Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runaway, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 108 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Бегълката

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Издателство „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

15

На следващата сутрин Тара разбра, че и Джеймс Макензи говори отличен английски. А усмивката му беше завладяваща. Той влезе в колибата още докато двамата с Джарет бяха под завивките и посочи весело каната с кафе.

— Купих го от търговския пост на Дъглас — обясни той. — Намира се южно от Апопка. — После напълни две глинени чаши с горещата ароматна течност и се обърна към Джарет: — Надявам се, че съпругата ти вече знае кой съм?

— Да.

Джеймс намигна дяволито на снаха си и тя не можа да повярва, че това е същият „дивак“, който вчера я беше изплашил до смърт. Очевидно двамата братя бяха постигнали съгласие, че тя трябва да получи урока си, за да не посмее да отиде повторно в индианската област.

— Надявам се да ми простиш ролята, която трябваше да поема в тази игра, Тара — извини се с усмивка Джеймс. — Наложи се да те взема със себе си, иначе Оцеола щеше да те отведе в своя лагер — макар и само за да те предпази от опасностите. Навсякъде скитат ренегати. А когато една красива руса жена се появи на място, където не би трябвало да бъде, може да бъде сметната за законна плячка.

— Трябваше да ми кажеш кой си.

— Тогава урокът нямаше да постигне желаната цел.

— Точно така — съгласи се Джарет и погледна с присвити очи жена си.

— Хайде да не говорим повече за това — предложи Джеймс. — Трябва да отидете при Мери. Тя очаква с нетърпение да се запознае с новата ти жена, Джарет. Ти ще харесаш Мери, Тара, макар че във вените й тече индианска кръв.

Тя го изгледа възмутено и щеше да скочи от постелята, но в последния момент се сети, че е гола.

— Аз не ти се сърдя, защото си индианец, а защото ме измами, Джеймс. Щях да побеснея и ако беше бял или черен — даже нашарен като зебра!

— Тогава те моля да приемеш искрените ми извинения — отговори с усмивка той и излезе от колибата.

Тара притисна мечата кожа до гърдите си и се изправи.

— Коя е Мери?

— Мащехата ми.

— О…

— Моля те, бъди учтива с нея, макар че ми се сърдиш.

— Не се бой, знам как да се държа! — процеди ледено тя. — Сигурно тя те е отгледала?

— Да, живях при нея много години.

— Следователно тази Мери носи отговорност за лошите ти маниери.

Джарет избухна в смях и я заплаши с пръст.

— Внимавай, момиче! — той скочи и потръпна от студ. Огънят в огнището отдавна беше угаснал.

Джарет се изми набързо с изстиналата вода и нахлузи панталона си, докато Тара гледаше с копнеж дървената вана.

— Господи, как ми се иска да се окъпя!

— По-късно. Всъщност, имам по-добра идея. Трябва ни само малко слънце.

Обзета от внезапна плахост, тя уви голото си тяло в кожената завивка и отиде да потърси дрехите си.

— Сигурен съм, че Мери ще ти хареса — отбеляза Джарет и тя разбра, че за него беше много важно жена му да се почувства добре в този чужд свят.

— Наистина ли смяташ, че трябва да се покажа пред нея в този вид? — попита със сладък гласец тя.

Джарет вдигна вежди и огледа разкъсаната рокля.

— По-добре не — отговори тихо той и се запъти към вързопите в ъгъла.

Сигурно пак ще ми предложи нещо от гардероба на Лайза, помисли Тара и прехапа устни.

— Ако ми набавиш игла и конец, ще закърпя роклята и фустата — предложи тя.

Джарет вдигна рамене, извади кожена кутийка за шиене и намери исканите неща. Без да го погледне, Тара свали роклята и се зае да я кърпи.

Джарет я наблюдаваше внимателно.

— Много си сръчна — отбеляза след малко той.

— Такива са повечето жени.

— Но ти си по-добра от тях и това ми дава повод за съмнения. Всъщност ти не преставаш да ме смайваш, Тара.

— Наистина ли? — попита тя, направи възел и отхапа конеца със зъби.

Джарет й помогна да облече закърпената рокля и закопча копченцата на гърба.

— Ще ми кажеш ли накъде беше тръгнала, когато те спряха индианците? — попита той и я обърна към себе си.

— Аз… исках да разбера какво точно се е случило с Лайза — призна тихо тя.

Лицето му се помрачи.

— Да не мислиш, че дърветата в гората щяха да ти разкажат историята й?

