Хедър Греъм
Бегълката (24)

22

След двадесет минути Джеймс Макензи още държеше главата си с две ръце и поглеждаше укорително снаха си. Тримата седяха безмълвно край студеното огнище. Джарет беше запалил газена лампа, за да се виждат.

— Знаеш, че не исках да ти причиня болка — прошепна извинително Тара.

— Не съм толкова сигурен. Ти си виновен за всичко, Джарет. Ти беше този, който накара Наоми и мен да се държим грубо с Тара, да й наредим да чука корени от коонти и да…

— Джеймс! — прекъсна го с усмивка Тара.

— Щом чух, че си сама и те заплашва опасност, препуснах като луд насам и за благодарност получих удар по главата!

— Беше тъмно и не те познах…

Джеймс се ухили, но веднага стана отново сериозен.

— Какво става с вас? Питър дойде при мен, но не можах да разбера нищичко от обърканите му приказки. Знам само, че войниците те преследват.

Тара погледна с неудобство към мъжа си и той побърза да отговори вместо нея:

— Тара е обвинена в убийство.

— Какво? — Джеймс вдигна вежди. — Сигурно е ударила някого с котела за вода.

Тара му благодари с поглед, че се бе опитал да я развесели, и разказа накратко историята си.

— Какво ще правите сега? — попита делово Джеймс.

— Утре ще заведем Тара в блатото. Ще я предам в твоите ръце и ще се върна в Симарон. Там ще проуча какво е положението. Уведомих Робърт и го помолих да се качи на борда на „Магда“ с Лео и още няколко момчета, да отплават за Бостън и да ангажират най-добрия адвокат. Той трябва да докаже, че Клив Картър е имал причини да желае смъртта на баща си. Освен това трябва да намерят наемния убиец.

Джеймс кимна и се обърна към снаха си:

— Приятно ли ще ти е да поживееш известно време с нас?

— Разбира се — отговори с усмивка тя. — Най-после ще се науча да чукам коонти.

— Питър все още води преследвачите през блатото — обясни Джеймс и стана. — Тази нощ няма от какво да се безпокоим. Утре трябва да тръгнем още на разсъмване.

Той се запъти към вратата, но Тара скочи, отиде при него и го прегърна сърдечно.

— Благодаря ти, че дойде. И прощавай за посрещането, което ти устроих.

Джеймс се ухили, целуна я бързо и излезе в нощта.

— Лягай и заспивай! — заповяда енергично Джарет. — Аз ще стоя на пост, след това ще ме замести Джеймс.

Той излезе след брат си и Тара се пъхна под завивките. Ала не можа да заспи. Още не можеше да повярва в случилото се. Джарет продължаваше да я обича. И щеше да се бори за нея…

Най-после умората я надви и тя заспа. По някое време усети, че Джарет легна до нея, сгуши се в топлото му тяло и отново потъна в дълбок сън.

Той я събуди малко преди разсъмване и двамата пиха по чаша горещо кафе. Джеймс беше решил, че е безопасно да запалят огън. Беше донесъл и сушено месо, но Тара едва успя да преглътне няколко хапки. Докато двамата мъже закусваха и обсъждаха по кой път да тръгнат, изведнъж започна да й се гади. Скочи на крака, избяга навън и повърна. После отиде до реката, за да измие лицето си. Напи се до насита с чистата, студена вода и се почувства по-добре.

Още докато беше коленичила на брега, усети нечия ръка върху рамото си и се обърна към мъжа си.

— Знаеш ли защо ти стана лошо, Тара?

— Не… или… Нима мислиш, че… — В последно време животът й беше толкова богат на събития, че беше забравила за месечното кървене. Ами да — миналия месец нямаше нищо.

— Възможно е да…

— О… — Тара въздъхна безпомощно. За какво ли мислеше сега Джарет? За Лайза, която беше родила мъртво дете в индианското село и беше починала от загубата на кръв? Защо трябваше да разбере на същото това място, че втората му съпруга очаква бебе?

На всичкото отгоре в очите на закона тя беше престъпница, търсена за убийство…

— О, Джарет, толкова съжалявам! Точно тук ли трябваше да разберем, че очаквам бебе?

