Джак Керуак
По пътя (20)

6

Още в началото ръмеше и всичко беше тайнствено. Веднага разбрах, че това пътуване ще бъде една дълга сага на мъглата.

— Е-хеей! — провикна се Дийн. — Тръгваме! — И натисна докрай газта; отново беше в стихията си, виждахме го всички. Бяхме във възторг, осъзнавахме, че оставяме хаоса и глупостта зад себе си и се впускаме в нашата единствена и благородна мисия във времето — да се движим. И как само се движехме! Някъде към Ню Джързи профучахме в нощта покрай тайнствените бели табелки, на които пишеше „Юг“ (със стрелка) и „Запад“ (със стрелка). Ние поехме на юг. Ню Орлиънс! Тоя град разпалваше въображението ни. От мръсните снегове на „ледения смазващ Ню Йорк“, както го нарече Дийн, по целия дълъг път надолу до зеленината и речния мирис на Ню Орлиънс в занемареното дъно на Америка; а подир това на запад. Отзад седеше Ед, отпред Мерилу; Дийн и аз си говорехме задушевно за хубостите и радостите на живота. Дийн изведнъж се разнежи:

— Абе дявол да го вземе, не мислите ли, че трябва да приемаме всичко за хубаво, че няма абсолютно никаква полза да се тревожим и всъщност трябва да проумеем от какво значение би било за нас да РАЗБЕРЕМ, че НАИСТИНА и за НИЩО не се тревожим? Прав ли съм? — Съгласихме се. — Ето ни на път, всички заедно… А какво правихме в Ню Йорк? Хайде да си простим. — В Ню Йорк се бяхме поскарвали. — Всичко остана зад нас, по километри и настроение. Сега сме на път за Ню Орлиънс, където ще изнамерим Стария Бул Лий, и кажете — няма ли да е страхотен кеф да послушаме как нашият тенор крещи, та се къса — Дийн наду радиото така, че колата се затресе, — докато ни разказва поредната си история, с която ще ни дари с истинска отмора и мъдрост.

Отново се съгласихме и заподскачахме под звуците на музиката. Колко чист беше пътят! Бялата линия през средата на шосето се разгъваше, без да се откъсва от предната ни лява гума, сякаш беше залепена за нарезите й. По памучна фланелка в зимната нощ, привел напред мускулестия си врат, Дийн пришпорваше колата. Настоя през Балтимор да карам аз, за да се упражнявам; в това нямаше нищо лошо, само дето той и Мерилу искаха да направляват кормилото, докато в същото време се целуваха и закачаха. Беше чиста лудост; радиото гърмеше с всичка сила, Дийн барабанеше в такт върху контролното табло, така че то хлътна на това място; аз не останах по-назад от него. Горкичкият хъдсън — нашата бавна ладия за Китай — изтърпяваше наказанието си.

— Ей, хора, какъв кеф! — провикна се Дийн. — А сега. Мерилу, прелест моя, отваряй си добре ушите, нали знаеш, че съм факир да върша много работи едновременно и че запасите ми от енергия са неизчерпаеми — затова, когато стигнем в Сан Франциско, трябва да продължим да живеем заедно. Знам едно място точно за теб — към края на голямата влакова линия — и ще бъда при теб съвсем мъничко по-рядко от всеки втори ден, но пък ще оставам по дванайсет часа наведнъж, а? Ей богу, ти поне знаещ, скъпа, какво можем да направим ние с теб за дванайсет часа. В останалото време ще продължавам да живея при Камий, все едно, че нищо не се е случило, тя изобщо няма да разбере. Можем да го изработим, правили сме го и преди.

Мерилу нямаше нищо против, тя наистина беше готова да скалпира Камий. Бяхме се разбрали, че във Фриско Мерилу ще смени Дийн с мен, но постепенно започнах да разбирам, че те двамата няма да се разделят и че на другия край на континента щяха да ме оставят да се пека сам на собствения си задник. Но защо да мисля за това, след като цялата златна земя стоеше пред мен и какви ли не ненадейни събития се спотайваха, за да ме изненадат и зарадват, дето съм жив да ги видя!

Във Вашингтон пристигнахме на разсъмване. В деня на тържественото встъпване на Хари Труман във втория си мандат. Внушителна военна техника, демонстрираща боевата мощ на страната, беше подредена по цялата дължина на авеню „Пенсилвания“, по което прогърмяхме с нашата разнебитена ладия. Имаше В-29, кораби РТ, артилерия и всякакви бойни машинарии, които изглеждаха зловещо върху заснежената трева; последна в редицата беше обикновена малка спасителна лодка, жалка и смешна до останалите оръжия. Дийн забави, за да я огледа. И поклати в страхопочитание глава.

— Какво са намислили тия хора? А Хари си спи някъде в града… Добрият стар Хари… Човек от Мисури, като мен… Това трябва да е личната му лодка.

