Джак Керуак
По пътя (29)

4

Момичетата слязоха и се впуснахме в нашата славна нощ, като още веднъж забутахме колата по улицата.

— Ехе-хееей! Тръгваме! — провикна се Дийн, наскачахме на задната седалка и с гръм и трясък се понесохме към малкия Харлем на улица „Фолсъм“.

Изхвърчахме от колата в лудата топла нощ, щом чухме див протяжен писък на тромпет: „Иии-яя! Иии-яя! Иии-яя!“ Дийн притича през улицата, размахал палец във въздуха, и подвикна: „Надувай, надувай!“ Група негри, облекли празничните си костюми, буйстваха пред вратата. Заведението беше евтин салун с малка естрада, върху която свирачите едва се сместваха, още повече, че всички носеха шапки с периферии: но пък надуваха с все сили инструментите си над главите на хората, бясно място: откачени размъкнати жени се разхождаха насам-натам, някои бяха по хавлии, бутилки издрънчаваха по пода. В задната част на заведението, в нещо като тъмен проход зад шуртящите тоалетни, мъже и жени стояха прави край стената, пиеха гаден коктейл — вино сподиоди — и плюеха шумно, коктейлът беше от вино и евтино уиски. Тромпетистът извиваше в най-високите регистри чудно хубав волен мотив, звуците политаха нагоре, после се спускаха надолу и преминаваха от „Иии-яя!“ в по-дивото „Иии-диии-лии-яя!“, пак се издигаха и продължаваха равно, съпроводени от търкалящия се грохот на протритите от биене барабани, по които сипеше бесни удари едър недодялан дебеловрат негър; той не се интересуваше от нищо друго, освен как да накаже изстрадалите си барабани, тряс, рррррр-ръм-бум, тряс. Какофония от музика, но изведнъж тромпетистът улучи великия звук и всички разбраха, че го е улучил. Дийн стисна главата си, както стоеше сред тълпата, а тая тълпа беше най-лудата в света. С викове и светнали погледи всички насърчаваха тромпетиста да удържи и продължи находката си; както беше свит, той се изправяше, после отново се навеждаше с тромпета и кристалночистият му стон се издигаше над глъчката. Висока кльощава негърка въртеше кокалите си пред самото гърло на тромпета, който почти я прободе: „Иуу! Иуу! Иуу!“

Всички се клатеха и ревяха. Галатия и Мари, с халби бира в ръце, седяха на местата си, но се тресяха и подскачаха. Отвън нахлу голяма група чернокожи и хората се заблъскаха да влязат. „Дръж така, момче!“ — екна като рог гласът на един мъжага и последва тъй гръмка въздишка, че с положителност я чуха чак в Сакраменто: „Еееех!“

— Ууууф! — отвърна като ехо Дийн. Потърка се по гърдите, по корема; потта се лееше от лицето му.

Бум, тряс, барабанистът докара ударите до глухо ниско бучене, сякаш бе сритал барабаните в мазето, а после ги изкачи отново горе, на открито, със смъртоносните си палки: рррррррррр-бум! Огромен дебелак се хвърли на естрадата, а тя се огъна и заскърца под него.

— Йееее!

