Джак Керуак
По пътя (40)

4

Беше май. И как е възможно в уютните следобеди на Колорадо с фермите, сенчестите долчинки и напоителните вади — в които се къпят момчетиите — да се роди насекомо като онова, което ухапа Стан Шепард? Той беше отпуснал ръка навън през прозореца на счупената врата, возеше се и бъбреше щастливо, когато изведнъж чудовищното насекомо връхлетя върху ръката му и заби дълго жило в нея, при което Стан изрева. То долетя от американския следобед. Стан дръпна вътре ръката си, стисна я и измъкна жилото, но след няколко минути тя започна да се подува и да го боли. Ние с Дийн недоумявахме що за насекомо беше това. Трябваше да почакаме и да видим дали подутината ще спадне. Ама че работа, пътувахме към незнайни южни земи, а едва на три мили от родния град, от стария беден роден град на детството, някакво незнайно пакостно екзотично насекомо налетя от потайни развъдници на зарази и пусна страх в сърцата ни.

— Какво ли е?

— Не съм чувал тук да има подобни насекоми, от чието ухапване да стават такива подутини.

— Проклета работа!

Това придаде на пътуването ни зловеща обреченост. Но продължихме. Ръката на Стан се влошаваше. Решихме да се отбием в първата болница по пътя, за да му ударят инжекция пеницилин. Минахме Касъл Рок и пристигнахме в Колорадо Спрингс по тъмно. Гигантската сянка на върха Пайк се чернееше високо от дясната ни страна. Профучахме по магистралата към Пуебло.

— Хиляди и хиляди пъти съм стопирал коли по тоя път — рече Дийн. — Една нощ се бях скрил точно зад тая бодлива ограда, когато изведнъж, без никаква причина, ме прониза ужас.

Решихме всеки от нас подред да разкаже за живота си. Стан беше първи.

— Дълго ще пътуваме — каза Дийн вместо въведение, — затова трябва да изпием до дъно удоволствието от разказите си, да разнищим всяка малка подробност, за която се сетим, и сигурно пак няма да можем да си разкажем всичко. Полека, полека — предупреди той Стан, който започна своята история, — отпусни се.

Стан подхвана историята на живота си, докато колата летеше през мрака. Започна с преживяванията си във Франция, но за да преодолее нарастващите трудности на разказа, той се върна по-назад и започна от самото начало, от детството си в Денвър. Двамата с Дийн си спомниха времето, когато профучавали един край друг с велосипедите си.

— Забравил си едно нещо, но аз го помня — гаражът Арапахоу. Сещаш ли се? Аз ти подхвърлих топка в ъгъла, ти ми я върна с юмручен удар и тя цопна право в канала. Бях в прогимназията. Сещаш ли се сега? — Стан говореше неспокойно и трескаво. Искаше да разкаже всичко на Дийн. Дийн беше в ролята на арбитър, по-възрастен, съдник, слушател, той одобряваше, кимаше.

— Да, да, продължавай, моля те.

Минахме Уолсънбърг; и изведнъж отстрани се мярна Тринидад; някъде край тоя път, около лагерен огън, навярно седеше Чад Кинг с неколцина антрополози и както някога сигурно разказваше историята на своя живот, без да подозира, че в същия този миг ние хвърчим по шосето на път за Мексико и си разказваме своето собствено минало. О, тъжна американска нощ! Подир това се озовахме в Ню Мексико, минахме покрай заоблените скали на Рейтън и спряхме при едно крайпътно заведение, обезумели от глад, хапнахме кюфтета и си увихме още няколко в салфетка, за да ги изядем оттатък границата.

— Сал, пред нас е вертикалният щат Тексас — каза Дийн, — но за нас той ще стане хоризонтален, като го преминем, дълъг е точно толкова, колкото е и широк. След няколко минути влизаме в Тексас и без да спирам да карам, утре по това време още няма да сме излезли от него. Представяш ли си?

