Хедър Греъм
Бегълката (23)

21

Питър я придружи до изоставеното семинолско село, където беше живял Джеймс със семейството си. Там беше и колибата на Джарет.

— Тази вечер ще остана на пост — обеща индианското момче.

Тара му кимна с усмивка. Много й се искаше да го изпрати обратно в Симарон с уверението, че не се страхува да остане сама. Но не можеше да нарани гордостта му. Очевидно малкият Питър беше твърдо решен да се прояви като закрилник на господарката си.

Тя не искаше да го вземе, но той не се отдели от нея. Скоро се разбра, че това е предимство, тъй като той познаваше гората по-добре от нея. Освен това тя толкова бързаше да избяга, че просто нямаше време да спори с него.

Питър запали огън в колибата на Джарет и излезе навън. Тара седна и се загледа в пламъците. Селото изглеждаше толкова пусто, че й стана страшно. Вятърът виеше над изоставените колиби и във воя му се примесваше злокобното ехо от смехове и човешки говор.

Стомахът й се бунтуваше. Естествено индианците бяха взели със себе си всичките си припаси. Скоро обаче Питър почука на открехнатата врата и се ухили доволно.

— Улових заек, мадам. За вас! — обяви тържествено той.

— Ти си чудесно момче, Питър. Много ти благодаря — отговори Тара и се почувства зле. Стъклените кафяви очи на животинчето я гледаха обвинително. Как щеше да го одере и да извади вътрешностите? Тя понечи да стане, но отново се отпусна на постелята от кожи. Изведнъж й се зави свят. Бяха препускали насам като луди, а и страхът беше изцедил всичките й сили.

— Ще отида да опека заека — промълви с разбиране Питър и изчезна.

— Благодаря ти… — въздъхна уморено тя и се зави до брадичката.

Какво ли беше помислил Джарет, когато Клив Картър бе пристигнал така внезапно в Симарон със заповед за арестуването на Тара Макензи?

Дали беше повярвал в невинността й? Дали продължаваше да я обича?

Очите й се затвориха. Вероятно беше заспала, защото когато отново вдигна ресници, огънят беше угаснал. Какво я събуди? Към колибата приближаваха тихи стъпки. Питър ли идваше?

Странно колко внимателно се движеше тази личност, почти безшумно… Тара скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. До огнището беше оставена голяма глинена купа. Тя я грабна, промъкна се до вратата и се притисна до стената. Вслуша се напрегнато, без да смее дори да диша.

В колибата се плъзна тъмна сянка, последвана от грамадна ръка, която стискаше пистолет.

Без да се бави, младата жена извика заплашително и стовари глинената купа върху главата на натрапника. После се спусна да бяга. В следващия миг две силни ръце стиснаха глезените й, тя политна и се строполи на пода.

— Тара! — Гласът дойде някъде много отдалеч. Обзета от дива паника, тя започна да се отбранява с ръце и крака. Силите й не стигнаха. Непознатият я дръпна с все сила, вкара я обратно в колибата и я бутна върху постелята.

— Тара! — Ръцете му се впиха в раменете й. Тя отвори очи и се вгледа ужасено в черните очи на някакъв мъж, който се беше настанил удобно на хълбоците й и бранеше лицето си от острите й нокти. — Тара, аз съм!

— Джарет! Господи, Джарет! — изплака тя и протегна ръце към него. — Толкова съжалявам! Не биваше да се омъжвам за теб. Трябваше да знам, че онзи човек няма да се откаже да ме преследва. И той ли е тук? Ще ме арестуват ли?

Джарет потърка със стон главата си и промърмори полугласно:

— Проклятие!

— Уплаших се до смърт — обясни съкрушено тя. — Затова те ударих… — През главата й премина ужасяваща мисъл и тя извика задавено: — Питър! Той обеща, че ще остане на пост пред вратата!

— Когато стигнах до селото, той не се виждаше никъде. Знаех си, че ще се скриеш в колибата ми, но трябваше да бъда сигурен, защото Картър също смята да обиколи гората, за да те намери. Затова се промъкнах безшумно. — Той притисна с една ръка главата си, а с другата й помогна да се изправи.

