Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Runaway, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 108 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Бегълката

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

Издателство „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ТРЕТА ЧАСТ
КРЪГЪТ СЕ ЗАТВАРЯ

17

Когато по-късно мислеше за дните след завръщането си в Симарон, Тара си ги припомняше като време на пълно и безоблачно щастие. Всяка сутрин Джарет я извеждаше на езда и й разказваше за плантацията си. Вечер седяха до късно на верандата. А нощем я вземаше прегръдките си и я отвеждаше в рая.

Понякога тя отиваше на гробището и носеше цветя. Джарет вероятно го забелязваше, но не говореше за това.

Често го виждаше да я наблюдава замислено и тогава знаеше, че се измъчва от въпросите, на които тя не можеше да даде отговор. Но не я притесняваше. Вероятно изчакваше благоприятна възможност, за да поиска обяснения. Или се надяваше, че тя ще му разкаже миналото си доброволно. Искаше й се да го стори, но не можеше да събере смелост. Страхуваше се да не разруши мирната им идилия.

Нощите им бяха изпълнени със страст и нежност. Ала думата „любов“ така и не излезе от устните му. Въпреки това Тара се наслаждаваше на брачните радости.

Един ден двамата посетиха Робърт Трейт, защото Джарет имаше да обсъди с него някои делови въпроси.

„Уайлд Оук“, както се наричаше красивата тухлена къща на Робърт, беше по-малък от Симарон. На партера имаше четири помещения — салон, трапезария, така наречената слънчева стая от източната страна и библиотеката, където завършиха кратката екскурзия.

При вида на безбройните книги Тара затаи дъх. Трите стени бяха покрити с лавици от пода до тавана. Имаше френски и италиански книги, политически и научни трудове, оперни партитури, Дефо, Бейкън, Шекспир, Молиер — почти цялата световна литература.

— Това е истинска съкровищница! — извика възхитено тя и Робърт се обърна с усмивка към приятеля си.

— Мисля, че можем спокойно да оставим съпругата ти тук, а ние да си поговорим до насита за досадни неща като селскостопански продукти, поръчки и корабоплаване.

Джарет пристъпи към една от лавиците, извади голяма кожена папка и я сложи на дъбовата маса в средата на стаята. Отвори на първата страница и махна на Тара да се приближи. Тя застана до него и се вгледа с интерес в акварела, който показваше някаква река. Дъбови клони, обрасли с мъх, се спускаха над водата.

Джарет продължи да отгръща страниците. На следващата картина беше изобразена част от джунглата.

— Разкажи на Тара, Робърт.

— Вероятно тя ще предпочете да разгледа библиотеката, без да й пречим.

— Вие ли нарисувахте тези акварели, Робърт? — попита смаяно Тара.

Той кимна колебливо и се приближи към масата.

— Тук виждате пинии, дъбове и розмарин, който расте само във Флорида. В гъстите гори живеят безброй диви животни — костенурки, миещи мечки, лисици, вирджински елени, черни мечки, различни видове птици и какво ли още не. Някои миришат отвратително. — Той отвори на друга страница. — А това е една блатиста местност, където растат главно кипариси. И е пълно с алигатори. — Следващата рисунка показваше суха прерия. Но другата беше изобразен краят на полуострова. — Тук има водопад, който се спуска от скалите.

— Прекрасно! — Тара започна да прелиства страниците, без да престава да се възхищава на графиките и акварелите, изобразяващи птици и насекоми. — Трябва непременно да публикувате тези картини, Робърт.

— Някой ден може би…

Рисунката на една стара мисия беше придружена с надпис за старанията на испанците да покръстят индианците веднага след откриването на Флорида.

— Тогава положението е било още по-трудно от днешното — обясни Робърт. — Испанските войници изобщо не се разбирали с местните хора. Във Флорида пристигнал първият мисионер, казвал се Кансър де Барбастро. Скоро дошли и други. Испанският крал ги подкрепял, защото смятал, че откривателите на Флорида били извършили много злини. Кансър изпратил хората си в джунглата и индианците ги пленили. Когато самият той навлязъл дълбоко в джунглата с кръст в ръце, и с него станало същото.

— Въпреки това мисионерите продължили да прекосяват океана — допълни Джарет. — В Хавана свещениците научили езика на индианците от пленниците. Един отец на име Корпа започнал да обучава индианците в северна Флорида. Един ден направил грешката да наругае сина на вожда. Бедният отец бил убит, докато се молел. Синът на вожда бил толкова гневен, че обиколил всички мисии, за да избие свещениците.

