Хедър Греъм
Бегълката (2)

ПРОЛОГ
СЪДБОНОСНОТО НАЧАЛО

20 ноември 1835 година

Денят беше красив и свеж, един от онези дни на късната есен, които превръщат природата в рай. Игличките на боровете образуваха мек зелен килим. Между клоните блещукаше бистро поточе и безбройните диви орхидеи, които се полюляваха над водата, се виждаха отдалече. На брега растяха кипариси, смесени с мощни дъбове, по чиито клони висяха зеленикави ивици мъх. Хладният есенен бриз танцуваше в листата. През лятото хората страдаха от потискащата горещина, но дори тогава сините вълни изглеждаха освежителни и приканващи, а в сянката на дърветата можеше да се намери защита от безмилостното слънце.

Оттатък гората блатото преминаваше в плодородна обработена земя, която се простираше през хълмовете и равнините. В реките на тресавището живееха безброй алигатори, ловуваха екзотични птици. Няколко диви бика продължаваха да се скитат наоколо, заобиколени от множество зайци, мечки и катерички. В храсталаците растяха сочни горски плодове, виждаха се и отделни кокосови палми. Това беше един екзотичен рай, макар че многобройни змии нападаха изненадващо пътешествениците.

Белия тигър — бяха му дали това име, когато стана мъж — дръпна юздите на коня си и се вслуша в тихите шумове на тресавището. Макар че в тази страна не живееха тигри, имаше доста силни пантери. Индианците го бяха нарекли „тигър“, за да изразят уважението си, и това го изпълваше с благодарност. Той беше навлязъл дълбоко в индианските земи на Флорида, познаваше ги добре и сега усети, че го наблюдават.

Не беше склонен към суеверни фантазии. Днес обаче усещаше влиянието на съдбовна сила и имаше чувството, че е тръгнал по път, от който не можеше да се върне.

Той остана неподвижен на седлото, заслушан в тихото плискане на водата, шумоленето на кипарисовите клони, тихия шепот на вятъра. Една птица изкряка, после се чу друг вик и увехналите листа по земята се раздвижиха, но не от вятъра.

Той вдигна ръце, за да покаже, че ножът му е останал в кожената ножница на пищяла, а пушката е окачена на седлото. После гъвкаво преметна крак през седлото и скочи от коня.

— Дойдох сам!

Появиха се трима мъже с кожени панталони и пъстри памучни ризи. Единият беше украсен с месингови еполети, на шията на другия блещукаха сребърни верижки. Сериозните лица на двамата мъже загатваха, че в жилите им тече бяла кръв. Първият беше среден на ръст, с големи тъмни очи, които издаваха буден ум и бяха неотстъпно втренчени в Белия тигър. Той не беше наследил високото си положение, защото в културата на „мускогее“ военният вожд не се избираше непременно от владетелската династия. Когато стана мъж, той получи от народа си името Аси Яхоло, което означаваше „Певеца на черното питие“. За да обединят двете имена, белите го наричаха Оцеола.

Вторият метис беше едър, по-млад от другаря си, строен и мускулест. Красивото му лице обединяваше най-благородните черти на двете култури, с ясно очертани бронзови скули, пълни устни и високо чело, гладка абаносово-черна коса. Очите сияеха в смущаващо синьо. Той беше заслужил името си Тичащата мечка като воин, защото по време на лова настигаше и най-бързите и ловки животни. Той поздрави пръв Белия тигър, прегърна го и отстъпи мълчаливо назад. Именно той беше поискал тази среща. Дори могъщият старейшина на рода, който се гордееше със способностите си, се отнасяше с уважение и признание към двамата воини, които го придружаваха.

От чисто индиански произход, третият носеше името Алигатора и беше зет на вожда Миканопи от старото племе на Алахуа. Той също можеше да упражни влиянието си върху мъжа, когото бяха срещнали в дивата гора, защото наследството свързваше Белия тигър не само със семинолите, които говореха мускогее, а и с езика хитичи, който беше на микасуки.

В тъмните очи на Алигатора Белия тигър не откри надежда за мирно бъдеще.

Оцеола посочи малката полянка между кипарисите и четиримата мъже седнаха на земята. Усетил нетърпението на Оцеола, Белия тигър заговори без предисловия:

— Дойдох да ви разкажа за тревогата на много добри бели хора, които познават мико Оцеола.

