Джак Керуак
По пътя (8)

8

Замислихме грандиозен поход в планините. Всичко започна на сутринта с едно обаждане по телефона, което усложни положението — моят стар приятел от пътя Еди решил да ми се обади на късмет; запомнил бил някои от имената, които съм споменавал. Тъкмо щях да си взема обратно и ризата. Еди се намираше в някаква къща в Колфакс заедно със своята приятелка. Попита ме дали знам къде може да си намери работа и аз му казах да дойде при нас, като предполагах, че Дийн ще знае. Дийн се появи нетърпелив точно когато ние с Мейджър закусвахме надве-натри. Дийн дори не пожела да седне.

— Имам да върша хиляди неща, едва ще открадна време да те заведа в Камарго, така че, мой човек, тръгвай незабавно.

— Да изчакаме Еди, приятеля ми от пътя.

На Мейджър му беше забавно, като ни гледаше колко сме припрени. Той бе пристигнал в Денвър, за да пише спокойно, без да бърза. С Дийн се държеше подчертано почтително. Той пък не му обръщаше внимание. Мейджър разговаряше с Дийн в този стил:

— Мориарти, вярно ли е това, което чувам, че спиш едновременно с три момичета?

А Дийн пристъпи върху килима и каза:

— Да, да, има нещо такова. — Погледна часовника си, а Мейджър се изсекна. Почувствах се като кръгъл тъпак, задето все тичам подир Дийн — Мейджър беше непоколебим в мнението си, че Дийн не е в ред и е шут. Разбира се, не беше така и аз държах да го докажа някак.

Посрещнахме Еди. Дийн и на него не обърна никакво внимание. Побързахме да вземем трамвая в горещия денвърски следобед, за да си търсим работа. Неприятна ми беше дори само мисълта за това. Еди говореше, говореше, не млъкваше, както си му беше навикът. Открихме на пазара един човек, който се съгласи да ни вземе и двамата; работата започваше в четири часа сутринта и свършваше в шест следобед. Човекът каза:

— Харесвам момчетата, които обичат да работят.

— Значи, точно като мене — каза Еди, но аз не бях толкова сигурен за себе си. „Ще трябва да не спя“ — помислих си. Толкова други по-интересни неща имах да правя.

На следващата сутрин Еди отишъл на работа; аз не. Имах си легло, Мейджър купуваше храна и зареждаше хладилника, а като отплата аз готвех и миех чиниите. И затънах до уши във всичко, което ставаше около нас. Една нощ вдигнахме голяма джабола в къщата на Ролинсови. Майката бе заминала на пътешествие, Рей Ролинс беше поканил абсолютно всички свои познати, като им бе заръчал да донесат уиски; после прегледа бележника си за телефонни номера на момичета. На повечето накара мен да се обадя. Така че стана истинско стълпотворение от момичета. Позвъних на Карло, за да разбера какво прави Дийн. Дийн щеше да пристигне при Карло в три часа през нощта. След увеселението отидох при тях.

Подземното жилище на Карло се намираше в стара червенотухлена сграда на улица „Гранд“, близо до една църква. Минаваше се по тясна уличка, слизаше се по някакви каменни стъпала, отваряше се една стара груба врата, прекосяваше се нещо като мазе и едва тогава се стигаше до неговата скована от дъски врата. Влизаше се в стая като килия на руски светец: едно легло, запалена свещ, каменни влажни стени, шантава нескопосна икона, собственоръчно направена от Карло. Той ми прочете свое стихотворение. Заглавието му беше „Денвърски хаос“. В него Карло се събудил една сутрин и чул как „вулгарните гълъби“ нескончаемо гъгнели на улицата пред килията му; видял как „тъжните славеи“ се полюшвали в клоните и те му напомнили за неговата майка. Сив саван обгръщал града. Планините, величавите Скалисти планини, които се виждат на запад от всяка точка на града, му изглеждали като от картон. Цялата вселена била луда, пияна и неимоверно странна. Карло описваше Дийн като „дете на дъгата“, което понася страданията си с агонизираща сласт. Наричаше го „Едип Еди“, който вместо дъвка е принуден „да дъвче маджуна от прозорците“. В своето мазе Карло се отдаваше на огромния си дневник, в който вписваше всяко нещо, случило се всеки ден — всичко, което Дийн правеше и казваше.

Дийн пристигна навреме.

— Всичко е решено — обяви той. — Развеждам се с Мерилу, женя се за Камий и отивам да живея с нея в Сан Франциско. Но само след като двамата с теб, скъпи Карло, отскочим до Тексас и изнамерим Стария Бул Лий, този пропаднал тип, за когото толкова съм слушал от вас, без да съм го виждал; чак тогава ще замина за Сан Фран.

След това двамата пристъпиха към работата си. Седнаха на леглото с кръстосани крака и се загледаха очи в очи. Аз се отпуснах на един стол до тях и видях всичко. Започнаха с една абстрактна мисъл, обсъдиха я; подсетиха се за друга абстрактна идея, забравена във въртележката на преживяванията; Дийн се извини, но обеща, че ще се върне на нея и ще я разработи подробно, като даде и примери.