Дийн легна отзад да поспи и Дънкъл взе кормилото. Дадохме му специални напътствия да не се увлича. Но едва захъркахме, а той вдигна на осемдесет, без да се съобразява с ни едно ограничение, и на всичко отгоре, профучавайки покрай един полицай, който се разправяше с някакъв шофьор, направи тройно нарушение — караше най-вляво на четирилентово шосе, в платното на насрещното движение. Естествено полицаят ни подгони с виеща сирена. Спря ни. Нареди ни да го следваме до полицейския участък. Там седеше зъл полицай, който от пръв поглед изпита антипатия към Дийн; подуши затвора от всяка фибра на тялото му. Прати кохортата си вън да разпитва мен и Мерилу поотделно. Питаха за годините на Мерилу, мъчеха се да ни насадят по закона за подлъгване на малолетни. Само че Мерилу си носеше брачното удостоверение. После ме дръпнаха настрани и взеха да подпитват кой спи с Мерилу.

— Мъжът й — отговорих им съвсем просто.

Продължиха да любопитстват. Струвахме им се много подозрителни. Приложиха любителско шерлокхолмство — задаваха ми един и същ въпрос по два пъти и чакаха да се издам. Обясних им:

— Тия двамата приятели се връщат на работа в железниците на Калифорния, тази е жена на по-ниския, а аз съм им приятел и прекарвам с тях двуседмичната си ваканция от университета.

Ченгето се усмихна и каза:

— Така ли? Тоя сак наистина ли е твой?

— Накрая злият полицай отвътре глоби Дийн двадесет и пет долара. Обяснихме им, че разполагаме само с четиридесет за целия път до Западния бряг: отговориха, че не ги интересува. Когато Дийн възрази, злият полицай заплаши, че ще го върне в Пенсилвания и ще го накисне с особено обвинение.

— Обвинение в какво?

— Няма значение в какво. Не бери грижа за това, умнико. Ед Динкъл, виновникът, предложи да остане в затвора.

И Дийн се замисли. Но полицаят побесня и кресна:

— Ако оставиш приятеля си в затвора, аз ще те върна още сега в Пенсилвания. Чуваш ли? — А нашето единствено желание беше да продължим пътя си. — Още една глоба за превишена скорост във Вирджиния, и колата ви ще бъде конфискувана — благослови ни ченгето на прощаване. Лицето на Дийн беше аленочервено. Подкарахме в гробно мълчание. Да ни приберат парите за пътуването, беше все едно да ни поканят да крадем. Те знаеха прекрасно, че с тяхната глоба фалираме и че нито по пътя, нито някъде другаде имаме близки, та да им телеграфираме за пари. Американската полиция води психологическа война с онези американци, които не я стряскат с внушителни документи или заплахи. Нашата полиция е викторианска: тя наднича през мръсни прозорци, пъха си носа навред и ако броят на престъпленията не я задоволява, може сама да си ги създаде. „На девет престъпления едно си измислят сами — от отегчение“ — казва Луи-Фердинан Селин. Дийн беше толкова бесен, че искаше, щом само си намери оръжие, да се върне във Вирджиния и да застреля полицая.

— Пенсилвания! — презрително изсумтя той. — Какво ли обвинение ми беше измислил? Скитничество вероятно: щеше да ми прибере всичките пари и да ме обвини в скитничество. Виж ги ти, как леко оправят света! А ако се оплачеш, могат да те застрелят.

Какво да правим, оставаше ни само да потърсим отново радостта в себе си и да забравим случилото се. Започнахме да забравяме преживяното още докато минавахме през Ричмонд, и скоро всичко си дойде на мястото.

Сега вече имахме само петнайсет долара за целия път. Щеше да се наложи да прибираме стопаджии и да крънкаме центове от тях за бензин. В пущинака на Вирджиния изведнъж видяхме покрай пътя да върви човек. Дийн заби спирачките. Погледнах назад и казах, че човекът е просто скитник и сигурно няма нито цент.

— Тогава ще го вземем за майтап! — засмя се Дийн. Човекът беше дрипав, очилат откачен тип, който вървеше и четеше някаква мърлява книжка с меки корици, явно намерена в канавка покрай пътя. Качи се в колата и продължи да си чете, без да прекъсва; беше невъобразимо мръсен и целият в струпеи. Каза, че името му било Хайман Соломон и че вървял тъй пеш из цялата страна, като хлопал, а понякога и ритал по еврейските врати и просел пари: „Дайте ми малко пари да си купя нещо за ядене, аз съм евреин!“

Каза, че номерът минавал много добре и че му вървяло. Попитахме го какво чете. Не знаеше. Не си беше дал труд да погледне заглавната страница. Омагьосваха го само думите, сякаш в канавката на тая пустош бе открил автентичен свитък от Петокнижието.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Виждаш ли? — кикотеше се Дийн и ме ръгаше в ребрата. — Казах ли ти, че ще си направим майтап! Ей, братче, да знаеш, хората са големи скици!