Мъжът се засмя и й помогна да стане.

— Тук загубих нещо много скъпо — и сега го намирам отново.

— Радваш ли се? — прошепна изненадано тя.

— Никога не съм бил по-щастлив.

— Но…

— Никога, Тара — повтори твърдо той и тя се облегна на гърдите му. — Искам само да внимаваш много за себе си!

— О, да, кълна ти се!

Двамата се върнаха в селото ръка за ръка. Джеймс вече беше възседнал жребеца си и държеше юздите на другите коне.

— Животните са доста нервни, а космите на тила ми са настръхнали. Крайно време е да изчезваме оттук!

Джарет вдигна жена си на седлото и скочи на гърба на Шърлимейн. После препусна напред, следван от Тара. Джеймс остана последен.

Пътят минаваше през девствена, чудно красива гора. Щом стигнаха блатото, дърветата се разредиха и тримата тръгнаха редом. Джеймс обясни, че хората от селото напредват твърде бавно, защото имат много багаж, а и децата ги забавят.

— Скоро ще ги настигнем. Смятаме да продължим още на юг. Мястото се казва Евърглейдс. Там ще бъдеш в безопасност, Тара.

Тя не се усъмни нито за миг в думите му. Прекараха нощта в една горичка, без да палят огън. Тара заспа спокойно в прегръдката на мъжа си, стоплена от силното му тяло.

На следващия ден продължиха пътя си и яздиха часове наред, без да спрат. Починаха малко на брега на някаква река. След като хвърли изпитателен поглед към снаха си, Джеймс предложи да удължат почивката. Очевидно беше осведомен за състоянието й.

Когато Джарет я свали от коня, Тара усети, че цялото й тяло е схванато и всички кости я болят. Беше благодарна за почивката. Настани се удобно на мекия килим от борови иглици и зачака Джарет да й донесе вода. Джеймс й подаде парче сушено месо.

— Трябва да се подкрепиш.

— Вие двамата също трябва да се нахраните добре. Какво ще стане с мен, ако гладувате?

— Не се бой. Ние сме свикнали да изкарваме по няколко дни без храна. Народът ми е свикнал с глада. Ти трябва да имаш сили, за да отгледаш сина на брат ми.

Тара избухна в тих смях.

— Значи ще имам син? И това ми го казва мъж, който има две дъщери.

— Сигурен съм, че Джарет ще има син. Той загуби първото си дете и това…

— … ще замени детето на Лайза?

— Няма живот, който може да замени друг, Тара. Всеки живот е единствен по рода си. Горещо се надявам, че вашето дете ще израсне здраво и силно и ще ни помогне да излекуваме раните на тази страна.

— Благодаря ти — прошепна трогнато тя и стисна ръката му.

Джарет донесе шише с вода и всички започнаха да се хранят. Тара хапна малко и реши, че трябва да се поразходи, за да раздвижи схванатите си кости.

— Не се отдалечавай много! — предупреди я Джарет.

— Разбира се.

Тя се поразходи между пиниите, после отиде до реката и седна на едно преобърнато дърво. Свали обувките и чорапите си, потопи крака във водата и се наслади на облекчението, което изпита. Приведе се и изми лицето си. Когато се изправи, усети странно вълнение. Една ръка я сграбчи за рамото. Джарет ли беше това? Не, тя познаваше докосването му.

Обзета от дива паника, тя понечи да изпищи, но другата ръка затисна устата й. Ръка без мазоли, която нямаше представа за физическия труд. Ризата беше украсена с дантелени маншети.

Клив Картър! Как беше попаднал тук — в тази далечна пустош?

— Не смей да викаш! — предупреди я той. — Ако се появи онзи чернокос дявол, ще се принудя да стрелям право в сърцето му. Би трябвало да знаеш, че съм дяволски добър стрелец. Все пак успях да премахна баща си, без да се докосна до оръжието.

Защо признаваше убийството? Разбира се, за него нямаше никакво значение какво й е говорил. Нейната дума щеше да се изправи срещу неговата. А той имаше свидетели.

