Хедър Греъм
Бегълката (21)

19

Дълбокият сън предизвика страшни сънища. Тара се видя отново в старата бостънска къща с оръжие в ръка. Обзета от ужас, тя гледаше втренчено кръвта, която се стичаше по бялата риза на Джулиън. А после вдигна глава, срещна погледа на Клив, че шумоленето на завесата в дъното на сцената, обърна се и я видя да пада.

Когато отново се обърна към Клив, тя разбра по тържествуващото му изражение, че именно той е планирал убийството, за да обвини нея. Ако се поддадеше на увещанията му, той щеше да я спаси от примката на палача — все едно с какви средства. А ако не… Клив се усмихваше със злобно задоволство. Баща му беше мъртъв и той щеше да наследи всичко — парите и свободата.

В залата отекнаха ужасени викове. Тара се огледа отчаяно. Не, нямаше да падне в лапите на този негодник. През отворения прозорец повя хладен вятър и освежи пламналите й бузи. Щеше да избяга през прозореца. Беше млада и бърза. Никой нямаше да я настигне, нито Клив, нито зрителите — най-много сръчните артиста. Но те нямаше да тръгнат след нея, защото знаеха, че няма вина.

Уилям, проплака сърцето й. Не, той нямаше да бъде обвинен в съучастничество, а и Марина щеше да го защити. Трябваше да му пише колкото се може по-скоро, за да го уведоми, че е на сигурно място.

Тя скочи през прозореца, прекоси моравата пред къщата и затича по тъмната улица, между къщите с балкони от ковано желязо и високите огради. Усети студения вятър, който идеш откъм Мисисипи, в ушите й болезнено отекна жесток вик:

— Убийца! Убийца!

Не, понечи да извика тя и да обясни, че един безскрупулен престъпник й е заложил капан.

В края на улицата изникна черният силует на грамаден мъж, увит в наметало от мъгла. Джарет… Той й протегна ръце и тя се затича към него. Трябваше да го достигне, защото тогава опасността, която я заплашваше, нямаше да бъде толкова страшна. Ала призрачната фигура се отдръпна назад, разми се в мъглата…

— Тара! — Две силни ръце я прегърнаха.

Това не беше сън. Тя отвори бавно очи и се видя да лежи в колибата на мъжа си, завита с меки кожи. Джарет беше при нея и я притискаше до гърдите си. Люлееше я като бебе, шепнеше в ухото й успокоителни думички. Тя се вгледа в любимото лице, после изхълца и се притисна до силното му тяло.

— Джарет!

— Сънуваше ли?

— Да — отговори съвсем тихо тя.

— Пак ли кошмар?

— О, не можех да стигна до теб. Беше толкова далече…

— Онова копеле едва не те удуши. Мери те приспа с едно от специалните си питиета. Толкова е силно, че кара дори най-издръжливите воини да сънуват страшни битки. — Тара щеше да се усмихне, ако не осъзнаваше колко лошо е положението им.

— О, Джарет, той е мъртъв!

— Не можеш да обвиниш Оцеола, че го застреля.

— Разбира се, че не го обвинявам. Ти му дължиш живота си. Но ме е страх, че ще те обесят. Капитанът остана в гората с мен и целият отряд го знае.

— Отидох при войниците и говорих с един млад сержант на име Дикс. Всъщност аз го познавам отдавна. Разказах му, че ти си избягала с децата, а аз съм отишъл в гората да видя какво е станало и към намерил трупа на капитана.

— Дали ще ти повярват? Ако започне разследване…

Джарет се засмя и поклати глава.

— Момчетата от отряда бяха възмутени от поведението на началника си. Не всички бели войници са дошли тук да избиват невинни жени и деца, без да им трепне окото. Дикс и другарите му бяха много разтревожени за теб и се възхищаваха от смелостта ти. Те ще отнесат мъртвия в лагера и ще се опитат да предотвратят разследването. Във Флорида бушува война — завърши горчиво той — и онзи жалък капитан е само една от многото жертви.

Тара въздъхна облекчено.

— Слава на бога!

— Сега се опитай да поспиш още малко, но без страшни сънища. Утре сутринта ще си отидем вкъщи.

— Толкова скоро?

— Ти спа цяло денонощие. Докато си тук, Джеймс няма да напусне селото си, макар че излага хората си на опасност.

— Божичко! — Тара се изправи с мъка. — Тогава трябва да тръгнем веднага…

— Бъди спокойна. Те знаят какво им предстои и искат да прекарат една спокойна нощ в колибите си. — Джарет стана, отиде до вратата и й донесе чаша от кипарисово дърво, пълна със студена вода. Тара утоли жаждата си и той напълни две купички с каша от коонти.

Двамата се нахраниха мълчаливо, Джарет прибра купичките и се изтегна до Тара. Очите й се затваряха. Беше спала цяло денонощие, а се чувстваше като разбита. Все пак се опита да се пребори с дрямката.

— Джарет… аз съвсем не съм толкова смела.

— Но рискува живота си, за да спасиш децата.

— Всеки би го направил.

