Хедър Греъм
Бегълката (12)

10

Тара стоеше на задната веранда. Дори през зимата дивите цветя по брега на реката цъфтяха с цялото си великолепие от цветове и форми. Януарският ден беше хладен, но лекият вятър беше дори приятен.

Тя бе останала будна почти през цялата нощ, за да чака Джарет. Имаше да му каже много неща. Но той не се върна в общата им спалня, след като строго й забрани да напуска къщата.

Тара чуваше гласовете на работниците, които се трудеха на полето. Бели, черни и индианци — всички работеха заедно и очевидно се разбираха добре. Тук нямаше роби.

Избягалите роби винаги намираха подслон във Флорида. Индианците отказваха да предават робите на бившите им собственици и това също беше една от причините за усложнената ситуация.

Въпреки мекия климат, Тара потръпна от ужас, припомняйки си опасностите, които ги дебнеха. Защо мъжът й беше толкова безгрижен, докато тя едва удържаше страха си?

Изведнъж тя усети, че някой е застанал зад нея, и се обърна. Скръстил ръце пред гърдите си, Джарет я наблюдаваше изпитателно. Изражението му не й хареса. В очите му имаше подигравка — и презрение. Естествено, тя го бе разочаровала. Не можеше да се мери с Лайза.

— Както виждам, преживяла си нощта — отбеляза подигравателно той.

— Щеше ли да ти стане мъчно, ако бях умряла? — попита сърдито тя и веднага съжали за думите си.

Джарет пристъпи по-близо и тя се отдръпна към парапета на верандата, опря се в бяло боядисаното дърво. Но мъжът й не я докосна.

— Как спа, мила?

— Добре, благодаря.

— Радвам се. Значи голите диваци не се появиха посред нощ, за да те измъкнат от леглото?

— Ти също не се появи. Кой знае къде си прекарал нощта…

— Аз поне бях сигурен, че никой няма да ме нападне.

— Да, да, знам. Ти си недосегаем за ножовете и томахавките на семинолите. Помисли за хубавата си коса. Би трябвало да бъдеш по-предпазлив.

— Значи смяташ, че косата ми е красива? Хубаво е, че има поне едно нещо у мен, които ти харесва…

— Харесвам и собствената си коса и искам да я запазя — заедно с кожата на главата.

— Забрави ли, че искаше да се хвърлиш в мътните води на Мисисипи и да предадеш душата си на дявола? А сега се боиш от няколко недоволни индианци!

— Защо омаловажаваш проблема? Тук не става въпрос само за няколко недоволни индианци. Ще има война!

— Винаги е имало войни — въздъхна Джарет. — И ще ги има, докато свят светува. Човечеството ще оцелее.

— Може би. Мъжете могат да се защитават, но какво да правят жените?

— Ти си майстор в изкуството на оцеляването, скъпа. Вече съм убеден в това, макар че не знам почти нищо за теб.

— Все пак знаеш повече, отколкото аз за теб. Няма ли да ми кажеш как спа миналата нощ? — Тара не можа да удържи ревността си.

— Винаги когато съм си вкъщи, спя отлично.

Е, поне не беше прекарал нощта другаде. Но нали и тук има други жени — шепнеше й подигравателно вътрешният глас.

— Имаш ли някакви възражения относно дома ми? — попита учтиво Джарет.

— Как мога да ти отговоря, след като почти не познавам къщата? Когато пристигнахме, ти обеща да ме разведеш, но после се оказа, че имаш по-важна работа.

— О! Тъй като съм господарят на къщата, сметнах, че е най-добре именно аз да те разведа. Но после едва не полудях от тревога, защото новата господарка беше изчезвала.

— Ако бях почакала още малко, щях да остарея и да ми побелеят косите. Вероятно нямаше да ме познаеш.

Джарет се усмихна одобрително.

— Знаеш ли, имах чувството, че не си остаряла и побеляла, а си избягала в непроходимото тресавище.

Шеговитият тон можеше да бъде заблуда и Тара застана нащрек. Въпреки това се зарадва на промяната в настроението му. Близо до Джарет тя се чувстваше сигурна и защитена, въпреки всичко. Вътрешната му сила я стопляше като слънчевата светлина.

В този момент тя разбра, че го обича. Обичаше всичко в него, омагьосващите черни очи, дълбокия звук на гласа му, милувките на силните му ръце.