Возихме Соломон чак до Тестамънт. Брат ми вече се бе пренесъл окончателно в новата си къща на другия край на града. И отново се озовахме на дългата мрачна улица с железопътната линия, пресичаща я по средата, сред тъжните, навъсени южняци, които сновяха пред железарските работилници и евтините магазинчета.

— Виждам, братлета, че ви трябват пари, за да продължите пътуването си — каза Соломон. — Почакайте ме мъничко, ще измъкна няколко долара от някой еврейски дом и ще продължа с вас до Алабама.

Дийн така се зарадва, че просто не беше на себе си, тръгнахме по улицата с него да купим хляб и топено сирене, за да обядваме в колата. Мерилу и Ед останаха в нея. Чакахме два часа в Тестамънт да се покаже Хайман Соломон: някъде в града той крънкаше, пари за хляб, но нямаше как да го открием. Слънцето поаленя и взе да става късно.

Соломон така и не се появи, тъй че накрая подкарахме колата и излязохме от Тестамънт.

— Виждаш ли сега. Сал, че бог съществува, каквото и да правим, всеки път засядаме в тоя град и обърни внимание на странното библейско име^[1], което носи, и на този чуден библейски странник, който ни накара още веднъж да спрем тук, и на това, че всичките неща се сплитат в едно, както с едно верижно докосване дъждът свързва всичко на тоя свят…

Дийн продължи да дърдори в този дух: беше приповдигнат и многословен. Изведнъж си представихме с него, че цялата страна пред нас е като мида, която чака да я разтворим: а в нея се е сгушил бисерът; бисерът! Носехме се с рев на юг. Прибрахме нов стопаджия. Тъжно младо момче, което каза, че имало леля — собственичка на бакалница в Дън, Северна Каролина, съвсем близо до Файетвил.

— Ще можеш ли да измъкнеш някой долар от нея, като стигнем там? Браво! Чудесно! Ами да тръгваме тогава!

В Дън стигнахме след час, по здрач. Отидохме право там, където според момчето се намираше магазинът на леля му. Но уличката се оказа малка и задънена от фабрична стена. Бакалница имаше, но нямаше никаква леля. Учудихме се на приказките на момчето. Попитахме го накъде всъщност пътува: то не знаеше. Голям номер ни погоди; някога, при някакво съмнително приключение, в тая задънена уличка то забелязало бакалницата и когато сме го попитали, първо тя изникнала в обърканото му пламнало съзнание. Купихме му кренвирши, но Дийн каза, че не е възможно да го водим по-нататък с нас, защото имаме нужда от място за спане и за стопаджии, които да ни купуват бензин. Печално беше, но вярно. Оставихме го в Дън по мръкнало.

Аз карах през Южна Каролина и още нататък, докато минахме Мейкън, Джорджия, а Дийн, Мерилу и Ед спаха. Останал насаме с нощта, се отдадох на свои мисли и само придържах колата към бялата линия на свещения път. Какво правя? Накъде отивам? Скоро щях да разбера. След Мейкън се почувствах смъртно-уморен и събудих Дийн да ме замести. Излязохме от колата за глътка въздух и изведнъж се стъписахме от радост, когато усетихме, че отвсякъде в мрака ни обграждат уханна зелена трева, мирис на пресен тор и топли води.

— Стигнахме Юга! Избягахме от зимата!

В бледата светлина на разсъмването, съзряхме зелени филизи покрай пътя. Поех дълбоко дъх; писък на локомотив разцепи мрака по посока към Мобайл. Накъдето беше и нашата посока. Съблякох ризата си и заскачах от радост. Десет мили по-нататък Дийн припълзя в една бензиностанция с изгасен мотор, видя, че дежурният дълбоко е заспал на бюрото си, изскочи, напълни тихичко резервоара, погрижи се автоматът да не звънне и досущ като арабин, мазно се измъкна: наля в резервоара бензин за цели пет долара, та да продължим нашето странстване.

Заспах, после се събудих от дивия екот на буйна музика, който Дийн и Мерилу надвикваха, а голямата зелена земя бягаше край нас.

— Къде сме?

— Току-що пресякохме връхчето на Флорида, братче, мястото се казва Фломатън.

Флорида! Летяхме надолу към крайбрежната равнина и Мобайл; пред нас над Мексиканския залив плуваха грамадни облаци. А бяха минали едва трийсет и два часа, откак се сбогувахме с всички сред мръсния сняг на Севера. Спряхме на една бензиностанция. Дийн и Мерилу започнаха да играят на „сол и пипер“ покрай колонките. Дънкъл влезе в павилиона и без никакво усилие открадна три пакета цигари. Ставахме самоуверени. Когато навлизахме в Мобайл по дългото шосе над заливаните от прилива земи, съблякохме зимните си дрехи и се насладихме на южната топлина. Точно тогава Дийн започна да разказва историята на своя живот, а когато на един кръстопът след Мобайл се натъкнахме на препятствие от струпани коли, чиито шофьори ожесточено се караха, вместо да се провре плавно край тях, Дийн изсвистя по пътната отбивка на бензиностанцията и продължи право напред, без дори да намали любимите си постоянни континентални седемдесет мили. Зад нас останаха зяпнали лица. А той продължи без прекъсване разказа си:

— Казвам ви, не ви лъжа, започнах на девет с едно момиче, което се казваше Мили Мейфеър, в гаража на Род на улица „Грант“ в Денвър, същата, на която живя Карло. Тогава баща ми още поработваше в тенекеджийницата. Помня, че леля ми крещеше от прозореца: „Какво правиш там в гаража?“ Ох, сладка Мерилу, защо не съм те познавал тогава? Ауу! Колко крехка трябва да си била на девет години!