Внезапно Тара изпита див гняв и захапа пръстите, които стискаха устата й. Клив изкрещя и веднага я пусна. Ала другата му ръка остана около талията й.

— Пусни ме! — простена тя. — Става ми лошо!

Тара се огледа отчаяно. Капитан Аргоси и войниците му не се виждаха никъде. Клив беше дошъл в Симарон с голяма свита войници, за да се представи като защитник на закона. Нима днес я беше намерил съвсем сам?

— Ти ми се изплъзваш като змия, Тара, Да бъда проклет, ако още веднъж те оставя да ми избягаш. Загубих много време, докато те открия. — Жестока усмивка изкриви устата му. — Ти си една жалка глупачка. Можеше да имаш всичко. Бях готов дори да се оженя за теб. За една нещастна ирландска беднячка! Е, все пак най-важното си оставаше наследството, а без теб можеше и да не го получа. Защо ми отказа? Ти ме принуди да прибягна до други средства. Всичко щеше да мине гладко и без усложнения, ако не беше избягала така внезапно. Господи, нима можех да си представя, че ще отидеш чак в Ню Орлиънс и ще се омъжиш за богат и влиятелен мъж? Затова си набавих не само заповед за арест, но и добре фалшифицирано брачно свидетелство. Сега си обвинена и в двуженство!

За щастие Клив обичаше да говори и Тара успя да спечели ценно време.

— Ти си едно гадно копеле! Никога нямаше да се омъжа за теб, никога! Да не мислиш, че щях да понасям докосванията ти?

Клив затисна отново устата й, но тя се отбраняваше с всички сили.

— Зверче! — изсъска вбесено той и я хвана за косите. — Сега ще те отведа в Бостън като моя законна жена и ще те милвам, колкото си искам! А когато свърша с теб…

Той не можа да доизкаже заплахата си. Между дърветата отекна див вик и на брега излезе Джарет. Клив изруга, бутна я настрана и извади пистолета си.

Ала не успя да натисне спусъка. Преди да се е прицелил в противника си, Джарет се хвърли върху него и го събори на земята. Картър посегна към ножа, скрит в кончова на ботуша му, но Джарет реагира светкавично и се претърколи настрана. Клив се втурна да го преследва и двамата се озоваха във водата.

Когато станаха, олюлявайки се, Клив извади ножа си и го размаха. Джарет сграбчи вдигнатата ръка, стисна я с все сила и оръжието падна във водата. Улучен от добре прицелен удар в брадичката, Картър политна назад и падна на земята.

Заслепен от гняв, Джарет посегна към него и Тара се втурна да го спре. Преди да е стигнала до биещите се, в гората прозвуча оглушителен изстрел и тя се обърна стреснато. Бяха обкръжени. Тайлър Аргоси се беше приближил незабелязано, придружен от двайсетина войници.

Джарет беше завладян от мисълта да убие врага си и не чу изстрела. Той стисна Картър за гърлото и замахна да го удари повторно, но Тайлър даде още един изстрел.

— Стига, Джарет!

Мъжът спря насред движението, но не освободи противника си.

— Моля те, Джарет! — изплака Тара. — Трябва ни жив.

— Застреляйте този негодник, капитане! — изхърка задавено Клив.

— Мистър Картър… — започна учтиво офицерът.

— Застреляйте го, казах! Не виждате ли, че е луд и се опитва да ме убие? Няма ли най-после да го гръмнете?

— О, не, сър. Никога не бих убил невъоръжен човек. А ако не си държите езика зад зъбите, мистър Макензи може да ви удуши. Той е човек, който не се интересува от последствията.

Най-после Картър се вразуми.

— Тогава поне му заповядайте да ме пусне!

Тайлър въздъхна и се обърна към Джарет:

— За съжаление трябва да те помоля да пуснеш този човек, Макензи.

Макар и неохотно, Джарет изпълни молбата му. Картър излезе от водата и се втурна да хване Тара. Джарет беше по-бърз, улови ръката й и я дръпна да се скрие зад гърба му.

— Както виждаш, аз го пуснах, Тайлър. А сега се погрижи да го махнеш оттук!