— Нещо не е наред, Джарет. Питър никога не би ме изоставил.

— По-късно ще го потърся. Вероятно е имал сериозна причина да се отдалечи. Първо ще се занимая с теб.

По гърба й лазеха студени тръпки.

— Може би трябва да отида с Клив…

— Какво каза?

— О, Джарет, не исках да те въвличам в тази мръсна история!

— Няма да ти позволя да тръгнеш с него. Само през трупа ми! А сега те моля да ми разкажеш всичко.

Тара кимна с нещастен вид и се изправи срещу него.

— Родена съм в Дъблин.

— Ето откъде знаеше песента, която изпълнихте с Робърт на борда на „Магда“! Тогава бях убеден, че съм чул ирландски акцент, но само тогава… Непрекъснато се опитвах да отгатна по гласа ти откъде произхождаш. Междувременно узнах, че си отлична артистка.

— Когато мама почина, двамата с Уилям бяхме още деца. Баща ми работеше в мина за въглища. След няколко години загубихме и него. Тогава бях на тринадесет, а Уилям на единадесет. Никой не искаше да ни приеме в дома си, а татко не ни остави нищо. Тъй като бяхме чували прекрасни истории за Новия свят, решихме да емигрираме в Америка. Аз пея много добре, а Уилям свири на всички музикални инструменти, макар че е поет по душа. Затова пяхме, свирихме и танцувахме по улиците на Дъблин, докато събрахме пари за пътуването до Бостън.

— Там ли се запозна с Джулиън Картър?

Тара кимна, отиде при него и по погледна умолително.

— Повярвай ми, аз не съм го убила! Аз го обичах, защото беше добър човек, съвсем различен от сина си.

— Продължавай да разказваш.

— Един чиновник от емиграционните власти ни създаде трудности. Вероятно мразеше ирландците. Или ни сметна за две безполезни хлапета, които трябва да бъдат хранени и настанени на квартира. Случайно в кабинета му влезе Джулиън Картър и с един замах отстрани всички трудности. Покани ни на вечеря и обеща да се погрижи за нас. Отведе ни в къщата си, където се запознахме с Клив, но той не искаше да има нищо общо с нас. Тогава бях петнадесетгодишна, а Уилям тъкмо беше навършил тринадесет. И двамата изглеждахме много зле, тъй като на кораба не ни даваха почти нищо за ядене. Вероятно онази вечер не съм направила добро впечатление на Клив. Той обвини баща си, че пилее парите на семейството за някакви си ирландски скитници и затръшна вратата. Позволиха ни да се окъпем, Джулиън ни донесе дрехи. Той беше чудесен човек, Джарет. Обеща да ни намери работа. Разбира се, ние с Уилям искахме да му се отблагодарим по някакъв начин, затова брат ми засвири на флейтата си, а аз запях. Тогава Джулиън щракна с пръсти и заяви, че имал чудесна идея. Още на следващия ден двамата с брат ми бяхме приети в една артистична трупа.

— Значи там си се научила да имитираш различните акценти и да работиш с иглата и конеца?

— Започнах да шия костюми. Живеехме добре, макар че в началото изпълнявахме само второстепенни роли. След това Уилям започна да пише пиеси. Излизахме на сцената в Ню Йорк и Ричмънд, а после се върнахме в Бостън. Минаха няколко години. Уилям се влюби в една артистка на име Марина, дъщеря на богат бостънски търговец. Родителите й, отчаяни от избраната от нея професия, искаха да я лишат от наследство, но когато се омъжи за Уилям, се помириха с нея и ги приеха в дома си. Марина се грижеше за домакинството, а Уилям печелеше прехраната на семейството, като пишеше пиеси и статии за вестниците.

— Тогава ли срещна отново Картър?

Тара кимна и лицето й помрачня.