Той се закиска истерично: напъха пръста си в устата й, после го облиза: взе ръката й и я потърка в себе си. А тя просто си седеше и ведро се усмихваше.

Големия Ед Дънкъл гледаше през прозореца и сам си говореше:

— Да, да, онази нощ си мислех, че съм призрак.

Занимаваше го също мисълта какво ще му каже в Ню Орлиънс Галатия Дънкъл.

Дийн продължи:

— Веднъж пътувах с един товарен от Ню Мексико, та право до Ел Ей — тогава бях на единайсет, с баща ми се разгубихме на едно разклонение, бяхме сред истинска джунгла от скитници. Бях слязъл с един човек, на когото викаха Червения великан, баща ми остана пиян в някакъв покрит вагон, влакът тръгна, ние с Червения великан го изпуснахме и след това не видях баща си месеци наред. Пътувах с товарния чак до Калифорния, като че летяхме, първокласен товарен, змей през пустинята. През целия път се возих на платформата между два вагона — можете да си представите колко е било опасно, но нали бях още дете, нищо лошо не ми минаваше през ум — стисках комат хляб под мишница, а с другата си ръка се крепях за спирачния лост. Това също не е измислица, не ви лъжа. Когато стигнах в Ел Ей, тъй бях зажаднял за мляко и сметана, че веднага се хванах на работа в една млекарница и първото нещо, което направих, беше да излоча половинка гъста сметана, а после драйфих от нея.

— Горкичкият Дийн — съжали го Мерилу и го целуна. Той гордо гледаше напред. Обичаше я.

Внезапно излязохме до сините води на Залива и в същия миг по радиото започна лудо предаване; прочутото джаз-шоу на нюорлеански негърски музикален джокей, най-отбрани диви плочи, предимно на черни, между които водещият вмъкваше реплики от рода на: „За нищо да не ви пука!“ С радост си представихме Ню Орлиънс в нощта пред нас. Дийн потри ръце над кормилото.

— Ей, ама живот ще падне!

По здрач навлязохме в гъмжащите улици на Ню Орлиънс. — Помиришете само хората! — провикна се Дийн, който бе подал лице през прозореца и душеше въздуха. — Ааа! Господи! Какъв живот! — И зави рязко покрай един трамвай. — Да, разбира се! — Натисна газта и се огледа във всички посоки за момичета. — Я вижте тази! — Въздухът в Ню Орлиънс беше тъй разнежващ, сякаш ни галеше коприна: лъхна ни диханието на реката и неподправеният мирис на хора и на кат, и на меласа, какви ли не тропически ухания нахлуха в носовете ни, когато сякаш с магическа пръчка изчезнаха ледовете на северната зима. Подскачахме на местата си. — А я погледнете тая пък! — крещеше Дийн и вече показваше друга жена. — Ох, колко обичам, колко обичам жените! Изумителни са! Обичам ги! — Той плюеше през прозореца, стенеше, хващаше се за главата. Едри капки пот се стичаха по челото му от чиста възбуда и изтощение.

Покачихме колата върху алджиърския ферибот и се озовахме посред Мисисипи на плавателен съд.

— Бързо да излезем от колата, за да погледаме реката и хората и да помиришем света — разпореди се Дийн, припряно надяна слънчевите си очила, грабна цигарите и скокна от колата като пружинено човече. Ние го последвахме. Надвесихме се през парапета и се втренчихме във великия кафяв праотец на водите, който тече през средата на Америка, същински порой от сломени души, и влачи пънове от Монтана, тиня от Дакота, мръсотия от Айова, предмети, потънали в Три Фокс, където туй чудо се ражда сред ледовете. От едната ни страна чезнеше димящият Ню Орлиънс, от другата ни притискаше старият заспал Алджиърс. Негри се трудеха в парещия следобед и нажежаваха пещите на ферибота до червено и от горещината гумите ни замирисаха. Дийн зяпаше всичко и само щъкаше нагоре-надолу в жегата. Обиколи палубата и се качи горе, в изторбените си панталони, вечно свлечени до средата на корема му. Изведнъж го видях да се люлее на въженото мостче. Като че щеше да полети. Лудият му смях огласяше целия ферибот — „хи-хи-хи-хи-хиии!“ Мерилу вървеше подире му. Той се завъртя навсякъде като фъртуна, върна се, разучил всичко, скочи в колата тъкмо когато другите вече бибиткаха да тръгваме, шмугна се на косъм покрай няколко коли, а после усетихме, че се носим като стрела през Алджиърс.

