Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

11

Закъснях с две седмици за срещата с Реми Бонкьор. Пътуването с автобус от Денвър до Фриско беше съвсем обикновено, освен дето душата ми припкаше все по-напред, колкото повече наближавахме Фриско. Отново Шайен, но този път следобед, а после на запад през планините; прехвърлихме Скалистите планини в полунощ при Крестън и пристигнахме в Солт Лейк Сити призори — град на чистофайници, най-невъзможното място, в което би могъл да се роди Дийн; после към Невада в прежурящото слънце, привечер Риноу с мигащите светлинки на китайските му улици; и нагоре по Сиера Невада, борове, звезди и планински вили, загатващи за романтичните любовни истории на Фриско — момиченце от задните места хленчи и пита майка си: „Мамо, кога ще се приберем у дома в Тръки?“ И ето го самия Тръки, уютния Тръки, а после надолу по склоновете към низината на Сакраменто. И изведнъж проумях, че съм в Калифорния. Топъл, благат въздух — въздух, който можеш да целунеш — и палми. Супермагистрала покрай легендарната река Сакраменто; сетне отново през възвишения; нагоре, надолу; и изведнъж се ширна необятният залив (точно на развиделяване), а сънните светлини на Фриско се виеха като гирлянди по отсрещния му бряг. По моста над оукландския залив заспах дълбоко за пръв път, откак бях напуснал Денвър, и рязкото спиране пред автобусната гара на кръстовището на „Маркет“ и Четвърта улица ме стресна и ми припомни, че се намирам на три хиляди и двеста мили от къщата на леля ми в Патърсън, Ню Джързи. Изпълзях навън като изнемощял призрак и пред мен се възправи той — Фриско — дълги, пусти улици с трамвайни жици, забулени в мъгла и белота. Потътрах се няколко улици по-нататък. Странни типове (на ъгъла на „Мишън“ и „Трета“) запросиха в изгрева центове от мен. Отнякъде долиташе музика. „Ех, навсякъде ще се навра. Но първо трябва да намеря Реми Бонкьор.“

Мил Сити, където живееше Реми, представляваше извънградски квартал от бараки в някаква падина; бараките, построени по време на войната за работниците от един военен кораборемонтен завод, бяха разположени в нещо като каньон, и то дълбок, обилно залесен по двата склона. В този квартал имаше специализирани магазинчета, бръснарници и шивачници за неговите обитатели. Хората разправяха, че тук единствено от цяла Америка бели и негри живеели заедно доброволно; селището си бе останало такова и сега, а лично аз по-диво и весело място не съм виждал. На вратата на бараката имаше бележка, която Реми бил забол с карфица три седмици по-рано.

САЛ ЛАРАДАЙЗ! (Изписано с грамадни печатни букви.) Ако вкъщи няма никой, влизай през прозореца.

Подпис

Реми Бонкьор“

Бележката вече бе посивяла и вкоравяла.

Прехвърлих се през прозореца и какво да видя, Реми спи с момичето си Лий Ан върху креват, откраднат от някакъв търговски кораб, както ми обясни по-късно; представете си само как палубният механик на търговски кораб се прокрадва през борда посред нощ, нарамил койка, а после пухти и набляга на веслата до брега. Но това още не обяснява какъв беше Реми Бонкьор.

Причината да разкажа подробно онова, което ми се случи в Сан Фран, е тази, че там се сплетоха нишките на всички мои пътища. С Реми Бонкьор се знаехме много отдавна, от началното училище; но истински ни свърза бившата ми съпруга. Реми пръв я откри. Един следобед той нахълта в спалнята ми в общежитието и се провикна: „Парадайз, ставай, старият маестро идва да те види.“ Скочих и докато нахлузвах панталоните си, по пода се изтърколиха монети. Беше четири часът; в колежа спях по всяко време. „Полека де, полека, не разпилявай така златото си. Хванал съм най-сексапилната мадама на света и тази вечер ще я водя право в «Лайънс Ден.» И ме помъкна да ме запознава с нея. Седмица по-късно тя ходеше с мен. Реми беше висок, тъмен, красив французин (приличаше на двайсетгодишен марсилски контрабандист); тъй като беше французин, държеше да се изразява на цветист американски; английският му беше съвършен, френският му беше съвършен. Обичаше да се издокарва в артистично-студентски стил, да ходи с екстравагантни руси жени и да пилее пари нашироко. Нито веднъж не ме укори, задето му отмъкнах момичето; това събитие просто ни свърза навеки; беше ми верен другар и ме обичаше истински, един господ знае защо.

Когато го намерих онази сутрин в Мил Сити, той бе затънал в кучешките неволи, които сполетяват всеки млад мъж по средата на двайсетте му години. Мотаеше се в изчакване на кораба, а за да си припечелва хляба, се бе хванал на работа като пазач в лагера от другата страна на каньона.

