Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

5

Оставих ги всички и се прибрах вкъщи да си почина. Леля ми каза, че си прахосвам времето, като се мъкна с тайфата на Дийн. Но не беше права. Животът си е живот и човекът е такъв, какъвто е. А аз желаех само да направя още едно величаво пътуване до Западния бряг и да се върна навреме за пролетния семестър в университета. И какво пътуване излезе! Тръгнах по три причини — заради осигурения превоз, за да видя какво още ще направи Дийн и, тъй като знаех, че във Фриско Дийн ще се върне при Камий, защото исках да изкарам една любов с Мерилу. Подготвихме се да прекосим отново стенещия континент. Изтеглих стипендията си и дадох на Дийн осемнайсет долара, за да ги прати на жена си; тя го чакаше да се върне вкъщи и беше останала съвсем без пари. Какво се въртеше в главата на Мерилу, не знам. Както винаги, Ед Дънкъл просто ни следваше.

Преди да потеглим на път, прекарахме чудни дълги дни в квартирата на Карло. Той се разхождаше по хавлия и държеше полуиронични речи:

— Далеч не умирам от желание да ви развалям сладкия кеф, но струва ми се, че е време да решите кои сте и какво ще правите. — Карло работеше като машинописец в една кантора. — Искам да ми обясните какво означава това целодневно висене вкъщи. Защо са всички тези разговори и с какво смятате да се заемете. Дийн, защо остави Камий и помъкна Мерилу.

Отговор не последва — само кикот.

— Ти. Мерилу, защо се лашкаш тъй из цялата страна, не ти ли минават през главата женски мисли за було?

Същият отговор.

— Ед Дънкъл, защо изостави новата си жена в Тюсън и какво дири големият ти тлъст задник тук? Къде ти е домът? Какво работиш?

Ед Дънкъл сведе глава, сериозно сконфузен.

— А ти. Сал, защо изпадна дотам, че да живееш тъй разпуснато, какво направи с Лусил?

Карло попридърпа хавлията си и седна насреща ни.

— Дните на Страшния съд ще дойдат. Тоя ваш балон няма дълго да ви издържи. Още повече, че е абстрактен. Добре, ще отлетите към Западния бряг, а после — ще се върнете като претрепани, за да търсите вашия бисер.

По това време Карло си бе изработил интонация, която трябваше да звучи като Гласа на Рока, както сам я определяше; идеята му бе да смайва хората и да ги кара да осъзнават рока като явление.

— Много силно ви стягат шапките — предупреждаваше ни той. — Направо не сте добре.

И ни гледаше с блесналите си побъркани очи. След Дакарския Хаос той бе преживял ужасен период, който нарече Свещения Хаос или още Харлемския Хаос, защото точно посред лятото бе живял в Харлем, будил се бе нощем в самотната си стая и бе слушат как „всемогъщата машина“ каца от небето; гмуркал се бе в Сто двайсет и пета улица като „под вода“, частица от цялото рибешко стадо на града. Вихър от лъчезарни идеи бе просветлил ума му. Накара Мерилу да седне в скута му и й заповяда да се умири. А после се обърна към Дийн:

— Защо не вземеш да седнеш и да се отпуснеш? Защо непрекъснато се мяташ насам-натам?

Както сипваше захар в кафето си, Дийн обикаляше и повтаряше:

— Да! Да! Да!

Нощем аз си отивах, Ед Дънкъл спял върху възглавници на пода, Дийн и Мерилу изтиквали Карло от леглото му, а Карло отивал в кухнята, сядал над любимата си яхния с бъбреци и мърморел пророчествата на рока. Денем пристигах и гледах какво става.

Ед Дънкъл ми разказа:

— Вървя снощи към „Таймс Скуеър“ и точно когато стъпвам на площада, изведнъж разбирам, че не съм аз, а призрак, че по тротоара върви моят призрак.

Разказа ми го, без да обяснява, само кимаше и натъртваше думите. Десет часа по-късно, когато говореше някой друг, Ед го прекъсна и рече:

— Ъхъ, по тротоара вървеше моят призрак.

Внезапно Дийн се наведе към мен и ми каза сериозно:

— Сал, искам да те помоля за нещо, много е важно за мен, само че не съм сигурен как ще го приемеш — нали сме приятели, Сал?

— Разбира се, Дийн, приятели сме.

Той почти се изчерви. И с мъка изплю камъчето: искаше да спя с Мерилу. Не го попитах защо, знаех, че умира да види как изглежда Мерилу с друг мъж. Предложи идеята, когато седяхме в бар „Рици“; бяхме обикаляли цял час преди това по „Таймс Скуеър“, за да търсим Хасъл. „Рици“ е най-долнопробното свърталище в целия квартал около „Таймс Скуеър“; сменя си името всяка година. Влезеш ли в него, няма да видиш ни едно момиче, дори в сепаретата, а само навалица от млади мъже, облечени в какви ли не шарении, от най-евтините червени ризи до суинг-костюмите[1]. Този бар е и свърталище на жигола — онези момчета, които търсят препитание нощем при окаяните дърти хомосексуалисти от Осмо авеню. Дийн влезе в бара, присвил очите си до цепки, за да не изпусне ни едно лице. А вътре бесни негри-педерасти, навъсени мъжаги с патлаци, моряци с ками, мършави апатични наркомани и тук-там по някое спретнато облечено ченге на средна възраст, което се мъчи да мине за посредник от конни състезания, а всъщност се навърта отчасти поради личен интерес, отчасти служебно. Идеалното място за молба като тази, която ми отправи Дийн. Какви ли не злокобни планове се излюпват в „Рици“ — те просто витаят из въздуха, — съпроводени от какви ли не сексуални изстъпления. Един касоразбивач например предлага на някоя отрепка не само удар на четиринайсета улица, но и да спят заедно. През 1945 година Кинси прекара дълги часове в „Рици“, за да интервюира посетителите; случих се там вечерта, когато пристигна неговият асистент. Тогава взеха интервюта от Хасъл и от Карло.

