Хедър Греъм
Бегълката (11)

9

Джарет се беше върнал в много лош момент. Онова, от което се беше опасявал в продължение на месеци, дори години, беше започнало.

През нощта в Тампа не беше оставил жена си сама нарочно. Трябваше непременно да отиде във форта, да говори с коменданта, а после да посети Рансъм Кларк — нещастния тежко ранен войник, който беше оцелял след индианското нападение.

Завързан за леглото, неспособен да вдигне глава, младият момък поздрави унило Джарет, с когото се познаваха отдавна. Заселената част на Флорида беше твърде малка и повечето хора, крито живееха тук, се знаеха поне по лице. Джарет обичаше да кани военните в къщата си, а самият той идваше често в града. Тук се беше срещал многократно с младия Кларк.

Раненият му разказа как голяма част от офицерите загинали още при първия залп на индианците. Скрити зад конете си и зад дебелите дървета, белите войници се опитали да образуват бойна линия. Но битката била загубена още след първия сблъсък. Въпреки това се били смело в продължение на часове и накрая Рансъм успял да се промуши в гъстия храсталак, за да проследи как черните спътници на индианците, изпълнените с жажда за отмъщение някогашни роби, обезобразили труповете на белите и взели скалповете им. Момъкът и досега трепереше при спомена за ужасната гледка.

Джарет беше толкова разстроен от разказа му, че не можа да намери думи за утеха.

— Трябва да бъдете много внимателен, сър — продължи умолително младият мъж. — Твърди се, че клането е било подготвено от Оцеола, макар че по същото време той е бил на друго място с цел да убие Уили Томпсън. Няколко плантации вече бяха изгорени, нали чухте? Никой не знае какво ни чака. Ако съдя по онова, което говорят хората, вие се ползвате с благоволението на индианците — много повече от другите бели по тези земи. Спомнете си обаче каква съдба сполетя стария Чарли Ематла, а той беше от племето крийк!

— Плантацията ми е на неутрална земя. Оцеола ме увери, че няма да бъда нападнат.

— Ами ако вождът загуби властта си?

— В Симарон работят стотина души, а съседът ми Робърт Трейт има не по-малко от петдесет. Освен това съм дяволски добре въоръжен и индианците го знаят. Засега няма от какво да се опасявам.

— Дано сте прав… — въздъхна угрижено Кларк.

Джарет стисна ръката на младия войник и го увери, че по всяко време може да разчита на помощта му. После се върна в заведението на мисис Конъли. Прекара цялата нощ в стаята за гости, загледан в догарящата жарава в камината.

Този свят — неговият свят — заплашваше да се превърне в ад. На всичкото отгоре беше довел със себе си дръзка, тайнствена жена, която го беше омагьосала и заплашваше да покори душата му. Обвиняващият й поглед всеки път го улучваше право в сърцето. Вече не можеха да си говорят нормално, а непрекъснато се караха. А когато беше далеч от нея, имаше чувството, че го разкъсват на парченца.

Може би Тара беше права да се страхува, но той не можеше да преглътне гордостта си и да й обясни положението. Би трябвало да прояви повече разбиране. Когато пристигнаха в Тампа, приятелите му го засипаха с ужасяващи новини, с всичките им страшни подробности.

И тази сутрин Джарет се събуди сам — не в леглото до красивата си жена. Закуси с Робърт, като през цялото време усещаше нямото обвинение в погледа на приятеля си. После се сбогуваха и Робърт потегли за имението си.

Джарет се опита да потисне чувствата си и се скри в обора. Извика на Питър, че не се нуждае от помощ и саморъчно сложи юздата на червеникавия Шърлимейн. После се метна на голия му гръб и препусна надалеч, реагирайки на всяко движение на животното, както беше научил от баща си.

Двамата се понесоха като вихър към гората. Джарет се надяваше, че ездата ще прогони демоните от главата му, ще изличи тъгата от душата. Той прекоси полята и навлезе във все още необлагородената част от плантацията си, прорязана само от няколко тесни пътеки. По клоните на величествените дъбове висеше светлозелен мъх, покрай пътеката течеше бистро поточе.