Момичето му Лий Ан имаше зло езиче и всеки ден го навикваше. През седмицата пестяха всеки цент, а в събота излизаха, за да похарчат петдесет долара за три часа. Реми сновеше из бараката по къси панталони, нахлупил невъобразимо военно кепе на главата си. Лий Ан се разхождаше с навита на ролки коса. Пременени по тоя начин,“ те непрекъснато си крещяха един на друг през седмицата. През целия си живот не съм виждал толкова много зъбене. Но в събота вечер, благосклонно усмихнати, те излитаха навън като истински преуспяващи герои на холивудски филм и се понасяха към града.

Реми се събуди и ме видя, както се намъквах през прозореца. Ушите ми писнаха от гръмкия му смях, най-гръмкия в света. „Ха-ха-ха, Парадайз влиза през прозореца, изпълнява указанието до запетайките!“ Тупна ме по гърба, смушка в ребрата Лий Ан, облегна се на стената, разсмя се, развика се и задумка по масата, така че сигурно го чуха из целия Мил Сити, а неговото гръмогласно, продължително „ха-ха-ха“ отекна в каньона. „Парадайз! — крещеше той. — Безподобният, незаменимият Парадайз.“

Току-що бях минал през рибарското кварталче Сосалито, и първите ми думи бяха: „В Сосалито май има много италианци.“

— В Сосалито май има много италианци! — провикна се Реми, като изду дробовете си до краен предел. — Ха-ха-ха! — И се плесна, и се завали назад, и почти се изтърколи на пода. — Чу ли го какво каза нашият Парадайз! „В Сосалито май има много италианци!“ Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Хе-хе-хе! Хи-хи-хи! — Зачерви се от смях като цвекло. — Ох, убиваш ме, Парадайз, няма по-смешен човек от тебе на света, видя ли го, Лий Ан, пристига с огромно закъснение, влиза през прозореца, видя ли го как само изпълни указанието и влезе през прозореца. Ха-ха! Хо-хо!

Интересното беше, че съсед на Реми бе един негър на име мистър Сноу[1], чийто смях, кълна се, беше още по-гръмък, категорично и този път последно — смехът на мистър Сноу беше най-гръмкият на тоя свят. Този човек започваше да се смее на масата по време на вечеря при най-обикновена дума, казана от възрастната му жена; после ставаше, очевидно давейки се, облягаше се на стената, поглеждаше нагоре към небето и се отприщваше; излизаше, залитайки, навън и тръгваше, като се опираше о стените на съседите; опиянен от смях, той се гърчеше в сенките, на целия Мил Сити и отправяше тръбния си ликуващ повик към демонското божество, което с положителност го насъскваше да се кикоти. Не знам дали някога е изкарвал докрай вечерята си. Възможно е Реми да подражаваше несъзнателно на този изумителен мъж, мистър Сноу. И въпреки че Реми си имаше проблеми в живота и в любовта, заради тази жена със зло езиче, той поне се бе научил да се смее по-добре от всеки друг човек на света и аз предчувствах колко весело ще си прекараме във Фриско.

Поделихме си мястото по следния начин: Реми щеше да спи с Лий Ан на леглото до отсрещната стена, а аз — върху походното легло до прозореца. Не трябваше да докосвам Лий Ан. Реми веднага произнесе цяла реч по този въпрос. „Не желая да ви улавям, че се закачате, когато си мислите, че не ви гледам. Няма да научите стария маестро на нова песен. Аз съм авторът на тази сентенция.“ Погледнах Лий Ан. Тя беше апетитно парче, създание в цвета на меда, но очите й таяха омраза и към двама ни. Имаше амбицията да се ожени за богат мъж. Беше от малко градче в Орегон. Проклинаше деня, в който се бе свързала с Реми. По време на един от грандиозните си фукливи уикенди той бе похарчил сто долара по нея и тя си бе помислила, че е хваната богатия наследник. А вместо това беше заседнала в тая барака и поради липса на какъвто и да е избор бе останала тук. Тя работеше във Фриско: и всеки ден трябваше да взема от кръстопътя междуградския автобус, за да отиде на работа. Никога не прости това на Реми.