Продължихме по-нататък. Сред необятната нощна прерия се гушеше първото градче на Тексас, Далхарт, през което бях минавал в 1947 година. То блещукаше на петдесет мили от нас, върху черния под на земята. В лунната светлина цялата земя като че беше от мескит и пустош. На хоризонта бе кацнала луната. Тя наедря, стана тлъста и червеникава, узря и се затъркаля, докато зорницата се пребори с нея и дъх на роса нахлу през прозорците ни — а ние все така се носехме. След Далас — празно градче като от кубчета — препуснахме към Амарийо и влязохме в него сутринта сред откритите погранични тревни площи, които само допреди няколко години са се зеленеели около индиански колиби. А сега имаше бензиностанции и джубоксове, модел 1950 година, с грамадни натруфени зурли, зейнали цепнатини за монети и отвратителни плочи. През целия път от Амарийо до Чилдрес ние с Дийн тъпчехме в главата на Стан сюжетите на разни книги, които бяхме чели, и то по негово желание, защото искаше да бъде образован. В приличащото слънце при Чилдрес свърнахме право на юг по някакъв второстепенен път и се понесохме през бездънните пустоши на Падюха, Гътри и Абилийн, Тексас. По това време вече Дийн трябваше да поспи, затова ние със Стан седнахме отпред и поехме управлението. Старата таратайка се нажежи, започна да подскача, но продължи да драпа нататък. Огромни облаци от пясъчен прах се понесоха към нас от трепкащите далечини. Стан караше и продължаваше с историите си за Монте Карло и Кан-сюр-Мер и небесносините кътчета около Мантон, където мургави хора се разхождали между бели стени.

Уникалността на Тексас не може да се отрече: бавно се врязахме в Абилийн и всички ококорихме очи, за да го огледаме.

— Представи си, че живееш в това селище на хиляди мили от големите градове. Ихаа, ихаа, ей го там, до линията, стария Абилийн, където каубоите от Далечния Запад докарвали за продан цели стада добитък, стоварвали ги тук от корабите, напивали се до безпаметство и бясно лудували. Хей, чувате ли ме? — провикна се Дийн през прозореца, а устата му се разкриви в гримаса, напомняща за У. К. Фийлдс. Него Тексас не го вълнуваше, нито пък което и да е друго място. Зачервените тексасци не му обърнаха внимание и продължиха забързани по напечените тротоари. Спряхме да хапнем извън града, на юг по магистралата. Нощта като че отстоеше на милиони мили от нас, когато поехме към Коулман и Брейди — сърцето на Тексас, наоколо само шубраци, тук-там по някоя случайна къща покрай зажаднял поток, прашно отклонение от цели, петдесет мили и безкраен пек.

— А старият кирпичен Мексико е далеч, далеч — промълви сънен Дийн от задната седалка, — затова давайте газ, момчета, и призори ще целуваме сеньоритите, тоя стар форд може да препуска, стига да знаете как да му говорите, да го насърчавате, е, задницата му може да изпадне, но не се тревожете за това, важното е да стигнем целта.

И отново потъна в сън.

Аз седнах зад волана и карах до Фредериксбърг и тук отново пресякох старата карта на същото място, където в една снежна утрин на 1949 година се бяхме държали за ръце с Мерилу, къде ли беше сега Мерилу?

„Давай!“ — крещеше Дийн в съня си и предполагам, че сънуваше санфранциски джаз, а може би предвкусваше наближаващото мексиканско мамбо. Стан приказваше ли, приказваше; Дийн сякаш бе навил пружина в него предната нощ и сега той изобщо не можеше да спре. Беше стигнал до Англия и разказваше стопаджийските си приключения по нейните пътища, от Лондон до Ливърпул, когато бил с дълга коса и протрити панталони, и особени британски шофьори на камиони го вземали със себе си в унинието на европейската празнота. Очите ни се зачервиха от нестихващите мистрали на прастария Тексас. В стомаха на всеки от нас бе заседнал камък и ние знаехме, че макар и бавно, се приближаваме към края му. С тресящо се усилие колата едва вдигаше четирийсет. От Фредериксбърг напуснахме широкото и високо западно поле. Пеперуди започнаха да се размазват върху предното стъкло.

— Спуснахме се в горещата земя, момчета, при пустинните плъхове и при текилата. За първи път прониквам толкова на юг в Тексас — добави Дийн зачуден. — По дяволите! Точно тук пристига моят старец зимно време, тоя лукав стар нехранимайко.