Тара пламна и бързо сведе глава. Не беше щастлива от прозрението, че е влюбена в мъжа, който се беше оженил за нея, за да я спаси от преследвачите й. В същото време тя беше за него само предмет, който украсяваше къщата му, същество, което удовлетворяваше желанието му. Нищо повече.

Не, тя не биваше да бъде негов враг.

— Нали ми обеща, че няма да задаваш въпроси? — напомни му тихо тя.

— Наистина ли?

— Да, обеща ми.

— Е, това не ми пречи да се съмнявам. Къде щеше да отидеш, ако не се бяхме срещнали? На север ли? Ти говориш без никакъв акцент. Понякога тонът ти ми напомня за южните щати, а в следващия момент съм готов да се закълна, че произхождаш от Бостън. Макар че през повечето време просто няма за какво да се захвана.

— Нали обеща…

— Въпреки това имам право да размишлявам за миналото ти, нали? Разбира се, ти пък можеш да ми помогнеш. — Гласът му беше само дрезгав шепот. Той улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Аз също се опитвам да разреша някои загадки — отговори меко Тара. — Би ли ми обяснил защо си толкова сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо?

— А ти ще дадеш ли отговор на някой от въпросите ми?

— Ти обеща да не задаваш въпроси. Аз не съм давала такова обещание.

Джарет помилва меката й буза, привлече я към себе си, целуна нежно устните й, помилва ги изкусително с езика си.

— Ако не се противопоставяш на нарежданията ми и не се отдалечаваш от къщата, няма да ти се случи нищо лошо.

— Защо си толкова сигурен?

Джарет понечи да отговори, но в този миг откъм реката долетя мъжки вик:

— Мистър Макензи! Идва кораб!

Джарет смръщи чело. Сложи ръка на рамото на Тара и погледна изпитателно към реката.

— Извини ме — помоли тихо той, пусна ръката й и бързо слезе по стълбата.

Любопитна да разбере кой идва, Тара го последва по пътеката към брега. На кея беше хвърлила котва военна шалупа с осем оръдия. На носа бяха застанали въоръжени войници.

Тара спря на двадесетина крачки от кея, за да дочака да спуснат стълбичката.

Пръв слезе на сушата едрият рус капитан, който й беше махнал за сбогом при тръгването от Тампа.

— Тайлър! — извика Джарет. — Не очаквах да те видя толкова скоро.

— Аз също нямах намерение да идвам, но… — Капитан Аргоси вдигна рамене и се обърна към двамата офицери, които го придружаваха. Войниците останаха на борда. Управителят Рютгер, който също беше дотичал на брега, наблюдаваше подозрително корабчето. Всички се ослушваха да чуят по-нататъшните думи на капитана и той реши да бъде предпазлив. — Най-добре е да отидем в кабинета ти.

— Разбира се. — Джарет стисна ръката на приятеля си и го поведе към къщата. В този момент забеляза Тара и побърза да я представи: — Мисля, че не съм те запознал официално с капитан Аргоси, скъпа. Тайлър, жена ми Тара.

Капитанът се поклони и поднесе ръката й към устните си.

— Мисис Макензи, за мен е чест и удоволствие.

— Благодаря, сър, удоволствието е изцяло мое.

— Джарет, ти познаваш сержантите Колпепър и Райс. — Той посочи двамата млади мъже. — Джентълмени — мисис Макензи.

Двамата отдадоха чест и Тара кимна приветливо.

— Добре дошли в Симарон, господа.

— Скъпа, офицерите вероятно ще останат за вечеря. — При тези думи Джарет не гледаше жена си, а капитана. Очевидно искаше да се отърве от нея и тя се запита какво ли ново злодейство бяха извършили индианците, за да предизвикат идването на капитана. Ала след като се беше заклела да бъде добра съпруга, тя трябваше да изпълни задълженията си.

— Извинете ме — усмихна се любезно тя и се запъти обратно към къщата. Мъжете я последваха на известно разстояние, като говореха толкова тихо, че не се чуваше нито дума.

Тара отиде в кухнята и намери там Джийвс, който вече обсъждаше менюто с Хати. Голямата, силна жена — индианка с негърска кръв — не говореше много, но беше отлична готвачка.

Двамата се обърнаха изненадано към Тара, която влизаше за първи път в кухнята, и се усмихнаха любезно.