Пианистът почукваше клавишите с разперени пръсти и рядко забиваше акорди — само когато великият тромпетист си поемаше дъх за ново надуване, но тези редки акорди разтърсваха всички тембри на пианото, всички кухини и струни, бам! Тромпетистът скочи от естрадата, шмугна се в тълпата и продължи да надува; шапката се бе смъкнала върху очите му; някой му я дръпна назад. Той отстъпи, удари крак в пода, смъкна ниско до хрипкащ жален звук, после пое въздух, вирна тромпета и наду високо, силно, отворено и пронизително. Дийн стоеше точно пред него, наклонил лице до чашката на инструмента, пляскаше с ръце, пръскаше пот по клавишите; музикантът го забеляза и нададе с тромпета си продължителен трептящ лудешки смях, всички се разсмяха след него и продължиха да се люшкат ли, люшкат; накрая тромпетистът реши да надуе в най-високата октава, наведе се, хвана горно „до“ и го задържа дълго-дълго, докато гръмна буря от ръкопляскания и викове, която се засили и се разбесня дотам, че си представих как ченгетата от най-близкия участък ще връхлетят като рояк. Дийн беше в транс. Тромпетистът се втренчи в него; съзря пред себе си лудия, който не само разбираше музиката му, но и искаше да я разбере още по-дълбоко, да открие много повече неща, отколкото бяха вложени в нея, и двамата започнаха да се надпреварват; от тромпета вече излиташе какво ли не, само не и музикални фрази, по-скоро стонове, и още стонове — „бау“, после надолу към ниското „биип“ и рязко нагоре „ииииии“, сгромолясване до най-ниския стържещ звук и отново полет нагоре, докато писъкът му изпълни целия свят. Опита всичко — нагоре, надолу, косо встрани, от горе до долу, хоризонтално, трийсет градуса, четирийсет градуса, додето на финала се строполи назад в нечии ръце и отказа да свири по-нататък, а тълпата се блъскаше и крещеше: „Страшен! Страхотен! Царски го изкара!“ Дийн се избърса с кърпичката си.

После тромпетистът стъпи отново на естрадата, помоли да започнат бавен ритъм, погледна тъжно над главите към зеещата врата и запя „Затвори си очите“. За миг всичко се смълча. Тромпетистът беше облечен в изтъркано кожено сако, лилава риза, очукани обувки и негладени тесни панталони, но това нямаше значение за него. Той беше негърският Хасъл. Големите му кафяви очи бяха угрижени и тъжни, а пеенето му — бавно, с продължителни дълбокомислени паузи. Но при втория припев той се оживи, грабна микрофона, скочи от естрадата и се запревива. За да изпее един тон, му бе необходимо да се наведе до носовете на обувките си и да го изкара изотдолу, да го извиси в пълен глас и така да напъне гърди, че чак да политне от усилието и да се съвземе едва в последния миг за следващата бавна фраза. „Му-у-у-у-зика сви-и-ири!“ Наклони се силно назад, обърнал лице към тавана и отпуснал микрофона надолу. Трепереше, олюляваше се. После се наведе напред и почти заби лице в микрофона. „За танц бавен, омаен“ — и погледна към улицата, изкривил презрително устни в тъжно подигравателната гримаса на Били Холидей; „Докато си шепнем в унес сияен“ — залитна встрани; „Празникът на любовта“ — тръсна глава в отвращение и умора от целия свят; „Ще превърне всичко-о-о“ — в какво ли ще превърне всичко? Чакахме, стаили дъх; „в красота-а-а“ — изплака той. Пианото удари акорд. „А ти, бейби, само затвори тези хубави чисти очи.“ Устните му потрепераха, той погледна към нас, към Дийн и към мен, сякаш искаше да ни каже: „Ей, какво правим всички ние в този тъжен мрачен свят?“ — и наближи края на песента си, за който започна сложна подготовка, а през това време човек можеше да разпрати дванайсет пъти по целия свят всички свои послания, без надежда за ответ, и какво от това? Тук из страховитите улици на човешкия живот ние се докосвахме до сърцевината и жизнения сок на окаяното битническо битие — така каза той и така го изпя; „Затвори тези…“ — извиси глас нагоре, към тавана, през него, към звездите и огласи нощта; „Очи-и-и“ — после политна, слезе от подиума и мрачно се умисли. Седна на една маса в ъгъла при група момчета, но не им обърна внимание. Забил поглед надолу, той плачеше. Беше най-великият.