На мен поставиха задачата да стоя в бараката и да напиша блестящ оригинален сценарий за някое холивудско студио. Реми щеше да прелети с реактивен самолет през стратосферата, грабнал моя свитък под мишница като арфа, и щеше да направи и трима ни богати; Лий Ан щеше да отиде с него; той щеше да я запознае с един приятел на баща му, който бил знаменит режисьор и близък на У. К. Фийлдс. Така че първата си седмица в Мил Сити прекарах в бараката, пишейки настървено някаква потискаща история за Ню Йорк, която според мен трябваше да задоволи един холивудски режисьор, но за беда сценарият излезе прекалено мрачен. Реми едва го дочете до края и няколко седмици по-късно без воля го пренесе до Холивуд. Лий Ан беше твърде отегчена и твърде силно ни мразеше, за да си направи труда да го прочете. Аз прекарах безброй дъждовни часове в пиене на кафе и в драскане. Накрая казах на Реми, че нищо няма да излезе от това; исках да се хвана на работа; зависех от тях дори за цигарите си. Сянка на разочарование се мярна по лицето на Реми — той винаги се разочароваше от най-невероятни неща. Имаше златно сърце.

Реми ми уреди да кандидатствам за работа като неговата — пазач в лагера. Минах през необходимите проверки и за моя изненада копелетата ме приеха. Заклех се пред местния полицейски началник, дадоха ми значка и палка и станах полицай от специалните части. Помислих си какво ли щяха да кажат Дийн и Карло, и Стария Бул Лий. Трябваше да си набавя тъмносин панталон за черната куртка и кепето на ченге, които ми дадоха; през първите две седмици се наложи да нося панталона на Реми; а тъй като той беше доста висок и имаше коремче, защото от скука лакомо се тъпчеше, на първата си нощна смяна дошляпах като Чарли Чаплин. Реми ми даде още своето ръчно фенерче и автоматичния си пистолет, калибър 32.

— Откъде си взел тоя пистолет? — попитах го.

— Пътувам миналото лято към Западния бряг и в Норт Плати, Небраска, слизам от влака, за да се поразтъпча. И какво, мислиш, виждам на един прозорец на гарата — този малък пистолет, който купих, както се полага, та едва успях да се метна обратно на влака.

Опитах се да му обясня какво е Норт Плати за мен, как бях обикалял с момчетата да купим уиски, а той ме тупна по гърба и каза, че съм най-смешният човек на света.

Като осветявах пътя си с фенерчето, аз се изкачвах по южната стръмнина на каньона, излизах на магистралата, по която нощем струеше поток от коли към Сан Франциско, пресичах я, препъвах се надолу по другия склон и стигах до дъното на дол, където имаше малка фермерска къща край ручей и всяка божа нощ едно куче лаеше по мен. Подир това минавах по сребрист прашен път под мастиленочерни калифорнийски дървета — път като този от „Белегът на Зоро“, като всички пътища от второразредните уестърни. Вадех пистолета и започвах да си играя в мрака на каубои. После изкачвах друг хълм и се озовавах при лагера. В казармените помещения на този лагер пребиваваха за кратко строителни работници, заминаващи отвъд океана. Мъжете, които отсядаха тук, чакаха да пристигне корабът им. Повечето заминаваха за Окинава. Повечето бягаха от нещо — най-често от закона. Имаше групи престъпници от Алабама, измамници от Ню Йорк, всякакви типове отвсякъде. И понеже прекрасно знаеха какъв ад е да работиш една година в Окинава, те пиеха. Задължението на специалната охрана беше да не им позволи да сринат до основи лагера. Имахме щаб в главната сграда — просто дървена постройка, чиито канцеларии бяха облицовани с ламперии. Тук седяхме около една кантонерка, извадили оръжията от кобурите на кръста си, прозявахме се, а старите полицаи разказваха истории.

Това беше една ужасяваща сбирщина от мъже, мъже о, полицейски душици, всички, с изключение на Реми и мен. Реми просто се опитваше да свърже двата края, аз също, но тези мъже жадуваха да арестуват и да получават похвали от началника на градската полиция. Дори разправяха, че ако не опандизиш поне един нещастник в месеца, ще те изхвърлят от работа. Аз се задавях при мисълта, че ще трябва да арестувам някого. И се случи така, че в нощта, когато се отприщи адът, бях пиян колкото и лагерниците.

Според разписанието цели шест часа през тази нощ оставах съвсем сам на стража — единственият полицай на терена; а в бараките като че се бяха напили всички до един. Защото корабът им отплаваше на другата сутрин. Пиеха като моряци в нощта преди вдигане на котва. Седях в канцеларията с крака върху кантонерката и четях увлекателна книга за приключения в Орегон и Северните щати, когато изведнъж усетих, че в обичайно тихата нощ клокочи силно оживление. Излязох. Във всяка проклета барака на лагера светеха лампите. Мъже крещяха, бутилки трещяха. Трябваше да се справям или край с мен. Грабнах фенерчето, приближих се до най-шумната врата и почуках. Някой я открехна на една педя.

— Какво искаш пък ти?