Бузите й пламнаха.

— Не, аз…

— Значи си имала намерение да отидеш при Робърт?

— Да.

— Ти си една малка глупачка! Заслужаваш да те напляскам. Трябваше да те накажа още по-строго.

— Така значи! — изсъска ядно тя. — А знаеш ли какво заслужаваш ти?

Джарет отвори уста, но в този миг на вратата се почука и той извика нещо на индианския език. Влезе Наоми и поздрави засмяно на английски:

— Добър ден! Мери ме изпрати да ти кажа, че не бива да забравяш пътя към колибата й, Джарет. — Тя се обърна към Тара: — Мери се извинява, че е толкова настойчива, но гори от нетърпение да се запознае с теб.

Джарет сложи ръка на рамото на жена си и й представи индианката:

— Това е снаха ми Наоми.

— Нищо от онова, което стана, не беше по моя вина — обясни тихо младата жена.

— Но тя е мека, нежна съпруга — подчерта Джарет — и винаги слуша мъжа си, дори когато нарежданията му са й неприятни. Тръгваме ли?

Той побутна Тара към вратата и Наоми тръгна напред. В малкото село вече цареше оживление. Някои от мъжете се бяха върнали от лов, защото по коловете висяха убити зайци, а над огъня се печеше елен.

Обитателите на селото поздравяваха дружелюбно Джарет, усмихваха се на Тара и макар че се забавляваха за нейна сметка, тя остана с впечатлението, че всички я посрещат с добре дошла.

Пред колибата на Джеймс Макензи, където я бяха държали в плен, стоеше висока, стройна жена с пъстра пола и червена блуза, украсена със сребърни верижки. Тя изглеждаше най-много петнадесет или шестнадесет години по-възрастна от Джеймс. Синьочерната коса обграждаше медноцветно лице с тъмни бадемовидни очи и високи скули. Тя поздрави с усмивка Джарет, после протегна двете си ръце на Тара.

— Добре дошла, дъще!

Дори ако Джарет не я беше побутнал, Тара щеше да пристъпи към жената, за да поеме протегнатите ръце и да отговори на сърдечния поздрав.

Мери каза нещо на индианския език. Очевидно укоряваше заварения си син. Той й отговори учтиво, но категорично, вдигна рамене и се отдалечи. Трите жени влязоха в колибата.

— Седни, моля те. — Наоми докосна рамото на Тара. — Хапни с нас. — Мери й прошепна нещо и младата индианка се усмихна. — Тя каза, че си толкова красива, че чак заслепяваш очите й.

— О… Моля те, благодари й от мое име.

— Мери разбира езика ти. Когато живееше с мъжа си, тя научи английски, но след смъртта му почти не говори.

Тара се обърна към свекърва си:

— Много ти благодаря.

След като се настаниха удобно, Мери поднесе хляб от коонти с тиква и сушено сърнешко месо. Наоми разказа, че индианците отглеждат и говеда.

— В последно време трябваше да продадем много от тях. Мъжете казват, че скоро ще се наложи да бягаме.

— Как така? — учуди се Тара. — Тази земя е ваша.

Наоми въздъхна и лицето й помрачня.

— Да, според договора от Моултри Крийк ние получихме тази земя, но само за няколко години. Белите са забравили обещанията си. Повечето воини, начело с Оцеола, отказват да се примирят. Затова няма да потеглим на запад.

Мери се намеси в разговора, като посочи с жестове на Тара, че трябва да се нахрани.

— Тя каза, че белите не ни разбират — преведе Наоми. — Откакто дойдоха тук, все ни гонят от селата ни. Мери няма да отиде на запад. Тук е домът й.

— Не ви разбирам — отговори със смръщено чело Тара. — Щом Джарет и Джеймс са братя…

— Джарет никога няма да вдигне оръжие срещу роднините си — обясни меко Наоми, — нито ще забрави брат си и семейството му. Той ни приписа парче земя, част от наследството, защото Джеймс е син на Шон Макензи. Но не му е лесно да лавира между двете вражески партии. Джеймс реши да остане при майчиния си народ и се призна за индианец. Ако войната ни принуди да бягаме, той ще тръгне с нас и ще ни закриля. Сигурно ще му се наложи да се бие с белите, които ни нападат…

— Дано не се стигне дотам — прошепна отчаяно Тара.

Мери отново взе думата и Наоми преведе бързо:

— Тя казва, че имаш добро сърце, Тара, и се радва, че си жена на Джарет.