Джарет не обръщаше внимание на околността, защото целта му беше пиниевата горичка, където растяха в изобилие диви орхидеи и земята беше покрита с килим от иглички. Само тихото плискане на потока нарушаваше съвършената тишина. Това беше любимото му местенце, откакто беше купил земята си. То граничеше с територията, която беше отстъпена на семинолите в договора от 1821 година.

Шърлимейн знаеше накъде се е запътил господарят му. Щом стигнаха горичката, той забави ход и спря на брега на потока. Джарет скочи от гърба му, коленичи до водата, охлади лицето си и се напи до насита. После дълго стоя неподвижен, наблюдавайки как вълните разкривяваха образа му. Накрая затвори очи, опитвайки се да избяга от проблемите си, и направи непростима грешка.

Твърде късно усети хладния полъх по гърба си. Две силни ръце го сграбчиха за раменете, той полетя напред и падна заедно с нападателя си в ледената вода. Проклинайки, Джарет изскочи на брега и се обърна да види кой го бе изненадал по такъв унизителен начин.

Мъжът бе скочил на крака и стоеше с леко подгънати колене. Гладката черна коса, която падаше по раменете, и бронзовото лице издаваха индиански произход. Ала високите ботуши, тъмносиният панталон и пъстрата риза с широки ръкави бяха европейски. Челото му беше пристегнато с червена кърпа, в която бяха втъкнати две пера. Кожената ножница на пищяла съдържаше дълъг тънък нож, изключително опасно оръжие. Мъжът не беше вече млад, но в разцвета на годините си, на ръст почти колкото Джарет, мускулест и жилест. Остро изсеченото лице с широки скули беше украсено с дълбоки сини очи.

Джарет познаваше този човек по-добре от себе си. Смайващите сини очи принадлежаха на семинола Тичащата мечка.

Изведнъж воинът се засмя, хвърли се към Джарет и го събори на земята. Джарет скочи светкавично, но индианецът заби рамото си в корема му. Битката продължи дълго. Най-после семинолът успя да се освободи от яката хватка на противника си, стана и се отдалечи на пет крачки.

Погледът, с който измери противника си, издаваше уважение — и лека насмешка.

— По дяволите, а аз бях уверен, че този път ще те надвия — изпъшка той на добър английски с лек южняшки акцент.

Джарет пое дълбоко въздух.

— Наистина щеше да успееш, малки братко — отговори той и двамата се прегърнаха засмени. — Радвам се да те видя отново.

— А аз се радвам, че си отново у дома — въздъхна индианецът. — Времената са тежки. Кой би помислил…

Индианците наричаха несъщия брат на Джарет Тичащата мечка, но иначе беше кръстен с името Джеймс Макензи и това го изпълваше с гордост, защото обичаше баща си и никога не би се отрекъл от него.

— Това се очакваше — промълви потиснато Джарет. — Ние с теб бяхме слепци. Не искахме да видим каква буря се надига. Знаеше ли какви са плановете на Оцеола, когато се видяхме последния път?

Джеймс поклати глава.

— Който твърди, че Оцеола мрази всички бели, не е много далече от истината. Той не ме посвещава в плановете си, защото и в моите вени тече бяла кръв. Добра бяла кръв, както казва той. Пък и знае колко сме близки.

— Той също има бяла кръв. Чу ли за клането?

— Да — потвърди смутено Джеймс. — Но като си помисля за постъпката на Уили Томпсън и за подлостта му спрямо индианците…

— Майор Дейд нямаше вина.

— Да, но той беше офицер и, както знаеш, бялата войска също напада индианските воини. Войниците избиват жените и децата, без да им мигне окото. Ако белите бяха спазили проклетите договори…

— Това обвинение не извинява коварното нападение от засада, Джеймс. Вярно е, че белите също са жестоки и нападат индианските села. Но има и много хора, които желаят да живеем в мир. А ти непрекъснато ме уверяваше, че Оцеола знае за тях, нали? Трябваше да се опиташ да потушиш новата вълна на омразата!