— Тази нощ аз охранявам лагера — отговорих — и вие, момчета, ще трябва, доколкото можете, да пазите тишина. — Или някаква подобна глупава забележка. Тръшнаха вратата пред лицето ми. Останах втренчен в дървената плоскост пред носа ми. Съвсем като в уестърн; дошъл бе моментът да отстоявам авторитета си. Почуках отново. Този път отвориха широко. — Слушайте, приятели — казах им. — Нямам желание да ви досаждам, но ще си загубя работата, ако прекалите с шума.

— Кой си ти бе?

— Пазач съм тук.

— Не сме те виждали досега.

— Ето ми значката.

— А за какво ти е това пукало, дето си си окачил на задника?

— Не е мое — казах извинително. — Взех го назаем.

— Ела да пийнем, проклетнико. — Нямах нищо против. Ударих две.

— Е, момчета — заръчах им подир това, — нали няма да вдигате шум, а? — Иначе ще ми разгонят фамилията, не се шегувам.

— Добре, детенце — отвърнаха те. — Върви да си правиш обиколките. И ако ти се пие, върни се за още едно.

Обиколих така всички врати и съвсем скоро бях пиян колкото всички останали. В задълженията ми влизаше призори да издигам американското знаме на шейсетфутов стълб и тази сутрин го вдигнах с долната част нагоре, след което се прибрах в къщи и си легнах. Когато същата вечер се появих на работа, старите полицаи седяха настръхнали в канцеларията.

— Момче, я кажи каква е била тая врява снощи? Получиха се оплаквания от хората, които живеят от другата страна на каньона.

— Не знам — отвърнах. — Сега като че ли е доста тихо.

— Защото цялата пратка отпътува. Но снощи ти трябваше да опазиш реда тук — шефът крещя страхотно по твой адрес. А има и друго — знаеш ли, че като нищо можеш да отидеш в затвора, задето си окачил наопаки американското знаме на държавен стълб?

— Наопаки ли? — ужасих се аз, разбира се, не бях забелязал. Всяка сутрин го окачвах автоматично.

— Да, господинчо — обади се един тлъст полицай, който бе работил двайсет и две години като надзирател в затвора „Алкатрас“. — Останалите кимнаха зловещо. Те си затваряха устата и се гордееха със службите си. Все премятаха в ръце оръжията си и говореха само за тях. Сърбеше ги да стрелнат някого. Реми и мен например.

Полицаят, който бил надзирател в „Алкатрас“, имаше шкембе и беше около шейсетгодишен. Макар и вече пенсионер, той не бе успял да се откъсне от атмосферата, която цял живот бе подхранвала сухата му душица. Всяка нощ идваше на работа със своя форд 35, продупчваше пропуска си точно на секундата и сядаше пред едно бюро с объл капак. Изписваше с мъка простия формуляр, който бяхме длъжни да попълваме всяка нощ — обиколките, времето, инцидентите и така нататък. После се облягаше назад и разказваше истории. „Жалко, че не бяхте тук преди два месеца, когато ние двамата със Следж (друг от ченгетата, младеж, който мечтаел да го вземат на работа в моторизираните полицейски отряди на Тексас, но се бе наложило да се задоволи със сегашния си жребий) арестувахме един пиян в барака Г. Леле-е, трябваше да видите каква кръв шуртеше! Ще ви заведа още тази нощ и ще ви покажа петната по стената. Как го подмятахме от едната стена до другата! Първо го удари Следж, след него аз, а после той се умири и тръгна кротко. Беше се заканил да ни убие, когато излезе от затвора — дадоха му трийсет дни. Само че минаха шейсет, а той никакъв не се е показал.“ Това беше гвоздеят на историята. Така го били уплашили, че не му стискате да се върне и да прави опити да ги убива.

Старият полицай започваше да си припомня разнежено и ужасите на „Алкатрас“. „На закуска ги водехме под строй, като военен взвод. Не допускахме един да не е в крак. Всичко вървеше като по часовник. Жалко, че не сте го виждали. Бил съм надзирател там двайсет и две години. И нито веднъж не съм си имат главоболия. Момчетата знаеха, че не се шегуваме. Някои пазачи се размекват, но винаги те си имат главоболия. Ето, да вземем например теб — като те гледам, струваш ми се нещо много ме-ек с мъжете тук. — Той вдигна лулата си и ме изгледа свирепо. — И те използват това, да знаеш!“

Знаех го. Казах му, че не съм кроен за полицай.

— Защо тогава поиска тази работа? Трябва да направиш избора си, иначе доникъде няма да стигнеш. Това е твой дълг. Заклел си се. Тия неща половинчато не се правят. Законът и редът трябва да бъдат пазени.

Не знаех какво да му отговоря; прав беше; а аз исках само да се измъкна в нощта, да изчезна нанякъде и да открия какво правят всички хора из цялата страна.

