Хедър Греъм
Бегълката (18)

16

След три дни двамата отново вървяха към реката. Времето се влошаваше. Беше твърде студено за къпане, затова седнаха на брега. Джарет се облегна на близкото стъбло и привлече Тара на гърдите си. Двамата се загледаха мълчаливо към птичето ято, което се виеше в небето.

На следващата сутрин щяха да потеглят към Симарон и Тара се изненада, когато изпита съжаление.

— Те са толкова мирно настроени — прошепна едва чуто тя.

— Кой? Птиците ли?

— Не, говоря за индианците.

Джарет въздъхна съчувствено.

— Техният живот е различен от нашия, Тара. Някои неща са като в нашия свят, други не. Индианците притежават ярко изразено чувство за справедливост. Дори най-незначителният от жителите на селото има право да изкаже възгледите си. Всяко убийство се наказва със смърт. А когато извършителят избяга, със смърт се наказва някой член на семейството му. Обикновено за вожд се избира най-големият син на сестрата на вожда. Наричат го „мико“. Сега обаче много неща се променят. Джеймс стана мико на това село, защото почти всички роднини на Наоми измряха. Оцеола не е наследил правата си на вожд, а ги е завоювал с борческия си дух. — Джарет помълча малко и добави: — Индианците обичат децата си. Но понякога, когато писъците на детето могат да предизвикат нападение на друго племе, родителите му го убиват.

— Майчице! — прошепна Тара и потрепери от ужас. Нима би могла да убие собствената си плът и кръв? От друга страна обаче — точно тя знаеше от собствения си горчив опит, че семейните връзки не винаги бяха най-здравите.

— Изневярата също се наказва много строго — продължи Джарет. — Обикновено виновният остава без уши или нос. Измаменият съпруг може да принуди любовника на жена си да я приеме при себе си. Когато умре женен мъж, вдовицата тъгува в продължение на четири години, като ходи с разрошена коса. Ако опетни паметта му, като преспи с друг мъж, роднините на починалия имат право да я убият.

— В това село не съм видяла нито една жена с отрязани уши.

— Защото всички се държат добре — отговори спокойно Джарет.

— Хм… — промърмори тя и ръцете му я притиснаха по-силно.

— Индианците вярват в доброто и злото, в едно по-висше същество, което обожествяват. Наричат го Великия дух и вярват, че именно той управлява земята и небето, че е господар на живота. Докато живеят на земята, те се стараят да правят добро и се надяват на възнаграждение на небето, там, където изгрява слънцето. А където залязва, се намира адът и всички зли хора трябва да изтърпят наказанието си в огнена пещера.

— Много прилича на християнската вяра!

— Впрочем, прости ли ми вече?

— Е, има прошка и забрава. Но не съм сигурна, че някога ще забравя този ужасен ден.

— При следващото ти непослушание няма да ти отрежа ушите или носа, но така ще те наплескам, че няма да можеш да седиш.

— Виж какво, Джарет, ти също…

— Знам, знам, ти все още жадуваш за скалпа ми — прекъсна я през смях той и я целуна по челото. — Да се върнем в селото. Искам да прекарам известно време със семейството и приятелите си, преди да се върнем в Симарон.

 

 

Джарет вечеря с воините, а Тара седна при Мери, Наоми и децата. След като двете деца заспаха, трите жени седяха дълго в колибата и разговаряха тихо.

През отворената врата Тара наблюдаваше внимателно мъжа си, който седеше до Джеймс край лагерния огън и разговаряше оживено с индианците. Тази нощ той споделяше „Блек дринк“ със своя брат. Двамата често слагаха ръка на раменете си — Белия тигър и Тичащата мечка.

— Колко се обичат… — промълви замислено Наоми. Тара седеше на пода с кръстосани крака, опряла лакти върху коленете си.

— Ще ти призная истината, Наоми — аз не знам почти нищо за Джарет.

— Мисля, че знаеш достатъчно — отговори с усмивка снаха й.

— Той продължава да тъгува за Лайза.

— Но ти му доставяш много радост.

Тара я изгледа скептично.

