Хедър Греъм
Бегълката (9)

7

Тара се стресна в съня си и примигна объркано. Едва след време осъзна, че се намираше в най-голямата и луксозна стая на мисис Конъли, която сега беше заляна от слънчева светлина. Тя лежеше на леглото, напълно облечена, след като беше чакала с часове завръщането на Джарет и беше заспала едва на разсъмване.

Джарет стоеше до прозореца, облечен в тесен панталон, чиста бяла риза и високи ботуши. Когато се обърна към нея, тя побърза да затвори очи и се завъртя на другата страна. Умората тежеше като олово в крайниците й. Дали беше спал в тази стая? Струваше й се съмнително. Възглавницата до нея беше недокосната. Тя изпита отново ревност и се ядоса на себе си.

След малко отвори предпазливо очи и изведнъж се разтрепери с цялото си тяло. Той се бе придвижил безшумно към нея и сега стоеше пред леглото. Вече нямаше смисъл да се преструва на заспала. Тя въздъхна, надигна се бавно и от устата й се изтръгна ядна ругатня. Нямаше да му позволи да се промъква до леглото й като индианец!

— Виждам, че вече си будна — отзова се подигравателно той. — Това ме радва. След два часа ще отплаваме към плантацията ми. Смятах да останем тук по-дълго, за да ти дам възможност да разгледаш града, да се запознаеш с хората и да си накупиш рокли. Но при тези обстоятелства държа да се върна вкъщи колкото се може по-скоро.

— Ако къщата ти все още е на мястото си — отвърна беззвучно тя.

— Разбира се, че е на мястото си.

— Предполагам, че има доста хора, които са пристигнали в града от вътрешността на страната, за да потърсят закрила. Може би е по-добре да изчакаме, за да научим има ли промени в ситуацията.

— Нямам време — отговори нетърпеливо той. — На тоалетката ще намериш вода за миене, а на масата те чака кафе. Побързай! Корабът скоро ще вдигне платна. Срещу течението на реката ще напредваме по-бавно, отколкото в залива.

Тара стана и си наля чаша кафе. Изпи я на един дъх и се загледа през прозореца. Небето беше ослепително синьо.

— Надявам се да бъдеш готова навреме — проговори предупредително Джарет, отвори вратата и изчезна.

— Разбира се! — изсъска разярено тя. — За да се отправим колкото се може по-бързо към дивите индиански земи, където ще ни насекат на парчета. Щом толкова бърза, защо не тръгна още през нощта? Сигурно си е имал други занимания.

Тя говореше на небето и съвсем естествено не получи отговор. Вместо това чу тих смях и се обърна стреснато. Джарет не беше излязъл!

— Нима съм ти липсвал, скъпа? А аз си мислех, че не цениш особено компанията ми.

В този миг беше готова да го удуши! Нарочно беше отворил и затворил вратата! Проклет лъжец!

— Разбира се, че се зарадвах, когато се лиших от компанията ти! — изфуча гневно тя.

— Трябваше да помислиш малко повече, преди да се съгласиш за сватбата.

— Тогава нямах представа за безумията, които се каниш да извършиш. Никога не бих помислила, че ще ме изложиш на смъртна опасност. Може би онази, с която си прекарал нощта, ще бъде готова да те последва в дивата пустош?

Джарет вдигна вежди.

— Ти си тази, която ще дойде с мен, скъпа. Не се бой, аз ти обещах закрила и смятам да удържа на думата си. Нима някога съм те разочаровал? След един час ще дойда да те взема.

Този път наистина излезе. Тара стисна чашата с треперещи пръсти и седна на леглото. Господи, какво ли я очакваше? Чувстваше се толкова уплашена, толкова изгубена…

Докато бяха в Ню Орлиънс, Джарет успя да се справи с всички преследвачи и да я избави от страшната опасност, макар че я смяташе за най-обикновена келнерка. Сега обаче положението беше съвсем друго. Този път противниците бяха индианци и Джарет не беше в състояние да им се противопостави. Армията имаше спешна нужда от него, защото беше най-добрият познавач на вътрешността на страната. Въпреки това беше отказал да поеме командването на отряда. Ами ако попаднеха в засада като бедния майор Дейд…

Тя скочи отчаяно и си наля още кафе. Изпразни бързо чашата, изми лицето си и разрови сандъка, за да намери по-лека рокля. Изведнъж скочи, сякаш беше опарила пръстите си. Всичко това беше принадлежало на Лайза, жената на Джарет, която беше загубила живота си при индианците. Не по такъв жесток начин като майор Дейд и хората му, на все пак…

Тара въздъхна дълбоко. Не й оставаше нищо друго, освен да използва дрехите на предшественицата си. Собствената й рокля и наметката, с които беше избягала от Ню Орлиънс, останаха на борда на „Магда“.

 

 

Не мисли за Лайза, каза си енергично тя и избра красива памучна рокля на розови цветчета. Облече се бързо и когато Джарет влезе, тъкмо четкаше косата си. Той не почука, а просто влезе. Тара срещна погледа му в огледалото и четката в ръката й затрепери. Пак ли го беше разочаровала? Да не би да беше закъсняла? Тя се обърна и попита хладно:

— Тръгваме ли?