Джеймс простена измъчено.

— Всеки ден се моля на всемогъщия да закриля белите заселници. Нашият баща беше добър и великодушен. Учеше ни, че всички хора на тази земя имат еднакви права. За съжаление няма много хора като него. Вярно е, че във Флорида живеят и почтени бели хора, но ние с теб познаваме достатъчно зли и жестоки, нали?

Джарет приглади косата си назад, седна на едно паднало дърво и се загледа във водата. Нямаше какво да възрази на Джеймс.

Още от най-ранните си години той беше свидетел на брутално насилие. Беше роден в Чарлстън, Южна Каролина, като син на ирландски емигранти. В Корк дядо му носел титлата лорд Макензи. Бащата на Джарет, седмият от осемте сина, не виждал възможност да изгради живота си в Ирландия така, както го желаел. Затова петнадесетгодишният Шон напуснал изисканата си, но бедна бащина къща, дошъл в Америка и към края на войната за независимост се присъединил към бунтовниците.

След като войната свършила, той се озовал в Чарлстаун и останал там главно заради младата Джинайва Туид, дъщеря на богат търговец. Омагьосващата красавица била единствено дете и заявила на Шон, че не желае да има нищо общо с някакъв си ирландски емигрант. Но той продължил упорито да я ухажва и накрая завладял сърцето й. Скоро след сватбата Джинайва се разболяла от жълта треска. Шон се грижел всеотдайно за нея и по някакъв начин избегнал опасността да се зарази самият той.

Младата жена преживяла тежката болест, но вече не беше предишната, останала си слаба и крехка. Шон останал в Чарлстаун само заради нея, макар че мечтаел за собствено парче земя и се интересувал от търговията с кожи. В продължение на десет години двамата се бяха надявали напразно на наследници, докато през 1802 година се родил Джарет — голямата радост и още по-голямата изненада за родителите си.

Ала Джинайва не можа да се оправи след трудното раждане. Няколко месеца преди петия рожден ден на Джарет тя го прегърна, целуна за сбогом съпруга си и с усмивка се пренесе в рая.

Шон Макензи беше неутешим. Едва не умря от мъка. Тъстът му, също в дълбок траур, го заклинаше да започне нов живот. Тогава Шон си спомни за старата си мечта да се сдобие със собствена земя. Много бели купуваха кожи от индианците в Джорджия, продаваха ги и печелеха несметни богатства. Шон взе решение и се премести с малкия си син в областта на племената крийк.

В началото Джарет се чувстваше много самотен. Тогава в индианските области живееха твърде малко бели. Той беше силно, умно, любознателно момче и скоро успя да се приспособи към новия си живот. Започна да забелязва различията между отделните племена, научи езика мускогее на крийк, хитичи на микасуки. Разбра също, че конфедерацията „крийк“ е била съставена от толкова много племена, защото индианците са били принудени да се обединят срещу непрекъснато разрастващото се нашествие на белите.

На шестия си рожден ден Джарет научи нещо ново — скоро щеше да си има братче.

Баща му се беше влюбил в Мери Макуин, наречена още Лунна светлина, индианка, която по майчина линия беше роднина на Питър Макуин, един от белите вождове на „ъпър крийк“. Баща й беше семинолски вожд от областта Пенсакола във Флорида, един от бегълците или ренегатите, чиито семейства се бяха смесили с жителите на полуострова.

Джарет прие без проблеми младата, красива и жизнерадостна Мери. Тримата живееха заедно в уютна дървена къща, наслаждаваха се на лукса на белите, но уважаваха душевността на индианците и привързаността им към родната земя.

Щом Джеймс се появи на бял свят, Джарет го обикна с цялото си сърце.

Белите търговци на кожи, които често идваха на гости и разказваха за пътуванията си на запад, все се чудеха, че Джарет е наследил катраненочерните очи на креолската си майка, а Джеймс е с кобалтовосините очи на бащата. Във всичко останало двете момчета си приличаха като близнаци — едри, със силни тела и твърд нрав.