— Накъде сега? Накъде? — крещеше Дийн.

Решихме най-напред да се поизмием на някоя бензиностанция и да разпитаме къде се намира улицата на Бул. В сънливия речен залез навсякъде играеха малки деца: момичета, превързали косите си с шарени шалчета, в памучни блузи, без чорапи, сновяха около нас. Дийн хукна нагоре по улицата, за да не изпусне нещо. Оглеждаше се, кимаше, потриваше корем. Големия Ед седеше в колата отзад, нахлупил шапка ниско над очите си, и се хилеше на Дийн. Аз седях върху калника. Мерилу беше в дамската тоалетна. От обраслите с храсталаци брегове, където все по-малко мъже ходеха на риболов с въдици, и от сънните странични ръкави на делтата, разпростряла се надалеч по червенеещата се земя, огромната гърбица на разпененото главно течение с неописуемо боботене се виеше около Алджиърс като змия. Някой ден водата ще отнесе дремещия полуостровен Алджиърс с цялата олелия и колибите му. Слънцето се наклони, буболечки скачаха, страховитата вода ревеше.

Пристигнахме пред къщата на Стария Бул Лий, която се намираше извън града, близо до речната дига, на един път, пресичащ блатисто поле. Къщата представляваше стара съборетина, обиколена от веранда с продънен под, а в двора й растяха плачещи върби; тревата беше висока цял ярд, старата ограда — полегнала, оборът — порутен. Не се виждаше жива душа. Спряхме колата посред двора и видяхме корито на задната веранда. Слязох и отидох до вратата от мрежа. Отвътре стоеше Джейн Лий, засенчила с ръка очите си срещу слънцето.

— Джейн! — възкликнах. — Аз съм. Дойдохме.

Разбрала беше и без да й казвам.

— Да, виждам. Бул не е вкъщи в момента. Онова там пожар ли е, или нещо друго?

Двамата погледнахме към слънцето.

— Слънцето ли имаш пред вид? — попитах я.

— Разбира се, че не — чух сирени нататък. Нима не забелязваш, че сиянието е особено?

Беше в посока към Ню Орлиънс; облаците бяха малко странни.

— Нищо не виждам.

Джейн изсумтя:

— Старият Парадайз не се е променил.

Така се поздравихме след четири години; Джейн бе живяла у нас в Ню Йорк, когато бях женен.

— А Галатия Дънкъл тук ли е? — попитах я.

Джейн още търсеше пожара си; в ония дни тя вече поглъщаше по три туби с опиати дневно. Лицето й — някога закръглено, с немска хубост — беше станало каменно, червено, мършаво. Беше прекарала детски паралич в Ню Орлиънс и леко накуцваше. Дийн и тайфата се измъкнаха смутени от колата и криво-ляво се разположиха. Галатия Дънкъл излезе от достолепното си уединение в задната част на къщата, за да посрещне своя мъчител. Галатия беше сериозно момиче, бледа и като че ли всеки миг щеше да избухне в сълзи. Големия Ед прокара пръсти през косата си и каза „здрасти“. Тя го гледаше втренчено.

— Къде се загуби? Защо направи това с мен? — И хвърли мръсен поглед към Дийн; картинката й беше ясна. Дийн не й обърна никакво внимание; занимаваше го само мисълта да се нахрани; попита Джейн намира ли се нещо вкъщи. От този миг започна суматохата.

Горкият Бул се върна със своя шевролет и свари в къщата си нашествие от откачени: мен все пак поздрави с топлота и сърдечност, каквито отдавна не бях забелязвал у него. Купил бе тази къща в Ню Орлиънс с пари, припечелени от отглеждането на едрозърнест грах в Тексас; хванал се бил на тая работа с някакъв приятел от училище, чийто баща — хем побъркан, хем паралитик — починал и оставил голямо богатство. Самият Бул получаваше от родителите си по петдесет долара на седмица, което съвсем не беше зле, само дето той харчеше приблизително толкова всяка седмица, за да засища наркотичния си глад, а и жена му не му излизаше евтино, като изгълтваше упойващи таблетки за около десет долара на седмица. Бюджетът им за прехрана навярно беше най-ниският в страната; те почти не ядяха; нито пък децата им — но и това не ги тревожеше. Имаха две приказни деца: Доуди, осемгодишна, и малкият Рей — на една годинка. Рей търчеше гол-голеничък по двора, лъчезарен, сякаш беше дете на дъгата. Бул му викаше „малкото зверче“, заимствал бе израза от У. К. Фийлдс. Та Бул вкара колата си в двора, изтърколи се от нея крайник по крайник, приближи се унило към нас — с тъмни очила, филцова шапка и занемарен костюм, дълъг, тънък, странен, неразговорлив — и продума:

— Ей. Сал, най-после пристигна: я да влезем вътре и да пийнем по нещо.