Робърт простена и извъртя очи.

— Ако продължаваш да измъчваш бедната жена с такива истории, тя никога няма да обикне нашия рай.

— Нима мисионерите не са разбрали, че няма смисъл от подобни опити? — попита тихо Тара.

— Кралят им предложил да прекратят дейността на мисиите — отговори Робърт, — но свещениците искали да изпълнят върховния си дълг и останали тук. Испанците поискали от индианците да им плащат житен данък. Заповядали на вождовете да го доставят в събирателните пунктове. Свещениците знаели, че индианците няма да се подчинят, и решили да заминат за Хавана, за да помолят губернатора да отмени заповедта. Корабът им потънал, преди да достигнат целта. Така между белите и индианците избухнала война.

— Какво станало с мисиите?

— Продължили да работят. През 1702 година пристигнал Моор, губернаторът на Южна Каролина, и се изправил срещу испанците. Мисиите били изравнени със земята. Така британското господство сложило край на разпространението на католицизма във Флорида. Когато си върнали властта, испанците нямали пари, за да изградят нови мисии. Те смятали, че Хавана е най-важното пристанище в Новия свят. Флорида се превърнала в тежък товар за тях, а нашето правителство положило големи усилия да завоюва това прекрасно парче земя — особено Анди Джаксън, старият приятел на Джарет.

— Никога не съм твърдял, че одобрявам всички мерки на Джаксън — възрази с усмивка Джарет.

— Знам, знам. Вие сте твърде млада и не помните тези събития, Тара. Тогава настана голяма бъркотия, защото Джаксън нападаше испанските позиции, макар че заповедта на правителството беше да се води война само срещу индианците, които бяха проникнали в Алабама и Джорджия и заплашваха американските заселници. Това стана малко преди войната от 1812 година. Ако англичаните бяха победили, индианците в северна Флорида вероятно щяха да получат земята, която сега принадлежи на Съединените щати. Но ние спечелихме тази война и англичаните побързаха да насъскат индианците срещу американците. Тогава Джаксън прибягна до силата на оръжието.

Тара погледна разтревожено мъжа си.

— Нима ти си се сражавал редом с този генерал, Джарет?

— Не и срещу индианците — отговори сърдито той. — Бях при него в Ню Орлиънс. Той беше отличен командир, но понякога забравяше човечността. Отне земята на испанците, макар че нямаше това право, после направи всичко, за да прогони индианците от родните им земи… Извинете, имам нужда от чист въздух! — Без да каже нито дума повече, той излезе от библиотеката.

Тара погледна объркано Робърт и той въздъхна угрижено.

— Направих грешка, като заговорих за старото време.

— Но защо, за бога?

Той отвори на нова страница и й показа рисунката, която изобразяваше Джеймс и Джарет, застанали един до друг със сериозни лица. Джарет носеше тъмен сюртук, тесен панталон, бяла риза с жабо и високи ботуши, докато брат му беше облечен в кожени дрехи като индианец. На шията на Джеймс висеше сребърен полумесец, черната му коса беше привързана с червена кърпа.

— И двамата обичат страстно тази земя — обясни Робърт. — И двамата участват в облагородяването й. Джарет е убеден, че неговият рай има голямо бъдеще и си заслужава да се бори за него. Затова си затваряше очите пред проблема с индианците. Застъпваше се за строежа на училища и пътища, настояваше Флорида да бъде призната официално за американски щат. Сега вече не може да се меси в политиката, защото се намираме в състояние на война и защото той стои между семинолите и белите.

— Въпреки това се опитва да използва влиянието си.

— Да. Има и други, които съветват да се прояви умереност и разбират, че с индианците се отнасят несправедливо. Ала гласовете им са само вой на самотни вълци, които призовават луната. Белите строят нови и нови пътища и американската територия се разраства. Все повече хора настояват за прогонването на индианците. Джарет се бори като лъв за спасението им и аз изпитвам огромно уважение към него.

Тара кимна и го целуна по бузата.

— О, Робърт, вие сте верен приятел! — Благодаря ви.

— А сега трябва да отида при него. Ще обсъдим някои делови въпроси. Разгледайте библиотеката ми, Тара.