Вождът кимна безмълвно и зачака. Другите също не проговаряха.

— Доколкото знам, Аси Яхоло не смята, че всички бели са лоши. Той е умен мъж, който е събрал доброто от двата свята и го използва. Имаше много приятели между белите.

— И неприятели — подхвърли раздразнено Алигатора.

Белия тигър въздъхна едва чуто.

— Оцеола, няколко добри хора са чули, че си пронизал мирния договор с ножа си, когато Уили Томпсън е поискал да се преместиш на запад. Сигурно знаеш колко се разтревожиха белите ти приятели, когато Томпсън те залови и те окова във вериги.

— Това е болезнена обида за семинолите — проговори Тичащата мечка, подчертавайки всяка дума.

— Всички договори бяха лъжа и измама! — процеди през здраво стиснатите си зъби Алигатора и отново напомни на Белия тигър за влечугото, чието име носеше. — Договорът от Моултри Крийк ни обеща земя за двадесет години — остават ни още девет. В областта, където ни натикаха, умирахме от глад. Напуснахме я само защото бяхме принудени да потърсим риба, дивеч и храна. Тогава неприятелят ни нападна.

Индианците бяха крали добитък и населението ги мразеше, но всичко това беше станало само защото ги заплашваше гладна смърт. Белия тигър знаеше това. Тази година времето беше меко, но леденият студ на миналата зима бе унищожил почти цялата реколта. Много бели бяха повярвали, че отчаяното положение ще направи индианците по-отстъпчиви. Ала техният боен дух никога не угасваше.

— Донесох ви нещо — заяви Белия тигър и стана. — Хората ми ме следват на известно разстояние, за да предадат дарове на семинолите, разбира се, ако Оцеола ги приеме.

— Откъде е добитъкът, от твоите собствени стада ли? — попита Оцеола.

— Отчасти. Другите са от стадата на няколко бели, които уважават Оцеола и искат да му се извинят. Те са твои приятели и аз ти ги представих.

— Това обаче не е официално извинение от правителството — отбеляза с лека усмивка Оцеола.

— Не — призна честно Белия тигър.

Оцеола, Алигатора и Тичащата мечка също се изправиха. Оцеола подаде десницата си на Белия тигър.

— Ти, разбира се, си прав. Аз не съм проклел целия ти народ. И ще приема даровете ти, защото много от нашите хора гладуват. За съжаление трябва да ти съобщя, че не мога да простя предателството на Томпсън. Освен това не съжалявам ни най-малко за онова, което трябваше да направя, за да помогна на братята си. Няма да съжалявам и за онова, което ще сторя в бъдеще.

Последните му думи натъжиха сърцето на Белия тигър.

— Ти мълчиш — проговори тихо Оцеола.

— Защото все още се надявам на мир. Войната носи само страдание, глад и беди.

— Мирът също ни донесе достатъчно глад! — възрази разгорещено Алигатора.

— Въпреки това войната е по-голямото зло. Мирът означава живот.

— А какво е животът без чест? — попита все така тихо Оцеола. — Не искам да те лъжа и знам, че ти си загрижен за нашия народ. Трябва да запомниш едно — ние никога не забравяме приятелите си.

— Те са наши братя — допълни Тичащата мечка.

Дори Алигатора кимна.

— Аз също няма да вдигна оръжие срещу братята си — отвърна Белия тигър. — Ще продължавам да се моля за мир и ще го търся с душата си.

Оцеола го изгледа замислено.

— Ние също се молим за мир, но само боговете знаят дали ще го имаме.

— Бог е само един и за нас, и за вас — възрази меко Белия тигър. — Иштахоло, великият дух на семинолите, е и единственият бог на всички бели християни — все едно какво име носи. Аз вярвам, че ще дари с мир и твоя, и моя народ.

Оцеола се усмихна, но не се съгласи.

— Където и да отидеш, никой няма да ти стори зло, приятелю. Там, където живееш ти, земята е свята. Събери там всички мили на сърцето ти хора, за да бъдат на сигурно място.

— Мико Оцеола, моля те, помисли още веднъж, преди да избереш войната…

— Ти си твърде горд, за да ме молиш. Не забравяй, че си воин.

