Джак Керуак
По пътя (12)

12

На другата сутрин Реми и Лий Ан спяха, докато аз тихичко си събрах нещата и се измъкнах през прозореца по същия начин, по който бях влязъл, и преметнал сак, напуснах Мил Сити. Така и не прекарах замислената нощ на стария кораб-призрак — „Адмиралската волна пчеличка“ му беше името — и с Реми се изгубихме един за друг.

В Оукланд пих бира сред безделниците в един салун, пред чиято врата бе поставено колело от фургон, и отново поех по пътя. Минах пеша през целия Оукланд, докато изляза на шосето за Фресно. С две прекачвания стигнах до Бейкърсфийлд, четиристотин мили по на юг. Първият преход беше съвсем лудешки — взе ме някакво русоляво момче в колата си със специално подсилен за високи скорости мотор. „Виждаш ли пръста на крака ми? — каза то, като пришпори машинката си с осемдесет и изпревари всички по пътя. — Погледни го де!“ Кракът му беше увит в бинтове. „Ампутираха ми го тази сутрин. Гадовете искаха да ме оставят в болницата. Но аз си събрах нещата и избягах. Голяма работа, за един пръст!“ Да, наистина, казах си наум, а сега внимавай — и силно стиснах дръжката. Не бях срещал по-откачен шофьор. Докато мигнем, стигнахме в Трейси. Трейси е градче около железопътен възел: навъсени железничари се хранят в закусвални покрай релсите. Влакове прогърмяват през долината. Червеното слънце залязва бавно. И зашептяха вълшебните имена на долината — Мантека, Мадера и всички останали. Скоро падна здрач, зърнест здрач, морав здрач над мандаринови горички и безкрайни ниви с пъпеши; слънцето бе добило цвета на изстискано грозде, прорязано от жилки в бургундско червено, полетата бяха с цвят на любов и испански потайности. Подадох глава през прозореца и вдъхнах дълбоко от уханния въздух. Миг на върховно блаженство. Откаченият се оказа машинист по южната тихоокеанска линия и живееше във Фресно; баща му също бил машинист. Изгубил пръста на крака си в депото на Оукланд при прехвърляне от един влак на друг, не разбрах как точно беше станало. Влязохме в боботещия Фресно и той ме остави в южната част на града. Прескочих до малката бакалница край железопътната линия, за да пийна на крак една кола, и ето че покрай червените товарни вагони мина тъжен млад арменец, в същия миг изпищя локомотив и аз си рекох: да, да, градът на Сароян.

Трябваше да продължа на юг, излязох на пътя. Взе ме един човек с нов-новеничък пикап. Беше от Лъбък, щата Тексас, и работеше в бизнеса с караваните. „Искаш ли да си купиш каравана? — попита ме той. — Винаги съм насреща, обади ми се.“ Разказа ми за баща си в Лъбък. „Една вечер старецът оставил приходите от деня в папка върху касата, просто ги забравил. И какво мислиш станало — през нощта се вмъкнал крадец с фенерче и инструменти, разбил касата, разровил документите, сритал няколко стола и си отишъл. А хилядата долара си останали отгоре върху касата, какво ще кажеш за това, а?“

Остави ме на юг от Бейкърсфийлд и тогава започна за мен голямото приключение. Застуди се. Облякох тъничкия войнишки шлифер, който си бях купил за три долара от Оукланд, и затреперах на пътя. Стоях пред мотел в натруфен испански стил, който блестеше като бисер в нощта. Колите профучаваха край мен, по посока на Ел Ей. Аз им махах неистово. Беше страшно студено. Стоях така цели два часа, досред нощ, и псувах ли, псувах. Съвсем се повтори историята от Стюарт, Айова. Не ми оставаше друго, освен да похарча над два долара за автобус, за да измина останалите мили до Лос Анджелис. Повървях обратно покрай автострадата до Бейкърсфийлд, стигнах до автобусната гара и седнах на една пейка.

