Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

10

Славният Чикаго блесна червен пред очите ни. Изведнъж се озовахме на улица „Мадисън“, заобиколени от орди скитници, някои проснати на самата улица и протегнали крака на тротоара, а стотици други, кръжащи пред праговете на салуните и из тесните странични улички.

— Хей! Хей! Хубаво гледайте за стария Дийн Мориарти, тази година може да е случайно в Чикаго.

Оставихме нашите бродяги на тази улица и продължихме към центъра на Чикаго. Скърцащи трамваи, вестникарчета, момичета, които шарят насам и натам, във въздуха миризми на пържено и бира, намигащи неони.

— Стигнахме във великия град, Сал! Юпиии!

Първата ни работа беше да паркираме кадилака на тъмно скришно място, да се измием и облечем за вечеря. Срещу общежитието на Младежката християнска асоциация открихме тесен павиран пасаж между сградите, където скътахме кадилака с муцуна, насочена към улицата и готов за старт, сетне последвахме колежанчетата до общежитието, където те наеха стая и ни позволиха да използваме сервизните й помещения за един час. Ние с Дийн се избръснахме и взехме по един душ; аз изпуснах портфейла си в коридора, Дийн го намери и тъкмо щеше да го задигне и да го скрие под ризата си, когато се усети, че е наш, и силно се разочарова. После се сбогувахме с момчетата — предоволни, че са минали прехода наведнъж — и изчезнахме да хапнем в някоя закусвалня. Старият кафяв Чикаго със своите странни полуизточен, полузападен тип обитатели, които бързаха за работа, но плюеха по улиците. Дийн застана посред закусвалнята, поглади се по корема и го прибра навътре. Искаше да си побъбри с непознатата мулатка в напреднала възраст, която влезе и започна да разказва някаква история за това как нямала пари, но имала кифли, та дали щели да й дадат малко масло. Влезе, полюшвайки бедра, отказаха й и излезе, олюлявайки задника си.

— Аууу! — изрева Дийн. — Я да тръгнем след нея и да я замъкнем в раздрънкания кадилак. Славно ще си изкараме!

Но веднага забравихме за мулатката и след като обиколихме центъра, за да огледаме заведенията за танци и боп-музика, се запътихме право към улица „Норт Кларк“. Ако знаете каква нощ преживяхме!

— Ох, братче — възкликна Дийн, докато се помайвахме пред входа на някакъв бар — хубаво огледай улицата на живота, виж ги тия китайци, запокитени чак в Чикаго, какъв съдбоносен град — аууу, я погледни оная жена на прозореца ей там, дето гледа надолу, а тежките й гърди се подават от нощницата, ох, какви големи очи! Ихааа. Сал, трябва да се впуснем и да не спираме, докато не стигнем там.

— Къде?

— Не знам, но не трябва да спираме.

В този момент се появи група млади боп-музиканти, които заизваждаха инструментите си от колите. Нахълтаха право в един салун и ние ги последвахме по петите. Разположиха се и веднага засвириха. Ех, как случихме! Водещият музикант — слаб, отпуснат тенор-саксофонист, къдрокос, със стиснати устни и тесни рамене, изгубен в гънките на широка спортна риза, хладно спокоен в горещата нощ, със самодоволство в погледа, вдигна смръщен саксофона си и го наду, безучастен, техничен, изискан; потропваше с крак, когато искаше да улови някое осенило го хрумване, друго оставяше да отлети, а подемеше ли соло някое от останалите момчета, тихичко го насърчаваше: „Давай!“ Там беше и През, як русокос хубавец, който приличаше на луничав боксьор, опаковал се грижливо в кариран костюм от лъскава коприна с широки ревери, високи рамене и разхлабена връзка, за да постигне добре пресметната артистична небрежност; запотен, той работеше с жар над саксофона си, гърчеше се и изтръгваше от него тонове също като Лестър Йънг.

— Виж го сега През, той се притеснява като всеки млад музикант, който се мъчи да си изкара хляба, от всички само той е облечен добре, виж го как се ядосва, ако саксът му простърже, а оная студена риба, шефът му, му вика да не се вълнува, а само да надува, да надува — той иска само хубав звук и силна музика. Той е творецът. Той учи младия През, боксьора. А ето че и другите се разгряха.