— Да. Готова ли си?

— Багажът ни…

— Ще го отнесат на кораба. Ела с мен.

Но тя не се помръдна от мястото си.

— Искам да знаеш, че не те придружавам доброволно.

— Може би ще се изненадаш, но това ми е ясно.

— Не става въпрос само за въстаналите индианци, за опасността да бъдем заклани, докато спим. Исках да си купя дрехи, да потърся добра шивачка. Засега притежавам само роклите на първата ти жена…

Тя млъкна объркано, защото Джарет я наблюдаваше с неприкрита подигравка.

— Ти си била много взискателна бегълка…

— Не съм взискателна — възрази тихо тя. — Никога не бих ти поискала нещо, след като ти беше достатъчно тактичен да ми напомниш колко много съм ти задължена. Но не ми е приятно да нося дрехите на жена ти. Вероятно и ти не се радваш, като ме гледаш в тях.

— В момента не се радвам почти на нищо. А сега те моля да станеш и да ми дадеш ръката си. Време е за тръгване.

Тара имаше желание да чуе отново от устата му, че сега тя е неговата жена. Ала Джарет си премълча. Очевидно той споменаваше този факт само когато искаше да й напомни за задълженията й. Тя се изправи с достойнство и се запъти към вратата. Излезе в коридора и се обърна.

— Сега бързаме, но… Жалко, че онази вечер не знаеше какво те чака във Флорида. Иначе нямаше да си губиш времето с партия покер.

— А ти нямаше да се изплъзнеш от лапите на преследвачите си, Тара. Продължавай. — Тя се поколеба и той добави иронично: — Ама ти си била истински заек…

— Не съм страхлива, само съм разумна. За разлика от теб.

— Повтарям въпроса си — разочаровал ли съм те някога?

— Би трябвало първо да ми обясниш защо си толкова самоуверен в отношенията си с диваците.

— А ти трябва да ми обясниш защо се съгласи да заживееш с мен насред индианските територии.

Тара му обърна гръб и забърза към стълбата. Нима можеше да му признае истината?

Мисис Конъли ги чакаше, за да им пожелае добър път. Тя прегърна Тара и я увери, че ще се чувства добре във Флорида.

Младата жена се зарадва, когато видя, че Нанси и Джош Рейнолдс са дошли на кея да ги изпратят. Макар че познаваше Нанси само от един ден, тя усещаше сърдечната доброта на красивата млада жена и сега имаше чувството, че ще се раздели с най-добрата си приятелка.

Нанси я целуна по двете бузи.

— Много се радвам, че се запознах с вас, Тара.

Джош се обърна към Джарет:

— „Магда“ е натоварена с всичко, което можах да събера за толкова кратко време. Надявам се, че ще ти стигне.

Тара не слушаше разговора между двамата мъже. Погледът й обхождаше с копнеж примитивния град, който изведнъж й се стори истински рай. Толкова й се искаше да остане в Тампа… Тя стисна зъби и се помъчи да се усмихне, когато Нанси й съобщи, че е сложила в багажа няколко топа плат и кройки, корсети, нощници и бельо за новата си приятелка — всичко, което имала в магазина.

— Джарет спомена, че сте напуснали Ню Орлиънс доста набързо и вещите ви са останали там. Трябва да знаете, че перачката му Кота е отлична шивачка. Разбира се, ако не смятате да се справите сама.

— О, аз мога да шия — отговори Тара. Очевидно Нанси беше повярвала, че новата мисис Макензи произхожда от богато семейство и не би се занимавала с такива неща. Разбира се, тя не биваше да узнае защо Тара беше толкова сръчна с иглата и конеца.

— Е, довиждане, Тара. Бог да бъде с вас! Радвам се, че Джарет няма да бъде сам и съм сигурна, че ще стори всичко, за да ви пази. С удоволствие ще ви посетя, когато е възможно. Надявам се скоро да дойдете отново в града. Пътуването по реката трае само два дни, а на кон или в карета е малко по-дълго. Това означава, че не живеем твърде далече едни от други.

— Нанси… — Джарет я докосна по рамото и тя се обърна бързо, надигна се на пръсти и го целуна.

— Бог да те пази, Джарет.

— И теб, скъпа — отговори с усмивка той, после стисна здраво ръката на Джош. Робърт също се сбогува със семейство Рейнолдс и тримата се качиха на борда на „Магда“.

Докато корабът се отдалечаваше от кея, Джарет стоеше до перилата, сложил ръка на рамото на Тара.

— Поздравления, скъпа — прошепна в ухото й той.

— За какво?

— Ти запази брадичката си гордо вдигната. И не скочи в реката.

— О, нали тепърва ще плаваме по реката…

— Да, но в посока, противоположна на цивилизацията.

— О, Джарет, защо не разбираш…

— А ти защо не искаш да ми се довериш? — прекъсна я сърдито той. После рязко се обърна и се запъти към кормилото.