Бях си купил билет и чаках автобуса за Ел Ей, когато внезапно една изумително красива мексиканка в панталони пресече зрителното ми поле. Заедно с други пътници тя слизаше от един автобус, току-що спрял за почивка с мощна въздишка на спирачките. Гърдите й се очертаваха под дрехата стегнати и истински; тесният й ханш изглеждаше прелестно; косата й беше дълга и лъщящо черна; а очите й — бездънни, необятни синеви — таяха свенливост. Как не съм в нейния автобус! И както всеки път, когато срещам момиче, което ми харесва, а то пътува из този преголям свят в обратна на моята посока, болка прободе сърцето ми. По високоговорителя подканиха пътниците от автобуса за Ел Ей. Вдигнах сака си и се качих, и кого да видя седнал вътре сам — мексиканката. Отпуснах се на мястото точно до нейното през пътеката и веднага започнах да кроя планове. Бях тъй самотен, тъжен, уморен, треперещ, отпаднал и убит, че успях да събера смелост, смелостта, необходима да заприказваш непознато момиче, и пристъпих към действие. Но дори при това положение, пропилях пет минути, като се потупвах по бедрата в тъмното, додето автобусът се носеше по пътя.

Ако ще да пукнеш, но трябва да я заговориш! Проклет глупак, хайде де! Какво ти стана? Не си ли опротивял вече достатъчно сам на себе си? И преди да осъзная какво правя, аз се наведох към нея през пътеката (тя се опитваше да заспи) и казах:

— Мис, ако искате, използвайте шлифера ми вместо възглавница.

Тя ме погледна и ми отвърна с усмивка:

— Не, благодаря ви.

Облегнах се назад разтреперан; запалих фас. Изчаках да ме погледне с тъжния бърз поглед на любовта, станах на мига и се наведох към нея.

— Мога ли да седна до вас, мис?

— Щом желаете.

И седнах.

— За къде сте?

— Ел Ей. — Влюбих се в начина, по който каза „Ел Ей“; изобщо ми харесваше как всички от Крайбрежието произнасят Ел Ей; та нали в края на краищата той е единственият им незаменим златен град.

— И аз съм за там! — извиках. — Много се радвам, че ми позволихте да седна до вас, чувствах се безкрайно самотен, напоследък съм пропътувал адски много път. — И започнахме да си разказваме историите. Нейната е следната: имала мъж и дете. Мъжът й я биел, затова го оставила, там в Сабинал, на юг от Фресно, и тръгнала за Ел Ей, за да поживее известно време при сестра си. Оставила малкия си син при родителите си — гроздоберачи, които живеели в барака сред лозята. Какво друго можела да стори, освен да си блъска главата и да полудее. Изпитах силно желание да я прегърна. Говорихме, говорихме. Призна, че й било приятно да си приказва с мен. Скоро след това спомена, че и на нея й се ходело в Ню Йорк. „Може да отидем двамата!“ — засмях се аз. Автобусът изрева нагоре по прохода Грейпвайн, а после се гмурнахме в ярки плисъци от светлини. Без предварително да се питаме, ние вече се държахме за ръце и по същия безмълвен, красив и чист начин решихме, че когато си наема стая в Ел Ей, тя ще дойде при мен. Цялото ми тяло до болка копнееше по нея; зарових глава в красивата й коса. Крехките й раменца ме влудяваха; притисках я и пак я притисках. И на нея й харесваше.

— Харесва ми така, харесва ми — отрони тя, затворила очи. Обещах й красива любов. Поглъщах я с очи. Вече си бяхме разказали историите; притихнахме в мълчание и в сладко очакване. Тъй просто беше. Който иска, нека си ги има всички Пийчиси и Бетини, и Мерилута, и Рити, и Камий, и Инеси на този свят; но това е момичето за мен, моят тип женска душевност и аз й го казах. Тя ми призна, че е забелязала как я гледам на автобусната гара. „Помислих си, че си добро момче, студент.“

— Наистина съм студент! — уверих я. Автобусът пристигна в Холивуд. В сивата мръсна зора, подобно на зората от филма „Пътешествията на Съливан“, когато Джойл Макрий се среща с Вероника Лейк в една закусвалня, тя спеше на скута ми. Аз гледах жадно през прозореца: къщи с гипсови орнаменти, палми, автокина, авторесторанти, всякакви лудости, дрипавата обетована земя, приказният край на Америка. Слязохме от автобуса на Главната улица и тя не беше по-различна от улиците, на които слизате от автобусите в Канзас, Чикаго или Бостън — червенотухлени сгради, мръсни типове, които се мотаят наоколо, трамваи, които скрибуцат в безнадеждната зора, блудният мирис на големия град.

В този миг нещо ми стана и, не знам защо, изведнъж си наумих глупавата, шантава идея, че Тереза или Тери — както се казваше тя — е една малка проститутка, която снове по автобусите и гледа да обере парите на някой пътник: нарежда му среща като нашата в Ел Ей, води мухльото първо на закуска в заведение, където я причаква нейният сутеньор, а после в определен хотел, където сутеньорът нахълтва с пистолет или с нещо подобно. Никога не й признах подозрението си. Преглъщахме закуската, а един сутеньор не сваляше очи от нас; въобразих си, че Тери му дава тайни знаци с очи. Бях уморен и се чувствах чужд и изгубен в това отвратително далечно място. Тъпоумието на страха замъгли разсъдъка ми и аз започнах да се държа дребнаво и недостойно.