Джеймс следваше големия си брат на всяка крачка и Джарет го учеше на всичко, което самият той знаеше за начина на живот на белите и индианците. През 1812 година Съединените щати отново поведоха война срещу Великобритания. Американските президенти се стараеха да пазят неутралитет, докато Наполеон Бонапарт беше обявен за френски император и да се държат настрана от европейската война. Когато и французите, и англичаните обявиха ембарго за американските търговски кораби, положението се промени. Британците започнаха да нападат американските кораби и да пращат екипажите им на служба в британската армия. Съединените щати обявиха война на Англия — по ирония на съдбата едва след като британците бяха вдигнали ембаргото.

Американците нямаха представа за това, тъй като вестите достигаха до тях твърде бавно.

За да си отмъстят, англичаните обещаха да помагат на индианците, които бяха взели тяхната страна. През 1813 година избухна войната между племената на крийк — цивилизованите „лавър крийкс“ и другите, известни с названието „ъпър крийкс“. Много от тях бяха шейени и индианци от Севера, обединени в конфедерацията на крийк, защото белите ги бяха принудили да избягат от земите си. Текумсе, великият вожд на шейените, беше умен, всеобщо уважаван мъж, който се беше научил от белите да сключва изгодни съюзи. Той мина на страната на англичаните с надеждата да попречи на белите заселници да завземат и останалата част от западната индианска територия. Текумсе загина на бойното поле.

Семейството на Джарет живееше при цивилизованите племена и застана на страната на американците. Шон искаше да даде на синовете си най-доброто възможно възпитание, което предлагаха двата свята. Първо ги изпрати на училище в Чарлстаун. Двете момчета се върнаха вкъщи едва когато избухнаха безредиците. За Мери започнаха лоши времена, тъй като почти всичките й роднини по бащина линия бяха „ъпър крийк“ и семиноли от Флорида. Към тях принадлежеше и Джеймс Макуин, един от най-изявените воини на „ъпър крийк“. За щастие не им се наложи да се бият срещу собствената си плът и кръв.

Джеймс беше твърде млад, за да разбере защо се води война, и достатъчно малък, за да му дърпат ушите, когато шумно заявяваше, че иска да се бие с англичаните. Разбира се, Шон Макензи нямаше намерение да изпрати големия си син Джарет на бойното поле. Това се оказа много трудно, тъй като в началото на войната Форт Нимс беше атакуван от „ред стикс“ и жените и децата бяха безмилостно избити. Повечето от жертвите бяха от цивилизованите крийк или метиси.

Когато в областта се появи Андрю Джаксън, Джарет беше запленен от него. Един ден момчето успя да се измъкне от бдителните очи на баща си, последва Джаксън и му стана преводач.

Генералът беше внушителна фигура, макар и в напреднала възраст, преживял твърде много, с уморено лице и душа. Той беше готов на всичко — да търпи лишения, изненадващи нападения, разочарования, липса на подкрепления. Подобно на хората си от Тенеси, той се придържаше към принципа: действай или умри. Джарет го обожаваше и когато Джаксън победи „ред стикс“ и продължи пътя си към Ню Орлиънс, момчето реши да напусне родителите си и им изпрати писмо, за да се сбогува и да ги помоли за прошка. Тъй като беше едър и мускулест, генералът не хранеше съмнения относно възрастта му.

В действителност Джарет още не беше навършил петнадесет години. Под ръководството на Джаксън той изучи изкуството на войната. Никога нямаше да забрави бойното си кръщение, мъчителния страх от първото сражение. Научи и много неща за тактиката. Влиянието на родителския дом беше дълбоко вкоренено в душата му: умереност, търпение и ум, наследени от белия баща, смелост и издръжливост, възприети от индианската майка.

Джарет преживя много битки и остана жив, но когато се върна у дома, едва се спаси от бащиния гняв. Когато всичко свърши, той узна, че „лъвър крийк“ са загубили войната заедно с американците. Те бяха наказани за помощта си, защото американците продължиха да напредват на запад и изтласкаха индианците още по-навътре в страната.