Тара остана до релинга. От очите й потекоха сълзи. Нанси и Джош продължаваха да й махат от брега. Едва сега тя забеляза зад тях едрия рус мъж в спретната униформа, който беше разговарял с Джарет предишния ден. Когато срещна погледа на Тара, той свали широкополата си шапка и се поклони дълбоко. Макар и колебливо, тя вдигна ръка и отговори на поздрава му.

Градът изчезна бавно от погледа й. Скоро останаха само гъстите храсталаци по брега. Наближаваха дивата, опасна земя на Флорида.

 

 

Тара остана няколко часа на палубата, докато „Магда“ плаваше срещу течението, за да разгледа дърветата с увиснали над водата могъщи клони, от които висеше сивкав мъх. Вълните бяха тъмнозелени. Много скоро целият свят се оцвети в зелено, дори небето. Единствените цветни петна бяха ярките цветове на дивите цветя. Нежният, свеж бриз издуваше платната.

Тара се стресна до смърт, когато от дърветата долетяха птичи гласове, пронизителни, обвиняващи.

Небето се стъмни и тя си каза, че сигурно ще завали. Изведнъж вятърът раздвижи килима от листа и тя спря да диша. Сигурно между дърветата щеше да излезе индианец с пъстри пера на главата! Оказа се, че е била само една голяма птица, която се издигна величествено във въздуха.

Когато усети докосване по рамото, Тара се обърна стреснато и едва не изпищя. Силният вятър рошеше косата й. Джарет я прегърна успокоително. Бос, само по панталон, той застана до нея. Бронзовата му кожа беше като на индианец.

— Слез долу, защото само след минута ще се намокриш до кости! — извика той, за да заглуши воя на вятъра. Тя го гледаше, без да отговори, и в погледа му се появи учудване. — Бледа си като смъртник.

— Помислих, че съм видяла главата на индианец, украсена с пера.

— Но тъй като не изпищя, нито скочи в реката, сигурно не е бил индианец?

— Не, само някаква птица — отговори с достойнство тя. — А сега трябва да ме извиниш. Искам да се прибера на сигурно място, преди да съм се намокрила.

— Разбира се. — Ръката му се плъзна от рамото й и той остана неподвижен, докато тя се прибра под палубата. После се загледа втренчено към брега. Не искаше да дразни Тара. Всъщност беше дяволски щастлив, че е видяла само птица.

Защото индианците дебнеха в храстите и го наблюдаваха. Нямаше да го изпускат от поглед, преди да стигнат в плантацията.

 

 

Валя през целия ден, понякога силно, после само ръмеше. Тара остана в капитанската каюта, за да подреди нещата, които Нанси беше избрала за нея. Намери различни платове, кройки и бельо. Хареса си един плат и веднага се зае да си ушие нова рокля.

Когато следобедът беше към края си, тя чу стъпки, но вратата не се отвори. След малко се появи Натан и й донесе табла с вечерята. Едва сега тя се сети, че не е хапвала почти нищо през целия ден и се нахвърли жадно върху храната. След като вечеря, се поразходи малко из кабината, после решително отвори вратата и се качи по стълбичката. Корабът напредваше бавно. Тара потрепери от вечерния хлад, пристъпи към релинга и се загледа в падащия мрак. Брегът й вдъхваше недоверие. Някъде в гъсталака се движеха полуголи сенки. Тази мисъл я изпрати обратно в кабината. През нощта нямаше да затвори очи. Някъде много отдалече се чуваха гласовете на мъжете, които бяха застанали до кормилото. От време на време се чуваше дори смях.

Най-после Тара смени роклята си с плътна памучна нощница и се пъхна под завивките. Слухът й беше напрегнат, тялото й трепереше. Всички шумове й се струваха подозрителни. Дали индианците щяха да нападнат кораба? Дали мъжът й щеше да прекара нощта при нея?

Скоро умората я надви и тя заспа. Видя се да тича боса през гъста, тъмнозелена гора. Отначало чуваше само неравномерните удари на сърцето си, после започнаха да пращят клони. Приближаваха я заплашителни стъпки.

Пред нея тичаше Уилям. Отчаяна, тя се опитваше да го извика, да го настигне, да избяга от индианеца, който я преследваше и щеше да я обезобрази до неузнаваемост.

Тя хвърли бърз поглед през рамо и го видя. Пъстри пера красяха главата му, в ръката си размахваше томахавка. Косите и очите му бяха катраненочерни, беше облечен само с панталон от сърнешка кожа. Бързаше след нея, мрачен и решителен, и преднината й намаляваше с всяка секунда. Наистина ли беше индианец?

Божичко, това беше Джарет! Тя понечи да извика, но от устата й не излезе нито звук. А после се спъна в корените на високо, обрасло с мъх дърво.

Олюля се и бавно се свлече на земята. След малко вдигна глава и томахавката — украсена с руси и кафяви скалпове — профуча над нея. Трябваше да вика, да потърси помощ…