— Не, не всеки. Нямам думи да ти изкажа благодарността си — и да изразя колко се гордея със съпругата си. — Той помилва меката й буза и тя притисна ръката му до устните си. — Спи сега — прошепна той и я прегърна.

Тара не искаше да спи. Пръстите й си поиграха с копчетата на ризата му, докоснаха голата кожа на гърдите му.

— Тара! — засмя се Джарет. — Имаш нужда от сън.

— Не, имам нужда от теб! — Тя стана, обляна от светлината на огъня, и свали дрехите си. Пламъците хвърляха трепкащи сенки по пълните, съвършено закръглени гърди и стройните крайници. Джарет повярва, че е видял сълзи в очите й, но ги забрави, когато тя коленичи до него. Златнорусата коса се разсипа по раменете й и я закри цялата, когато се наведе да го целуна. После отвори ризата му и устните й се плъзнаха изкушаващо по шията и голите му гърди.

Джарет усети как кръвта бие лудо в слепоочията му и забрави повелите на разума. Ала желанието не можа да изтрие спомена за сълзите й. Той я обърна по гръб, полегна върху нея и се вгледа изпитателно в очите й.

— Какво има, Тара?

— Не те разбирам. Не ме ли желаеш?

— Разбира се, че те желая! Но не и когато плачеш.

— Аз не плача.

— Очите ти са пълни със сълзи.

— Е, щом не искаш… — прошепна тя и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Как да не искам, Тара! Само че преди това искам да узная какво се върти в красивата ти главица.

— Ти си идиот! Аз те обичам толкова много, че понякога ме обхваща страх.

Колко объркващо звучаха тези думи — и невероятно сладко. Джарет поиска да се наслади докрай на онова, което току-що беше чул. После се сети, че удължи прекалено мига на насладата. Мълчанието му потисна Тара, защото тя отново се опря в гърдите му и се опита да стане.

Тя го обичаше! Това беше чудо, на което той не се надяваше и което въпреки това се случи. Копнежът да чуе това признание го преследваше още от сватбената нощ. Душата му беше тежко ранена и имаше нужда от чудотворен лек. А си въобразяваше, че именно той е спасил Тара. Каква заблуда! Тя се бе появила в живота му, за да го спаси.

— Не биваше да казвам това — прошепна нещастно тя. — Ако не можеш да ми дадеш отговор, остави ме да си отида.

Той — да я пусне да си отиде? Никога, докато беше жив. Тя направи още един опит да се освободи, но той стисна до болка крехките й китки.

— Напротив, Тара, аз също имам да ти кажа много неща.

Ясносините очи погледнаха дълбоко в неговите, устните й затрепериха.

— Кажи ми! — помоли едва чуто тя.

— Само преди минута ме нарече идиот.

— О, Джарет, трябва да ми повярваш! Знам колко глупаво се държах. Не биваше да казвам това. Ти все още обичаш Лайза и аз би трябвало да ти бъда благодарна, дори и за това. Ако не тъгуваше толкова силно за нея, щеше да се ожениш като всички други хора — от любов, вместо да доведеш в къщата си една непозната, дошла кой знае откъде. Знам, че си решил да ме направиш своя жена само защото продължаваш да обичаш пламенно мъртвата…

— Стига толкова! — прекъсна я енергично той и пусна едната й ръка, за да я помилва по бузата. — Да, аз обичах Лайза и ти трябва да ме разбереш. Част от сърцето ми ще й принадлежи винаги. Но бях затънал твърде дълбоко в самосъжалението си, а ти ме освободи от него. Женитбата ни няма нищо общо с чувствата, които изпитвах към Лайза.

— Робърт буквално те принуди да ме вземеш.

— О, Тара, няма човек на земята, който би могъл да ме принуди да извърша нещо, което не искам. Аз се ожених за теб, защото така исках. Пожелах те от първия миг, в който те видях. Копнеех да те докосна, да помилвам копринената ти коса, да се потопя в очите ти. Никога преди това не съм изпитвал толкова силно желание да бъда с някоя жена, Тара. Дори Лайза не съм обичал толкова страстно. Това беше друг вид любов, нежна, мека и сладка. Тази любов ще остане завинаги в сърцето ми, но дори тя избледнява в сравнение с чувствата, които ти будиш в мен.

Тара го гледаше с разширени от изненада очи и не смееше дори да диша.

— Казах ли достатъчно? — попита тихо той.

Очевидно — защото тя извика тихо и падна на гърдите му. Ръцете й го прегърнаха страстно, устните й запалиха пламък върху неговите, гърдите й се триеха в тялото му. Джарет побърза да се съблече, за да й се наслади с цялото си тяло. Интимните й нежности отнеха и последните остатъци от разума му. Скоро двамата се сляха и той достигна твърде бързо до върха, но успя да увлече и нея в сладкия път към екстаза.

Доволна и щастлива, Тара се сгуши в обятията му.

— О, Джарет, толкова те обичам…

— Аз също те обичам.

Устните им отново се намериха и когато най-после заспаха нежно прегърнати, огънят в огнището отдавна беше угаснал.