— С удоволствие. — Тя го изпрати с усмивка, после отново запрелиства голямата кожена папка.

Вниманието й бе привлечено от рисунката на красива индианка. Младата жена се беше навела в грациозна поза над бистро горско поточе, за да охлади лицето си. Беше изобразена като жива, което загатваше, че Робърт я е познавал добре.

Тара затвори папката и се замисли. Дали беше прилично да го попита за момичето? Не, не биваше да бъде недискретна.

Тя остави кожената папка на мястото й и се зачете в един пиратски роман. Беше запленена от драматичното действие и не забеляза кога се стъмни. Изведнъж усети, че някой я наблюдава, вдигна глава и видя застаналия на прага Джарет.

— Хареса ли ти библиотеката, Тара?

— Да, разбира се. Твоята също е чудесна.

— Нашата — поправи я с усмивка той.

Бузите й пламнаха.

— Нашата — съгласи се тихо тя.

Той отиде при нея, вдигна я да стане и я целуна по челото.

— Вечерята е сервирана.

Двамата се върнаха в Симарон късно през нощта. Тара се оттегли в спалнята, а мъжът й повика надзирателя Рютгер, за да го осведоми как е протекъл разговорът с Робърт. Когато се върна при нея, тя беше заспала, но се събуди веднага щом усети топлото му тяло до своето, страстните му целувки по устните си.

 

 

На следващата сутрин бяха минали точно две седмици от завръщането им от индианското село. Тара береше цветя пред верандата. Когато зарея поглед към реката, тя забеляза военен кораб, който наближаваше кея на Симарон. Изправи се и затича към къщата. В коридора срещна Джийвс.

— Видях военен кораб! Сигурно е капитан Аргоси, но нямам представа колко офицери го придружават. Мисля, че за вечеря трябва да сложим допълнителни прибори поне за трима души.

Джийвс кимна спокойно.

— Добре, мисис Макензи, веднага ще кажа на готвачката.

Тя въздъхна и му подаде букета, който беше набрала.

— Моля ви, наредете ги в някоя от вазите в коридора, погрижете се за менюто и изберете вината… Този път съм решена да открия за какво е дошъл капитанът.

Без да дочака отговора му, тя излезе навън и се спусна по пътеката към кея. Джарет беше на обиколка из полята със захарна тръстика. Сигурно вече го бяха осведомили за появата на кораба, но още не беше пристигнал. Рютгер също не се виждаше никъде. На кея чакаше само Лео Хюм.

— Добро утро, мисис Макензи — поздрави той.

— Добро утро — усмихна се дружелюбно тя и застана до него. Мъжът я погледна несигурно, но не посмя да протестира.

След малко корабът се доближи до кея и капитан Аргоси скочи на земята.

— Добър ден, мисис Макензи — поздрави той и се наведе над ръката й. — Здравей, Лео.

— Добре дошли, сър. Мистър Макензи е уведомен и ще се върне съвсем скоро.

— Благодаря, Лео. Много се радвам, че мога да дочакам господаря ти в компанията на мисис Макензи. Тя е много по-красива от него.

— Вие сте ласкател — засмя се Тара и кокетно сведе поглед. — На какви обстоятелства дължим това приятно посещение?

— Не съм съвсем сигурен, че ще се зарадвате. Трябва да ви вземем Джарет.

— О…

— Да се надяваме, че не е за дълго. Съжалявам, но нямаше как да го избягна.

Тара не можа да каже нищо повече, защото Джарет вече препускаше към тях от гората. Той скочи от гърба на Шърлимейн и стисна ръката на госта си.

— Здравей, Тайлър? Какво има?

Капитанът хвърли бърз поглед към Тара.

— По-добре е да поговорим в библиотеката.

— Не е ли по-добре всички да отидем в библиотеката? — намеси се бързо Тара.

— Не искам да… — започна нерешително Джарет.

— Сам ли сте днес, капитане? — попита любезно тя, без да му обръща внимание. — Къде са младите сержанти?

Джарет я хвана за раменете и енергично я обърна към къщата.

— Иди да съобщиш на Джийвс, че капитан Аргоси е единственият ни гост.

— Вече говорих с Джийвс, скъпи — отговори спокойно тя, свали ръцете му от раменете си и се обърна отново към капитана.

— Но не си знаела, че Тайлър ще бъде сам. Предпочиташ ли някое от вината ми, приятелю?

