Джак Керуак
По пътя (16)

2

Наблъскахме мебелите на брат ми върху задната седалка и потеглихме по тъмно, като обещахме да се върнем след трийсет часа — трийсет часа за хиляда мили на север и на юг. Така искаше Дийн. Пътуването беше тежко, но никой от нас не забеляза; парното не работеше и, разбира се, предното стъкло се замъгли, а после и замръзна. Дийн караше със седемдесет в час и непрекъснато се пресягаше навън, за да изтрива с парцал дупка, през която да вижда пътя. „А-а, направихме благословена дупчица!“ В просторния хъдсън имаше, достатъчно място отпред за четирима ни. Завили бяхме краката си с одеяло. Радиото не работеше. Колата беше чисто нова; купена само преди пет дена, а вече разнебитена. Изплатена бе само първата вноска. Носехме се на север към Вашингтон по 301, право двулентово, не особено оживено шосе. Дийн говореше, никой друг не се обаждаше. Жестикулираше бясно, понякога се накланяше почти до мен, за да наблегне на важен момент, понякога ръцете му изобщо не докосваха кормилото, но въпреки това колата летеше право напред като стрела и нито веднъж не се отклони от бялата линия по средата на пътя, която се разгъваше, целувайки предната лява гума.

Поводът, довел Дийн при мен, беше напълно безсмислен и аз също тръгнах с него без каквато и да е причина. В Ню Йорк посещавах лекции и карах романтична любов с едно момиче на име Лусил, красива италианска гальовница, с коса в цвят на мед, за която впрочем исках да се оженя. През всичките тия години непрестанно търсех жената, за която да се оженя. Не можех да срещна момиче, без да си помисля: „Каква ли съпруга ще излезе от нея?“ Разказах на Дийн и Мерилу за Лусил. Мерилу поиска да научи всичко за Лусил и да се запознае с нея. Летяхме през Ричмонд. Вашингтон, Балтимор и нагоре към Филаделфия по лъкатушещо шосе и през цялото време си приказвахме.

— Искам да се оженя за някое момиче — признах им, — та да си почива душата ми с нея, докато и двамата стареем. Не може вечно да продължаваме така — да се мятаме неистово насам-натам. Трябва да стигнем някъде, да намерим нещо.

— Стига бе, човек — отсече Дийн, — от години те слушам да говориш за този твой дом и брак и всичките тези чудесни неща за душата ти.

Беше тъжна нощ; и весела нощ. Във Филаделфия влязохме в един вагон-закусвалня и с последния си долар, отреден за храна, си поръчахме сандвичи с кюфтета. Съдържателят — беше три часът сутринта — чу, че нещо пресмятаме пари, и ни предложи да пи даде безплатно сандвичите плюс кафе, ако всички се запретнем и измием чиниите в кухнята отзад, тъй като неговият мияч не се бил появил на работа. Мигом се съгласихме. Ед Дънкъл каза, че е стар и опитен ловец на бисери, и гмурна дългите си ръце между чиниите. Дийн грабна една кърпа, но нещо взе да се умилква около Мерилу. Не след дълго те се запрегръщаха сред тенджерите и тиганите: докато накрая се оттеглиха в един тъмен ъгъл на килера. На съдържателя му беше все едно, стигаше му, че аз и Ед миехме съдовете. Свършихме ги за петнайсет минути. Когато се зазоряваше, вече се носехме през Ню Джързи, а в снежната далечина пред нас се кълбеше огромният облак на метрополията. Дийн бе увил пуловер около ушите си, за да му държи топло. Каза, че сме като банда араби, които идват да разпертушинят Ню Йорк. Колата изсвистя през тунела „Линкълн“ и се насочи към „Таймс Скуеър“; Мерилу искаше да го види.

— Как не можем да намерим Хасъл! Гледайте всички на четири очи, дано го открием. — Претърсвахме с погледи тротоарите. — Добрият стар чудесен Хасъл. Ох, да го бяхте видели отнякъде в Тексас!

За четири дни, плътно изпълнени с приключения, Дийн бе пропътувал около четири хиляди мили от Фриско, през Аризона и нагоре през Денвър, а това беше само началото.