 

 

На следващата сутрин Тара се сбогувах новото си семейство с натежало от болка сърце. Тя щеше да се прибере в своя дом, в сигурната крепост Симарон, а те…

Наоми, Мери, Джеймс, децата и всички останали отиваха към едно несигурно бъдеще. Едва сдържайки сълзите си, Тара проследи потеглянето на дългия керван от коне, овце, говеда, препълнени коли. Въпреки тъгата си, тя се опитваше да се усмихва окуражително. Керванът вече беше тръгнал, когато Джеймс се върна още веднъж при брат си и жена му.

Той подаде ръка на Джарет.

— Знаеш къде да ме намериш, братко.

— Ще те подкрепям винаги, каквото и да се случи — обеща твърдо Джарет.

Джеймс кимна с усмивка и приближи едрия си жребец към кобилата на Тара. Приведе се и я целуна по двете бузи.

— Мила моя Тара, аз съм твой вечен длъжник.

— О, Джеймс, нима можех да изоставя децата? Нали са ми племенници!

— Ние всички те обичаме, Бяла тигрице.

— Значи Оцеола ми е дал име — прошепна смутено тя и сведе очи. Бузите й пламнаха.

— Ами да — засмя се Джеймс и стисна ръката й. — Знай, че колкото и страшна да е войната, ние никога не забравяме на кого дължим благодарност и кого обичаме. Ще бъдем с теб винаги когато имаш нужда от нас.

— Аз също обичам и теб, и семейството ти и ти го знаеш.

— Разбира се, мила — отговори кратко той и препусна напред, за да поведе малкия си семинолски отряд към непроходимите блата на Флорида.

Тара огледа за последен път колибите и въздъхна с неописуема болка. Огънят в средата на селото беше угасен. Тя се обърна бързо и пришпори кобилата си. Джарет я последва.

— Сигурен съм, че ще преживеем тези страшни времена — проговори окуражително той и тръгна редом с нея.

— Ами ако войната трае цяла вечност?

— Дори тогава ще я преживеем.

Тя се усмихна, зарадвана от непоколебимата му увереност. Знаеше, че им предстои труден, каменист път. Вече познаваше и двете страни и разбираше, че много бели се биеха само от страх, също като семинолите. Белите се стремяха да завоюват нови земи, да постигнат прогрес, а индианците искаха да спасят домовете си и да останат живи.

— Положението се изостря, Тара — продължи след малка пауза Джарет. — На юг притежавам обширна блатиста местност, която граничи с река Маями. Там живеят няколко бели заселници. Повечето напуснаха къщите си. Само преди няколко дни беше опожарен фарът на Кей Бискейн. Нападението е било жестоко, загинал е черният помощник на пазача. Индианците помислили, че старият пазач също е мъртъв и го оставили да лежи. Но той оцеля и дойде да разкаже какво се е случило. Може би е по-добре да отидеш някъде на Север…

— Не!

Джарет пое дълбоко въздух.

— Вероятно ще се наложи да те оставям сама още по-често отпреди. Песимизмът ти беше оправдан. Този път не можах да постигна нищо в преговорите си с Оцеола. Ще се наложи да опитам още веднъж.

Тара не смееше да го погледне в очите.

— Господи, как мразя тази война!

— Аз също, повярвай. Мога да те отведа в Атланта…

— Не!

— Или в Чарлстън…

— Не!

— Тогава в Бостън…

— Велики боже, не! — Тя потрепери от ужас и Джарет я погледна изненадано.

— Познаваш ли Бостън?

— Джарет, обещавам ти, че никога вече няма да те изпращам с гняв. Моля те само да ме оставиш в Симарон!

— Съгласен съм — отговори с усмивка той. — И без това не бих понесъл раздялата.

— Защо тогава…

— О, исках само да чуя от устата ти твърдо обещание, че за в бъдеще ще се държиш прилично.

Тара го изгледа унищожително.

— Радвай се, че нямам под ръка някоя тежка ваза с цветя! С голямо удоволствие бих я строшила в главата ти.

— Това ще ме принуди да си отмъстя жестоко.

— Няма да ти позволя.

— О, аз съм бърз като светкавица.

— Аз съм още по-бърза!

— Я да видим!

Абаносовочерните му очи засвяткаха и Тара разбра веднага какво ще последва — надбягване. Решена да победи, тя заби пети в хълбоците на кобилата си и препусна в див галоп по горския път. Шърлимейн нямаше намерение да се предаде толкова лесно и се втурна да я преследва.

Джарет я настигна на една слънчева полянка, свали я от седлото, скочи от коня си и двамата се затъркаляха с луд смях по тревата. Тара разбра, че никога преди това не е знаела колко прекрасен може да бъде животът. Тя обичаше Джарет. Той също я обичаше! Това щастие й се струваше толкова пълно, че изпита болка. Не посмя да покаже на мъжа си колко дълбоки са чувствата й към него.

— Негодник! — извика възмутено тя.

— Горска вещица! — Настойчива целувка затвори устата й и двамата се любиха върху меката трева. После Джарет й помогна да почисти тревичките от роклята си и това отново даде повод за смях.

Двамата продължиха пътя си и скоро в далечината се появи Симарон. Най-после сме си у дома, каза си облекчено Тара.