Джак Керуак
По пътя (28)

3

Първото нещо, което направихме, беше, че влязохме в един бар на улица „Маркет“ и решихме всичко — няма да се разделяме и ще бъдем другари до смъртта си. Дийн беше много мълчалив и, замислен, заглеждаше се в старите скитници в салуна, която му напомняха за баща му.

— Мисля, че е в Денвър — и този път трябва да го намерим на всяка цена, може да е в областния затвор, може отново да е някъде по улица „Ларимър“, но трябва да го намерим. Съгласен ли си?

Да, съгласих се; щяхме да свършим всичко, което бяхме пропуснали или от глупост не бяхме свършили в миналото. После решихме два дена да се налудуваме из Сан Франциско, преди да тръгнем на път, и, разбира се, щяхме да пътуваме с коли чрез някое пътническо бюро, като плащаме част от бензина, та по този начин да спестим възможно повече пари. Дийн заяви, че Мерилу вече не му е необходима, въпреки че все още я обича. Не се съмнявахме, че ще си свали мадама в Ню Йорк.

Дийн облече раирания си костюм и спортна риза, за десет цента натъпкахме цялото си имущество в багажните кабинки на автогарата и се запътихме на срещата си с Рой Джонсън, който щеше да ни бъде шофьор по време на двудневното лудуване из Фриско. Рой се бе съгласил по телефона на това. Не след дълго той се появи на ъгъла на улиците „Маркет“ и Трета и ни прибра. Рой вече живееше във Фриско, работеше като чиновник и се бе оженил за симпатична, дребничка русокоса мадама на име Дороти. Дийн ми довери, че носът й бил дългичък и тъкмо поради това той все се дърлел с нея, но всъщност носът й съвсем не беше дълъг. Рой Джонсън е слабо, тъмнокосо хубаво момче с изострено лице и сресана коса, която час по час отмята от слепоочията си. Към всичко се отнасяше невероятно сериозно и се усмихваше широко. Явно се бе карал с жена си Дороти заради шофьорската идея, но тъй като бе решил на всяка цена да отстои позицията си на мъж в къщата (те живееха в една малка стая), той все пак удържа обещанието си към нас, само че имаше последствия: душевната му дилема се решаваше в горчива тишина. Развозваше ни с Дийн из целия Фриско, във всички часове на деня и нощта, но нито веднъж дума не продума: само с това, че минаваше на червени светофари и вземаше рязко завоите на две колелета, ни показваше в какъв капан сме го вкарали. Заел бе позиция някъде по средата между предизвикателството към отскорошната си съпруга и предизвикателството към главатаря на старата си денвърска тайфа. Дийн беше доволен и, разбира се, необезпокоен от карането. Ние не обръщахме ама съвсем никакво внимание на Рой, седяхме си отзад и се занасяхме.

Най-напред отидохме в Мил Сити да потърсим Реми Бонкьор. Забелязах с известна почуда, че старият кораб „Адмиралската волна пчеличка“ не беше вече в залива; и естествено Реми също отдавна не живееше в предпоследната от бараките в каньона. Вместо него вратата отвори едно красиво черно момиче; двамата с Дийн дълго приказвахме с нея. Рой Джонсън ни чакаше в колата и четеше „Парижките потайности“ от Йожен Сю. Хвърлих един поглед към Мил Сити и разбрах, че е безсмислено да търся заплетеното минало; затова решихме да отидем при Галатия Дънкъл и да разберем ще ни подслони ли за една нощ. Ед я бе напуснал отново, заминал бе за Денвър, и да пукна, ако тя отново не кроеше планове как да си го върне. Заварихме я, че седи с кръстосани крака върху килимче с ориенталски мотиви в четиристайния си апартамент в горната част на улица „Мишън“ и си гледа на карти. Добро момиче беше. Видях тъжни следи от краткия престой на Ед Дънкъл, който си бе отишъл просто от безразличие и защото нищо не го привличаше да остане.

— Ед ще се върне — каза Галатия. — Че той не е в състояние да се грижи за себе си без мен. — И хвърли яден поглед към Дийн и Рой Джонсън. — Този път го отмъкна Томи Снарк. Преди да се появи Снарк, Ед си беше съвсем щастлив, работеше, излизахме и си прекарвахме чудесно. Дийн, ти поне знаеш това. Но когато дойде тоя, започнаха да се затварят в банята по цели часове. Ед седеше на ръба на ваната, Снарк на седалката, и говореха, говореха, говореха — какви ли не глупости.