Следж, другото ченге, беше висок, млад, мускулест, с черна, съвсем късо подстригана коса и с нервен тик на врата — като боксьор, който непрестанно нанася крошета с единия си юмрук в дланта на другата ръка. Издокарваше се като моторизират тексаски полицай от едно време. Носеше револвера си ниско долу, закачен на патрондаш, и някакъв особен къс бич, целият беше в кожа, същински подвижна килия за изтезания: лъскави обувки, дълго яке, нагло вирната шапка — всичко имаше по него освен боти. Все ми показваше хватки — току ме емваше под чатала и чевръсто ме преобръщаше. Ако става въпрос за сила, аз можех да го подхвърля чак до тавана със същата хватка, бях сигурен в това; но нито веднъж не се издадох, защото се страхувах, че ще поиска да се борим. А една борба с човек като него щеше да завърши със стрелба. И той положително беше по-добрият стрелец; никога в живота си не си бях служил с оръжие. Плашех се дори когато трябваше само да заредя. Следж също беше жаден за арести. Една нощ дежурехме двамата и по някое време той се върна от обиколка почервенял от бяс.

— Казах на едни момчета да кротуват, а те продължиха да вдигат врява. Казах им повторно. Винаги давам втора възможност на виновните. Но не и трета. Затова сега ще дойдеш с мен и ще ги арестуваме.

— Добре де, нека аз да им дам трета възможност — казах му. — Ще поговоря с тях.

— Не, господинчо, никога на никого не давам повече от две възможности.

Въздъхнах. И тръгнахме. Отидохме до стаята на нарушителите. Следж отвори вратата и заповяда на всички да излязат един по един в редица. Беше неловко. Всички се червяхме. Американска история. Всеки прави онова, което си мисли, че се очаква от него. Голяма работа, че група мъже говорят високо и пият цяла нощ! Но Следж държеше да докаже нещо. Подсигури се, като доведе и мен, за да не се нахвърлят отгоре му. Което те спокойно можеха да сторят. Всичките момчета бяха от Алабама, оказа се, че са братя. Поведохме ги към управлението. Следж отпред, аз на края.

Едно от момчетата ми прошепна:

— Кажи на оня клепоух подъл трътльо да не се заяжда с нас. Заради тая работа може да ни уволнят и изобщо да не стигнем до Окинава.

— Ще поговоря с него.

В управлението посъветвах Следж да не се престарава. Той отговори високо, да го чуят всички, зачервен от яд:

— На никого не давам повече от два шанса.

— Какво ще ти стане, ако дадеш повече, дяволите да те вземат? — провикна се алабамецът. — Та ние сега може да си загубим работата.

Следж не отговори и попълни формулярите за арестуване. Задържа само един от тях; обади се на патрулната кола в града. Тя пристигна и отведоха арестувания. Останалите братя се прибраха мрачни. „Какво ще каже мама?“ — мълвяха те. Единият от тях се върна при мен.

— Кажи на онова тексаско копеле, че ако брат ми не излезе от затвора до утре вечерта, няма да може да седи на задника си.

Предадох това на Следж — в неутрален тон, — но той не отговори. Добре, че освободиха бързо брата, та нямаше последствия. Пратката работници отплава с кораба; пристигна нова сбирщина диваци. Ако не беше Реми Бонкьор, нямаше да остана и час повече на тази работа.

Но много пъти ние с Реми оставихме да дежурим нощем сами и тогава всичко затупкваше с друг пулс. Първата си обиколка правехме бавно. Реми пробваше дали вратите са заключени и все се надяваше, че ще намери някоя отключена. Често казваше: „От години си мечтая да дресирам някое куче като суперкрадец — да се вмъква в стаите на момчетата и да вади от джобовете им долари. Ще го дресирам да не взема нищо друго, само зелени банкноти; ще го карам по цял ден да души пари. И ако въобще има някакъв начин, ще го науча да вади само двайсетачки.“ Реми беше неизчерпаем извор на лудешки планове: говори ми за това куче седмици наред. Само веднъж намери отключена врата. На мен идеята не ми допадаше, затова продължих бавно надолу по коридора. Реми отвори предпазливо вратата. И се озова лице срещу лице с надзирателя на лагера. Реми ненавиждаше физиономията му. „Как се казваше оня руски писател, за когото си ми разправял — оня, който пъхал вестници в обувките си и носел цилиндър, намерен в кофа за смет?“ Това беше преиначен вариант на онова, което бях разказвал на Реми за Достоевски. „А, сещам се, точно така, Достиофски. Човек с лице като на оня надзирател може да носи само едно име — Достиофски.“ Единствената отключена врата, която Реми откри, беше на този човек. Той чул в съня си, че някой бърника бравата му. Станал, както си е, по пижама. И се приближил до вратата, двойно по-грозен от обикновено. Когато Реми отвори вратата, той налетя на неговото изкривено, набъбнало от омраза и стаен бяс лице.

