Хедър Греъм
Бегълката (13)

11

Тара трепереше толкова силно, че трябваше да седне на леглото. Какво я чакаше след края на вечерята? Дали се боеше от връщането в спалнята си или нямаше търпение да остане насаме с Джарет?

Господи, вечерята! Тя скочи, грабна от пода роклята от жълта коприна и бели дантели, която Джарет беше захвърлил така небрежно, и я разпростря върху леглото. Доши подгъва и се облече. Не смееше да мисли за нощта. Каквото и да станеше, тя щеше да поиска отговор на въпроса си. Трябваше да знае защо войниците са дошли в Симарон.

Господата я чакаха в трапезарията с чаши в ръка. Поздравиха я с изискана учтивост, Джарет побърза да намести стола й. Масата беше покрита със снежнобяла покривка, приборите бяха от тежко сребро, тънкият порцелан беше със сини шарки.

Вероятно това е от зестрата на Лайза, каза си Тара и веднага се укори за неразумния си гняв срещу мъртвата.

Джийвс се покашля дискретно и тя забеляза, че е застанал до нея. Очевидно чакаше указанията й, за да налее виното и да сервира първото ястие. Тя му кимна с усмивка и той се ухили окуражително.

Разговорът беше учтив, но безличен. Русият сержант Родни Колпепър, чието лице беше обсипано с лунички, беше мил и дружелюбен като младо куче. След забележката му, че тази зима е много по-приятна от предишната, капитан Аргоси заговори за богатата реколта. Тази година ги чакало истинско чудо.

— Остава само чудото на войната с индианците — промърмори Тара и погледна съпруга си, който седеше в другия край на дългата маса. Както бе очаквала, той смръщи чело и черните му очи се присвиха.

— Страната ни е нова, милейди — обясни Тайлър Аргоси — и в голямата си част е недокосната от цивилизацията. Не е като Ню Йорк, Филаделфия, Бостън, Ричмънд или Чарлстаун.

— От Север ли идвате, мис Макензи? — осведоми се сержант Райс.

— От Север? — повтори тихо тя, сведе глава към чинията си и усети пронизващия поглед на Джарет.

— Струва ми се по-вероятно да сте дама от южните щати — усмихна се Райс, който беше казал, че идва от Алабама.

— И при нас в северните щати има много красиви жени — подхвърли сержант Колпепър.

— Във всеки случай не съм родена във Флорида, джентълмени — увери ги с усмивка тя.

— Но мисис Макензи, трябва да… — започна учудено Райс.

Джарет й се притече на помощ и Тара го погледна смаяно.

— Скъпата ми съпруга не искаше да разочарова нито единия, нито другия, младежи. Запознахме се в Ню Орлиънс и там се оженихме. След това се върнах колкото се може по-бързо в Симарон, защото обстоятелствата го налагаха.

Той й помогна да излезе от трудното положение и в същото време й даде възможност да узнае, каквото искаше.

— Кои обстоятелства? — попита невинно тя.

На масата се възцари потискащо мълчание и тя срещна отново погледа на мъжа си. Само той имаше право да й отговори. Офицерите нямаше да й обяснят нищо в негово присъствие.

— Недалече оттук живее семейство, което желае да отиде в Тампа Бей — отговори равнодушно Джарет. — Семейството живее във вътрешността на страната и аз ще отида да го взема.

— Какво? — прошепна изумено Тара. Сърцето й трепна болезнено.

— Трябва да придружа тези хора до града — обясни нетърпеливо Джарет.

— Но… капитан Аргоси има цял кораб с въоръжени мъже!

— Само малък отряд. Недостатъчно за успешни сражения на сушата. Аз ще се справя по-добре.

— Защо?

— Защото не искаме да провокираме нападение. Трябва да отведем семейството на сигурно място и да избегнем още едно клане. Генерал Клинч е повел войската си към бойното поле, отрядите на милицията са мобилизирани. Затова е по-разумно аз да се погрижа за този специален случай.

С това Джарет й каза всичко и нищо. Тара отвори уста да попита още нещо, но той добави с енергичен тон:

— Скъпа, боя се, че гостите ни се чувстват неловко.

По дяволите гостите… Тя го погледна втренчено, остави приборите си, отпи глътка вино, после дари тримата военни с ослепителна усмивка.

— Прощавайте, джентълмени! Желая да се отпуснете и да прекарате добре кратката почивка в Симарон. Затова ще ви оставя сами да изпиете на спокойствие по чаша бренди и да се насладите на пурите си.

Не бяха сервирали нито десерта, нито кафето, но Тара беше домакинята и имаше право да завърши вечерята по свое усмотрение. Толкова й се искаше да се нахвърли върху Джарет и да му издере очите… Нямаше да остане нито минута повече на масата и да се преструва, че всичко е в пълен ред.