— Мислиш ли? Когато ме доведоха тук…

Наоми избухна в смях.

— Джарет беше побеснял от гняв, защото мислеше, че си се опитала да му избягаш.

— Исках само да посетя мистър Трейт.

— Робърт ли?

— Познаваш ли го?

— О, да. Той е най-добрият приятел на Джарет и ни посещава често. Всеки път носи на децата сладкиши от Ню Орлиънс и те го обичат много.

— Аз също го харесвам.

— Внимавай! Ако беше от семинолите, можеше да се разделиш с ушите си.

— Е, аз съм бяла жена и Робърт е мой добър приятел.

— Това ме успокоява. — Наоми посочи към вратата. — Мъжете се връщат — обясни с усмивка тя и се обърна към Мери, която беше заета да шие риза. Преди да е успяла да повтори думите си на индиански, Мери кимна.

— Моите синове.

Останалата част от вечерта премина много приятно за Тара, защото Мери й разказа за детството на Джарет. Описа й как са го провъзгласили за воин, как са изрисували тялото му със синя боя и са му дали името „Белия тигър“. Джеймс служеше за преводач. Понякога украсяваше историите на майка си и Тара избухваше в смях. Джарет го поправяше упорито и търпеливо.

— Само да беше видяла как мъжът ти улови мокасиновата змия, Тара — припомни си със смях Джеймс.

— Отровна ли е?

Джеймс кимна.

— Тогава бях още съвсем малък. Джарет знаеше, че му е забранено да я пипа, но тя беше изпълзяла от реката при нас на брега и той трябваше да защити славата си на голям воин, които защитава слабите малки момчета.

— Стига, Джеймс! — простена Джарет. — Тази история не е…

Джеймс продължи невъзмутимо:

— Джарет сграбчи змията и не посмя да я пусне. Седя на брега няколко часа, докато дойде татко и го освободи. Сигурно бяха минали не по-малко от четири-пет часа.

Мери се засмя, поклати глава и показа два пръста.

— Имах чувството, че съм седял цяла вечност — призна Джарет.

Скоро след това Тара и Джарет се върнаха в колибата си. Уморена и доволна, тя се освободи от дрехите си и се излегна върху меките кожи. После й хрумна нещо и се обърна към мъжа си:

— Джарет, когато Джеймс ме доведе в селото, Оцеола беше тук. Оттогава не съм го виждала. Къде е отишъл?

Джарет вдигна рамене и свали ризата си.

— Той е роднина на Джеймс и Мери, но живее при семейството си.

— Защо тогава е дошъл в селото? — попита подозрително тя. — Сигурно е искал да поведе воините на бой, нали? Искал е да нападнат белите заселници!

— Откъде мога да знам какви са били намеренията му, Тара? — отговори нетърпеливо Джарет.

— Сигурна съм, че знаеш! — извика обвинително тя.

— Оцеола води война. При тези обстоятелства не би ме посветил в плановете си.

— Може би някой ден ще има нужда от теб и ще те потърси.

— А когато аз имам нужда от него, също ще го потърся. — Той се мушна под кожената завивка и я прегърна.

Близостта на топлото му тяло не беше в състояние да разсее тревогите на Тара. Тъй като беше избягнал да отговори на въпросите й, тя повярва в предположенията си. Без съмнение, Оцеола смяташе да събере под знамената си колкото се може повече воини, за да нападнат белите.

 

 

Кобилата Селин беше избягала сама вкъщи, затова Тара трябваше да седне заедно с Джарет на гърба на Шърлимейн. Едрият жребец сякаш не усещаше допълнителната тежест. На сбогуване тя прегърна Мери, Наоми, децата и дори Джеймс. Всички обитатели на селото я изпратиха със сърдечни жестове и тя беше трогната от вниманието им. Вече беше разбрала, че Джарет се намира в много трудно положение между двата свята. Можеше само да се надява, че мъжът й ще преживее ужасяващите кръвопролития.

Докато яздеха през гората, тя заспа, облегната на гърдите на мъжа си. Събуди се едва когато той спря на брега на някакъв поток. Двамата пиха от бистрата вода, конят също утоли жаждата си.