Както беше обичай при семинолите, Шон Макензи живееше при семейството на жена си и не предявяваше изисквания за собствена земя. Сега обаче индианските области бяха сериозно заплашени и Джарет реши, че има само една възможност — той трябваше да запознае Джаксън с последните събития и да опази земята на семейството си.

По това време Джаксън се биеше със семинолите във Флорида. Тази територия все още беше испанска, но това не беше в състояние да спре генерала. Джарет го обичаше и му се възхищаваше повече от всякога, но във Флорида започна да мрази поведението му спрямо индианците. Главната цел на Джаксън беше да прогони всички индианци. Американците искаха да завладеят Флорида, която все още беше разделена на две испански територии.

Войската напредна на юг, проведе няколко сражения с индианците и се оправда с твърденията, че испанците не могат да се справят с червенокожите, които постоянно прекосявали границата на Джорджия, за да убиват и плячкосват.

Когато Джаксън нареди да екзекутират двама британски граждани, Александър Арбътнот и Робърт Амбристър, обвинени, че подстрекават индианците да воюват срещу американците, англичаните побесняха от гняв. Все пак Анди Джаксън успя да запази поста си.

В течение на кратката си история Флорида беше сменила неколкократно собственика си. Сега американците решиха да станат истинските господари на страната. Джарет обаче не пожела да остане редом с командира си, който отново тръгна на бой с индианците.

По време на една от кратките си почивки Джаксън беше отседнал в Сейнт Огъстин и Джарет помоли генерала да го приеме. Напомни му със силни думи за вярната служба и му разказа, че при завръщането си трябвало да установи, че вече няма дом. Разбира се, той щял да подкрепя генерала и в бъдеще, но в никакъв случай нямало да воюва срещу индианците. В първия миг Джаксън се ядоса, но в крайна сметка се остави да бъде убеден от аргументите на Джарет. Още докато слушаше младия си приятел, генералът попълни формулярите, които утвърждаваха собствеността на семейство Макензи върху обитаваната земя.

— Много съжалявам, че вече не сме другари по оръжие. — Генералът стана и му подаде документите. — Въпреки това ще продължавам да ви наричам свой приятел, защото притежавате добродетелите, които ценя най-много — честност и смелост. Вярно е, че имаме различни възгледи, но смятам, че всеки трябва да получи онова, което му се полага. Дори противниците ми.

Двамата си стиснаха ръцете и се сбогуваха като добри приятели. Джарет знаеше, че винаги ще уважава генерала въпреки различията в мненията им.

Същата вечер той посети един от баловете в стария град Сейнт Огъстин и се запозна с Лайза. Тя му разказа за пътуванията, които предприемала с баща си във вътрешността на страната, и описа с въодушевление кристално чистите извори, пъстрите птици и екзотичните растения.

Най-много й беше харесало чувството, че може да се усамоти сред един рай, осветен само от звездите.

След това запознанство Джарет остана в града и продължи да работи като преводач и посредник между индианците и белите. Много хора от „ред стикс“ бяха сключили мир с белите, но други продължаваха да са враждебно настроени. Съюзите постоянно се променяха. Много от цивилизованите „лъвър крийк“ се биеха с индианците, които им бяха отнели земята, и се съюзяваха с бившите си врагове от „ъпър крийк“.

Някои индианци успяха да запазят позициите си в северна Флорида, далече от селищата на белите. Но онези, които живееха в южната част на полуострова, бяха прогонени.

Джаксън продължи да се сражава неуморно — срещу индианците и срещу испанците, срещу англичаните, които отново грабнаха оръжията, срещу някои членове на американския конгрес, които осъждаха действията му.

През 1821 година беше постигнато споразумение между Испания и Съединените щати, според което американците се задължаваха да изплатят по-голямата част от испанските дългове към гражданите на двете страни. Освен това споразумението уреди източната граница с Мексико и САЩ се отказаха от претенциите си към Тексас. Андрю Джаксън се върна във Флорида и стана първият й губернатор.

