчите уиски, защото онзи немец ще ми откъсне главата.

— Веднага — обеща Тара. — Коя маса?

— Не можеш я сбърка. Немецът е едър и строен и изглежда фантастично, като викинг. А Засмения Жак е един остроумен и много опасен французин. — Тя намигна многозначително. — Всеки от двамата ще ти плати с удоволствие билета за кораба — само за една нощ.

Кръвта нахлу в лицето на Тара и тя поклати бързо глава.

— На масата има и двама американци — прибави Мари. — Единият е красиво и мило момче. А другият… — Тя помълча малко и добави с усмивка: — Другият е Макензи. — Името беше произнесено почти страхопочтително. — Чернокос ирландец с тъмни очи. Когато англичаните победили испанската армада, много испанци останали известно време в Ирландия, преди да се опитат да се доберат до родината си. Затова има толкова тъмнокоси ирландци. Те са със същата гореща кръв като испанците. Сигурна съм, че Макензи ще ти хареса, шери.

Тара само се усмихна в отговор, изтича на бара, взе една бутилка уиски и четири малки, тежки чаши. После огледа просторното помещение. Към тавана се виеха гъсти кълба дим. В един ъгъл моряците се забавляваха с уличници. В другия бяха насядали пристанищни работници и се шегуваха с Лизет, братовчедката на Мари. Масите с картоиграчи бяха поне три.

Мари се оказа права. Тези четирима мъже не можеха да бъдат сбъркани с другите. Един немец, един французин и двама американци. Единият изглеждаше малко по-млад от останалите. Облегнат на лакти, той наблюдаваше играта. А Макензи, ирландецът с гарвановочерната коса… Тара никога не беше срещала такъв мъж. Стана й ясно, че той я е наблюдавал още от влизането й. Объркана, тя отговори на погледа на големите тъмни очи. Непознатият имаше остро изсечени черти — своенравна брадичка, високи, силни скули, абаносовочерни, силно извити вежди, дълъг прав нос и пълни, чувствени устни. Загорялата от слънцето кожа блестеше като бронз.

Като забеляза, че момичето го гледа, мъжът се усмихна. Странно чувство се надигна в гърдите й. Горещи вълни обляха тялото й от главата до върховете на пръстите.

Мъжът носеше елегантен черен сюртук, светлокафяв панталон и снежнобяла риза. Пръстите, които стискаха картите, бяха загорели от слънцето като лицето, с късо подрязани нокти.

— Най-после! Ето го и уискито! — провикна се немецът.

Тара се приближи смутено и остави бутилката и чашите на масата. Замаяна от погледа на пронизващите очи, тя искаше да избяга колкото се може по-бързо.

— Очевидно златните ви монети свършиха, Жак, затова е най-добре да прекратим играта — проговори равнодушно Макензи и дълбокият, мелодичен глас накара Тара да потрепери.

— Това е вярно, мон ами — отговори с усмивка французинът, — но мога да ви предложа нещо още по-ценно. — Тара едва не изпищя, когато силните му пръсти се впиха в китката й. — Момичето е ваше, за една нощ.

— Какво? — извика възмутено тя.

— Малката не е ваша собственост — отговори спокойно Макензи.

— Не сте съвсем прав. Ийстууд е мой длъжник. Давам ви момичето за една нощ срещу вашите триста в злато.

— Няма уличница, която да струва триста долара, дори тази! — възпротиви се немецът и отпи голяма глътка уиски. Светлите му очи измерваха внимателно съвършената женска фигура. — Или се лъжа?

Вбесена, младата жена се изтръгна от ръката на французина.

— Аз работя за Ийстууд, господа. Но не принадлежа нито на него, нито на когото и да било другиго! — Тя им обърна гръб, но французинът я задържа за полата. Гневът й се усили. — Веднага ме пуснете! Не можете просто да ме сложите на масата като предмет, с който си играете. Аз съм тук, за да обслужвам клиентите, и…

— Тази нощ ще обслужите един хубав мъж, шери — прекъсна я безцеремонно Засмения Жак и немецът се ухили.

— Вървете по дяволите, сър! Ще повикам Ийстууд.

Французинът избухна в луд смях.

— Направете го, шери. Той ще ви вдигне на ръце и ще ви сложи в средата на масата. Аз имам дългове към този студенокръвен ирландец, но Ийстууд ми дължи половината си кръчма.

Тара не можа да удържи гнева си. Тя грабна чашата на французина и изля уискито в лицето му. Мъжът изрева като разярен бик и замахна да я удари. В този миг Макензи стана от мястото си.

— Пуснете момичето — заповяда спокойно той.

— По дяволите…

— Веднага пуснете момичето, казах!