Ние с Дийн отидохме при него да си поговорим. Поканихме го в колата. Когато влязохме, той неочаквано се провикна:

— Да! От всичко най обичам голямата забава. Къде отиваме? — Дийн заподскача на мястото си и се закиска като шантав. — Само че по-късно! По-късно! — продължи тромпетистът. — А сега ще кажа на сина ми да ни закара в „Джеймсънс Нук“, трябва да пея там. Братче, аз живея, за да пея. От две седмици пея „Затвори си очите“, нищо друго не ми се пее. А вие какво правите, момчета? — Обяснихме му, че след два дена тръгваме за Ню Йорк. — Боже, никога не съм бил там, а разправят, че е ужасно щурав град, но аз нямам причина да се оплаквам и от тук. Женен съм, нали разбирате.

— Така ли — каза Дийн и запали. — И къде е любимата нощес?

— Какво искаш да кажеш? — тросна се тромпетистът и го стрелна с крайчето на окото си. — Не чу ли, че сме женени?

— Да, разбира се — отвърна Дийн. — Само питам. Може би тя има приятелки? Или сестри? Просто ми се иска да си направим един голям празник.

— За какво ни е, животът е възтъжен за безкрайни празници — отвърна тромпетистът и отправи поглед към улицата. — Ей, дявол да го вземе — провикна се той, нямам мангизи, но тая нощ ми е все едно.

И се върнахме в заведението за по още едно. Нашите момичета така се бяха отвратили от мен и Дийн, задето ги бяхме зарязали и търчахме нагоре-надолу, че тръгнаха пеша за „Джеймсънс Нук“; впрочем колата и без туй вече не работеше. В бара попаднахме на ужасна гледка: един бял педераст, битник, облечен в хавайска роба, питаше големия барабанист дали може да го замести за малко. Музикантите го изгледаха подозрително.

— Бива ли те?

Той отговори предвзето, че го бива. Те се спогледаха и казаха:

— Да, личи си, хайде, от нас да мине!

Така че педерастът седна на барабаните, момчетата започнаха да свирят джъмп, а той глупаво загали с четчиците малките барабани като за размазан боп и заклати глава в оня самодоволен унес, така добре анализиран от Райх, който не е друго освен резултат от прекаляване с опиатите, алкохола и порока от режима на бибопа. Но на него му беше все едно. Усмихваше се щастливо в пространството и поддържаше така, макар и тихо, с деликатността на боп-ритъма — смешен шумолящ фон за мощния тръбен зов на блуса, който надуваха момчетата, без да забелязват неговите барабани. Големият негър, дебеловратият барабанист, седеше и си чакаше реда.

— Абе какво прави тоя човек? — възкликна той. — Мисли си, че свири! Виж го ти! По-о-серко! — И извърна поглед отвратен.

Появи се синът на тромпетиста: дребно спретнато негърче, което караше голям славен кадилак. Натъпкахме се всички в него. То се сви зад волана и пришпори колата със седемдесет мили в час през натовареното движение на Фриско, без нито веднъж да спре; караше толкова добре, че никой не забеляза скоростта му. Дийн беше във възторг:

— Я го виж това човече! Гледай само как седи и дъни колата, без да му трепне нито едно мускулче, и както си кара, може да ти говори цяла нощ, само дето не му се приказва: ех, братче, колко неща, колко много неща мога… иска ми се… ех, да. Хайде да караме нататък, да не спираме — сега е моментът! Сега!

Момчето зави при един ъгъл, плъзна се пред „Джеймсънс Нук“ и паркира точно отпред. В същото време спря едно такси; от него изскочи кльощав, сух, дребен негърски проповедник, който подхвърли долар на шофьора и изкрещя още от улицата: „Давай!“, втурна се в заведението, тичешком прекоси приземния салон, без да спира да крещи: „Давай, давай, давай!“, после се запрепъва нагоре по насрещните стълби, като за малко не се пльосна по очи, отвори с трясък вратата, нахълта в помещението, където ехтеше в разгар джаз сешън, протегнал напред ръце, за да се опре на тях, ако се препъне и падне, и налетя право на Лампшейд, който работеше като келнер в „Джеймсънс Нук“ през този сезон; музиката тръбеше ли, тръбеше, проповедникът се закова в рамката на разтворената врата и изкрещя: „Хайде, момче, давай, свири за мен!“ Музикантът беше дребен, нисък негър с алт-саксофон, който, заяви Дийн, очевидно живееше при баба си също както Том Снарк, спеше по цял ден, а вечер надуваше сакса и изкарваше сто мотива, преди да се разгрее и да се разсвири истински — етапа, на който бе в момента.