— О, да, с удоволствие бих опитал отново чудесното бордо, което ни сервираха миналия път.

— Моля те, Тара, погрижи се за всичко.

— Е, тогава ще се наложи по-късно да ми разкажеш какво е станало — предупреди го тя и хукна към къщата с гневно развяващи се поли.

Щом се качи на верандата, Тара погледна към кея, където мъжете разговаряха оживено. Лео и няколко матроси, които се бяха присъединили към групата, слушаха с угрижени лица. Тя уведоми Джийвс за предпочитанията на капитана и излезе в коридора, за да чака Джарет и госта им. За съжаление двамата бяха решили да продължат разговора си на брега на реката. Джийвс, който беше слязъл в избата, се върна и Тара му се оплака горчиво:

— Мъжете постоянно се опитват да спестяват на жените си лошите новини. Сигурно дори съпрузите на жените, които са били изклани в собствените им домове, не са им казали, че са нападнати и могат да изгубят скалповете си!

— Не бива така, мисис Макензи! Нали знаете, че тук не ви заплашва опасност?

Тара затвори очи. Добрият Джийвс — той нямаше представа какви опасности я дебнеха в големия свят.

— Съжалявам. Имате ли да ми кажете нещо?

— Мистър Макензи нареди да ви предам, че ще се върне с капитан Аргоси едва за вечеря. В шест часа ви очакват в трапезарията.

— Благодаря, Джийвс. — Какво ли криеха от нея? Вестниците продължаваха да пристигат, макар и със закъснение. Все някога щеше да узнае каква е новата политическа ситуация.

Тя се прибра в спалнята си и помоли да й сервират обеда. Почина си и започна да се приготвя за вечерята. Избра смарагдовозелена рокля с дълбоко деколте, сложи си перлена огърлица и вдигна косата си. Когато сложи малко парфюм на шията си, на вратата се почука.

Със сигурност не беше Джарет. Той влизаше, без да чука.

Тара отида да отвори и когато видя Робърт, извика изненадано. Хвърли се към него и го прегърна зарадвано.

— Ако винаги ме посрещате така, Тара, ще сляза долу и пак ще се кача — отбеляза през смях той.

— Направете го, но се боя, че Джарет може да ви застреля.

— Няма защо да се боим от него. Той отиде някъде с Тайлър Аргоси.

— О… — Лицето й помрачня. И Робърт щеше да се опита да скрие истината, това беше повече от ясно.

— Ако знаете нещо, Робърт…

— Наистина ли искате да бъда застрелян?

— Робърт, моля ви…

— Боя се, че не знам повече от вас. Ако слезете с мен долу и като добра домакиня ми предложите чаша уиски, ще ви разкажа всичко, което успях да науча.

— Да вървим! Задоволете любопитството ми и ще ви окъпя в уиски!

Двамата слязоха в библиотеката, тя му поднесе желаното питие и си наля чашка бренди. После седна на удобния диван в средата на помещението и погледна очаквателно най-добрия приятел на мъжа си, който пристъпи към прозореца и й обърна гръб. Май нямаше да успее да изтръгне тайните му.

За да го накара да се разговори, тя му описа преживелиците си в индианското село.

— Вече знам какво е станало с Лайза и не я ревнувам. Мери и Наоми ми разказаха всичко.

— Да, това беше ужасна трагедия… — Робърт се обърна към нея, без да смее да вдигне очи. — Ревността ви беше излишна, Тара. Знам, че щяхте да харесате Лайза.

— Само защото…

— Какво искате да ми кажете?

— Джарет все още я обича.

Робърт помълча малко и отговори:

— Може би любовта към Лайза е съхранена в сърцето му, но сега той обича вас, Тара.

— Благодаря, това звучи доста окуражително — отвърна сухо тя. — Хайде, стига сме избягвали темата, сър! Какво знаете?

Робърт изпразни чашата си и я остави на масата.

— Джеймс Макензи и хората му ще бъдат прогонени от земите им.

— Какво? — извика стреснато Тара. — А аз си мислех, че тази земя…

— Военните ще нахлуят в областта. Договорът от Моултри Крийк вече е само безполезен къс хартия.

— Но нали и Джарет притежава част от тази област? Дори по-голямата!