— Добър ден, мисис Макензи! — Джийвс се поклони със съвършена учтивост. Сигурно щеше да й служи вярно и да изпълнява всичките й желания — стига да не противоречаха на интересите на господаря му.

— Добър ден, мистрес — поздрави тихо Хати и бадемовите й очи огледаха изпитателно новата господарка.

— Тази вечер ще имаме гости — обясни спокойно Тара. — Капитан Аргоси и двама от офицерите му. Мисля, че екипажът ще остане на борда.

Хати кимна.

— Трябва да изпратим ядене на момчетата. Мистрес Лайза винаги правеше така.

— Разбира се, че ще запазим тази традиция — подчерта Тара и направи опит да се усмихне.

— Исках да опека пилета — обясни Хати и погледна Джийвс, който стоеше мълчаливо до нея.

— Не е ли по-добре да направите ростбиф? — предложи Тара. — С картофи и зеленчук. А преди това супа и риба за господата.

— Нашата Хати прави най-добрата печена риба в целия свят — обяви с гордост Джийвс.

— Много ще се радвам да я опитам — засмя се Тара.

— Какво да поднесем за десерт, мистрес? — попита Хати.

— Имаме ли ябълки?

— Колкото искате.

— А ябълковият сладкиш на Хати…

— Е най-добрият в целия свят — завърши изречението Тара и тримата се засмяха. — Имаме голям късмет, наистина! — Тя излезе от кухнята, размисляйки какво ли сравнение щяха да направят двамата между първата и втората господарка.

Джийвс я последва.

— Мисис Макензи?

— Да?

— Бихте ли ми казали какво вино предпочитате за вечерята?

— С удоволствие.

— Тогава ще ми позволите да ви покажа избата…

Тя кимна и той я поведе към следващата пристройка.

Така наречената „изба“ беше наполовина под земята и Тара се сети, че тук не биваше да се копае надълбоко, защото щяха да избликнат подпочвени води. В избата имаше дълги полици с вина от Франция, Испания и Италия, подредени по реколти, както и някои местни специалитети, които Джарет беше донесъл от пътуванията си. Тя избра френско бяло и червено вино, после разгледа внимателно бутилките. Джийвс я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно я преценяваше колко струва. Е, тя беше сигурна, че не е допуснала грешка. Знаеше какво се очаква от домакинята.

— Одобрявате ли избора ми, Джийвс?

— Нямам право… — започна смутено той.

— Тъй като водите домакинството от години — и го водите безупречно, трябва да отбележа, — имате право на собствено мнение — прекъсна го тя и се усмихна, за да смекчи остротата на думите си. Не искаше той да ги възприеме като сарказъм. Беше зависима от приятелството му.

Джийвс отговори на усмивката й, за да благодари за комплимента.

— Вината подхождат отлично на ястията, които избрахте.

— Какво търси тук капитан Аргоси, Джийвс?

— Ами, мисис Макензи…

— На дете ли ви приличам, Джийвс? — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Моля ви се, мисис Макензи! Вероятно джентълмените обсъждат положението в библиотеката…

— И няма да откажат по чаша уиски. Пригответе ми една табла, моля ви. Ще им я отнеса лично.

— В библиотеката има барче. Вероятно господата вече са се обслужили сами.

— О… — промърмори разочаровано Тара. — Дали пък да не им занеса плодове? До вечеря има още доста време.

Джарет извъртя очи и поклати глава.

— Мисис Макензи, не мисля, че би трябвало…

— Моля ви, Джийвс, изпълнете желанието ми — отвърна енергично тя.

Мъжът въздъхна и се подчини. Ала таблата с пресни плодове не й послужи за нищо. Когато Тара почука на вратата на библиотеката, първо се възцари гробна тишина, после се чу остър глас:

— Влез! — Тара изписа на лицето си невинна усмивка и отвори вратата.

Мъжете скочиха на крака и й благодариха за вниманието. Джарет я измери със строг поглед, грабна таблата от ръцете й и буквално я изтика навън.

Тара стоя дълго в коридора, проклинайки се за неуспеха си. Джийвс отиде при нея и без дори да намекне, че се е опитал да я предупреди, й препоръча учтиво да се изкъпе преди вечеря. Той вече си позволил да отнесе ваната в стаята й.