Французинът се подчини с видима неохота и Тара се приготви да избяга, но безмилостните пръсти на Макензи я стиснаха за рамото. Тя вдигна очи и го погледна несигурно. Какъв грамаден мъж — строен, с широки рамене… Всеки опит за бягство би бил безсмислен. Този мъж нямаше да я пусне да си отиде, ако сам не го искаше.

— Седнете — подкани я той. В тъмните му очи имаше някаква загадка.

— Както вече казах, аз не съм на разположение на мъжете за една нощ.

Мъжът вдигна развеселено тъмните си вежди.

— Не съм казал, че ви искам за една нощ.

— Но…

— Почакайте. Нека оставим картите да решат. Триста долара са много пари — за всяка жена. Седнете!

— Не…

— Надявайте се да ви спечеля аз, а не французинът — проговори предупредително той. — Хайде да свършим с проклетата игра. Седнете най-после или ще ви взема в скута си.

В очите й запариха сълзи и тя стисна здраво зъби. Тъй като нямаше избор, се отпусна на най-близкия стол. Четвъртият мъж на масата, момчето с руса коса и дружелюбни зелени очи, улови ръката й.

— Не се страхувайте, мис, няма да ви направят нищо лошо.

— Не давай такива обещания, Робърт — усмихна се Макензи и също седна. — Още не съм спечелил играта. — Той се обърна към французина: — Значи ще играем за момичето. Ето картите ми. — Той сложи картите си на масата и Тара спря да диша.

Тройка, четворка, петица, шестица — и седмица.

Май не бяха особено силни. Господи, това беше смешно! Та тя изобщо не знаеше кого желаеше за победител. Какво щеше да стане, ако французинът победеше Макензи? Ирландецът поне беше заявил, че няма да й се натрапва.

Засмения Жак хвърли картите си и от устата му се изтръгна ядно проклятие. Тара примигна смутено. Три аса, един поп, една десетка.

Кой, по дяволите, беше спечелил? Мина почти минута в дълбоко мълчание.

Най-после Макензи заговори:

— Ето че отново ви победих, Жак. Мисля, че играта най-после свърши.

— Точно така! — изфуча французинът. — Играта свърши!

Тара изпищя предупредително, защото мъжът извади пистолет и го насочи право към сърцето на Макензи.

Не се чу изстрел. Макензи скочи светкавично и посегна към ботуша си. Тънък остър нож изсвистя и се заби в десницата на французина. Той извика от болка и се сгърчи на стола си. Ножът прикова ръката му към масата, пистолетът падна с трясък на земята.

— Би трябвало да ви затворят, Макензи!

— По-скоро вие заслужавате затвор, Жак. Опитахте се да извършите хладнокръвно убийство. Всички в кръчмата ще го потвърдят.

— Разбира се, че исках да ви застрелям! Защото ме измамихте! Ако тази малка мръсница не ви беше предупредила…

— Как смеете… — изсъска злобно Тара, но мъжете не й обръщаха внимание.

— И тогава щях да бъда по-бърз от вас — отговори спокойно Макензи.

— Жалко копеле! — изпъшка французинът. Макензи измъкна ножа си от масата и освободи ръката на противника си, който изрева от болка.

— Никога в живота си не съм мамил на карти, мон ами, и вие го знаете. Май трябваше да ви убия. Бъдете благодарен, че сте още жив.

— Въпреки това загубихте, Макензи. Няма жена, която струва триста долара!

— Не сте прав! — Макензи улови ръцете на Тара и я привлече към себе си. За бога, тя беше стояла до него като някаква глупачка и беше пропуснала благоприятната възможност да избяга, докато никой не й обръщаше внимание! — Съобщете на Ийстууд, че дългът му е намалял с триста долара. И че тази жена ще го напусне.

Той се запъти с дълги крачки към вратата, като я водеше след себе си. Тя се опита да се освободи, но безуспешно. Всеки вик за помощ беше безсмислен. Никой от гостите, които ги зяпаха любопитно, не беше готов да я подкрепи. А Ийстууд, който беше погасил част от дълговете си, се хилеше доволно и не помръдваше от мястото си.

— Готов съм да се обзаложа, че дамата си струва тристате долара! — провикна се възбудено един пияница. Джарет спря само за миг, колкото да откачи наметката на Тара от куката и да загърне раменете й.

— Почакайте! — помоли задъхано тя. — Не мога да…

— Да вървим. Трябва веднага да се махнем оттук. — Усмивката му беше ослепителна. — Вие сте една малка глупачка! — пошепна в ухото й той. — Тази нощ сте моя. Радвайте се, че ще избягате от тази адска дупка.

Но на каква цена? В гърдите й се надигна луда паника.