— Тара трябва да ни придружи. По дяволите, Джарет, ти си един от най-добрите ми приятели. Да не мислиш, че харесвам ролята, която съм принуден да играя? Трябва да ми предадеш Тара. Ела с нас и…

— В никакъв случай! — изкрещя разярено Клив. — Той няма право да се докосва до Тара. Аз имам брачно свидетелство…

— Това все още не означава, че имате някакви права върху тази жена, мистър Картър — прекъсна го раздразнено капитанът. — Джарет може да оспори истинността на брачното свидетелство. Ще изпълним заповедта за арест, но нищо повече.

— Наистина ли искаш да ми я вземеш, Тайлър? — попита глухо Джарет.

— Не бива да ми пречиш да изпълня дълга си — отговори мрачно приятелят му. Още преди да завърши изречението си, войниците му насочиха пушките си срещу Джарет и Тара.

— Не! — изпищя тя и се опита да застане пред мъжа си. — Ще заминем заедно за Бостън и аз ще се изправя пред съда…

— Не! Капитан Аргоси ще ви пусне да си отидете свободно! — прозвуча дълбок мъжки глас откъм другия край на полянката. — В противен случай скоро ще се разгори кървава битка между индианците и белите!

Тара извика задавено. Зад дърветата се показа Джеймс. Най-странното беше, че той не беше сам. Зад гърба му се появиха няколко десетки семинолски воини, на коне и пеша. Непосредствено зад Тичащата мечка стоеше индианецът, от когото белите се страхуваха до смърт. Оцеола.

Тайлър Аргоси огледа отчаяно дивата орда. Онова, от което се опасяваше, стана: той беше длъжен да изпълни воинския си дълг и сега щеше да загуби живота си.

Изведнъж Оцеола препусна право към Клив Картър и заби в земята пред него дългото си копие, украсено с десетина скалпа. Без да каже дума, вождът се върна при воините си.

Джарет сложи ръка на рамото на Тара и я отведе при индианците.

— Трябва да отстъпиш, Тайлър — проговори предупредително той.

— По дяволите, Джарет, тогава законът ще преследва не само жена ти, но и теб!

— Тази жена е моя! — изфуча Клив. — Какво ви стана, капитане? Май не сте способен да се справите с тази сбирщина от диваци?

— Е, това е един по-особен дивак — отвърна подигравателно Джарет. — Името му е Аси Яхоло или Оцеола. Чували ли сте го вече, мистър Картър?

— Вървете по дяволите! — изрева Клив. — Избийте тези червенокожи, капитане!

Индианците освободиха спусъците на пистолетите си и ги насочиха към войниците. Тара спря да диша. Семинолите щяха да се бият за нея — и да умрат геройски, водени от Оцеола, който бе спасил честта и живота й. Тайлър също щеше да загине. А Джарет и Джеймс, братята, които положиха толкова усилия да предотвратят кръвопролитията…

Може би и те щяха да намерят смъртта си. Заради нея.

— Почакайте! — извика тя, откъсна се от Джарет и застана между двете линии. — Моля ви! Не искам да нося вината за това братоубийство! Умолявам ви, не се бийте заради мен! Джарет, Тайлър е на наша страна. Докато съм с теб, Клив няма да посмее да ме докосне. Ще заминем за Бостън и ще са борим за правото си. Моля ви, заклевам ви във всичко свято! Не искам никой да загуби живота си заради мен!

Думите й бяха последвани от потискащо мълчание. В гърдите й се надигна леден страх. Тези мъже бяха свикнали с лютите битки. Войниците в синьо защитаваха воинската си чест и гордост, а семинолите, украсени с цветовете на войната, бяха прогонени от земите си и сега си отмъщаваха. И те бяха бегълци като нея.

Тя не можеше да ги спре. Те трябваше да решат спора помежду си. Отчаяна, тя вдигна ръце.

— Моля ви, недейте!

Кой знае какво щеше да се случи, ако дивата природа не бе решила да изиграе ролята на съдбата. Изведнъж Клив Картър нададе болезнен вик и падна на колене.