— Брат ми беше написал чудесна пиеса за една жена, която е отблъсната от любимия си и убива своя благодетел. Разбира се, тогава не виждах горчивата ирония в това действие. Отидох при Джулиън, тъй като имахме нужда от спонсор за представлението. Знаех, че ще имаме голям успех, ако можехме да организираме премиерата в неговия салон. Джулиън беше въодушевен от идеята ми. Когато излизах от къщата, срещнах Клив. Отначало той не можа да повярва, че вижда пред себе си изгладнялото сираче, което баща му беше прибрал от емиграционната служба. Но когато ме позна, започнаха неприятностите…

— Какво ти направи?

Тара вдигна рамене. Чувстваше се ужасно неловко.

— Той ме преследваше на всяка крачка. Двамата с Уилям се настанихме за известно време в дома на баща му. Клив започна да ми прави неприлични намеци, после явни предложения. Сваляше ми звездите от небето, увещаваше ме да стана негова, твърдеше, че ще мога да пея и да танцувам, колкото и където си искам, или да се откажа от сцената… Накрая побесня от гняв, че го отблъсквам, и започна да ме заплашва със страшно отмъщение. Аз не се страхувах от него, но един ден…

— Продължавай! — подкани я настойчиво Джарет.

— Един ден неволно подслушах ожесточен спор между Клив и баща му. Джулиън го обвини, че харчел пари с пълни шепи, че пиел твърде много и се забавлявал с уличници. После му заяви, че ще го лиши от наследство и ще остави всичките си пари на мен. Клив беше бесен. Слава богу, след известно време Джулиън промени намерението си. Все пак Клив беше негова плът и кръв. Предложи на сина си да се ожени за мен, защото бил уверен, че само аз съм в състояние да му помогна и да го върна на пътя на доброто. Уверяваше ме, че Клив ще се поправи и двамата ще водим почтен, заможен живот.

Джарет сложи ръце на раменете й. Очите му я пронизаха.

— И какво стана, омъжи ли се за него?

— Не! — извика възмутено Тара и се дръпна назад. — И ти го знаеш много добре! Иначе нямаше да се омъжа за теб. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото Клив те обвинява не само в убийство, но и в двуженство. Носеше със себе си брачно свидетелство.

— Велики боже! — прошепна ужасено Тара и заклати глава като в транс. — Това е лъжа. Не бива да му вярваш. Аз не го обичах, затова отказах да стана негова жена. Заявих му, че предпочитам да гладувам, отколкото да живея с човек като него. Той беше луд от гняв и се закле да си отмъсти… — Тя се пребори с напиращите сълзи и продължи с пресекващ глас: — Новата пиеса на брат ми беше представена в салона на Джулиън. Построихме малка сцена и я заградихме от трите страни със завеси. В пистолета ми имаше халосни патрони. Уилям провери оръжието, преди да изляза на сцената. По време на представлението любовникът, който ме беше напуснал, тръгна към зрителите и аз стрелях в него. Изведнъж ризата на Джулиън Картър се оцвети в червено и той рухна на пода. В първите секунди бях вцепенена от ужас. После забелязах, че някой беше стрелял от сцената — и е стоял точно зад мен, за да не го видят. Клив беше наел убиец, за да отстрани баща си. Защото не можеше да бъде сигурен, че Джулиън няма да промени завещанието в моя полза… Затова и насочи подозренията към мен. Докара ме до това положение, за да нямам друг изход, освен да отговоря на любовта му или да свърша на бесилката.

— Какво стана с брат ти?

Тара погледна треперещите си ръце.

— Уилям имаше спешна работа и не можа да присъства на самото представление, макар че гореше от желание да види как изглежда пиесата му на сцена. Жена му беше болна и нямаше кой да се грижи за нея и за бебето. Знам, че се е опитал да докаже невинността ми и да се бори за мен. Двамата бяхме много близки, особено след като загубихме родителите си, защото нямахме други роднини. Вероятно е узнал за убийството на Джулиън Картър едва след бягството ми. Когато отидох в Атланта, му писах и завърших писмото с „леля Фани“. Като деца двамата бяхме измислили тази далечна леля и той щеше да се сети, че писмото е от мен. Съобщих му, че смятам да отида на Запад и той не бива да се тревожи за мен. Разбира се, знаех, че бедният Уилям се е разболял от тревога и страх, но не можех да направя нищо, за да го успокоя. Тогава мислех, че съм заличила всички следи, но се оказа, че Клив успя да ме намери — дори тук, в пустошта на Флорида.