— Тара! — Робърт седна при нея, взе чашата с бренди от ръката й и стисна тънките й пръсти. — Във вените на Джеймс тече бяла кръв, той почита паметта на баща си. Само че майка му е индианка, жена му и дъщерите му са индианки и той води живота на семинолите. Затова трябва да изчезне, преди войниците да претърсят гората и да съберат индианците, за да ги подкарат като добитък на запад. Разбрахте ли ме? Джеймс няма избор.

— Джарет трябва да…

— Джарет не може да го спре. Това би било погрешно, защото ще изложи брат си и семейството му на опасност.

Робърт млъкна изведнъж. Вратата се отвори и на прага застанаха Джарет и капитан Аргоси. Робърт скочи и отиде да им стисне ръцете.

Джарет изгледа подозрително приятеля си и обяви:

— Вечерята е сервирана. Ще ми подадеш ли ръката си, скъпа?

Той я отведе в трапезарията, следван от Робърт и Тайлър. Докато се хранеха, разговорът се въртеше около незначителни проблеми. Джарет помоли Тайлър да им разкаже за живота в Тампа, но светски прояви почти липсваха. Но и там се носеха всевъзможни слухове и клюки, независимо от страшните събития.

Накрая Робърт заговори за онова, което беше обсъждал с Тара. Оказа се, че е имал право в предположенията си.

След като изслуша приятеля си, Джарет призна потиснато, че няма да възрази срещу решението на брат си.

— Знам, че Джеймс няма да прекъсне връзките си с теб, но при тези обстоятелства… — Робърт млъкна и на лицето му се изписа безпомощност.

— Какви обстоятелства? — попита с треперещ глас Тара.

Тайлър мълчеше потиснато, а Джарет стискаше нервно чашата си с вино.

— Дузина къщи са били разрушени, има убити фермери, бедни и богати. Армията също е понесла тежки загуби, въпреки подкреплението от федерални войски. На местната милиция също не може да се разчита, защото мъжете са се отчаяли и са се разпръснали по къщите си, за да пазят семействата си. Федералните войски не познават терена и затъват в блатата, докато индианците се движат безшумно през горите и преминават с лекота реките и потоците на кипарисовите си канута.

— Значи пак ще ме напуснеш? — попита глухо Тара.

— Тъй като съм в състояние да помогна на армията, не мога да се измъкна от отговорност — отговори остро той.

— О, Джарет, ти не си единственият мъж, който може да реши проблема! — извика отчаяно тя.

Тайлър се приведе напред.

— Миналата нощ убиха сержант Колпепър, Тара. Беше толкова млад, а падна в сблъсъка с един от вождовете на Оцеола. Името му е Коакочи или Дивата котка.

Тара преглътна мъчително. Много добре помнеше младия войник, който беше седял на масата й. Толкова учтив и любезен — без да подозира, че скоро ще се прости с живота си…

— След като успя да се изплъзне от капаните, заложени му от генерал Клинч — продължи Тайлър, — Оцеола изпрати вест, че притежава предостатъчно оръжия и муниции, също като белите. И че е готов да се бие, докато и последната капка семинолска кръв напои ловните му полета.

— Но какво общо има с това Джарет? — попита през сълзи Тара.

— Само той може да се доближи до Оцеола. В момента няма друг бял мъж, който е в състояние да стигне до него.

Тара стисна ръце в юмруци. Много й се искаше да удуши собственоръчно проклетия Оцеола, но каза нищо и сведе глава.

Никой нямаше апетит. След вечерята чиниите им останаха почти пълни. Джийвс предложи да сервира бренди и пури за джентълмените в библиотеката. Там можеха да продължат разговора си — без Тара. Тя стана от масата и се обърна към мъжа си:

— Тъй като очевидно си твърдо решен да изпълниш задълженията си към армията, вероятно ще тръгнеш утре рано сутринта, Джарет. Капитан Аргоси… — Много й се искаше да му изкрещи, че й е омръзнало да го вижда в Симарон, но се овладя. — Пазете се.

Мъжете станаха и Тайлър й кимна със сериозно лице. Знаеше, че не може да й каже онова, което тя искаше да чуе от него. Робърт стисна ръцете й и я целуна по бузата. Тара им пожела лека нощ и излезе, преди Джарет да е успял да я задържи.

Вместо да се скрие в спалнята си, тя излезе на терасата и си припомни веселата песен на работниците, която долиташе през деня от полята, блаженството на любовните нощи с Джарет, сигурния и уютен дом, който беше намерила. Нима сега щеше да загуби всичко?