Една нощ няма да ми стигне да ви разкажа за Бул Лий; затова сега ще ви осведомя само, че той беше учител и може да се каже, че имаше пълното право да преподава, защото цялото си време прекарваше в самообразоване: изучаваше всички онези неща, които смяташе „за“, а и наричаше „факти на живота“, изучаваше ги не само по необходимост, а и защото държеше да ги знае. На младини той бе тътрил тънкото си дълго тяло из целите Съединени щати, както и из по-голямата част на Европа и Северна Африка, само за да види какво става там: през трийсетте години се оженил в Югославия за белогвардейска графиня само за да я измъкне от лапите на нацистите: имаше снимки от тия години сред международни компании в кокаиново опиянение — чорлави типове, всеки от които се бе отпуснал върху някой друг: имаше снимки и из улиците на Алжир с панамена шапка: оттогава не видял повече белогвардейската графиня. В Чикаго работил в санитарна служба за борба с насекомите, в Ню Йорк бил барман, в Нюарк — съдебен призовчик. Седял по кафенетата на Париж и наблюдавал върволиците от навъсени френски лица по улиците. Вдигал очи от чашката си с узо в Атина, за да спре погледа си върху най-грозните хора в света, както ги нарече. Пробивал си път сред навалицата от наркомани и продавачи на килимчета в Истанбул и навсякъде търсел фактите. В английски хотели прочел Шпенглер и маркиз дьо Сад. В Чикаго замислил да обере една турска баня, поколебал се само две минути, колкото да изпие някакво питие, и успял да задигне едва два долара, за които се наложило доста да потича. Всичко това правел заради житейския опит. А сега се бе заловил да изследва наркоманията. Сновеше из улиците на Ню Орлиънс със съмнителни типове и често навестяваше баровете, където се въртеше контрабанда със стоката.

Чувал съм една странна история от университетските му дни, която говори още нещо за него; поканил един следобед приятели на чай в стилно обзаведената си квартира, когато изневиделица отнякъде изскочило любимото му опитомено порче и захапало за глезена един издокаран хомо: всички побягнали навън с писъци. Стария Бул Лий скочил, грабнал пушката си и се провикнал: „Аха, пак е подушило оня стар плъх“, стрелял и издълбал в стената дупка, достатъчно голяма да побере петдесет плъха. На стената висяла картина на стара, грозна правоъгълна едноетажна къща. Приятелите му го питали: „Защо си окачил тук тази грозотия?“, а Бул им отвръщал: „Харесвам я тъкмо защото е грозна.“ Целият му живот вървеше в тоя стил. Веднъж почуках на вратата му на Шейсета улица сред бордеите на Ню Йорк, а той ми отвори по бомбе, жилетка от костюм, облечена на голо, и крадени раирани панталони; в ръцете си държеше някаква съдинка, в нея имаше дълги сухи треви наркотик, които той се опитваше да стрие, за да ги свие на цигари. Експериментираше също така да преварява сиропи за кашлица, в чийто състав влизаха слаби морфинови съединения, докато се превърнат в черна каша, която впрочем не оказваше особено въздействие. Прекарваше дълги часове с Шекспир в скута си — наричаше го „безсмъртния бард“. В Ню Орлиънс бе започнал да прекарва дълги часове с Кодексите на маите в скута си и въпреки че участваше в разговорите, книгата лежеше разтворена през цялото време. Веднъж го попитах: „Какво ще стане с нас, когато умрем?“ — и той ми отговори: „Когато човек умре, той просто е умрял, и толкоз.“ В стаята си държеше чифт белезници, които, казваше, използвал със своя психоаналитик; те експериментирали с наркоанализа и открили, че в Стария Бул Лий съжителстват седем личности, една от друга по-пропаднали, докато накрая той се превръщал в бесуващ идиот и трябвало да бъде усмиряван с белезници. Най-извисената от неговите седем личности била английски лорд, най-низката — идиотът. Някъде по средата между тях имало и стар негър, който чакал заедно с всички останали да му дойде редът и мърморел: „Някои са копелета, други не са, зависи от жребия.“