Тя се надигна и всички мъже скочиха на крака.

— Тара, моля те… — започна Джарет, но тя му обърна гръб и излезе от стаята.

Мина през задната врата и излезе на терасата, която се издаваше над моравата. Вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и се запъти към близките дървета. След малко погледна надолу към реката, където бяха хвърлили котва „Магда“ и военната шалупа. И двата кораба бяха осветени от мътножълти светлинки.

Велики боже, той щеше да замине! Доведе я в тази джунгла, а сега я оставяше сама! Колко безсънни нощи й предстояха, през които щеше да се пита дали е още жив?

— По дяволите!

Тя изпищя уплашено, когато ръката на Джарет я сграбчи за рамото. Той я бе последвал незабелязано и я намери без усилие, макар че тя стоеше в тъмната сянка.

Тара го погледна гневно и се опита да се изтръгне от яката хватка, но напразно.

— Ти… ти заминаваш!

— А аз си мислех, че няма да ти липсвам.

— Нали каза, че никога няма да ме изоставиш на произвола на диваците?

— Видяла ли си поне един дивак в плантацията ми?

Тара не обърна внимание на въпроса му.

— Защо не идеш да се погрижиш за гостите си? Вярно е, че си тръгнах внезапно, но се държах прилично. Те сигурно са разбрали, че съм избягала, за да свикна с мисълта, че съпругът ми има огромното желание да бъде скалпиран. Ти обаче си домакинът и не бива да оставяш джентълмените сами.

— Напротив, сладката ми — възрази той и я прегърна. — Мое задължение е да утеша бедната си съпруга, която въобще не се тревожи за моя скалп, а се интересува единствено от себе си.

Тара преглътна напиращите сълзи и вдигна крак да го ритне, но той беше по-бърз, вдигна я на ръце въпреки отчаяната й съпротива и я понесе към къщата.

— Ще викам! — предупреди го тя и затропа с юмруци по гърдите му. — Добрите ти приятели от армията ще има да се чудят.

— Не, мила, те се върнаха на кораба си.

Значи заплахата й беше безсмислена. Ако се развикаше, слугите нямаше да посмеят да се намесят в спора между господарите.

Джарет я пренесе през верандата, изкачи стълбата и отвори вратата на спалнята им. През отворените прозорци влизаше хладният нощен въздух и помещението беше изпълнено със сладък аромат на цветя. Леглото беше оправено за спане. Но нощната масичка беше оставена запалена газова лампа, която хвърляше трепкащи сенки по стените.

— Тази нощ няма да си сама — обеща Джарет, пусна я на пода и затвори вратата.

— А какво ще кажеш за утре? И къде беше миналата нощ?

— Страхуваш ли се за мен?

— Ти си тиран! Непрекъснато ми заповядваш да си стоя вкъщи, докато ти…

Гласът й замря. Той я обърна по гръб и се зае да разкопчава безбройните копченца на гърба на роклята. Тара се опита да избяга, но той я стисна през кръста.

— Не мърдай! Не ми се иска да разкъсам красивата рокля, която ти костваше толкова усилия.

Тара остана на мястото си и стисна здраво зъби, за да потисне треперенето си. Изчака го да свали роклята и хукна да бяга. Застана в отсрещния ъгъл и отново се обърна към него.

Джарет въздъхна и опря ръце на хълбоците си.

— Не си спомням някога да съм ти причинявал болка.

— Аз не твърдя, че ми причиняваш болка.

Изведнъж той се хвърли като тигър към нея, сграбчи я и я метна на леглото. Тара падна по корем и зарови лице във възглавниците. Джарет се настани удобно върху бедрата й и започна да развързва сатенените шнурове на корсета.

— Какво правиш? — изсъска тя.

— Предпочитам жените ми да дишат свободно.

Тара се хвърли яростно настрана и внезапното й движение завърши делото на Джарет. Ефирното творение от дантели и банели се свлече надолу и разкри гърдите й. Тя издържа погледа му, макар че лицето й пламна от срам.

— Точно така! Съвсем правилно употреби жени в множествено число!

Джарет седна на пети, но бедрата му продължаваха да стискат краката й и тя не можеше да избяга.

— Продължавай! — помоли учтиво той. Улови китките й и се наведе с усмивка към лицето й. Върхът на езика му очерта контурите на устните й. Целувката му беше влудяваща. След малко се надигна отново и попита: — Не ти ли казах, че имам нужда от жена?

Тара пое дълбоко дъх.

— Аз не ти отказах нищо.

— Тази нощ също няма да го направиш. — Той се приведе към гърдите й и взе едното зърно в устата си.