Тара кимна зарадвано и се усмихна топло на свекърва си.

— Благодаря ти, Мери.

— Освен това се надява, че ще дариш Джарет с много синове — прибави Наоми.

— О… — Тара усети как сърцето й заби по-силно. — Какво… какво стана с Лайза, първата жена на Джарет?

Лицето на Наоми помръкна и тя размени бърз поглед с Мери, която й кимна окуражително.

— Тя умря тук в нашето село.

Тара спря да диша.

— И как?

— Белите не престават да ни обвиняват, че сме я убили! — извика горчиво Наоми. — Вярно е, че умря сред нас, но…

— Разкажи ми — помоли настойчиво Тара.

— За нещастие Лайза не преживя раждането — обясни тихо Наоми. — Джеймс и Джарет бяха заминали по работа. По онова време се опитваха да уредят проблемите между белите и индианците, без да се пролива кръв. В близост до Форт Кинг трябваше да се проведе голямо събрание и двамата искаха да участват. Бебето на Лайза трябваше да се появи чак след два месеца, но една сутрин тя решила да дойде при Мери и да чака Джарет в нашето село. Ние нямахме представа за намеренията й. През нощта пристигна Джийвс, треперещ от тревога. Лайза не беше казала дори на него, че е решила да дойде при нас.

— Господи? И какво се случи с нея?

— Паднала от коня. Намерихме я в гората. Свекърва ми разбира от лековити билки и корени и направи всичко, за да я спаси. За съжаление Лайза и бебето умряха. Детето не успя дори да изплаче, а майката беше загубила много кръв и…

— Какво нещастие! — В очите на Тара блестяха сълзи.

— При падането си беше получила тежки вътрешни наранявания. Дори белите лекари нямаше да могат да я спасят. Но умря тук, при нас. Сигурно можеш да си представиш как изкривиха истината хората, които ни мразят.

Тара се загледа потиснато пред себе си. Какво ли беше изпитал Джарет при връщането си от събранието, когато беше намерил любимата жена мъртва? А загубата на малката му дъщеря вероятно го бе съкрушила напълно.

Мери заговори отново, със сериозен, настойчив глас, и Наоми преведе бавно думите й.

— Тя каза, че не бива да се боиш от нас, Тара. Тя обича Джарет като свой роден син и понесе много тежко загубата на жена му. — Младата индианка помълча малко и добави: — А вчера се ядоса ужасно, че Джарет държеше да те накаже строго за непокорството ти. Заяви му, че се страхуваш от нас само защото не ни познаваш. От друга страна обаче тя разбираше, че той е искал да ти внуши никога да не напускаш сама Симарон — особено след онова, което се случи с Лайза. Това село вече е и твой дом. Мери те посрещна с добре дошла и така ще бъде винаги. Тя се надява, че ще забравиш расовите различия и ще отговориш на обичта й.

Очите на Тара отново се напълниха със сълзи. До вчера семинолите й вдъхваха леден страх, а днес беше съвсем различно. Тя остави чинията си, коленичи пред Мери и я прегърна. Свекърва й я притисна нежно до себе си и Тара погледна дълбоко в умните тъмни очи.

— Моля те, Наоми, кажи й, че никъде не са ме приемали така сърдечно като тук. Имам чувството, че съм се върнала вкъщи.

 

 

Тара беше много щастлива, че се е запознала с Мери и е намерила искрена приятелка в лицето на Наоми. Тя прекара почти целия ден с двете жени и малките си племенници Сара и Дженифър. Децата говореха много добър английски, защото Джеймс беше настоял да го научат. Той знаеше, че един ден двете му дъщери щяха да живеят в свят, доминиран от бели хора.

Сара, която беше по-голяма, разбираше отговорността, която носеха жените в обществото на семинолите. Те имаха всички права, с които се ползваха и мъжете.

— Баба живее при нас, защото семейството й се разпръсна на много страни. Сега всички живеем при роднините на мама, а когато се омъжа, мъжът ми също ще дойде при нас.

Наоми се засмя одобрително.

— Точно така. Макар че войната разруши много от старите традиции.

— Какво става, когато мъжът иска да си вземе втора жена? — попита любопитно Тара.

— Втората жена трябва да бъде приета в семейството на първата. Понякога това е по-малката сестра, друг път вдовица. За съжаление времената се менят бързо, затова всеки живее там, където се чувства най-сигурен.