— Какво означава това?

— Само опитвах да отворя. Мислех, че това е… ъъ… килерът за парцали и метли. Трябва ми парцал.

— Че за какво търсиш парцал?

— Ами… ъъъ…

Тогава пристъпих към тях и казах:

— Някой е повърнал в коридора на горния етаж. И трябва да го забършем.

— Това не е килерът за парцали. Това е моята стая. Ако още веднъж ви хвана в подобно нещо, ще поискам да ви разследват, приятелчета, и да ви изхвърлят! Ясно ли се изразявам?

— Някой е повърнал на горния етаж — повторих аз.

— Килерът за парцали е в дъното. Ей там. — Той го посочи и изчакала види дали ще вземем парцал, затова ние взехме и най-глупаво го понесохме нагоре.

— Дявол да те вземе. Реми — промърморих, — винаги ни вкарваш в някакви бели. Защо не мирясаш най-после? Защо трябва непрекъснато да крадеш?

— Този свят ми дължи някои неща, това е всичко. Не можеш да научиш стария маестро на нова песен. Ако продължаваш с тези свои приказки, ще започна да ти викам Достиофски.

Реми беше като същинско малко дете. Някога отдавна, през неговите самотни ученически години във Франция, му бяха отнели всичко; родителите, които го осиновили, просто го натиквали в разни училища и го забравяли там; той бил тормозен и изхвърлян от училищата едно след друго; скитал се нощем по пътищата на Франция и скалъпвал псувни от невинния си детски речник. Поставил си за цел да си възвърне всичко, което бил изгубил; само че онова, което бе изгубил, нямаше край; отмъщението вечно щеше да се влачи.

Бюфетът на лагера беше наша лесна плячка. Оглеждахме се, за да се уверим, че някой не ни следи, и особено, за да проверим дали някое от нашите приятелчета полицаи не ни дебне — ей тъй, за всеки случай; после аз кляках, а Реми стъпваше на раменете ми и се вдигаше нагоре. Отваряше прозореца, който никога не беше заключен, тъй като Реми всяка вечер се погрижваше да не е, тромаво се провираше и се приземяваше на плота. Аз бях малко по-пъргав, просто подскачах и пропълзявах вътре. После отивахме при казаните със сладолед. И тук, осъществявайки една от детските си мечти, вдигах капака на шоколадения, мушвах ръката си до китката, загребвах пълна лопатка сладолед и започвах да ближа. Сетне вземахме кутии за сладолед, натъпквахме ги и отгоре изливахме шоколадов, а понякога и ягодов сироп, подир това се премествахме в кухнята и отваряхме хладилниците, за да видим какво можем да напъхаме в джобовете си за вкъщи. Аз често си отрязвах парче печено говеждо и го увивах в салфетка. „Нали знаеш какво повелява президентът Труман? — повтаряше всеки път Реми. — Ние трябва да намаляваме разходите по бита“

Една нощ чаках доста дълго, докато той тъпчеше провизии в грамадна кутия. Само че не можахме да измъкнем кутията през прозореца. Наложи се Реми да извади всичко и да го върне на мястото му. Но по-късно, същата нощ, когато неговото дежурство изтече и аз останах сам в лагера, се случи нещо много странно. Бях тръгнал по старата пътека край каньона с надеждата, че ще срещна сърна (Реми бил виждат наоколо сърни, в 1947 година местността беше още дива), когато чух смразяващ шум в мрака. Пръхтене и свистене. Помислих, че ме напада носорог от мрака. Сграбчих пистолета си. В тъмата на каньона се очерта висока фигура; с чудовищно грамадна глава. И изведнъж познах Реми, понесъл на рамо огромната кутия с провизии. Стенеше и пъшкаше под непоносимата тежест. Намерил бил някъде ключ от лавката и изнесъл стоката си през входната врата. Попитах го:

— Ама ти не си ли вкъщи. Реми; какво правиш тук, дявол да те вземе?

А той ми каза:

— Парадайз, колко пъти съм ти обяснявал какво повелява президентът Труман — „ние трябва да намаляваме разходите по бита“.

И продължи да пъхти и свисти по-нататък в мрака. Описвал съм ви вече ужасния път до нашата барака, нагоре по склона, а после надолу към дола. Той скри провизиите във високата трева и се върна при мен.

— Сал, не мога да се справя сам. Ще ги разделим в две кутии и ти ще ми помогнеш.

— Но аз съм още дежурен.

— Ще наглеждам мястото, докато те няма. Нещата тук загрубяват все повече. Нямаме друг изход, освен да се справяме с положението, колкото можем по-добре, и толкоз. — Той обърса потта от лицето си. — Уффф! Колко пъти съм ти повтарял, Сал, че сме приятели и сме заедно в кюпа. Няма друг начин. Всички Достиофски, всички полицаи и Лий Ани, всички обесници на този свят ни преследват, за да ни одерат кожите. И само от нас зависи дали ще се опазим, или не. Защото те крият в ръкава си нещо много по-лошо от злосторна ръка. Запомни това. Няма да научиш стария маестро на нова песен.