— Познаваш ли оня там? — попитах я.

— Кого имаш пред вид, скъпи?

Не задълбах по-нататък. Тя беше бавна и протакаше всичко, което вършеше; трябваше й много време, за да закуси; дъвчеше едва-едва, загледана пред себе си, изпуши цигара и продължи да говори, а аз — същински изтерзан призрак — подозирах, че удължава всяко свое движение, за да печели време. Това май беше болестен пристъп. Изпотих се, докато вървяхме с нея по улицата ръка за ръка. В първия хотел, на който налетяхме, имаше свободни стаи и докато се осъзная, вече заключвах вратата отвътре, а тя седеше на леглото и събуваше обувките си. Целунах я вяло. Най-добре е да не научи. Знаех, че за да се отпуснат нервите ни, имаме нужда от уиски, особено аз. Изхвърчах навън и търчах и се лутах цели дванайсет преки, докато купя половинка уиски от една будка за вестници. Тичах и по обратния път, но вече изпълнен с енергия. Тери беше в банята и се решеше. Налях щедро в една водна чаша и двамата отпихме големи глътки прекрасно благодатно питие, струваше си мъчителния набег. Застанах зад нея и затанцувахме така пред огледалото в банята. Започнах да й разказвам за приятелите си на изток.

— Трябва да те запозная с едно страхотно момиче, което се казва Дори. Знаеш ли каква е дълга — шест фута и е с червена коса. Ако дойдеш в Ню Йорк, тя ще ти помогне да си намериш работа.

— Каква ти е на тебе тази дълга червенокоса жена? — попита Тери подозрително. — Откъде накъде ми разказваш за нея? — С простоватата си душа тя не бе схванала радостната възбуда на думите ми. Не й отговорих. Тя взе да се напива в банята.

— Ела в леглото! — подканих я.

— Двуметрова, значи? А аз си мислех, че си почтено момче, студент, погледнах те, че си с хубав пуловер, и си казах: „Ох, че е симпатичен!“ Ама не! И не! И не! И ти си проклет сутеньор, като всички останали!

— Какво изобщо говориш?

— Не ми разправяй само, че тая, дългата червенокоса, не била „мадам“, та аз подушвам коя жена е „мадам“, щом чуя две думи за нея бе, а ти, ти излезе просто сутеньор като всички, които ми пресичат пътя, всички мъже са сводници.

— Слушай, Тери не съм сутеньор. Кълна ти се в Библията, не съм сутеньор. Откъде накъде? Искам само теб.

— През цялото време си мислех, че съм срещнала порядъчно момче. Толкова се зарадвах, рекох си: браво, Тери, ето едно истинско почтено момче, а не мошеник.

— Тери — умолявах я от все сърце. — Моля те, изслушай ме и разбери, че не съм сутеньор.

Само преди час аз си мислех, че тя е изнудвачка. Колко тъжно. Нашите до лудост обременени съзнания бяха дерайлирали. Проклет живот, колко ли не я убеждавах и придумвах, а после побеснях, рекох си: какво съм седнал да се моля на някаква си малка мексиканска глупачка и направо й го казах: без да му мисля, грабнах червените й обувки, запратих ги във вратата на банята и й изкрещях да се маха „Хайде, изчезвай!“ Щях да поспя и да забравя; имах си свой собствен живот, свой собствен, завинаги тъжен и дрипав живот. В банята настъпи мъртва тишина. Съблякох се и си легнах.

Тери излезе просълзена от покаяние. Със своя простоват, дребен и смешен ум тя бе решила, че един сутеньор не замеря вратите с женски обувки и не гони жените си. В благоговейната, сладка тишина тя се съблече гола и мушна крехкото си тяло между чаршафите при мен. Беше кафяво като грозде. Видях цезаровия белег на нещастния й корем; ханшът й беше толкова тесен, че не би могла да даде живот на дете, без да се разцепи. Краката й бяха като мотовилки. Беше висока само четири фута и десет инча. Любих я в ласкавата умора на утрото. После, като два изтощени ангела, окаяно заседнали в една лосанджелиска плитчина, но открили най-съкровеното и най-сладко нещо в живота, спахме до късно следобед.