Бул изпитваше носталгия по Америка от старо време, особено от 1910 година, когато морфинът се купувал от дрогериите без рецепти и вечер китайците пушели опиум, облакътени на прозорците си, а страната била дива, клокочеща и волна и дарявала хората с всякакви свободи и благодат. Най-силно ненавиждаше бюрокрацията на Вашингтон: на второ място — либералите; накрая — ченгетата. Цялото си време прекарваше в разговори и вечно поучаваше другите. Тогава Джейн седеше в краката му: както и аз, както и Дийн, както бе правил и Карло Маркс. Всички се бяхме учили от него. Той бе сиволик, незабележителен тип, който не би ви направил впечатление на улицата, ако не се вгледате в него по-добре и не забележите лудото му кокалесто лице с необичайно младежкото изражение — същински канзаски пастор с екзотично неповторимо излъчване, спотаил тайни в себе си. Учил бе медицина във Виена; учил бе антропология, прочел бе всичко; а сега се бе заловил с мисията на живота си, която му повеляваше да изследва явленията от улиците и нощите на живота. Той седна на един стол; Джейн донесе питиета, мартини. Зад стола му транспарантите бяха вечно спуснати, денем и нощем; това беше неговото ъгълче в къщата. На скута му лежаха Кодексите на маите и една въздушна пушка, която вдигаше от време на време, за да простреля някоя от празните наркотични тубички, наредени на отсрещната стена. Аз само притичвах да ги заменям с нови. Всички стреляхме с пушката и в същото време си говорехме. Бул беше много любопитен да узнае причините за нашето пътуване. Изгледа ни изпитателно и в същото време изпъшка шумно, „пфууу“, като празна цистерна.

— Слушай, Дийн, я постой мирен за минутка и ми кажи защо кръстосваш тъй цялата страна.

Дийн само се изчерви и каза:

— Е, нали знаеш как става.

— Сал, а ти защо си тръгнал към Западния бряг?

— Само за няколко дни. И веднага се връщам за лекции.

— А какво е положението с Ед Дънкъл? Що за човек е той? В този момент Ед обезщетяваше Галатия в спалнята; не се забави много. Ние не знаехме какво да кажем на Бул за Ед Дънкъл. Като видя, че не знаем нищо за себе си, той извади три цигари марихуана и ни каза да не се стесняваме, да си вземем, вечерята скоро щяла да бъде готова.

— Нищо друго няма да ви отвори по-добър апетит. Веднъж след такава цигара ядох отвратителна кокошка в закусвалня и тя ми се стори като най-вкусния деликатес на света. Върнах се от Хюстън едва миналата седмица, ходих там, за да говорим с Дейл за нашия едрозърнест грах. Една сутрин, тъкмо си спях в някакъв мотел, когато най-неочаквано изхвърчах от леглото. Един проклет глупак застреля жена си в съседната стая. Всички се струпаха объркани, а типът просто се качи в колата си и се изгуби, само пусна на пода ловджийската си пушка — за шерифа. Пипнаха го едва в Хума, пиян-залян. Човек вече не е сигурен за живота си, ако кръстосва страната без оръжие. — Той отгърна сакото си и ни показа револвер. После отвори едно чекмедже и ни запозна с останалата част от своя арсенал. Едно време в Ню Йорк бе държал под леглото си картечница — Сега имам нещо по-добро, германска пушка с газови патрони, марка „Шайнтот“; вижте само колко е красива, жалко, че имам един патрон. Мога да гръмна стотина души с тази пушка и пак ще ми остане предостатъчно време да изчезна. Бедата е, че имам само един патрон.

— Дано не съм наблизо, когато я изпробваш — обади се от кухнята Джейн. — Откъде си сигурен, че патроните са газови?

Бул изсумтя: никога не обръщаше внимание на заядливите й забележки, но винаги ги чуваше. Не съм виждал по-странна връзка от тази между него и жена му: те си говореха до късно през нощта: Бул обичаше, щом вземе думата, да не я изпуска, нареждаше със скучния си монотонен глас; Джейн правеше опити да го прекъсне, но никога не сполучваше: на разсъмване той се уморяваше и едва тогава тя започваше да говори, а той я слушаше, като сумтеше и хъмкаше през нос. Тя обичаше мъжа си лудо, но някак отнесено; при тях нямаше преструвки и лигавене, само разговори и едно дълбоко приятелство, което никой от нас никога не би могъл да разбере. Онова, което отстрани изглеждаше като чудна неотзивчивост и студенина между тях, всъщност беше особен вид хумор, чрез който те си предаваха своите неуловими вибрации. Любовта е всичко; Джейн никога не се отдалечаваше на повече от десет фута от Бул и никога не пропускаше ни една от думите му, а той говореше много тихо.

Ние с Дийн се разкрещяхме, че искаме да прекараме грандиозна нощ в Ню Орлиънс и настояхме Бул да ни разведе из града. Той обаче ни охлади:

— Ню Орлиънс е ужасно скучен град. Правилникът забранява на белите да стъпват в негърските квартали. Баровете са непоносимо потискащи.

— Не може в целия град да няма поне един изряден бар — прекъснах го аз.

— Такъв бар в Америка не съществува. Та ние дори не сме помирисвали изряден бар. През деветстотин и десета барът е бил място, където мъжете са се срещали по време на работа или след това, и в него е имало само един дълъг тезгях с месингова обшивка, плювалници, пиано и пианист да им свири, няколко огледала, бурета, пълни с уиски от по десет цента чашата, както и бурета, пълни с бира от по пет цента халбата. А сега ти пробутват хромирани плоскости, пияни жени, педерасти, троснати бармани и собственици, които само се въртят около вратите и са вечно на тръни, защото умират от страх някой да не им повреди кожените седалки или да не ги спипа за нещо си полицията; крясъци в неподходящи моменти и мъртва тишина, щом влезе непознат.