— Същински Карло Маркс! — Дийн надвика урагана.

Вярно. Дребното бабино момче с окачен на врата саксофон имаше малки лъскави очички: дребни, заметнати навътре ходила и кавалерийски крака; то подскачаше, тропаше, подритваше, не сваляше очи от публиката (смеещи се хора, насядали около десетина маси, тъй като помещението беше едва трийсет на трийсет фута и с много нисък таван) и свиреше, без да спира. Музикалните му идеи бяха безкрайно семпли. Но обичаше да изненадва с неочаквани, несложни вариации на мотива. Започне, да речем, с „тъб-тъб-тъбъдъп… тъб-тъб-тъбъдъп“, а после го повтаря и развива, целува саксофона си и се смее, докато изведе ритъма до „тътъбъдъ-тътъбиди-тътъбъдъ-тътъбиди“ и дари с неповторими мигове от смях и прозрение както себе си, така и всички, които го слушат. Тонът му беше като камбанен звън, висок и чист, и заливаше от два фута разстояние. Дийн стоеше пред него, забравил целия свят, навел глава, стиснал ръце, подскачаше на пети така, че цялото му тяло се тресеше и от него шуртеше пот, вечната пот, която се стичаше в изпатилата му яка и продължаваше надолу, за да образува локвичка при краката му. Галатия и Мари бяха там, но минаха пет минути, преди да осъзнаем, че са те. Еех, славни нощи на Фриско, краят на континента и краят на съмненията, сбогом, безсмислени съмнения, сбогом, бесове. Лампшейд, натоварен с подноси с бира, крещеше във всички посоки; всяко свое действие извършваше в ритъм: подвикваше на келнерката в такт с музиката: „Хей, бейби, направи ми път. Лампшейд преминава към другия кът“ и профучаваше покрай нея с бирите във въздуха, нахълтваше с гръм и трясък в кухнята през летящата врата, танцуваше с готвачките и се връщаше обратно потен. Саксофонистът седна като препариран на една ъглова маса, без да докосва питието пред себе си, и зарея добродушен поглед в пространството, отпуснал надолу ръце, които стигаха почти до пода, разперил ходила като изплезени езици, сгърчил тяло от пълно изтощение и замайваща тъга, от всичко онова, дето се бе насъбрало в душата му: един човек, който всяка вечер нокаутираше сам себе си и оставяше на другите да го съживяват в нощта. Около него всичко кръжеше като облак. И този дребен бабин алтсаксофонист, този умален Карло Маркс, скочи отново, закриви се с магическата си свирка и издуха още двеста мотива в блус, от диви по-диви, без да дава признаци, че енергията му отслабва или че желае вече да приключи. Цялото помещение пулсираше.

Един час по-късно стоях на ъгъла на улиците Четвърта и „Фолсъм“ заедно с Ед Фурниър, саксофонист от Сан Франциско, който почака с мен, докато Дийн позвъни от някакъв салун на Рой Джонсън, за да дойде да ни прибере. Не си говорехме нищо особено, просто бъбрехме, но в един момент съгледахме съвсем шантава картина. Дийн, разбира се. Явно бе искал да съобщи на Рой Джонсън адреса на бара и му бе заръчал да чака на слушалката, изскочил бе навън да разчете фирмата, заради което се бе наложило да си пробива път през навалицата от пиячи по ризи, да излезе посред платното на улицата и да погледне табелките. Извърши всички тези движения, приведен ниско към земята, като Граучо Маркс, краката му го пренесоха с изумителна бързина от бара досред улицата, мярна се като същински призрак с овързан, щръкнал в нощта палец, закова на място и затърси с очи надписите. В тъмното те почти не се виждаха и той се завъртя поне десет пъти на платното с лудо, напрегнато мълчание — един човек с дивашки чорлава коса и с палец, накокошинен като едра гъска в небето, който се върти в мрака, разсеяно мушнал другата си ръка в панталона. Ед Фурниър нещо ми говореше:

— Където и да съм, винаги свиря нежно и дори ако хората не харесват свиренето ми, не мога нищо да променя. Я кажи бе, човек, тоя твой приятел като че е доста откачен, виж го какво прави там.