Все повече американски заселници идваха на полуострова. Джарет се срещна отново със стария си командир и приятел. Подобно на много други мъже, той искаше да има свое парче земя. Джаксън, който се отличаваше с чувството си за ред, му приписа голямо имение на територията на Флорида. Единственият му недостатък беше, че граничеше с индианската област, която се простираше на запад от пристанището Тампа — дива, недокосната земя, от която белите изобщо не се интересуваха.

Джарет не се уплаши нито от индианците, нито от неизбродната пустош. Двамата с Лайза щяха да изградят новия си дом, общото си бъдеще.

Всичко това беше отдавна минало. След Джаксън длъжността губернатор на Флорида беше поета от Уилям П. Дювал, който свърши добра работа, спечели доверието на индианците и успя да стабилизира страната. Наследникът му Джон Итън отново трябваше да се пребори с разбунтуваните индианци.

Междувременно Джаксън беше станал президент и управляваше в Белия дом. Джарет преценяваше правилно стария воин и не се съмняваше, че ги очакват трудни времена. Анди Джаксън беше твърдо убеден, че всички индианци трябва да бъдат прогонени.

А индианците от Флорида не искаха да напуснат родните си земи.

Джарет разглеждаше замислено своя полубрат, обединил в себе си бялата и индианската кръв. Вместо да се лута между двата свята, Джеймс бе взел решение да остане при народа на майка си, но никога не прекъсна връзките си с Джарет и белите, които наричаше свои приятели. Подобно на баща си, той притежаваше умението да преценява човека не според цвета на кожата, произхода и вярата, а според характера.

— Винаги е имало трудности — въздъхна отчаяно Джарет. — А сега ще избухне война.

— Е, и тя ще мине като всички досегашни войни. Накрая ще вземат връх хората, които се стремят към мир. Някои от индианците ще се бият редом с белите, други ще се изправят срещу тях. Ясно е, че ние ще загубим. Аз не съм нападнал Дейд, не съм се бил редом с Оцеола, макар че разбирам мотивите му.

— В Тампа узнах, че по времето, когато Дейд е бил нападнат, генерал Клинч е бил на път, за да изтреби индианците. Скоро във Флорида ще пристигнат още федерални войски. Милицията също мобилизира. Белите са побеснели от гняв.

— И ти отказа да се биеш срещу нас?

— Те знаеха, че ще кажа не.

Джеймс вдигна рамене и седна на дървото до брат си.

— Ти не си нарушил нито едно споразумение, подписано с конфедерацията „крийк“, семинолите или микасуките. А аз нямам нищо общо с нападението над Дейд и хората му. Никога не съм нападал или ограбвал белите заселници. Дори когато сме в състояние на война, ще бъдем свързани от общите си убеждения.

— Прав си — съгласи се Джарет, — но докато бях помощник на Джаксън, и аз се бих срещу „ред стикс“.

Джеймс се ухили добродушно.

— Мисля, че и самият Оцеола вече ти е простил тази грешка.

— Не забравяй, че между белите има и много добри хора, Джеймс. Но твърде малко бели са в състояние да правят разлика между индианците.

— Това ми е ясно. Макар да не участвам в нападенията от засада и в жестокостите, които се вършат там, ти знаеш, че не мога да прокълна воините, които бранят с всички средства земите и семействата си. В противен случай те щяха да умрат или да се изложат на произвола на белия човек. Бялата армия опустоши редица индиански села и изби жителите им.

Джарет също познаваше предостатъчно бели, които бяха убедени, че добър е само мъртвият индианец. За щастие обаче в Съединените щати живееха и разумни хора, които протестираха срещу безсмислените убийства. В противен случай вече нямаше да е останал нито един жив индианец.

— Какво ще правим? — попита тихо Джеймс.

— Защо се обръщаш към мен? Аз нямам нищо общо с тази война.

— Те ще те въвлекат против волята ти.