После Джарет се обърна надясно и Тара го последва. За нейно учудване той спря пред отсечено и издълбано дърво, над което беше опънат кол, опрян върху кръстосани прътове, подобно на шиш за печене. На кола бяха окачени дрехи и кожени завивки. Около издълбаните тикви и купите с развалени ястия се виеха безброй мухи.

Това е гроб, разбра Тара. Тя погледна уплашено Джарет, който обясни с тих глас:

— Тук почива Малкия дивак.

— Приятел ли ти беше?

— Да, по-рано се познавахме.

— Сигурно е умрял от тежка болест?

— Тук са оставени оръжията му, пушката и копието, готови за призрачния свят. Момъкът падна на бойното поле.

— Воинът предпочита да умре в битка, а не в леглото си, нали?

— Да. Но Малкия дивак беше само петнадесетгодишен. Твърде млад за… Да тръгваме — завърши рязко той и бързо я вдигна на седлото.

Скоро стигнаха до кипарисовата горичка, където се беше състояла съдбоносната среща между Тара и Оцеола. След нея започваше моравата на Симарон. Чувството на щастие, което Тара изпита при вида на къщата, беше голяма изненада за нея. Когато я напусна, тя все още беше домът на Лайза.

Сега обаче Лайза не й беше неприятелка. Симарон остана дом на предшественицата й, но вече беше и нейно убежище.

— Аха, Джийвс е излязъл да ни посрещне! — засмя се Джарет. — Сигурно ни е приготвил празнично ядене.

— Първо бих искала да се окъпя — промълви с усмивка Тара.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Той скочи гъвкаво от седлото и помогна на жена си да слезе. Питър дотича да вземе юздите на Шърлимейн. Джийв сияеше с цялото си лице.

— Добре дошла у дома, мисис Макензи! Всички усещаха болезнено липсата ви.

— Благодаря ви, Джийвс.

— Жена ми иска да се окъпе — обяви тържествено Джарет.

— Знаех това, сър, и тъй като имахте добрината да ме уведомите за завръщането си, си позволих да приготвя ваната. Вече е пълна до половината с гореща вода, а на огъня са окачени още две ведра.

— Вие сте чудесен, Джийвс! — Тара смая иконома с бурна прегръдка. Може би тези жестове не бяха обичайни за Симарон? Е, това вече нямаше значение. Тя се засмя весело и се втурна по стълбата към къщата. Най-после си беше отново у дома…

В спалнята я чакаше ваната, от която се издигаше пара. Тара започна да се съблича, но изведнъж спря. Беше ли абсурдно, че се чувстваше толкова щастлива? Може би Джарет изобщо не я обичаше? Е, ако можеше да се вярва на Наоми, тя му доставяше голяма радост, а това все пак беше нещо. След време може би…

Изведнъж тя стисна ръце в юмруци и си пожела в живота й да нямаше тайни. Само да можеше да каже истината на мъжа си! Иначе миналото щеше непрекъснато да застава между тях. От друга страна пък — ако му разкажеше всичко, сега вероятно нямаше да бъде тук. Не можеше да рискува. Трябваше да запази тайната си.

Спомените бяха болезнени, но тя трябваше да се научи да живее с тях. Най-страшното беше, че не знаеше какво бе станало с Уилям. Трябваше да стои далече от него, за да не го излага на опасност.

Банята я чакаше, от водата се издигаше ароматна пара. Тя свали бельото си и влезе във ваната. На малкото столче до нея бяха оставени кърпа и сапун, който ухаеше на рози.

Трябваше най-после да забрави миналото. Тя затвори очи, отпусна се назад и облегна глава на ръба на ваната. От днес нататък щеше да живее в настоящето.

Изведнъж Тара усети, че вече не е сама, и отвори очи. Пред нея стоеше Джарет. Отново бе влязъл безшумно и сега я наблюдаваше замислено. Колко добре познаваше този изпитателен поглед, леко смръщеното чело, стиснатите устни. Тя го познаваше — и го обичаше.