— Сега съм обикновен човек. И в мечтите си виждам тази страна като земен рай, където всички живеем заедно, в съгласие.

— Бъди спокоен, няма да прибързвам. — Оцеола се усмихна отново. — По-рано ти беше млад, войнствен мъж. Обърна се срещу британците и срещу моите хора.

— Тогава бях глупав и буен, но животът ми даде добър урок.

— Ти беше добър воин, освен това проумя, че смъртта не бива да се приема леко.

— И че войната означава не само чест.

— Доколкото чух, щял си да напуснеш дома си и да тръгнеш на пътешествие?

— Това беше намерението ми. Но ако е нужно да остана…

— Не, ти трябва да се погрижиш за собствените си работи. Чух думите ти. Тук не можеш да направиш нищо. Качи се на кораба си и отплавай със спокойно сърце. Тичащата мечка ми разказа, че обичаш да управляваш кораба си и това ти дава вътрешен мир. Дано морският вятър отнесе болката, която ти причини загубата. — Оцеола се обърна да си върви, но след миг отново погледна Белия тигър. — Нашите мисли ще те следват. Ние сме горди, че се застъпваш за нас и се изправи срещу онези, които твърдят, че носим вината за смъртта на добрата ти жена. Боя се, че думите ти не са в състояние да намалят омразата между нашите народи, но въпреки това ти благодарим.

— Казах само истината.

— Някои хора я проумяват много трудно. Тръгни на път, приятелю. Когато се завърнеш, вече няма да бягаш от страданието си.

— Заминавам само по делови причини…

— Да, това е добре.

Оцеола се отдалечи, следван от Алигатора. Тичащата мечка обаче остана и сложи ръка на рамото на Белия тигър.

— Бог да бъде с теб.

— Кой бог? — Мека усмивка заигра на мъжките устни.

— Нали току-що установихме, че служим на един и същи бог?

— Е, мисля, че само се опитахме да обединим възгледите си. Какво ще стане сега?

Тичащата мечка поклати глава.

— Не знам. В моите вени тече твърде много бяла кръв. Понякога вземам участие в съвета, понякога не. И аз се застъпвам за мира. Томпсън постъпи много глупаво, като арестува Оцеола. Той твърди, че Оцеола е жесток и непредвидим. Сега сърцето на вожда е изпълнено с пламтящ гняв. Не знам какви са плановете му. Разбира се, не става дума само за постъпката на Томпсън. Между индианците и белите заселници постоянно избухват спорове. Те казват, че ги крадем, а ловуват в нашите земи. Не виждам да са настъпили някакви промени. Очевидно американците вярват, че са определени да завземат целия континент.

— Трябва да има някакво решение на проблема…

— Това е твоето желание. Трябва да изчакаме, за да видим дали ще се изпълни. А сега да се сбогуваме. Може би ще намериш ново щастие в чуждите земи. Кой знае? Колкото и да тъгуваш, един ден ще се ожениш повторно.

— Не искам — отговори беззвучно Белият Тигър.

Тичащата мечка кимна съчувствено.

— Тогава си вземи любовница. Чувал съм, че не си монах.

— По дяволите, колко бързо се разпространяват клюките! — провикна се сърдито Белия тигър, но като видя загрижеността в очите на мъжа до себе си, въздъхна и избухна в тих смях. — Ти май никога няма да престанеш да ме поучаваш, нали?

— Напротив. Някой ден със сигурност ще престана. Добър път.

— И внимавай за себе си!

Двамата се прегърнаха и Тичащата мечка тръгна след вождовете. След малко се скри в гората.

Белия тигър постоя още малко под кипарисите. Във водата се отразяваха цветовете на залеза — розово, златножълто и червено. Той затвори очи, усети полъха на вятъра, вдъхна аромата на водата и тресавището, пое дълбоко в себе си шумоленето на дърветата.

Тихо плискане в далечината издаде, че някой от налягалите по брега алигатори бе пропълзял във водата.

 

 

Елегантната къща се намираше в един от най-цивилизованите градове на младата американска нация. Тук жените носеха кадифе и коприна, кафето и чаят се поднасяха в сребърни съдове. Персийски килими покриваха полираните дървени подове, завеси от тежка дамаска пазеха прозорците от нощта, която падаше бавно.