Джарет въздъхна и поклати глава.

— Защо не ми разказа тази история още в началото на брака ни?

— Защото има поне тридесет свидетели, готови да се закълнат, че съм убийца. Но аз не съм го направила, кълна ти се. Исках да ти кажа всичко, наистина исках. Ако имахме малко повече време…

В колибата надвисна тежко мълчание. Мъжът, когото обичаше с цялото си сърце, изведнъж й стана чужд.

— Добре — проговори най-после той, — ще се опитаме да уредим тази работа.

— Не ние, Джарет, само аз. Ще се върна в Бостън и що се изправя пред съда. В противен случай ще си остана завинаги бегълка.

— Не! Ще те скрия в гората и Картър никога няма да те намери. После ще наема най-добрия адвокат. Ще докажем невинността ти и ще открием кой в действителност е застрелял Джулиън Картър.

— О, Джарет, не искам да те въвличам в тази ужасна история! Толкова съжалявам! Ти не си задължен…

— Разбира се, че съм! — прекъсна я сърдито той. Застана пред нея и протегна ръце. — Ако знаеш как ми се иска да удуша онзи негодник!

— Няма да има никаква полза…

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Права си, това само ще разруши бъдещето ни. Затова трябва да обезсилим ужасното подозрение, което тегне над главата ти. Ако онова копеле си мисли, че може да те обяви за своя жена с фалшифицирано брачно свидетелство, много се лъже!

— Аз ще отрека!

— Ти отричаш и убийството, за което има много свидетели — напомни й тихо той.

— О, господи! — изплака Тара. — Няма изход.

Джарет приглади нежно косата й, вдигна я на ръце и я положи върху кожените завивки, където бяха прекарали няколко щастливи нощи.

— Разбира се, че ще намерим решение. Сега трябва да си починеш. Тази нощ ще останем тук. Ще ида да потърся Питър. Не се бой, ще се върна колкото се може по-бързо.

Тара кимна и той излезе от колибата. Постоя малко отвън, загледан в нощния мрак. Не можеше да понесе мисълта, че жена му е нещастна. Мразеше да се чувства така безпомощен. Къде ли се беше скрил Питър? Чу някакъв шум, но се оказа, че е само Шърлимейн, който пасеше под дърветата. Джарет отиде до реката и намери ясни отпечатъци от копита. Питър беше умно момче! Успокоен, той се върна в колибата. Тара го чакаше в постелята.

— Намери ли Питър?

— Не, но сигурно е добре. — Той угаси огъня и тя го погледна объркано.

— Защо направи това? Студено е.

— Пушекът ще ни издаде.

— О… — Тара скочи и отиде при него. — Щом не си намерил Питър, откъде знаеш, че не му се е случило нищо лошо?

— Явно е, че преди мен край селото са минали други хора. Питър е прокарал фалшива следа покрай реката, за да ги примами надалече.

— Той ми каза, че отива да ми опече заек.

— Сигурно умираш от глад.

— О, не, не съм в състояние да преглътна нито хапка! Трябва да се махнем оттук, нали?

— Да — отговори Джарет и изведнъж вдигна пръст към устните си.

И двамата чуха тихи стъпки — някой се промъкваше към колибата. Тара грабна котела, който висеше над огъня, а Джарет извади пистолета си от колана. После се притисна до стената край входната врата, а тя застана от другата страна.

Устата му оформи някакво предупреждение.

Дълга сянка затъмни синкавата лунна светлина, която падаше в колибата, и Джарет се хвърли върху натрапника.

— Велики боже! — извика смаяно той. — Ти ли си?

Тара видя само бъркотия от крайници и чу как нещо тежко падна на пода. Пистолетът?

В следващата секунда един лунен лъч освети лицето на Джарет и тя вдигна котлето, за да го стовари върху главата на противника му. Мъжът се обърна светкавично и я погледна изумено.

— Тара! — прошепна той и рухна на пода.