Когато свърши, аз го попитах направо:

— А какво става с нашето отплуване?

От десет седмици се занимавахме с тия глупости. Аз печелех по петдесет долара на седмица и пращах средно по четирийсет от тях на леля си. През цялото това време бях прекарал само една вечер в Сан Франциско. Животът ми се бе омотал в бараката и в битките на Реми с Лий Ан, а нощите ми — в лагера.

Но Реми беше изчезнал в мрака да търси втора кутия. Запрепъвах се след него по този стар път на Зоро. Струпахме камара от провизии върху кухненската маса на Лий Ан. Тя се събуди и разтърка очи.

— Знаеш ли какво повелява президентът Труман?

Тя беше възхитена. И аз изведнъж осъзнах, че всеки божи човек в Америка е крадец по рождение. Ето че и в мен бръмна същата муха. Дори започнах да проверявам дали вратите са заключени. Другите ченгета взеха да ни подозират; познаха ни по очите; с безпогрешен инстинкт те отгатваха какво ни е в ума. Дългогодишният опит ги бе научил какво представляват такива като нас с Реми.

На другия ден взехме пистолета, излязохме и се опитахме да стреляме яребици по хълмовете. Реми се прокрадна, добра се на метър от клопащите птици и гръмна с 32-калибровото оръжие. Не улучи. Мощният му смях огласи калифорнийските гори и продължи да се носи над Америка.

— Време е вече ние с теб да отидем да видим Краля на бананите.

Беше събота; поотупахме се, постегнахме се и излязохме, на междуградската спирка при кръстовището. Стигнахме в Сан Франциско и тръгнахме да се разхождаме из улиците. Гръмогласният смях на Реми кънтеше навсякъде, откъдето минехме.

— Трябва да напишеш разказ за Краля на бананите — убеждаваше ме той. — И не се опитвай да пробутваш номера на стария маестро и да напишеш разказ за нещо друго. Кралят на бананите е само за теб. Ето го къде стои. — Кралят на бананите беше старецът, който продаваше банани на ъгъла. Беше ми безкрайно досадно. Но Реми продължаваше да ме ръга в ребрата и дори ме подръпваше за яката. — Ако напишеш разказ за Краля на бананите, значи, пишеш за човешките неща в живота. — Отговорих му, че не давам пукната пара за Краля на бананите. — Докато не проумееш значимостта на Краля на бананите, нищо няма да разбереш за човешките неща на този свят — отсече Реми с категоричен тон.

В залива имаше един стар, ръждясал товарен кораб, който служеше само за шамандура. Реми си бе наумил, че трябвала отидем до него с лодка и един следобед Лий Ан приготви сандвичи, наехме лодка и пристигнахме. Реми носеше някакви инструменти. Лий Ан се съблече гола и легна на мостика да се пече. Аз я гледах от кърмата. Реми се спусна чак до машинното отделение, където се разбягаха плъхове, и започна да чука и блъска, търсейки несъществуващи медни обшивки. Аз седнах в разпадащата се капитанска трапезария. Корабът беше стар, много стар, и беше красиво изработен отвътре — целият в дърворезба и вградени шкафове. Та това бе призракът на Джеклондоновия Сан Франциско! Задрямах в слънчевата трапезария. Из кухненския килер препускаха плъхове. А някога тук се е хранил синеок капитан.

Слязох долу в търбуха при Реми. Той дърпаше всичко, което стърчеше.

— Съвсем нищо. Мислех, че ще има мед, че ще намерим поне някой и друг стар ключ. Но, изглежда, много крадци са минали и са го опоскали до голо.

Корабът стоеше в залива от години. Медта отдавна е била обрана от ръка, която вече сигурно не е ръка. Казах на Реми:

— Ще ми се да преспя на този стар кораб някоя нощ, когато падне мъгла, а черупката скрибуца и отекват зловещите плясъци на шамандурите.

Реми се слиса; възхищението му към мен се удвои.

— Сал, давам ти пет долара, ако имаш смелостта да го направиш. Не ти ли минава толкова през ума, че тук може да витаят призраците на стари морски капитани? И не само ще ти дам пет долара, ами ще те докарам с лодка дотук, ще ти загъна нещо за ядене и ще ти дам одеяла и свещи.

— Готово! — съгласих се. Реми хукна да съобщи на Лий Ан. Изпитах желание да се хвърля от кърмата право върху нея, но спазвах обещанието си пред Реми. Извърнах поглед от нея!