— Само да можех да прочета мислите ви и да загладя бръчките по челото ви!

Тя се обърна и погледна в усмихнатото лице на Робърт.

— Вероятно не ви е трудно да прочетете мислите ми. Страдам за съдбата на Джеймс и се гневя на Джарет. Той не може да сложи край на тази война. Никой не е в състояние да укроти Оцеола.

— Да, но и не може да откаже, когато Тайлър го моли да занесе вест на Оцеола.

— Ами ако вождът отхвърли предложението на белите? Тогава Тайлър отново ще изпрати съпруга ми при него, с нови предложения… О, как мразя Оцеола! На съвестта му тежат съдбите на толкова много хора! — Тя помълча малко и добави едва чуто: — Сигурно Лайза щеше да се справи по-добре със ситуацията.

— Но и тя щеше да изтърпи адски мъчения.

— Откъде знаете?

— Защото я познавах през целия си живот.

— Какво? — прошепна изумено Тара.

Мина доста време, преди Робърт да прекъсне мълчанието.

— Нима Джарет не ви е казал за връзката ми с Лайза?

— Господи, колко ли неща има, които още не знам?

— Лайза беше моя сестра.

— О…

— Когато Джарет купи тази земя, аз дойдох със сестра си и веднага се сприятелих със зетя си. Тримата бяхме… — Той млъкна рязко и погледна уплашено смъртнобледото лице на Тара.

Лайза му е била сестра! Светът се завъртя около нея. Господи, каква глупачка беше! Колко пъти, докато разговаряше с Робърт, беше изпускала необмислени, нараняващи думи за Лайза? Добрият, милият, великодушният Робърт, който тъгуваше за милата си сестра… Да върви по дяволите този Джарет! Защо беше премълчал най-важното? Отново й се зави свят и тя се уплаши, че ще падне в несвяст като известните красавици от южните щати. Подът се залюля под краката й.

Робърт се втурна към нея, за да я подкрепи, и в този миг на верандата излезе Джарет. Тара още не беше дошла на себе си, когато бе изтръгната от ръцете на Робърт.

— Този път очевидно няма да се чувстваш самотна и изоставена по време на отсъствието ми, скъпа.

— Джарет… — започна смутено Робърт.

Побесняла от гняв, Тара усети как силите й се възвръщат, вдигна ръка и с все сила удари мъжа си през лицето. Той беше толкова смаян, че хватката му се разхлаби. Тя се възползва от благоприятния момент, изтръгна се от ръцете му и избяга в спалнята си.

Щом влезе вътре, отиде до прозореца и пое дълбоко хладния нощен въздух. Скоро започна да диша по-спокойно, но мислите й все още бяха объркани.

Когато чу как Джарет влезе и затвори вратата, тя се обърна към него и очите й засвяткаха от възмущение.

— Как посмя да ме обвиниш? А бедният Робърт… Ти си виновен за всичко! Защо премълча истината?

— За какво говориш?

— Той е брат на Лайза!

— Какво значение има това? — Гласът му трепереше от гняв.

— Защо не ме предупреди? Господи, какви неща му наговорих…

— Само ти си виновна за недискретността си. Твоя работа си е какво си споделила с него…

— Ако си беше направил труда да ме предупредиш, никога нямаше да спомена пред него името на Лайза!

— Защо да те предупреждавам? След като ти пазиш всичките си тайни за себе си…

— Сега не става въпрос за мен, а за теб, за невъзможното ти поведение, за недоверието към Робърт и мен…

— Никога не съм се съмнявал в Робърт — прекъсна я студено той.

— Но в мен се съмняваш, така ли?

— Какво бих могъл да помисля, след като при всеки удобен случай тичаш при Робърт? — изфуча гневно той.

— Защото ми е по-приятно да съм с него, отколкото с теб!

— Е, може би ще го помоля да ме придружи. — Тара видя как вената на шията му запулсира. — Тогава ще се наложи да се откажеш и от неговата компания.

— Наистина ли тръгваш? Макар че не си състояние да се противопоставиш на Оцеола? Как ще обясниш на онзи кръвожаден дивак, че трябва да сложи край на войната?

— Трябва да се опитам. Заради белите. И заради семинолите.

— Да не мислиш, че той ще се оттегли доброволно на запад, в онази неплодородна земя?

— Ти не разбираш нищо от тези неща, Тара.

— Нямам ли право да изкажа мнението си?