Изведнъж отекна изстрел… Ясният гръм разкъса тишината, която беше изпълнила стаята.

Младата жена на сцената гледаше стъписано мъжа, който искаше да се изправи, но не можеше.

Едър, със силно тяло, с къса желязносива коса, той й се струваше непобедим. Ала сега върху бялата копринена риза беше избило червено петно. Куршумът го бе улучил право в сърцето. Той погледна учудено смъртта в очите, въздъхна дълбоко и се свлече на пода. Жената сведе глава към оръжието в ръката си. Господи, та патроните бяха халосни! — каза си ужасено тя. Погледът й се плъзна към кулисите и срещна две жестоки, умни очи. Когато зад гърба й се чу тихо шумолене, тя се обърна уплашено.

За този ден големият салон беше превърнат в театър. Тя стоеше на импровизираната сцена с лице към публиката, която седеше пред нея в полукръг. Проследи падането на завесата и разбра, че зад нея имаше някой. Той беше изстрелял истински куршум в гърдите на мъжа в същата секунда, когато тя насочи пушката към него. Нали това беше част от ролята й.

Изведнъж гробната тишина, която последва изстрела, бе разкъсана от злобни викове. Зрителите крещяха един през друг.

— Хванете я!

— Тя го уби!

— Убийца!

— За бога, задръжте убийцата! — Празнично облечените дами и господа се втурнаха към сцената и младата артистка прочете в очите им дива жажда за кръв.

Велики боже, това беше капан! И тя се хвана в него като последната глупачка!

Не, тя щеше да се отбранява. Не беше виновна за извършеното престъпление. Трябваше да избяга, да се махне оттук…

Времето сякаш спря. Младата жена отговори на коравия, святкащ поглед на мъжа, който беше в дъното на това коварно убийство и искаше да я осъдят като убийца.

Не, това не биваше да се случи. Тя му обърна гръб и се втурна към прозореца като подгонена сърна.

 

 

Мъжът, застанал в средата на гората, усети как го побиха студени тръпки и пое дълбоко въздух. Можеше само да се надява, че напрежението между белите и семинолите ще отслабне.

Изведнъж повя свеж вятър, увехналата шума се завъртя в кръг и тихото пращене прозвуча като предупреждение. Той се прокле, защото фантазията отново му беше изиграла лош номер. После изсвири тихо, за да повика коня си, скочи на седлото и се ослуша.

Вятърът замря също толкова бързо, колкото се бе появил. Листата замлъкнаха.

Засега.

Мъжът заби пети в хълбоците на коня и препусна надолу по пътеката.

 

 

Уилям, мислеше трескаво младата жена, докато се прехвърляше през прозореца, за да избяга от крясъците и преследването на възбудените граждани. Господи, Уилям!

Не, той не можеше да бъде замесен в случилото се, защото беше при Марина, на сигурно място. Той щеше да разбере, че тя просто не е имала друг избор. Трябваше да бяга. Милият, той щеше да тъгува за нея, да се разболее от страх…

Не, той щеше да я разбере. Времето беше скъпо, оставаха й само няколко секунди…

Краката й стъпиха на земята и тя хукна през грижливо поддържаната морава към близките дървета.

 

 

Мъжът се отклони от виещата се между кипарисите пътека и излезе на широкия път. Очевидно конят усещаше настроението на господаря си, защото препусна в галоп. Белия тигър се приведе над стройната му шия и стисна здраво кожените юзди.

Скоро щеше да пристигне в своя дом — но само за да тръгне отново на път. Искаше по-скоро да усети морския вятър по бузите си, да се отърве от безпокойството и напрежението… да избяга.

Да избяга от упоритата болка, от самотните дни и нощи.

 

 

Тя се потопи в сянката на дърветата, достатъчно далече от къщата.

Онези със сигурност бяха, тръгнали да я преследват, но бяха объркани и не знаеха накъде да тръгнат, а тя беше спечелила доста голяма преднина. Плъзна се безшумно между дърветата и излезе на улицата.

Уилям, господи, Уилям!

Първо трябваше да се преоблече, да промени фризурата си. Но не биваше да спира нито за миг.

Най-после намери улицата, която водеше към края на града. Краката й пулсираха болезнено, но въпреки това продължи да тича равномерно, все по-далече от мястото на убийството…