Третият саксофонист беше алт, осемнайсетгодишен, сдържан интелектуален негър, напомнящ Чарли Паркър като млад, с грамадна, зейнала като прясна рана уста, по-висок от останалите, тържествен. Той повдигна инструмента си, духна леко и замислено и от него полетяха като птици музикални фрази и логични архитектурни структури в стила на Майлс Дейвис. Тия музиканти бяха деца на великите новатори на бопа.

Миналото си имаше Луис Армстронг, който красиво и с все сили надуваше тромпета си из бордеите на Ню Орлиънс; а още преди него луди музиканти са шествали из улиците при официалните празници и са изпълнявали маршовете на Суза[1] в неудържимия ритъм на рагтайма. По-късно дойдоха суингът и Рой Елдридж, който, неукротим и мъжествен, изливаше от тромпета си порои от сила, логика и нежност, с бляскав поглед и подкупваща усмивка разпращаше вълните на музиката си и разтърсваше света на джаза. След него се появи Чарли Паркър, дойде право от бараката на майка си в Канзас Сити; отначало той надувал закърпения си алт-саксофон от дървената къщурка, упражнявал се в дъждовните дни и излизал само да послуша стария суинг-оркестър на Бейзи и Бени Моутън, в който свирел още и Пейдж, Горещите Устни, а после Чарли Паркър напуснал дома си и отишъл в Харлем, там срещнал лудия Телониъс Мънк и още по-лудия Гилеспи; великолепният Чарли Паркър от ранните си години, когато свирел пиян, обикаляйки в кръг. Малко по-млад от Лестър Йънг, също от Канзас Сити, тъжният, свят безумец Паркър събира в себе си цялата история на джаза; защото, докато държал високо, почти хоризонтално саксофона си, той бил велик духач; но колкото по-дълга израствала косата му, той ставал по-мързелив и развлечен, саксът му падал все по-ниско, докато накрая съвсем клюмнал, и по наше време, когато носеше обувки с дебели подметки, та да не усеща острите камъчета на живота, той вяло придържаше саксофона до гърдите си и извличаше от него само хладни, лесноизпълними мотиви. А сега пред нас бяха децата на американската нощ на бопа.

Странни цветя бяха те — докато негърът алтсаксофонист гордо и възвишено се унасяше над главите ни, високото слабичко русокосо момче от улица „Къртис“ в Денвър, по джинси и с обкован колан, смучеше мундщука си и чакаше другите да свършат; когато му дойде редът, започна, а ние се заоглеждахме, за да разберем откъде се носи солото, защото то се изплъзваше от ангелски усмихнатите над мундщука устни и беше най-нежното, жално, феерично соло на алт-саксофон. Самотен като Америка, пронизващ гърлен звук в нощта.

А останалите и общото изпълнение? Контрабасистът — рошав червенокоско с див поглед, отмерваше всяко силно време с удар на коленете в инструмента си, а в разгорещените моменти зяпваше, изпаднал в транс.

— Братче, тоя тип като нищо може да пречупи гръбнака на момичето си!

Тъжният барабанист, който приличаше на нашия бял битник от улица „Фолсъм“ във Фриско, бе опит от алкохол и наркотици, гледаше втренчено в празното, жвакваше дъвка и във върховен екстаз клатеше глава с такта. Пианистът — едро плещесто момче, тип италиански шофьор с месести ръце, излъчваше силна, но по мъжки сдържана радост. Свириха цял час. Никой не ги слушаше. Скитниците от „Норт Кларк“ седяха отпуснати пред бара, проститутки кряскаха истерично и ядно. Тайнствените жълтокожи прекосяваха помещението. Отнякъде се намесваше долнопробна танцова музика. Но момчетата продължаваха да свирят. На тротоара отвън се появи призрак — шестнайсетгодишно хлапе с козя брадичка от набол мъх и тромбон в калъфка. Слабо, рахитично, с безумно лице, то искаше да се присламчи към музикантите и да посвири с тях. Те го познаваха и не му обърнаха внимание. То се намъкна в бара, скришом извади тромбона и го вдигна към устните си. Звук не последва. Никой не го погледна. Момчетата свършиха, прибраха инструментите си и потеглиха към друг бар. Слабичкото чикагско хлапе непременно трябваше да се изяви, надяна тъмните си очила, приближи тромбона към устните си и останало единствен музикант в заведението, наду: „Баф!“ Едва тогава хукна след оркестрантите. Те никога нямаше да му позволят да свири с тях, както и кварталният футболен отбор сигурно не го допускаше на игрището отзад до нефтената цистерна.

