Джак Керуак
По пътя (5)

5

Двамата с Кльощавия монтанец тръгнахме да обикаляме баровете. Имах всичко на всичко седем долара, пет от които глупаво пропилях тази нощ. Първо се пуснахме в движението от туристи, нефтоработници и фермери, до един маскирани като каубои, обикаляхме из баровете, висяхме пред входовете на салуни, по тротоарите; после за известно време лиших Кльощавия от уиски и бира, защото се носеше из улиците като замаян: той беше от слабите пиячи; очите му се изцъклиха и само след минута беше готов да си разкаже всичко на първия непознат. Влязох в едно мексиканско заведение за чили^[1] и келнерката наистина беше мексиканка, при това красива. Нахраних се, после написах кратък любовен стих на гърба на сметката. Заведението беше празно; народът се бе понесъл да пие другаде. Казах й да обърне сметката. Тя прочете какво пише на гърба и се засмя. Стихотворението беше за желанието ми тя да тръгне с мен и да изпроводим заедно нощта.

— Хубаво ще е, Чикито, но имам среща с моя приятел.

— Не можеш ли да го подхлъзнеш за нощес?

— Не, не мога, не му свивам номера — произнесе тъжно тя и ми стана мила заради начина, по който го каза.

— Пак ще дойда някой път — казах й, а тя ми отговори:

— Когато искаш, бебчо.

Аз обаче останах там още малко, просто за да я погледам, и изпих второ кафе. Приятелят й нахълта сърдит и пожела да узнае кога ще свърши. Тя се разбърза да затваря. Нямаше как, тръгнах си. Усмихнах й се на излизане. А вън животът вилнееше все тъй диво, както преди, само дето дебелаците бяха още по-пияни, по-шумно кряскаха и по-гръмко се оригваха. Смешно беше. Индиански главатари се разхождаха наоколо с грамадни перести наглавници и с наистина тържествено достойнство сред зачервените пияни лица. Видях наблизо да се клатушка Кльощавия и отидох при него.

— Написах картичка на баща си в Монтана — каза той. — Можеш ли да намериш някоя пощенска кутия, за да я пуснеш?

Молбата му беше странна; подаде ми картичката и като залиташе, влезе през летящата врата на един салун. Взех картичката, отидох до първата кутия и преди да я пусна, й хвърлих бегъл поглед. „Скъпи тате, ще си бъда у дома в сряда. Всичко е наред при мен и се надявам, че и при тебе е така, Ричард“ Това измени представата ми за него; колко нежно грижовен беше към баща си. Отидох на бара при него. Подбрахме две момичета, хубавичка млада блондинка и дебела брюнетка. Те бяха тъпи и намусени, но ние много искахме да ги свалим. Замъкнахме ги в някакво долно нощно заведение, което вече затваряше, и там похарчих всичките си пари — без последните си два долара, — поръчах уиски за тях и бира за нас. Вече се бях понапил и ми беше все едно; всичко ми се струваше прекрасно. Цялото ми същество и устрем бяха насочени към малката блондинка. Исках да вляза в нея с всичката си сила. Притисках я и исках да й го кажа. Затвориха заведението и четиримата се понесохме навън по разнебитените прашни улици. Погледнах небето: ярките чудни звезди още блестяха по него. Момичетата поискаха да отидат на автобусната гара, така че тръгнахме нататък, но те очевидно имаха среща с някакъв моряк, братовчед на дебеланата, който ги чакаше заедно с приятели. Попитах русата:

— Какъв е планът?

Тя отговори, че иска да се прибира, а къщата им се намирала в Колорадо, съвсем близо до щатската граница, на юг от Шайен.

— Ще те изпратя с автобуса — казах й.

— Не искам да се връщам с автобуса, той спира на магистралата и трябва да пресичам проклетата прерия сама. Стига ми, че по цял следобед я гледам тая проклета прерия, нямам никакво намерение да вървя през нея и нощем.

— Ей, почакай, ще си направим приказна разходка сред цветята на прерията.

— Там няма цветя — отвърна тя. — Искам да отида в Ню Йорк. Всичко тук ми е дошло до гуша. Няма къде да мръднеш освен до Шайен, а в Шайен няма нищо.

— И в Ню Йорк няма нищо.