Карло каза:

— И точно когато пресичахме Уейзий, изпитах желание да ти призная как приемам твоето лудешко увлечение по автомобилните състезания и точно тогава, помниш ли, ти ми посочи оня стар скитник с торбестите панталони и каза, че досущ приличал на баща ти?

— Да, да, разбира се, че помня; и не само това, тогава и на мен самия ми щукна нещо, нещо наистина диво, което трябваше да ги кажа, но го бях забравил, а ето сега ти отново ме подсещаш… — И така се родиха две нови теми. Премляха и тях. После Карло попита Дийн дали е честен и особено дали в дъното на душата си е честен с него.

— Защо повдигаш отново този въпрос?

— Остана едно последно нещо, което искам да разбера…

— Ами да попитаме скъпия Сал тогава, ето, той седи тук, слуша ни. Какво ще кажеш, Сал?

— До последното нещо, Карло — отговорих, — не може да се стигне. Никой не може да се добере до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги.

— Нищо подобно, дрънкаш глупости, романтични дивотии в стил „Улф“! — отсече Карло.

Дийн го прекъсна:

— Съвсем нямах пред вид това, но нека оставим Сал сам да си състави мнение и всъщност, Карло, не мислиш ли, че в начина, по който той седи тук и ни наблюдава, има много достойнство, та този перко е бил път през половината страна само за това — но старият Сал като че не иска да каже, старият Сал не иска да каже.

— Не е вярно, че не искам да кажа — възразих. — Просто не ви разбирам накъде биете, нито към какво се стремите. Разбирам само, че е пряко силите, на който и да е човек.

— Ти знаеш само да отричаш.

— Тогава обяснете ми, какво се опитвате да постигнете?

— Обясни му.

— Не, ти му обясни.

— Май няма какво да се обяснява — обадих се аз и се засмях. Бях надянал шапката на Карло и сега я нахлупих ниско над очите си. — Искам да спя — заключих.

— Бедният Сал, вечно му се спи. — Не отговорих. Те започнаха наново: — Когато взе назаем ония центове, за да доплатиш за пилешките пържоли…

— Не бе, човек, за чилито! Не помниш ли „Тексас стар“?

— Обърках се, мислех си за вторник. Когато взе назаем ония центове, ти каза, внимавай сега, ти каза: „Карло, използвам те за последен път“, като че искаше да кажеш, че двамата сме се разбрали да не се използваме повече един друг.

— Не, не, не, не съм искал да кажа това — послушай ме сега пък ти, скъпи ми приятелю, да започнем по-отдавна, от нощта, когато Мерилу се разплака в стаята, а аз се обърнах към теб с подчертана искреност в тона, за която и двамата знаехме, че е изкуствена, но прибягнах до нея, та с моето актьорско преструване да ти покажа… Ох, чакай, не е това.

— Разбира се, че не е това! Защото забравяш, че… Но не, няма да те обвинявам повече. Казах вече „да“… — И така нататък, разговаряха все в тоя дух с напредването на нощта. Призори отворих очи. Те доразнищваха последния от утринните проблеми.

— Когато ти казах, че трябва да поспя заради Мерилу, защото ще я видя тази сутрин в десет, съвсем не съм го казал с нетърпящ възражение тон, за да се противопоставя на онова, което ти преди малко отбеляза за ненужността на съня, а само, само, разбери го, защото аз абсолютно, чисто и просто, и без никакви увъртания трябва да поспя сега, очите ми се затварят бе, човек, смъдят ме от зачервяване, подпухнали са, уморени са, бодат…

— Ех, дете си ти! — каза Карло.

— Просто трябва да поспим. Хайде да изключим машината.

— Не можеш да изключиш машината! — изкрещя с все сила Карло. Първите птици на разсъмването вече пееха.

— Сега, когато си вдигна ръката — каза Дийн, — ще спрем да говорим и двамата ще разберем чистосърдечно и без препирни, че просто спираме да говорим и ще спим.

— Не можеш да изключваш машината, когато ти скимне.

— Изключете машината! — заповядах им аз. Те ме погледнаха.

— Я, той бил буден през цялото време и слушал! Какво си мислеше, Сал?

Казах им, че съм си мислил какви смайващи маниаци са и двамата и че съм будувал цяла нощ, за да слушам приказките им, и все едно, че съм наблюдавал гигантски часовников механизъм, който стига оттук, та до върха на прохода Бъртъд, а в същото време е съставен от най-ситните частици на най-изящния часовник в света. Те се усмихнаха. Заканих им се с пръст и казах:

— Ако продължавате така, и двамата ще откачите, но поне ме осведомявайте как вървят нещата.

Излязох и взех трамвая до моя апартамент, а картонените планини на Карло Маркс пламнаха в червено с изгрева на слънцето откъм Източните прерии.