Изведнъж, слизайки в подножието на хълм, дълъг пет мили, ние се гмурнахме в истинска тропическа жега, а върху възвишението пред нас видяхме светлините на стария Сан Антонио. Човек добиваше чувство, че цялата тая земя действително е била мексиканска. Къщите покрай пътя бяха по-различни, бензиностанциите — по-схлупени, осветлението по-оскъдно. Доволен, Дийн седна зад кормилото, за да ни отведе в Сан Антонио. Влязохме в град от гъсто и безразборно застроени южняшки мексикански паянтови къщурки без мази и със стари люлеещи се столове на верандите. Спряхме на невероятно запусната бензиностанция, за да ни сменят маслото. Под ярката светлина на електрическите крушки над главите ни, почернели от летните хвъркати насекоми на долината, се бяха струпали мексиканци, които бъркаха в кашони, вадеха бирени бутилки и подхвърляха монети на момчето, обслужващо станцията. Цели семейства се помайваха наоколо и си купуваха бира по тоя начин. Отвсякъде ни обграждаха схлупени къщурки и клюмнали дървета, а въздухът бе пропит с дивия дъх на канела. Страхотни мексикански девойчета се разхождаха с момчетата си.

— Ихааа! — провикна се Дийн. — Si! Mañana!

От всички страни ехтеше музика, всякаква музика. Ние със Стан изпихме няколко бутилки бира и се поопихме. Намирахме се почти извън Америка и все пак безспорно в нея, там, където тя е най-лудешката. Саморъчно доизкусурявани коли прогърмяваха край нас. Сан Антонио, ааах!

— Сега слушайте какво ще ви кажа — спокойно можем да се разтикаме няколко часа из Сан Антонио, ще намерим клиника за ръката на Стан, а ние със Сал ще обиколим и изучим улиците, ей, гледайте тия къщи отсреща, вижда се всичко в стаите, вижте ги готините дъщери как се излежават и четат списание „Истинска любов“, ииииих! Хайде, да тръгваме.

Известно време карахме напосоки, като питахме хората по пътя къде е най-близката болница. Оказа се някъде към центъра, който изглеждаше по-лъскав и американски — с няколко небостъргача, повече неони и системи от еднотипни магазини, — и все пак в мрака се щураха коли с гръм и трясък, сякаш не съществуваше правилник на движението. Паркирахме пред болницата и аз тръгнах със Стан да търсим интернист, а Дийн остана в колата да се преоблече. Фоайето на болницата беше препълнено с бедни мексиканки, някои бременни, други — болни, трети — довели малките си болни дечица. Тъжна гледка. Спомних си за бедната Тери и се замислих какво ли прави сега. Стан чакал цял час, за да дойде интернистът и да погледне подутата му ръка. Инфекцията, която развил, си имала наименование, но никой от нас не си направи труда да го запомни. Били му инжекция пеницилин.

В това време ние с Дийн се впуснахме из улиците на мексиканския Сан Антонио. Мекият въздух ухаеше — по-мек въздух не ме бе докосвал, — черен, тайнствен, жужащ. От звучния мрак внезапно изникваха силуети на момичета, превързали косите си с бели шалчета. Дийн крачеше и дума не обелваше.

— Ох, толкова е красиво, че просто нищо не ми се прави! — прошепна ми той по едно време. — Дай да вървим да надникнем навсякъде. Виж! Виж! Каква невероятна санантонска билярдна!

Влязохме. Около дузина момчета играеха билярд на три маси, всички бяха мексиканци. Ние с Дийн си купихме кола, напълнихме джубокса с монети и пуснахме „Уайнони Блус Харис“ и Лайънъл Хамптън, и Лъки Милиндър, и се разскачахме. Но Дийн ме караше и да се оглеждам.

— Хвърли едно око нататък, само с крайчето, додето слушаме извивките на Уайнони за прелестите на любимата му и додето вдишваме мекия въздух, както му викаш ти, и забележи онова момче, ненормалното, което играе на първата маса, виж го, то е посмешището на билярдната, цял живот е било посмешище. Другите нямат милост към него, не го обичат.

Ненормалното момче беше нещо като несъразмерно джудже с голямо, твърде голямо, красиво лице, върху което лъщяха огромни кафяви влажни очи.

— Не виждаш ли, Сал, та това е мексиканският Том Снарк на Сан Антонио, по целия свят се повтаря все една и съща история, гледай, пердашат го по задника със стика. Ха-ха-ха! Чуй ги как се късат от смях. Виж сега, той иска да спечели играта, заложил е четири пъти. Внимавай! Внимавай! — Наблюдавахме как джуджето с младото ангелско лице прави усилие да се прицели, но не успя. Останалите ревнаха. — Ей, братче — продължи Дийн, — гледай, гледай. — Те сграбчиха джуджето за врата и взеха да го подмятат ей така, на игра. То се разскимтя. Изниза се навън в нощта, но преди това хвърли назад засрамен незлобив поглед. — Как само ми се иска да се запозная с това невероятно типче, да разбера какви мисли се въртят в главата му, какви мадами си намира — ох, братче, този въздух ме опива! — Излязохме навън и се замъкнахме по-далеч, през няколко тъмни, тайнствени улици. Безброй къщурки се притулваха зад обрасли като джунгли зелени дворове; през тях мярвахме момичета в стаи, момичета на веранди, момичета в храстите с момчета. — Как не съм идвал досега в този луд град Сан Антонио! Представи си само какво ще е тогава в Мексико! Хайде! Тръгваме!