Погледнахме го. В пълно мълчание Дийн огледа табелките, втурна се обратно в бара, при което някои от излизащите едва не го стъпкаха, и така светкавично се шмугна през салона, че за да го видят, хората трябваше да се обърнат два пъти. Миг по-късно Рой Джонсън изникна със същата изумителна бързина. Дийн плавно пресече улицата и влезе в колата без звук. И пак се понесохме.

— Слушай, Рой, знам, че си имаш разправии с жена ти заради тая работа с нас, но на всяка цена трябва да стигнем на Четиридесет и шеста и „Гиъри“ за невероятното време от точно три минути, инак всичко е изгубено. Ъхъм! Да!

Точно така! (Кашлюк-кашлюк.) На сутринта ние със Сал тръгваме за Ню Йорк и в последната си нощ трябва наистина да се налудуваме, а знам, че и ти нямаш нищо против.

Не, Рой Джонсън нямаше нищо против; той само пресичаше на всеки червен светофар, дето се изпречваше на пътя му, благодарение на което ние се носехме още по-вихрено към нашите лудории. Призори Рой се прибра у дома си. А ние с Дийн накрая се озовахме с някакъв негър на име Уолтър, който поръчваше по няколко питиета, строяваше ги върху бара и ломотеше: „Вино сподиоди!“ Това всъщност означаваше чаша портвайн, чаша уиски и втора чаша портвайн. „Така по-лесно се преглъща отвратителното уиски, което ни пробутват“ — ревеше Уолтър.

Покани ни у тях да изпием по бутилка бира. Квартирата му беше на гърба на „Хауард“. Когато влязохме, жена му спеше. Единствената електрическа крушка в къщата беше тази над нейното легло. За това единият от нас трябваше да се покатери на стол и да я развие, докато тя се усмихваше отдолу както си лежеше; Дийн се зае с това и миглите му затрепкаха. Тя беше петнайсетина години по-възрастна от Уолтър и се оказа най-сладката жена в света. После трябваше да включи удължителя в контакта над нейното легло, а тя все така се усмихваше, усмихваше. Нито веднъж не попита Уолтър къде е бил, нито колко е часът, нищичко. Най-после нагласихме удължителя както трябва и се настанихме в кухнята около скромната маса, за да изпием по една бира и да си доразкажем историите. Започна да се разсъмва. Време беше да си тръгваме; върнахме удължителя на мястото му и завихме крушката обратно в спалнята. Жената на Уолтър пак се усмихваше, усмихваше, докато повтаряхме шантавата операция. Думичка не отрони.

Когато излязохме на светлеещата улица, Дийн възкликна:

— Видя ли, братче, това е истинска жена. Ни една остра дума, ни един укор, никаква сцена: мъжът й може да се прибира по всяко време на нощта с когото си поиска, да си говори с гости в кухнята, да си пие бирата и да си излезе, в който час му скимне. Това се казва мъж и този дом е неговата крепост.

Дийн посочи многозначително блока. Заклатушкахме се. Великата нощ бе отминала. Една полицейска кола подозрително пълзя известно време зад нас. От една пекарна на Трета улица си купихме пресни понички и ги изядохме на сивия мръсен тротоар. Висок, очилат, добре облечен господин мина, олюлявайки се, покрай нас, а до него вървеше негър с фуражка на тежкотоварен шофьор. Бяха странна двойка. Огромен камион избумтя по улицата, негърът го показа на господина и възбудено се опита нещо да му обясни. Високият бял мъж крадешком погледна през рамо и преброи парите си.