— Отказах категорично да поема командата на някой от отрядите.

— Сигурно ще те помолят да преговаряш с вождовете ни.

— И аз ще се съглася — но няма да нося оръжие.

— Ами ако те принудят да се отбраняваш?

— А какво ще кажеш за себе си, Джеймс? Някои мъже загиват от ръцете на сънародниците си, защото не са вдигнали оръжие.

— Е, аз не отивам да се бия, но и никога не съм предавал народа си, не съм подписвал договори, не съм повеждал семейството си към неплодородната земя западно от Мисисипи. Едно обаче е вярно: и двамата трябва да бъдем много внимателни, защото вероятно ни дебнат неприятели в собствените ни редици. Впрочем, как реагира новата ти жена на отказа ти да поемеш командването на военен отряд?

Джарет хвърли бърз поглед към брат си. Новините се разпространяваха толкова бързо… От друга страна, той беше сигурен, че при пътуването си по реката е бил следен, вероятно по нареждане на Джеймс. Брат му искаше да го предпази от враждебно настроените индианци — и в същото време да държи под око всички бели, дори собствената си плът и кръв, за да не могат да застрашат народа му.

Джеймс се ухили тържествуващо, видимо зарадван, че е изненадал големия си брат.

— Новата ми жена няма право да поставя под въпрос решенията ми — отговори намръщено Джарет.

— Поведението ти не е много кавалерско, драги. Впрочем, тя знае ли, че си роднина с половината диваци в тази област? — Изражението на Джарет ставаше все по-мрачно, но Джеймс нямаше намерение да се лиши от забавлението си. — Никога не бях помислял, че един ден ще се върнеш с нова съпруга.

— И аз…

— Случайно ли стана женитбата?

— Не съм казал такова нещо.

Изведнъж Джеймс стана сериозен.

— Мислех, че след онова, което се случи с Лайза…

— От смъртта й минаха почти три години — отговори беззвучно Джарет.

— Ти твърдеше, че никога вече няма да се ожениш. А сега си доведе нова жена сред цялата тази бъркотия. Тя сигурно не знае нищо за мен и семейството ми.

Джарет стана, отиде до брега и се загледа в бистрата вода. Зимното слънце беше ослепително. Хладният бриз люлееше мъха по дърветата. Един жерав описа широка дъга над потока и се изгуби в далечината.

Каква красива, мирна гледка… Това беше неговият дом, най-красивото кътче на света, тази гледка заставаше пред духовния му взор винаги когато Тара се подиграваше с пустошта на Флорида.

— Джарет? — повика го тихо Джеймс.

— Прав си. Тара не знае нищо за теб, нито за семейството ми — отговори задавено той, без да се обръща. — Реших, че е излишно да й доверявам семейните си тайни. Всъщност, ожених се за нея само за да я спася от хората, които я преследваха. — Той разказа накратко за случилото се в Ню Орлиънс.

— Чух, че била невероятно красива. Вярно ли е?

— Да, наистина е много красива. Може да се каже, че е съвършена.

— Е, не бива да й се сърдиш за това.

— Какво? — попита остро Джарет.

— Останах с впечатлението, че красотата й не те радва, а по-скоро те гневи. Тя е толкова красива, че си я направил своя съпруга, макар да твърдеше, че никога няма да се ожениш повторно.

— Макар че цялото ми същество се бунтуваше срещу тази мисъл, аз имах нужда от съпруга, братко — обясни тихо Джарет, пое дълбоко дъх и отново седна на поваленото дърво. Джеймс беше единственият, пред когото можеше да разкрие душата си. — Когато влезе в онази проклета кръчма, Тара веднага привлече вниманието ми. Пожелах я от първия миг, в който я видях, и магията се засилва с всеки изминат ден.

— Все още ли не знаеш нищо за нея?

— Нищичко.

— Ти също криеш миналото си от нея.

— Да.

— Нямам търпение да се запозная с тайнствената си снаха. Макар че при сегашните обстоятелства не бих могъл да ви поканя на вечеря. Тя сигурно ще помисли, че имам намерение да я сваря на супа.