Качихме се в колата на Дийн, върнахме се в бърлогата и заварихме Мерилу в леглото. Дънкъл разхождаше призрака си някъде из Ню Йорк. Дийн съобщи на Мерилу какво сме решили. Тя каза, че е очарована. Аз не бях толкова сигурен за себе си. Трябваше да докажа, че ще се справя. Леглото беше хлътнало в средата, защото някога е било смъртен одър на изключително едър човек. Мерилу лежеше в хлътнатината, а Дийн и аз седяхме от двете й страни, кацнали върху издигнатите краища на матрака, и не знаехме какво друго да кажем. Най-после аз продумах:

— По дяволите, не мога да го направя.

— Хайде, давай, нали обеща! — подкани ме Дийн.

— А Мерилу? — опъвах се аз. — Не сме я попитали какво мисли тя.

— Давай! — каза Мерилу.

Тя ме прегърна и аз се опитах да забравя, че старият Дийн е там. Но щом помислех, че седи до нас в мрака и слухти за всеки звук, не можех да направя нищо друго освен да хихикам. Ужасно беше.

— Трябва и тримата да се отпуснем — каза Дийн.

— Боя се, че няма да мога. Защо не отскочиш за минутка до кухнята?

Дийн отиде. Мерилу беше прелестна, но аз й пошепнах:

— Почакай само, докато ми станеш любовница в Сан Франциско: това сега не ми е по сърце.

Прав бях и тя го знаеше. Бяхме като три деца на земята, които се опитват да разрешат нещо в нощта, но в мрака пред тях тегне цялото бреме на отминалите столетия. В апартамента настъпи странна тишина. Станах, потупах Дийн и му казах да си отиде при Мерилу; после се оттеглих на дивана. И дълго слушах блаженото бърборене на Дийн, докато креватът лудо скърцаше. Само мъж, прекарал пет години в затвора, може да стигне до такива уязвими умопомрачени крайности: да моли пред дверите на нежния първоизвор, този безумен поклонник на чисто физическото начало на блаженството в живота, да търси сляпо пътя, по който е дошъл, за да се върне по него. Това беше последица от годините, прекарани в гледане на еротични снимки зад решетките, в гледане на краката и гърдите на жени от разни жълти списания; в съпоставяне на коравите стоманени коридори с мекотата на жената, която не е там. В затвора човек си обещава правото на живот. Дийн никога не бе зървал лицето на майка си. Всяко ново момиче, всяка нова жена, всяко ново дете само умножаваха онова, което е било отнето от него. Къде беше баща му — старият скитник Дийн Мориарти Тенекеджията, който се е лашкал по товарни влакове, бъхтал се е като мияч в кухните на гарови закусвални, клатушкал се е и се е завалял по уличките в пиянските си нощи, омаломощен се е сгромолясвал върху купчини въглища, изхвърлял е един по един пожълтелите си зъби в канализациите на Запада? Дийн имаше всичкото право да умира безброй пъти в сладката, до смърт изпиваща любов на своята Мерилу. Аз нямах желание да му преча, исках само да го следвам.

Карло се завърна призори и облече хавлията си. В тия дни той вече изобщо не спеше.

— Ау! — изпищя той, бесен от бъркотията на пода — навред разхвърляни панталони и рокли, фасове, мръсни чинии, разтворени книги: бяхме провели голям диспут. Всеки ден светът се завърташе със стон, всяка нощ ние се впускахме в нашите ужасяващи откривателства. Веднъж Мерилу се появи цяла насинена, тъй като се бе сбила за нещо си с Дийн; неговото лице пък беше изподрано. Време бе да тръгваме.

Отскочихме до нас с колата — цялата тайфа от десет души, — за да си взема сака и да се обадим на Стария Бул Лий в Ню Орлиънс от телефона в бара, където преди година с Дийн разговаряхме за първи път вечерта, когато той похлопа на вратата ми, за да го посветя в писателския занаят. Бул пискливо се заоплаква от хиляда и осемстотин мили разстояние:

— Слушайте бе, момчета. Какво да правя с тая ваша Галатия Дънкъл? Заседнала е в къщата ми вече втора седмица, крие се в стаята си, отказва да говори както с мен, така и с Джейн. Тоя тип Ед Дънкъл с вас ли е? За бога, довлечете го тук и ме отървете от нея. Заела е най-хубавата спалня и няма пукната пара. Аз не държа хотел все пак.

Дийн се опита да успокои Бул с крясъци и викове — Дийн. Мерилу. Карло. Дънкъл, аз, Иън Макартър, жена му. Том Сейбрук и бог знае още кой пиехме бира и ревяхме в глас по телефона на смаяния Бул, който от всичко най-много мразеше врявата.

— Може би ще говорите по-смислено, когато пристигнете тук, ако изобщо стигнете — завърши той.

Сбогувах се с леля, като й обещах да се върна след две седмици, и отново поех към Калифорния.

Бележки

[1] Крещящоярък мъжки костюм, състоящ се от дълго сако с дебело подплатени рамене, тесни панталони, натрапчиво голяма папийонка и обувки с дебели подметки. Това е облеклото на мексиканците и порториканците от гетата за цветнокожи през 40-те и 50-те години. — Б.пр.