Започнахме да спорим за баровете.

— Добре де — казах. — тази вечер аз ще те разведа из Ню Орлиънс и ще ти покажа какво имам пред вид.

Бул нарочно ни помъкна по най-тъпите барове. Оставихме Джейн при децата; бяхме привършили вечерята; тя четеше обявите в нюорлиънския „Таймс-Пикаюн“. Попитах я работа ли търси; отговори ми, че тази била най-интересната страница от вестника. Бул взе думата от момента, в който тръгна с нас към града.

— По-спокойно, Дийн, все ще стигнем, надявам се; хоп, ей ти го ферибота, може и да не паркираш във водата. — Замълча за миг. Сподели с мен, че състоянието на Дийн се е влошило. — Той като че ли върви към идеалната орис — натрапчива психоза, подправена с малко психопатична безотговорност и склонност към насилие. — Погледна Дийн с крайчеца на окото си. — Ако тръгнеш за Калифорния с тоя откачен, никога няма да стигнеш там. Защо не останеш в Ню Орлиънс при мен? Ще залагаме на конните състезания в Гретна и ще си почиваме в моя двор. Имам страхотен комплект ножове и точно сега изработвам мишената. А ако знаеш само какви свежи кукли има в града, стига само да си настроен на тая вълна. — Той изсумтя. Вече се намирахме на ферибота и Дийн изхвърча от колата, за да се надвеси над парапета. Аз го последвах, но Бул остана вътре, сумтящ и хъмкащ. Тази нощ някаква мистична призрачна мъгла бе забулила кафявите води и тъмните речни наноси; а отсреща Ню Орлиънс пламтеше яркооранжев, по ръба му се полюшваха черните сенки на кораби, неземни сенки в мъглата, които, струва ти се, имат испански балкончета и украсени кърми, а като ги наближиш, виждаш, че всъщност са само стари товарни кораби от Швеция и Панама. Пещите на ферибота сияеха в нощта; същите негри въртяха лопатите и пееха. Някога Хазард Върлината бе работил на алджиърския ферибот като най-прост моряк; това пък ме подсети и за Мисисипския Кореняк: и както реката се изтичаше през средата на Америка под звездното небе, мен ме прониза лудото, лудо прозрение, че всичко, което някога съм знаел, и всичко, което ми предстои да науча, представлява едно цяло. И друго странно нещо — в същата тази нощ, когато ние с Бул Лий сме пресичали реката с ферибота, едно момиче се самоубило — хвърлило се от палубата; или по рейса преди нас, или по този след нас; научихме го на другия ден 01 вестниците.

Заедно с Бул Лий обиколихме всички тъпи барове на френските квартали и около полунощ се прибрахме вкъщи. Тази нощ Мерилу поемаше всичко в прекалени дози; препуши с марихуана, натъпка се с упоителни хапчета, наля се с алкохол и дори помоли Бул Лий да й удари една инжекция морфин, което той естествено не направи; даде й само чаша мартини. Тя така се гипсира от разните опиати, че се вцепени и дълго стоя безчувствена и неподвижна на верандата до мен. Верандата на Бул беше знаменита. Опасваше цялата къща, която на лунна светлина и с върбите наоколо приличаше на южняшки господарски дом, познавал и по-добри дни. Джейн седеше във всекидневната и четеше обявленията; Бул се бе заключил в банята и си вземаше дозата; превързал ръката си над лакътя със стара вратовръзка, чийто край стискаше със зъби, той бучеше спринцовката в ужасяващите си вени, набодени с хиляди дупчици; Ед Дънкъл и Галатия се бяха излегнали върху масивната господарска спалня, която Стария Бул Лий и Джейн никога не използваха; Дийн си свиваше цигари от марихуаната ние с Мерилу се преструвахме на стари аристократи-южняци.

— Ах, мис Лу, тази вечер сте очарователна и прелестна.

— Благодаря ви. Крофорд, за хубавите думи.

Отвсякъде се отваряха врати към разкривената веранда и участниците в нашата тъжна драма в американската нощ току надничаха навън, за да видят какво правят останалите. Накрая тръгнах да се разходя сам до дигата. Исках да поседна на тинестия бряг и да си общувам с Мисисипи, а се наложи да я гледам, забол нос в телена мрежа. Какво означава това да отделяш хората от реките? „Бюрокрация!“ — отговори ми Стария Бул Лий; той седеше с том на Кафка в скута, лампионът над главата му светеше, той сумтеше и хъмкаше. Старата му къща скрибуцаше. А голямата черна река влачеше в нощта пънове от Монтана. „Нищо друго; чиста бюрокрация. И съюзи! Всякакви съюзи!“ Мрачният му смях щеше да отеква и друг път.