— Ти си моя жена и ще имаш добрината да застъпваш моето становище!

Тя го погледна предизвикателно и вирна брадичка.

— Може би когато се върнеш, няма да имаш жена.

Какво й ставаше? Беше толкова отчаяна, че не знаеше какво говори. Господи, как щеше да понесе следващите дни? Той щеше да я напусне, но сърцето й щеше да бъде с него. А тя щеше да се топи от мъка и да живее в постоянен страх, че някой бял ще го убие, защото търсеше среден път между партиите. Или индианец, който мразеше всички бели…

— Значи няма да имам повече жена? — повтори беззвучно той и сви ръце в юмруци.

— Може би… — Защо започна този спор? Вече нямаше връщане назад. Трябваше да запази достойнството си.

Джарет се озова с два скока при нея и я сграбчи за раменете. Никога преди това не беше виждала тази бездънна чернота в очите му, никога пръстите му не се бяха впивали така болезнено в плътта й.

— Няма да имам жена?

— Да не би да се отнасяш с мен като със съпруга? Ако ти бях истинска партньорка, щеше да ми дадеш право да изкажа мислите си. Ако Лайза те беше помолила да останеш с нея…

— Лайза никога не ми е нареждала какво да правя! — прекъсна я грубо той. — Тя познаваше положението и проявяваше разбиране!

— Да, но ти щеше поне да я изслушаш — и да се отнесеш към нея като към истинска съпруга!

— Повярвай ми, за мен е най-голяма радост да се отнасям към теб като към съпруга.

— О, не! Най-голямото ти щастие е да си спомняш за един призрак!

Джарет присви очи.

— Не се бой, тази нощ няма да допусна призраци в спалнята си.

— Лайза все още владее мислите ти…

— Не моите, а твоите. Престани най-после с тези глупости, Тара!

— Аз… — Тя млъкна уплашено, когато мъжът й я вдигна на ръце, притисна я до гърдите си и я понесе към леглото. После буквално я хвърли върху завивките.

— По дяволите, Джарет, ако утре наистина смяташ да ме напуснеш, аз няма да…

— Първо ще те любя до полуда и едва след това ще тръгна на път, сладката ми.

Тя понечи да скочи, но той се наведе над нея и хвана китките й. Тара се опита да отговори ледено на огнената му целувка, но напразно. Дивата му страст запали и нейното желание.

Джарет вдигна глава, за да си поеме въздух, и тя изхълца задавено:

— О, мразя те, мразя те! Защо заминаваш? Защо ме оставяш?

— Стига толкова, Тара! — прошепна дрезгаво той и я целуна отново.

Тара освободи китките си и заудря с юмруци по гърдите му. След малко обаче вдигна ръце и обви шията му. Отново се уплаши от изпепеляващия огън на страстта си, но осъзна, че не може да се бори със себе си.

Джарет я съблече бързо, смъкна панталона си и започна да милва тялото й с ръце и устни. Тя се устреми насреща му, вдигна хълбоците си, за да го приеме дълбоко в себе си, и само след минута преживя неописуем екстаз.

Не, удовлетворената страст не означаваше нищо. Утре той щеше да замине.

— Тара! — прошепна страстно Джарет и сложи ръка на рамото й. Тя изхълца и му обърна гръб.

— Мразя те!

Той въздъхна, тъжен и горчиво разочарован.

— Може би ти наистина не си жената, която ми е нужна в Симарон…

Тара понечи да се обърне към него. Не биваше да се разделят огорчени. Мина доста време, преди да събере сили и да заговори.

— Джарет… — започна плахо тя и млъкна. Какво трябваше да му каже? „Не искам да ходиш при Оцеола. Боя се, че ще те убият, все едно индианците или белите. Ами ако не се върнеш? Или може би вече не искаш да се върнеш при мен?“

— Джарет! — повика го тихо тя, но той не отговори. Дори й беше обърнал гръб. — О, Джарет, аз те обичам!

Мълчанието му сви сърцето й. След минута чу дълбоко, равномерно дишане. Мъжът й беше заспал, преди тя да бе намерила правилните думи.

Или се преструваше на заспал, защото любовта й не го интересуваше. Тара лежа будна с часове, борейки се със сълзите си. Заспа едва на разсъмване и когато се събуди, примигна уплашено от ярката слънчева светлина.

Леглото му беше студено, възглавницата до нейната празна.