Късно следобед Тара се върна в колибата на Джарет, отпусна се изтощено на мечата кожа и се замисли за преживяното през деня. Беше събрала толкова нови знания. Сега беше сигурна, че щеше да се разбира добре с Лайза. Най-после беше преодоляла ревността към предшественицата си.

Сигурно беше заспала, защото когато отвори очи, в огнището беше запален огън. Джарет седеше на пода и я наблюдаваше.

— Уморена ли си? — попита тихо той.

— Ами да. Вчера беше доста напрегнато.

Той притисна нежно ръката й.

— Господи, имаш мехури на дланите!

— Не ми е за първи път.

— Странно, но тук всички са убедени, че произхождаш от благородно семейство. Нима е възможно изисканата дама да има мазоли? Е, ако наистина си такава…

— А ако не съм? — попита хладно тя. — Смущава ли те това?

— Ни най-малко. — Той скочи, улови ръката й и я издърпа да стане. — Да вървим! Намекнах ти, че съм ти подготвил изненада. Времето настъпи.

— Къде ще ме заведеш?

— Скоро ще узнаеш. Нали не съм те изтощил дотолкова, че да не можеш да ходиш?

— Разбира се, че мога да ходя.

— Иначе ще се наложи да те нося.

— Ами ако викам по целия път?

— Тогава ще имаме любопитна публика — ухили се той.

Тара излезе пред колибата и се огледа подозрително.

— Няма от какво да се боиш — пошепна в ухото й Джарет. — Аз ще те пазя от диваците.

— Защо да се боя? Нали съм съпруга на един от тези диваци.

— Много добре — отговори той и избухна в тих смях. — Само не го забравяй!

Двамата прекосиха селото, проследени от любопитни погледи. Този път над общия огън се печеше теле. Мъжете чистеха пушките и точеха ножовете си. Децата тичаха наоколо. Жените и момичетата, въоръжени с остри миди, чистеха усърдно опънатите животински кожи, за да ги преработят на дрехи и одеяла. Друга група жени чукаха корени от коонти, трети бяха заети да скубят плевелите в малките градинки, където растяха тикви и други зеленчуци. Дженифър и Сара си подхвърляха топка от палмови листа, но щом видяха чичо си и леля си, веднага дотичаха.

Джарет вдигна високо във въздуха малкото момиче и то захълца от удоволствие. Тара хвана Сара през кръста и я завъртя в кръг. Към групата веднага се присъединиха други деца и поискаха да се включат в забавлението. Разбира се, не биваше да ги разочароват.

След като и последното дете получи, каквото му се полагаше, двамата продължиха пътя си. Минаха по тясната пътечка между кипарисите и палмите и слязоха към брега на реката, която отразяваше цветовете на залязващото слънце — наситено червено, ярко жълто и оранжево. Над водата се виеха жерави и бели и сини рибари.

— Колко е красиво! — извика зарадвано Тара. — Виждала съм тези сини птици само на изложба, в картините на мистър Одбън.

— Да, той е известен ловец.

— Наистина ли убива рибарите? — попита ужасено тя.

— Нали ти казах, че е страстен ловец! А когато му трябват птици, които не може да убие сам, плаща на други ловци. Препарира ги, рисува ги и по този начин им вдъхва нов живот.

— Познаваш ли го?

Джарет кимна с усмивка.

— Харесвам го. Любопитството му е неизчерпаемо. Макар че ходи на лов, той обича животните и се възхищава на красотата им. — Докато говореше, той се съблече и Тара го погледна смаяно. — Хайде, побързай!

Тя погледна ужасено голото му тяло, обляно от меката светлина на здрача.

— Какво ще правиш?

— Водата е топла. Цял ден грее слънце.

— Но аз…

— Нали не ти беше студено, когато се хвърли в Мексиканския залив? — попита иронично той. — Нима се страхуваш от тази плитка река? — Той се засмя, хвана се за един от кипарисовите клони, които висяха над водата, метна се към реката и падна във водата. Птиците се разбягаха ужасено. Когато отново изплува на повърхността, черната коса беше залепнала за главата му. — Идваш ли?

— Ами ако в реката има змии или алигатори?

— Не и на това място. Тук се къпят дори децата.

— Въпреки това ще остана на брега и ще те гледам. — Тара седна на меката постеля от палмови листа. — Само не си мисли, че можеш да ме съблечеш насила и да ме окъпеш в тази река. Местността е толкова красива, че предпочитам да й се любувам… — Тя млъкна уплашено, когато Джарет заджапа към брега. — Какво искаш?

— Идеята ти е чудесна.

— Какво имаш предвид?