— Глупости, няма! — сопна се тя и презрително сви устни. Автобусната гара беше претъпкана до вратите. Какви ли не хора чакаха автобуси или просто стояха; пълно беше с индианци, които наблюдаваха всичко с каменни лица. Момичето се отскубна от мен, за да отиде при моряка и останалите. Кльощавия дремеше на една пейка. Седнах до него. По всички автобусни гари из цялата страна подовете са едни и същи, целите осеяни с фасове и храчки, те навяват такава безутешна тъга, каквато само автобусните гари могат да събудят. За миг като че се бях пренесъл в Нюарк, само ако не беше необятният простор навън, който ме пленяваше. Разкайвах се, задето бях разкъсал кристалната устременост на пътуването си, задето не бях пестил всеки цент, а се бях мотал, задето не се придвижвах според разписанието си, а се записах с това намусено момиче и изхарчих всичките си пари. Стана ми противно. Но тъй като не бях спал страшно дълго време, уморих се да проклинам и да се кося и бързо се унесох; свих се на пейката, подложих си сака за възглавница и съм спал до осем сутринта, улавяйки в просъница тропота и шумовете на гарата и на стотици минаващи хора.

Събудих се с тежко главоболие. Кльощавия беше изчезнал — навярно към Монтана. Излязох навън. И тогава в далечната синева видях за първи път величествените снежни върхове на Скалистите планини. Поех дълбоко въздух. Трябваше незабавно да продължа към Денвър. Най-напред закусих, скромна закуска от препечена филия с кафе и едно яйце, а после оставих града и излязох на магистралата. Фестивалът на Дивия Запад продължаваше, имаше родео и глъчката и скачането наново щяха да започнат. Всичко остана зад мен. Изгарях от желание да видя тайфата си в Денвър. Пресякох железопътен надлез и стигнах до едни бараки, откъдето се разклоняваха две главни шосета, и двете водеха към Денвър. Застанах на това, което беше по-близо до планините, за да мога да ги гледам по пътя, и вдигнах палец в моята посока. Веднага ми спря един млад приятел от Кънетикът, който обикаляше страната с таратайката си, за да рисува; беше син на някакъв издател от Изток. Това момче не спря да приказва; а на мен ми се повръщаше от пиенето и от височината. По едно време едва не си подадох главата през прозореца. Но още преди да ме остави в Лонгмонт, Колорадо, аз отново се почувствах в ред и дори бях започнал да му разказвам за приключенията си по пътя. Той ми пожела сполука.

В Лонгмонт беше красиво. Под грамадно старо дърво се зеленееше поддържаната поляна на бензиностанция. Попитах бензинаджията може ли да поспя на нея и той отговори — разбира се; разстлах една вълнена риза, проснах се по лице на нея, разперил лакти встрани, и за миг спрях око на снежните Скалисти планини под жаркото слънце. Проспах два сладки часа, през които единственото неудобство беше по някоя случайна колорадска мравка. В Колорадо съм! Повтарях си ликуващо. Страшен съм! Страшен! Страшен! Успявам! И след ободрителната почивка, изпълнена с рехави като паяжина сънища за миналия ми живот на Изток, станах, измих се в мъжката тоалетна на бензиностанцията и поех, стегнат и лъснат като цигулка, но преди това се подкрепих в крайпътното заведение с един вкусен гъст млечен шейк, за да пусна малко хлад в сгорещения си изтерзан стомах.

Случи се така, че моя млечен коктейл разби едно прехубаво колорадско девойче, което цяло грееше в усмивки. Бях благодарен, това девойче ми дойде като утеха за предната вечер. Мислено възкликнах: „Ооооо! Какво ли пък ще бъде в Денвър!“ Излязох на напечения път и някакъв трийсет и шест годишен търговец от Денвър веднага ме взе в своята нова-новеничка кола. Той караше със седемдесет мили. Аз тръпнех цял; отброявах минутите и вадех милите. Там някъде напред, отвъд развълнуваните житни поля, златни под далечните снегове на Истис, щях най-после да съзра Денвър. Вече си представях как на другата вечер ще седя с цялата тайфа в някой денвърски бар и как ще изглеждам странен и парцалив в техните очи, като Пророка, извървял страната, за да донесе тайната Дума, а моята едничка Дума беше „еееееей!“ С търговеца изкарахме дълъг, задушевен разговор за нашите начини на живот и преди да се усетя, минахме покрай пазарите за плодове на едро в покрайнините на Денвър; мярнаха се комини и пушек, и железопътни депа, и блокове от червени тухли, по-нататък се очертаха сивокаменните сгради на центъра и ето че се озовах в Денвър. Той ме остави на улица „Ларимър“. Забързах неуверено по нея, покрай стари безделници и уморени каубои, с възможно най-пакостливата радостна усмивка на лице.