— Той е досущ като Стария Бул Лий! — захили се Дийн. — Брои си парите и смята, че ще оправи света, а оня другият сигурно иска само да си поговори с някого за камиони и за нещата, които знае.

Вървяхме известно време след тях.

В зората на джазова Америка всички тия уморени лица плуваха из въздуха като свещени цветя.

Все пак трябваше да поспим; и дума не можеше да става да отидем при Галатия Дънкъл. Дийн познаваше някакъв влаков спирач на име Ърнест Бърк, който живеел с баща си в хотелска стая на Трета улица. В началото на познанството си Дийн бил в добри отношения с тях, но напоследък не дотам, та идеята му беше аз да ги склоня да преспим на пода в тяхната стая. Беше ужасно. Трябваше да им звъня от някаква рано отворена закусвалня. Бащата се отнесе със силно подозрение към моето обаждане. Спомни си обаче, че неговият син му бил разправял за мен. За голяма наша изненада той все пак слезе във фоайето и ни поведе нагоре. Тъжен, стар, мрачен санфранциски хотел. Изкачихме стълбите и възрастният човек излезе толкова добър, че дори ни отстъпи леглото.

— И без това трябваше да ставам — каза той и се оттегли в кухничката, за да свари кафе. Започна да ни разказва истории от времето, когато работел по железниците. Напомни ми за баща ми. Аз слушах разказите му. Дийн — не, той си ми зъбите, шава насам-натам, но на всичко, което старият кажеше, припяваше с: „Да, точно така.“ Накрая заспахме; а по някое време сутринта Ърнест се завърна от път из Запада и зае леглото, от което станахме ние с Дийн. Бащата вече се контеше за среща с любимата си, която, обясни ни той, била на средна възраст. Облече зелен костюм от туид, натъкна барета, също от зелен туид, и забоде цвете на ревера си.

— Тия стари, романтични, препатили железничари на Фриско живеят тъжен, но изпълнен с желание и енергия живот — казах на Дийн в банята. — Много мило беше, че ни пусна да поспим при него.

— Даа, даа — измърмори Дийн, без да ме чува. Той изхвърча да търси кола в пътническото бюро. Моята задача беше да отида до Галатия Дънкъл и да прибера багажа ни. Тя седеше на пода и редеше картите.

— Е, довиждане, Галатия, пожелавам ти всичко да се нареди от хубаво по-хубаво.

— Когато Ед се върне, ще го водя всяка нощ в „Джеймсънс Нук“ и ще го пускам да се набесува. Мислиш ли, че с това ще го спечеля. Сал? Не знам какво да правя.

— Какво казват картите?

— Асото пика е далеч от него. Наоколо му винаги има купи — дама купа никога не е далече. А виждаш ли го валето пика? Това е Дийн, винаги е близо до него.

— Е, след час потегляме за Ню Йорк.

— Един ден Дийн ще тръгне за някое такова пътешествие и повече няма да се върне.

Тя ми позволи да взема душ и да се обръсна, после се сбогувахме, аз снех торбите долу и спрях микробусчето, което всъщност беше такси, но вървеше само по определен маршрут и човек можеше да спира и да се вози, докъдето поиска, само срещу петнайсет цента, приклещен между другите пътници, също както в автобус, но пък сред приказки и смешки както в частна кола. В този последен наш ден улица „Мишън“ беше една безкрайна суматоха от строителни работи, играещи деца, шумни негри, които се връщаха от работа, прах, олелия — отвсякъде ехтяха мощният тътен и вибриращото боботене на този най-оживен американски град, а над нас се синееше чистото небе, от мъгливото море прииждаше радост, която нахлуваше всяка нощ и разбуждаше у хората глад за хляб и забавления. Не ми се тръгваше. Прекарал бях в града някакви си шейсетина часа. С безумеца Дийн само се щурахме по света, без всъщност да го виждаме. Следобед вече се носехме към Сакраменто и към Изтока.