— Всички тия момчета живеят с бабите си, също както Том Снарк и нашият алт, дето прилича на Карло Маркс — отбеляза Дийн.

Спуснахме се след тайфата музиканти. Те влязоха в клуба „Анита О’Дей“, извадиха отново инструментите си и свириха до девет сутринта. Ние с Дийн останахме до края на бира.

В почивките притичвахме до кадилака, понасяхме се из Чикаго и се опитвахме да примамим момичета. Те се плашеха от нашата голяма, покрита с белези, пророческа кола. В умопомрачената си възбуда Дийн блъскаше на заден ход колата в уличните водопроводни кранове и лудо се кискаше. Към девет часа сутринта тя вече беше истинска развалина; спирачките отказваха; броните бяха вдълбани; осите тракаха. Не спираше на червените светофари и приритваше из улиците. Платила бе дан на нощта. Превърнала се бе в кален шушон и нямаше нищо общо с лъскавата лимузина. „Ихааа!“ Момчетата от „Нийтс“ още свиреха.

По едно време Дийн се вторачи в мрака зад оркестъра и прошепна:

— Сал, дошъл е господ-бог!

Погледнах. Джордж Шиъринг. Както винаги опрял своята сляпа глава на бледата си ръка, цял в слух, наострил уши като слон, той попиваше американските звуци, за да ги овладее и пригоди за собствена английска употреба в летните нощи. Замолиха го да посвири. Съгласи се. И изтръгна от пианото вихър от главозамайващи акорди, които се извисяваха нагоре и по-нагоре, потта на Шиъринг заля клавиатурата, а всички занемяха в благоговение и ужас. Изведоха го от подиума след час. Той се върна в тъмното си ъгълче, старият бог Шиъринг, а момчетата заключиха: „След такова нещо не може да се свири!“

Но слабичкият водещ рече:

— Да опитаме все пак.

Можеше пък да излезе нещо. Винаги остава още нещо, по-далечно — краят не се стига никога. Те затърсиха нови фрази след прозренията на Шиъринг; опитваха с всички сили. Извиваха се, гърчеха се, надуваха саксофоните. От време на време някой чист хармоничен възглас загатваше за раждането на мелодия, която някой ден може би щеше да остане единствената музика на света и щеше да извисява душите на хората към радостта. Намираха мотиви, подир това ги губеха, бореха се за тях, отново ги улавяха, смееха се, стенеха — а Дийн се потеше на масата и им викаше да дават, дават, дават. В девет сутринта всички — музиканти, момичета в три четвърти панталони, бармани и малкият рахитичен нещастен тромбонист — излязоха, олюлявайки се, от клуба в гръмовния тътен на чикагския ден, за да се отпуснат в сън до идващата дива нощ на бопа.

Ние с Дийн треперехме изтощени и пияни. Време беше да върнем кадилака на собственика му, който живееше на „Лейк Шор Драйв“ във фуклив богатски апартамент с огромен гараж под него, в който работеха омазани с масло негри. Вкарахме направо вътре калното плашило и го паркирахме на мястото му. Механикът не позна кадилака. Предадохме му документите. Той се почеса по главата. Трябваше бързо да се омитаме. Както и направихме. Взехме автобуса до центъра на Чикаго и това беше. Никога не ни застигна думичка от чикагския барон за състоянието на колата, въпреки че той имаше адреса ни и можеше да подаде жалба.

Бележки

[1] Джон Филип Суза (1854—1932) — американски композитор и ръководител на духова музика, известен по псевдонима „крал на маршовете“. — Б.пр.