— Можеше да почукаш — прошепна укорително тя.

— Но аз живея тук — и ти си моя жена.

Дали пак щяха да се скарат? Не, тя нямаше да се поддаде на предизвикателството. Усмихна се и сведе поглед.

— Разбира се, не съм и очаквала да почукаш. Вече те познавам твърде добре, за да си помисля подобно нещо.

Твърде добре — но не достатъчно. Джарет коленичи до ваната.

— Да, вече знаеш тъмните ми тайни.

— Всички ли?

— Всички — потвърди той. — Затова си помислих, че ти също би могла да ми разкриеш твоите.

Изведнъж водата във ваната изстина.

— Аз… не мога да ти кажа…

— Защо непрекъснато сънуваш Уилям? Страх ли те е за него?

— Докато е далече от мен, няма да му се случи нищо лошо.

— Тара…

— Моля те! Нали те уверих, че съм невинна?

— Но защо те преследваха? Аз не знам нищо за теб, нищичко. Какви опорни точки имам? Можеш да шиеш и знаеш какво значи да ти излязат мехури на пръстите. Макар че се запознахме в един добре прикрит публичен дом, ти беше недокосната. Маниерите и начинът ти на говорене са безупречни. Говориш без никакъв акцент. Откъде мога да знам дали си израснала в благородно семейство или на улицата?

— Ти каза, че това няма значение.

— Разбира се, че няма значение. Тук живеем в нов свят и сме забравили старите предразсъдъци. Хората не се оценяват по произхода им, а по смелостта и вътрешната сила — добродетели, които ти без съмнение притежаваш.

Устните й трепереха.

— О, Джарет, ти ми обеща да не задаваш въпроси!

— Да, да, знам — отговори нетърпеливо той. — Защо дадох тази проклета дума? Но искам поне да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Никога повече да не бягаш оттук.

— Не съм избягала!

— Да, да, искала си да посетиш Робърт, за да го разпиташ. Сега вече не е нужно, защото знаеш кой съм и как съм живял. Докато ти си оставаш загадка за мен.

— Аз съм твоя жена и ти дадох всичко…

— Не всичко. — Пръстът му бавно се плъзна по устните й.

— Всичко, което мога да ти дам. — Тара преглътна мъчително. Може би му беше дала твърде много — и твърде бързо? Не биваше да забравя, че той продължава да обича Лайза. А тя, втората му жена, можеше да го дари само с мимолетните радости на плътската любов — но не и да запълни празнотата в сърцето му.

Джарет скочи, вдигна я от ваната и я уви в голямата хавлия. Отнесе я на леглото и се съблече с нетърпеливи движения.

Този път не беше нежният, внимателен любовник отпреди. Удовлетвори желанието си с отчаяна страст и Тара беше смаяна от бързината, с която двамата достигнаха върха.

Тя се отпусна в ръцете му и задряма. Знаеше, че е на сигурно място. Беше й достатъчно само да усеща близостта му, да приема топлината на тялото му.

Въпреки това след малко се чу да пита:

— Каква беше тя?

— За кого говориш? — Въпросът прозвуча почти гневно.

— За Лайза.

— За бога, Тара…

— Моля те, Джарет, много искам да узная нещо повече за нея.

Той мълча толкова дълго, че Тара се побоя от нова караница. Ала след това започна да говори, макар тихо и колебливо.

— Когато се запознахме, и двамата бяхме още много млади. Лайза е родена в Сейнт Огъстин, баща й беше богат търговец на кожи. Той обикаляше целия полуостров, за да купува стока от индианците, и Лайза пътуваше с него. Тя обичаше Флорида и индианците и беше невероятна оптимистка. Често ми казваше, че трябва само да почакаме още малко, и проблемите ще се разрешат от само себе си. А после забременя. И двамата копнеехме за дете… — Той помълча малко и добави съвсем тихо: — Тя постъпи много лекомислено, като реши да отиде в селото на брат ми.

— Толкова съжалявам — прошепна Тара и се сгуши на гърдите му.

Той не каза нищо повече. Само я притисна още по-силно до себе си.