Гореща баня — каква примамлива мисъл! Тара благодари с усмивка на внимателния Джийвс и реши, че се е сдобила с истински приятел в тази къща.

Тя се пъхна в голямата вана и излезе от водата едва когато й стана хладно. Реши да довърши една от роклите, които беше скроила. Трябваше да побърза, за да я приготви за вечерята, и имаше нужда от помощ. Нанси Рейнолдс й беше казала, че Кота, перачката на Джарет, е чудесна шивачка. Затова позвъни за Джийвс и го помоли да й изпрати Кота. Желанието й беше изпълнено незабавно.

Тара смяташе, че перачката е негърка, индианка или метиска. Вместо това в спалнята се появи красива млада италианка със синьочерна коса, светлозелени очи и маслинена кожа. Кота, която работеше отскоро в голямото домакинство, все още не беше усвоила английския език. Щом разбра какво се иска от нея, тя кимна ентусиазирано и се зае за работа. Наистина шиеше отлично, пръстите й бяха гъвкави и бързи.

Двете жени все още бяха заети с работата си, когато вратата на спалнята се отвори. Тара, която носеше само корсет и дълги долни гащи, видя мъжа си на прага и се стресна. Бузите й пламнаха и тя отвърна глава.

— Прощавайте! — извика смутено Кота, която също се изчерви и виновно скочи от мястото си.

— Кота… — започна Тара, но момичето мина бързо покрай Джарет и избяга от стаята.

Смутена, Тара притисна роклята до гърдите си. Беше почти готова, трябваше да довършат само подгъва. Джарет влезе и затвори вратата.

— Исках да ти съобщя, че вечерята ще бъде сервирана скоро.

Тя преглътна мъчително.

— Да, ей сега ще сляза.

Той отиде при нея и попила мекия плат.

— Днес ли я ушихте?

— Не, започнах я още на борда на „Магда“, днес само я довършихме. Кота е чудесна шивачка.

— Май и ти си добра с иглата и конеца…

— Вече ти казах, че съм сръчна и ще изпълнявам добре задълженията си на съпруга и домакиня.

— За мен е важно едно-единствено задължение.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено.

— Разочаровах ли те с нещо досега?

— В никакъв случай. Само временно ти разреших да забравиш задължението си — отговори развеселено той.

Решена да смени темата, Тара попита бързо:

— Защо дойдоха тези военни, Джарет?

— По-късно ще ти обясня — отговори след кратко колебание той. — Сега нямаме време.

— Кажи ми само… — Той взе роклята от ръцете й и тя не можа да довърши изречението.

Джарет забеляза изисканата кройка и я изгледа учудено.

— Но това е парижка мода! Ти да не си чужденка? Джийвс е убеден, че произхождаш от благородно семейство и си избягала от някакъв скандал. А сега си принудена да живееш в тази пустош…

— Първо отговори на моя въпрос — изфуча тя и дръпна роклята от ръцете му. — Защо дойдоха военните?

Вместо да отговори, Джарет плъзна поглед по тялото й.

— Необикновено…

— За роклята ли говориш?

— И за нея — отговори с усмивка той. — Но главно за фигурата, която ще я облече. — Той взе отново роклята от ръцете й, хвърли я небрежно на един стол и обхвана талията на жена си. — Трябва да се опитаме да подобрим брака си. Тревожа се, защото ти си решила, че си ме разочаровала.

Тара го желаеше като никога преди. Сърцето й биеше като безумно, трудно си поемаше дъх.

— Джарет, гостите ни чакат…

— А, да, не ми позволяваш да те докосвам. Но аз ти казах още от самото начало какво ще искам от тебе.

— Джарет! — извика протестиращо тя и се почувства ужасно нещастна. — Преди минута ми обясни, че нямаш време да отговориш на въпроса ми. Искам най-после да разбера…

Мъжът я пусна рязко и тя политна назад. Изпита облекчение, но и разочарование.

— Тази вечер ще си поговорим. — Черните му очи бяха неразгадаеми. Отиде до вратата и на прага се обърна още веднъж. — Впрочем, искам да те предупредя. Тази вечер няма да стоя на стража пред вратата ти. Интересуваш се къде спя? Този път няма да има място за съмнение. При теб. И няма да ти дам да спиш. — Без да каже нито дума повече, той й обърна гръб и изскочи навън.