— Къде беше?

Джарет вдигна глава и я погледна смаяно.

— Кога?

— Миналата нощ.

— В една от стаите за гости.

— А предишната?

— На борда на кораба, къде другаде?

— Искам да кажа… в Тампа.

Джарет се поколеба и сърцето й се сви от болка. Подозрението й се потвърждаваше. Сигурно беше прекарал нощта с красивата, дръзка Шейла.

— Отидох във форта, за да поговоря с един от войниците, които са оцелели след клането — обясни с въздишка мъжът й.

— О! — промълви облекчено тя.

— Доволна ли си сега?

— Разбери ме, моля те! След като ми заповядваш да спя тук, аз…

Джарет сложи ръка на устните й.

— Отсега нататък аз също ще спя тук.

Тара не каза нито дума и устните му отново завладяха нейните. Вече нямаше защо да се брани. Тя се отдаде на сладката омая на насладата и отговори на целувката му. Понесе се към висините на екстаза, наслади се на нарастващото му желание, потрепери от напора на собствените си чувства. Внезапната й капитулация сякаш го изненада, защото той се надигна на лакти и я погледна изпитателно. След секунди избута корсета настрана, скочи от леглото и побърза да я освободи от обувките и фустите.

Изруга нетърпеливо, когато разкъса една от копринените връзки на дългите й долни гащи. Затворила очи, Тара се наслаждаваше на допира на топлите му ръце до голите й хълбоци. Когато тя остана само по чорапи, Джарет спря насред движението. Тара го погледна изненадано и разбра, че й е подготвил ново сладко мъчение. Без да бърза, той нави копринения чорап надолу, като непрекъснато милваше кожата й с върховете на пръстите си и целуваше бедрата й. Тара спря да диша, след малко простена сладостно, неспособна да удържи силата на страстта си.

Вторият чорап падна на пода и Тара отвори очи, за да види как мъжът й се съблича. От съвършено оформеното, силно и мускулесто мъжко тяло се излъчваше странно очарование. Какъв беше този мъж, който умееше да буди в сърцето й луд гняв… и дива ревност?

Но най-страшен беше този безименен сладостен копнеж…

В този момент Тара разбра, че е съвсем естествено и правилно да го желае. Той беше неин съпруг и — което беше още по-важно — тя го обикваше все по-силно.

Надвита от желанието си да го докосне, тя стана от леглото. Джарет й бе обърнал гръб и когато усети ръката й на рамото си, се обърна учудено. Несигурна и объркана, Тара сведе глава, но протегна ръка и помилва гърдите му.

— Аз… исках само да те докосна — прошепна с пресекващ глас тя.

— О, сладката ми жена… — Джарет я притисна страстно до топлото си тяло. — Това е най-хубавият ти подарък за мен.

Щастлива, тя се вкопчи в него, наслади се на дивата нужда на целувката му, на разтърсващата игра на езика му и бурята от чувства, която пламтеше в тялото й. Плътно прегърнати, двамата паднаха на леглото. Ръцете и устните му бяха навсякъде. По вените й се разливаше буен огън.

Нежни, пърхащи целувки покриваха шията, гърдите и бедрата й. Тя стенеше задавено, викаше, плачеше, умоляваше го. Загубила представа за мястото и времето, тя усети топлия му дъх на бузата си и натиска на силната му мъжественост.

Нови пламъци лумнаха в утробата й, когато Джарет започна да се движи — първо бавно и предпазливо, след това все по-бързо. В нощния мрак се пръскаха снопове бели звезди. Тара полетя неудържимо към върха на насладата. Не знаеше колко време е минало, когато бавно се върна на земята, потопена в златните сенки на блаженството.

Тя усещаше пулсиращото тяло на Джарет върху своето. Той я притисна нежно да себе си, после се отдели от нея и полегна отстрана. Сърцето й не можеше да се успокои.

— Наистина ли трябва да заминеш? — попита задъхано тя.

Джарет се отдалечи малко от нея, опря се на лакът и я погледна втренчено.

— Да не би да си приложила прелъстителското си изкуство само за да ме задържиш тук?

Господи, как й се дощя да го удари!

— Не си спомням да съм те прелъстила.

— Един поглед е достатъчен да ме омагьоса. — Той се засмя и отново я грабна в прегръдката си. Помълча малко и призна съвсем тихо: — Ако не бях длъжен да свърша тази работа, щях да остана с теб.

Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да отговори.

— Ще се върна колкото се може по-скоро — увери я той. — Защото вече имам нещо, което властно ме тегли към къщи.