И се втурнахме назад към болницата. Стан беше минал през процедурите и ни увери, че се чувствал много по-добре. Прегърнахме го и му разказахме най-подробно преживелиците си.

Сега вече бяхме готови за последните сто и петдесет мили до магическата граница. Скочихме в колата и потеглихме. Бях тъй изтощен, че проспах целия път през Дили и Енсинал до Ларедо и се събудих едва когато паркираха колата пред някаква закусвалня в два часа сутринта.

— Ах — въздъхна Дийн, — краят на Тексас, краят на Америка, оттук нататък не знаем нищичко!

Жегата беше невъобразима: от нас шуртеше пот като вода. Не лъхваше капчица свежест, нямаше глътка въздух, нищо, само милиарди мушици, които се разплескваха по крушките, и задушаващото зловоние на топла река някъде наблизо в нощта — това беше Рио Гранде, която тръгва от прохладните долчинки на Скалистите планини, а в края на пътя си дълбае проломи със световни размери, за да размеси във великия Залив своите горещи води с тинята на Мисисипи.

В утрото на другия ден Ларедо изглеждаше зловещо. Шофьори от кол и въже и всякакви погранични контрабандисти се мотаеха насам-натам и дебнеха шанса си. Впрочем не бяха кой знае колко много: часът не беше подходящ за тях. В това дъно се наслоява американската тиня, в която затъват тежките престъпници, място, насъщно необходимо за заблудените, защото е близо до едно особено другаде, в което могат да изчезнат за миг. Контрабандата просто витаеше в тежкия, лепкав като сироп въздух. Лицата на ченгетата бяха зачервени, намръщени и запотени, а самите те никак не бяха наперени. Келнерките бяха мръсни и отблъскващи. А над всичко тегнеше вездесъщото присъствие на необятно Мексико и почти се усещаше мирисът на милиардите тортили, който цвърчаха и се пържеха в нощта. Нямахме представа какво ще се окаже Мексико. Отново се намирахме на морското равнище и когато се опитахме да закусим, едва преглъщахме хапките. Загънах остатъка от храната в салфетки за из път. Стана ни страшно и тъжно. Но всичко се промени, когато прекосихме тайнствения мост над реката и гумите ни се затъркаляха вече по мексиканската земя, макар тя да не бе друго освен пункт за гранична проверка. От другата страна на улицата започваше Мексико. Гледахме смаяни. Изумяваше ни това, че всичко беше точно като в Мексико. Беше три часът сутринта и типове със сламени шапки и бели панталони стояха край олющените сипаничави фасади на магазините.

— Вижте ги само тия типове! — прошепна Дийн. — Охо-хоо! — И предпазливо пое въздух. — Почакайте, почакайте!

Представителите на мексиканските власти излязоха ухилени и ни поканиха, ако обичаме, да си извадим багажа. Така и направихме. Не можехме да откъснем очи от отсрещната страна на улицата. Умирахме от нетърпение да се гмурнем в нея и да се изгубим из тайнствените испански улички. Беше само Нуево Ларедо, а на нас ни приличаше на Светата Лхаса^[1].

— Тия момчета будуват по цяла нощ — прошепна ми Дийн.

Бързахме да свърши по-скоро проверката на документите ни. Предупредиха ни да не пием вода от чешмите след границата. Мексиканците прегледаха багажа ни отгоре-отгоре. Никак не приличаха на представители на властта. Бяха мързеливи и благи. Дийн не сваляше очи от тях. Той се обърна към мен:

— Я виж какви били ченгетата в тая страна! Просто не вярвам на очите си! — И ги разтърка. — Да не би да сънувам?

После дойде ред да обменяме пари. Видяхме купчини песос върху масата и научихме, че осем или приблизително толкова са равни на един американски долар. Обменихме почти всичките си пари и доволни натъпкахме дебелите пачки по джобовете си.