Дийн се разсмя. Години наред той беше пророкът на тази банда, а ето, че сега и другите прилагаха неговите хватки. Томи Снарк си беше пуснал брада и големите му тъжни сини очи бяха потърсили Ед Дънкъл във Фриско: случило се следното (ама истина, без лъжа): след някаква злополука в Денвър се наложило да ампутират кутрето на Томи, за което му било изплатено солидно обезщетение. Без ни най-малка причина под слънцето двамата решили да избягат от Галатия и да отидат в Портланд. Мейн, където Спарк, изглежда, имал леля. Така че сега се намираха или в Денвър, на път, или вече в Портланд.

— Когато изхарчат парите на Том, Ед ще се върне — каза Галатия, като погледна картите. — Проклет глупак, никога нищо не му е ясно. А е достатъчно да разбере само едно — че го обичам.

Както седеше на килимчето с разпуснатата си, дълга до пода коса и нареждаше картите, Галатия все едно, че бе дъщеря на гърците с фотоапарата. Започна да ми харесва. Дори решихме да излезем заедно вечерта и да послушаме джаз. Дийн пък щеше да покани Мари, една висока блондинка, която живееше на същата улица.

Същата вечер ние с Галатия и Дийн отидохме да вземем Мари. Тя държеше апартамент в някакъв сутерен, имаше малка дъщеричка и стара кола, която едва креташе, та се наложи с Дийн да я бутаме по улицата, докато момичетата тласкаха стартера. Оттам се върнахме у Галатия и всички насядахме върху гарнитурата й с издута до пръсване тапицерия — Мари, дъщеричката й. Галатия. Рой Джонсън, жена му Дороти — до един навъсени; аз застанах в ъгъла, неутрален към проблемите на Фриско, а Дийн — в центъра на стаята, с щръкнал палец пред гърдите си като издут балон, и нещо се хилеше.

— По дяволите — каза той, — май на всички нас все пръстите ни пострадват, хррр-хррр-хррр.

— Дийн, защо вършиш такива глупости? — обади се Галатия. — Камий ми позвъни и ми каза, че си я оставил. Не разбираш ли, че имаш дъщеря?

— Не я е оставил той, а тя го изхвърли — казах аз и наруших неутралитета си. Всички ме изгледаха злобно; само Дийн се ухили. — И какво искаш от горкото момче, не му ли стига палецът? — добавих. Този път вече се обърнаха към мен; особено подло ме измери Дороти Джонсън. Сборището ни не беше от най-дружелюбните, центърът на групата направо беше обвиняема скамейка, а Дийн — виновникът може би за всички злини. Погледнах през прозореца към жужащата в нощта улица „Мишън“; исках да излезем час по-скоро, за да слушаме прочутия джаз на Фриско; не забравяйте, че това бе втората ми нощ в града.

— Мисля, че Мерилу постъпи много, много мъдро, Дийн, като те остави — каза Галатия. — Години наред ти не си показвал и най-слабото чувство за отговорност към когото и да било. Извършил си толкова ужасни неща, че просто не знам какво да ти кажа.

И действително беше така: всички седяха и гледаха Дийн с очи, изпълнени с омраза, а той стоеше на килима между тях и им се кикотеше — само се кикотеше. Дори изкара малък танц. Бинтът му, вече много мръсен, взе да провисва и да се развива. Изведнъж осъзнах, че заради безкрайните си грехове Дийн започваше да се превръща в Идиота, в Малоумния, в Светеца на тайфата.

— Ти не зачиташ абсолютно никого освен себе си и проклетия си кеф. Мислиш само за онова, което виси между краката ти, и как да измъкнеш пари или удоволствие от хората, а после просто ги захвърляш. И на всичко отгоре дори не си даваш сметка за това, което правиш. През ум не ти минава, че животът е сериозно нещо и че има хора, които се опитват да го изживеят почтено, а не само да се халосват през цялото време.

Точно това беше Дийн. Светият Халосник.

— Камий си изплака очите тая вечер, но не си въобразявай нито за миг, че иска да се върнеш при нея, каза, че не желае да те вижда, че този път е категорична. А ти стоиш тук, пулиш се и доколкото разбирам, никаква грижа не тежи на сърцето ти.