Той се засмя, хвана я за ръцете и я издърпа да стане.

— Сега ще те съблека насила и ще те хвърля в реката. — После я обърна и започна да откопчава копченцата на гърба й.

— Джарет, не бива така!

— Как да не бива? Не мърдай, ако обичаш! Не искам да унищожа окончателно роклята ти. Или предпочиташ да се върнеш гола в селото?

— Върви по дяволите! — изруга ядно тя и му позволи да смъкне роклята от раменете й. Той отвърза бързо шнуровете на корсета и я освободи от фустите. После я пусна на земята, за да свали обувките и чорапите.

Тара го последва към водата, макар че се чувстваше ужасно неловко.

— Ако вътре ни чака някое чудовище…

— Само едно — аз!

Джарет я вдигна с една ръка, с другата се хвана за кипарисовия клон и двамата полетяха към водата. Тара извика, но изненадата й беше повече от приятна. Водата беше много по-топла от въздуха. Тя се откъсна от Джарет и заплува навътре в реката.

Той я настигна много скоро, изчезна във вълните, сграбчи я за стъпалото и я дръпна към дъното. Двамата се потопиха дълбоко и след малко изплуваха задъхани.

Скоро намериха плитко място, където можеха да стоят прави.

Джарет загледа като омагьосан розовите връхчета на гърдите й, втвърдени от допира с водата. Притегли я към себе си и започна да милва бедрата й. Тя усети възбудата му и му отговори с цялата си страст. Когато телата им се сляха, тя притисна устни до рамото му и се наслади на контраста между приятно хладната вода и горещината, която се разливаше по тялото й. После спря да диша и се смая от силния оргазъм, до който достигна с невероятна бързина.

Останала без сили, тя се облегна на Джарет и той я задържа здраво, докато дъхът й се успокои.

— Е, започваш ли да се сприятеляваш с моя рай? — пошепна в ухото й той.

— О, да! — отговори с готовност тя, но изведнъж млъкна уплашено. Нещо бе докоснало гърба й. Това не можеше да бъде Джарет. Тя изпищя и го отблъсна, готова да побегне.

— Тара!

— Змия! Огромна змия!

— Какво?

— Веднага ме отнеси на брега!

— Това не е змия, а морска крава. Нищо няма да ти направи. Погледни я, не ти ли прилича на делфин? Само дето е по-грозна от него. Тя е свикнала с децата, които играят тук. Иска да я погалиш.

— Но аз…

Джарет я пусна и се потопи дълбоко във водата. Тя беше толкова чиста, че Тара видя как ръцете му се плъзгаха по странното същество. Морската крава наистина приличаше на делфин — около три метра дълга, ужасно тромава, макар че плуваше с учудваща грация.

Изведнъж Тара усети желание също да погали животното. Потопи се във водата, плъзна ръка по грапавата кожа и бързо се изправи, за да си поеме въздух.

Джарет, който беше излязъл на плитко, я наблюдаваше с усмивка.

— На другия бряг расте любимото й растение. Казва се канадска водна чума.

Тара заплува към другия бряг, откъсна няколко листа и ги занесе на морската крава, която вече плуваше към нея. Странното животно имаше лице на морж, под устата му растеше брада. Тара й подаде листата, морската крава ги пое внимателно от ръката й, потопи се под водата и заплува около краката й.

Тара забрави света около себе си и се заигра с новата си приятелка. Джарет се изкатери на брега, седна на меката постеля от палмови листа и се загледа в красивата сцена. Птиците, които беше подплашил, се върнаха. Перата на белите рибари и жерави блестяха розови в светлината на здрача.

Тара помилва за последен път морската крава и заплува към брега. Джарет скочи и й помогна да излезе на сушата. После я притисна до топлото си тяло, изсушено от залязващото слънце.

— Ще те намокря! — възпротиви се тя.

— Тогава ще се изсуша заедно с теб.

Двамата се излегнаха на палмовите листа и Тара проговори унесено:

— Какво мило животно! Толкова е кротка…

— Нали ти казах, че иска само да я погалиш? Такива са повечето живи същества на тази земя. — Джарет полегна на корема й и затвори доволно очи.

— И ти ли си като тях?

— Разбира се.

Сърцето й беше пълно с любов. Тя помилва влажната му черна коса и отново се отдаде на желанието си.

Слънцето беше залязло отдавна, нощните сенки се спуснаха към земята. Когато Тара и Джарет се облякоха и се върнаха в селото, луната вече се беше изкачила високо в небето.