— Трябва да призная, че не е много щастлива от положението във Флорида. Страхува се, макар че не го показва. Държи се така, сякаш съм я спасил от една опасност само за да я хвърля в друг ад. Всеки ден я уверявам, че мога да я опазя, но напразно.

— Сигурно не си й казал, че индианците никога няма да нападнат дома ти. Ти си един от белите, които винаги спазват обещанията си.

— Пък и Тичащата мечка е мой брат — допълни с крива усмивка Джарет.

— Защо не й кажеш всичко това, братко?

— След като я спасих от онези убийци, тя трябва да ми има доверие даже ако не знае нищо за тесните ми връзки с индианците.

— Още със слизането си е чула за случилото се с майор Дейд и хората му. Такива истории плашат жените.

Джарет скочи от дървото и отново застана на брега. Джеймс беше прав, той дължеше обяснение на Тара.

Това го ядосваше, защото искаше тя да му се доверява безусловно — и най-после да му разкрие тайната си.

— Може би е чула и други страшни неща — продължи тихо Джеймс. — Някои хора твърдят, че жена ти е умряла по вина на индианците.

Джарет изпъна рамене и се смая от силата на болката, която го прониза.

— Това е лъжа. Кой би разпространявал такива небивалици?

— Може би някой в Тампа. Трябва да бъдеш по-внимателен с жена си, Джарет.

— А тя? — отзова се злобно мъжът. — Откъде да знам какво крие от мен?

— Сега живее в твоя свят. Няма защо да се тревожиш за миналото й.

— Ако онези решат да я преследват до край, аз трябва да знам какво ни чака.

— Най-добре е да те оставя сам с гнева ти, големи братко — засмя се Джеймс и се надигна. — Надявам се да се запозная скоро с красивата си снаха, бъдещата майка на племенниците и племенничките ми.

Джарет въздъхна и лицето му се затвори. Това беше една от причините, поради които имаше нужда от жена. Искаше да има деца, искаше да отгледа поне един син и да го научи на всичко, което той беше научил от баща си. Защото не се съмняваше в мирното бъдеще на тази страна, в богатството и благополучието на Флорида.

Той наистина имаше нужда от жена и се ожени за една тайнствена непозната, която желаеше твърде силно.

— Крайно време е да се връщам вкъщи — обясни Джеймс. — Исках да те видя за малко и да си поговорим за всички ужасни неща, които се струпаха над главите ни.

— Добре направи, че дойде. — Братята се прегърнаха с обич. — Предай много поздрави на мама — помоли тихо Джарет. От смъртта на Шон бяха минали почти десет години и Мери Макензи живееше при семейството на Джеймс. — Целуни племенничките ми Сара и Дженифър и прегърни прекрасната ми снаха.

Джеймс беше женен за Наоми, красива метиска с тъмен тен, лешникови очи и дълга мастиленочерна коса.

— Трябва да ни дойдеш на гости, все едно сам или с новата си жена — покани го Джеймс. — Мама също иска да ти каже, че винаги ще си останеш неин син, все едно какви битки ни предстоят.

— Разбира се, че ще дойда. — Когато Джеймс се обърна да си върви, Джарет извика подире му: — Не забравяй, че си мой брат! Няма никакво значение каква война водят другите мъже!

Джеймс се обърна с усмивка и отговори с ирландския акцент на баща си:

— Ама разбира се, ние сме синове на Шон Макензи и това няма да се промени.

— Никога! — Джарет проследи как брат му изчезна между дърветата, после се загледа отново в бистрата вода на потока, огряна от слънчевите лъчи. Крайно време беше да се махне от това идилично местенце. Предстоеше му много работа.

Първо трябваше да се погрижи за непокорната си съпруга, която го бе лишила дори от заслужения отдих. Той изсвири и Шърлимейн, който пасеше спокойно по-надолу по брега, дотича послушно. Джарет се метна гъвкаво на голия гръб на жребеца и грабна юздите.