Това не беше вярно; аз знаех по-добре от тях и можех да им кажа всичко. Но не виждах смисъл. Имах желание само да се доближа до Дийн, да го прегърна, а на другите да кажа: „Слушайте всички, запомнете едно нещо: това момче също си има свои тревоги, но запомнете и друго — то никога не се оплаква, а на всички вас, дявол да ви вземе, е доставял незабравими преживявания дори само с факта, че е оставал верен на себе си; и тъй като това явно не ви стига, защо не го изправите пред наказателната рота, май точно това ви сърби да направите…“

Все пак Галатия Дънкъл, единствена от цялата тайфа, не се страхуваше от Дийн и съумя най-спокойно, свела лице, да му надума пред всички. В старите денвърски дни момчетата сядали с момичетата си в тъмното около Дийн, а той говорел и говорел, и говорел с глас, който някога хипнотизирал с необикновеността си: разправяше се, че привличал момичетата не само със съдържанието на онова, което казвал, но и просто с убедителната сила на гласа си. Това било, когато Дийн бил на петнайсет, шестнайсет години. Сега неговите ученици се бяха изпоженили, а съпругите на учениците му го бяха повалили на тепиха заради чувствеността и желанието за живот, които разбуждаше у мъжете им. Заслушах се по-нататък.

— Сега ти тръгваш на изток със Сал — продължаваше Галатия — и какво си мислиш, че ще постигнеш с това? Камий ще трябва да остане вкъщи, за да гледа бебето — и ще си изгуби работата. Не е чудно, че не иска да те вижда повече, и аз не я обвинявам. Ако срещнеш по пътя Ед, кажи му да се прибере при мен, иначе ще го убия.

Точно тъй го каза, направо. Ужасно тъжна нощ беше. Като че се бях събрал с непознати братя и сестри в някакъв кошмарен сън. Настъпи пълна тишина, положение, от което някога Дийн щеше да се измъкне с думи, но сега той също мълчеше, нищо, че продължаваше да стои глупаво прав пред всички, точно под лампата, раздърпан и победен, с обляно в пот кокалесто лице и пулсиращи вени, и да мърмори: „Да, да, да“ сякаш през цялото това време го осеняваха велики прозрения: аз съм убеден, че наистина го осеняваха, останалите само подозираха, но и това ги плашеше. Дийн беше БИЙТ — коренът и душата на битничеството. Какво знаеше той? Полагаше всички усилия да ми обясни онова, което знаеше, и другите ми завиждаха, завиждаха ми за това, че съм до него, че го браня и пия от неговия извор, както те се бяха опитвали да сторят някога. Едва сега се вгледаха в мен. Откъде съм се взел аз, непознатият, на техния Западен бряг в тази светла нощ? Потръпнах от тази мисъл.

— Ние тръгваме за Италия — казах и си измих ръцете от цялата разпра. Тогава във въздуха се промъкна особено чувство на майчино задоволство, защото момичетата всъщност гледаха на Дийн с очите на майка към любимото си блудно чедо, а той, с печалния си палец и умението си да прозира нещата, го разбираше прекрасно; затова и можа да напусне апартамента в гробното мълчание, без дума да каже, и да остане да ни чака долу, докато ние разрешим в себе си въпроса с времето. Така усещахме нещата относно призрака на тротоара. Погледнах през прозореца. Той стоеше сам пред вратата и гледаше улицата. Горчивина, обвинения, съвети, морал, тъга — всичко беше зад гърба му, а напред го очакваше парцаливата екзалтирана радост от чистото съществуване.

— Галатия, Мари, хайде да обиколим джаз-локалите и да забравим всичко. Дийн ще умре някой ден. И тогава няма да можете повече да му говорите.

— Колкото по-рано умре, толкоз по-добре — отсече Галатия официално от името на почти всички в стаята.

— Добре де — казах, — но засега е жив и аз се хващам на бас, че всички вие умирате от любопитство да видите какво ще направи след малко и това е, защото той знае тайната, която всички се трепем да научим; тази тайна цепи главата му и ако той полудее, не се тревожете, вината няма да е ваша, а господна.

Те не се съгласиха с мен; казаха, че изобщо не познавам Дийн; казаха, че той е най-големият негодник, който някога е ходил по земята, и че един ден за мое съжаление ще разбера това. Забавно ми беше да ги слушам как бурно ме опровергават. Рой Джонсън се нагърби да защитава дамите и заяви, че познавал Дийн по-добре от всички нас и че Дийн е само един интересен и много забавен бивш затворник. Излязох, отидох при Дийн и си поговорихме за станалото:

— Ех, братче, не бери грижа, всичко е съвършено и прекрасно.

Той се потърка по корема и облиза устни.