Гласът отказваше да й се подчинява и тя можа само да кимне. Джарет също не каза нищо повече. Тя се притисна до него и заспа, макар че ужасно се страхуваше от мига на самотното събуждане. Ала страстта му я събуди много скоро. Този път беше прелъстена по всички правила на любовното изкуство.

След като дишането й се успокои, тя попита укорно:

— Ще ме желаеш ли и когато загубя скалпа си?

— Аз съм абсолютно сигурен, че ще запазиш прекрасната си коса — отговори той и целуна меките й устни. — А докато сме разделени, ще мислиш постоянно за мен.

Беше много късно, когато Тара заспа за втори път и може би заради това сънят й беше толкова жив. Отново се видя да бяга от някакъв индианец, който размахваше томахавката си. Не смееше да се обърне и да погледне лицето му, защото умираше от страх, че преследвачът й е Джарет.

След това трябваше да спре, защото видя Уилям. Някой го бе сграбчил за косите и беше опрял нож в гърлото му.

Гласът му отекна като гръм в неземната, призрачно сива пустош:

— Върни се, Тара. Плати цената. Плати цената, за да го спасиш…

— Уилям! — Тара повтори с плач името му и се затича към него, уверена, че ще може да го спаси, ако стигне навреме.

Индианецът беше по петите й. Тя го бе отвела право при Уилям и сега томахавката щеше да се стовари върху главата на брат й. Трябваше да реши — нейният скалп или този на Уилям…

— Тара! — Силна мъжка ръка притисна устата й и тя скочи ужасено. Джарет се приведе над нея и тя погледна замаяно в катраненочерните му очи.

— След минута в стаята ни ще нахлуе цялата американска армия, за да види дали не съм те намушкал с нож! — проговори сърдито той и махна ръката си от устата й.

— Никой няма да дойде. Нали каза, че капитан Аргоси е отвел Райс и Колпепър на борда на кораба.

— Защото не исках да се развикаш, докато бяхме навън — призна с усмивка той. — Защо пищеше така, сякаш те преследваха дузина дяволи?

— Ти ме излъга… — започна обвинително тя, но той я прекъсна нетърпеливо:

— Кой е Уилям?

Тара не можа да прогони сълзите, които нахлуха в очите й. Тялото й трепереше като в треска.

— Кой е Уилям, Тара?

Погледът му я прониза като остър меч. Тя отвори уста, но не можа да отговори. Избухна в плач и раменете й се разтресоха. Беше слисана, когато Джарет я взе в прегръдката си, без да задава въпроси. Той помилва нежно косата й, приглади я назад и прошепна окуражително:

— Няма нищо, мила. Хайде, заспивай. Нали съм при теб.

Но къде ще бъдеш утре? — искаше да го попита тя.

— Тук си на сигурно място — увери я твърдо той. — Кълна ти се, че няма да ти се случи нищо лошо.

Треперенето й престана. Когато беше с Джарет, тя се чувстваше сигурна и защитена. Сънят избледня и тя затвори очи.

 

 

Тара излезе бавно от дълбините на съня. Много й се искаше да остане в черната пропаст, но някой я разтърсваше доста силно и тя отвори очи.

Джарет седеше на ръба на леглото, приведен над нея. Ръцете му бяха опрени на възглавницата от двете страни на главата й. Макар че едва се зазоряваше, той беше напълно облечен — тесен кафяв панталон, бяла риза с отворена яка, зелена жилетка и бежов жакет. Ботушите му стигаха почти до коленете. Косата му беше опъната назад и вързана на тила. Лицето му беше бледо и строго, дори заплашително.

— Кой е Уилям?

Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.

— Това не те интересува.

— Кой е Уилям? — повтори бавно и отчетливо той.

— Джарет…

— По дяволите, кой е Уилям? — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й.

Нали й беше обещал да не задава въпроси? Но сега не й оставаше нищо друго, освен да отговори.

— Брат ми… — Тя преглътна мъчително сълзите си, блъсна ръцете му и се обърна настрана. Само да можеше да потъне отново в утешителната прегръдка на съня…

— Наистина ли ти е брат? Заклеваш ли се?

Задавеното й проклятие изглежда го убеди, защото бързо отметна косата й и я целуна по тила.

— Ще поговорим, като се върна.

Сигурно щеше да я засипе с нови въпроси, без да благоволи да й разкаже собственото си минало.

Тя усети как Джарет стана от леглото и само след секунди чу затварянето на вратата. Отчаяна, тя скочи, уви се в един чаршаф и се втурна след него — твърде късно. Чу го да вика нещо на Джийвс, който го посрещна долу, забърза към прозореца и го видя да препуска към брега.

По бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Така копнееше за близостта му — и не само защото я беше страх от индианците. Тя го обичаше с цялото си сърце…