В тия дни започнах да отскачам по-често до Фриско; опитах всичко, познато ми от книгите, за да сваля някое момиче. Дори с една мадама прекарахме на пейка в парка цяла нощ, до зори, и пак без успех. Тя беше русокоса и от Минесота. Навсякъде имаше страшно много педерасти. Няколко пъти ходих в Сан Фран с пистолета си и когато веднъж в клозета на един бар ме спря някакъв хомо, аз извадих оръжието и му викнах; „Я повтори какво каза!“ И той изчезна. Сам не разбирам защо го направих; срещал бях педерасти по цялата страна. Може би просто заради самотата в Сан Франциско или защото разполагах с оръжие. Все трябваше да го покажа на някого. Минах покрай един бижутерски магазин и усетих внезапния импулс да прострелям витрината, да грабна най-красивите пръстени и гривни, да изчезна и да ги подаря на Лий Ан. А после можехме да избягаме заедно в Невада. Време беше да се махам от Фриско, инак щях да полудея.

Написах дълги писма на Дийн и Карло, които в момента се намираха в бараката на Стария Бул някъде сред тексаските блата. Те ми отговориха, че са готови да дойдат при мен в Сан Фран, щом свършели това-онова. А в същото време всичко около Реми, Лий Ан и мен започна да се разпада. Заваляха септемврийските дъждове; а с тях и словоизлиянията. Реми бе отлетял с Лий Ан до Холивуд и бе отнесъл моя тъжен, глупав сценарий, но нищо не се бе получило. Знаменитият режисьор бил пиян и не им обърнал никакво внимание; те се повъртели в неговата вила на плажа в Малибу; започнали да се карат пред другите гости; и си тръгнали обратно.

Капката, която преля, бяха конните състезания. Реми събра всичките си пари, около стотина долара, издокара ме в свои дрехи, взе под ръка Лий Ан и тримата се запътихме към хиподрума при Златната врата от другата страна на залива, до Ричмонд. За да ви убедя какво сърце имаше това момче, ще спомена само, че той натъпка в една грамадна кафява кесия половината от нашите крадени провизии и тръгна да ги носи на една своя позната, бедна вдовица, която живееше в Ричмонд, квартал от бараки, подобен на нашия — отвсякъде под калифорнийското слънце плющеше пране. Отидохме и ние с него. Пълно беше с тъжни дрипави деца. Жената благодари на Реми. Тя беше сестра на някакъв моряк, когото той познаваше бегло.

— Няма за какво, госпожа Къртър — отвърна й Реми с най-изискания си и вежлив тон. — Там, откъдето са взети тези неща, има още много.

После продължихме към хиподрума. Реми правеше невероятни двайсетдоларови облози с надеждата, че ще спечели, и фалирахме още преди седмия кръг. Той заложи и последните два долара, отделени за ядене, и изгуби. Трябваше да се връщаме в Сан Франциско на автостоп. Отново бях на пътя. Качи ни един господин в лъскава кола. Аз седнах до него. Реми се опита да скалъпи някакъв разказ за това как е изгубил портфейла си на трибуната на хиподрума.

— Истината е — намесих се аз, — че проиграхме всичките си пари и за да не се налага повече след конни състезания да се връщаме на автостоп, отсега нататък ще залагаме чрез букмейкъри, нали, Реми?

Реми цял се изчерви, мъжът накрая ни призна, че е от управителното тяло на конните състезания при Златната врата. Остави ни пред елегантния хотел „Палъс“; гледахме подире му, докато изчезна сред полилеите, с джобове претъпкани с пари и високо вирната глава.

— Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! — разкиска се Реми из нощните улици на Фриско. — Парадайз се вози в колата на човека, който надзирава конните състезания, и се кълне пред него, че вече ще прави облозите си чрез незаконни посредници. Лий Ан, Лий Ан! — Той я побутваше и дърпаше. — Не съм срещал по-смешен човек на света! В Сосалито май има много италианци. Ха-ха-ха-! — Той се вкопчи в един стълб, за да се насмее на воля.

Тази нощ започнаха дъждовете, а Лий Ан замята злобни погледи и към двама ни. В къщата — нито цент. Дъждът барабани по покрива.

— Сигурно ще продължи цяла седмица — каза Реми. Съблякъл бе красивия си костюм; и отново беше по жалките си къси панталони, войнишкото кепе и памучната фланелка. Големите му кафяви очи се взираха в дъските на пода. Пистолетът лежеше на масата. Чувахме как мистър Сноу се залива от смях някъде в дъждовната нощ.

— До гуша ми е дошло от това копеле — озъби се Лий Ан. Явно искаше да започне скандал. Взе да дразни Реми. Но той беше зает да прелиства малкия си черен бележник, в който бяха вписани имената на хора, предимно моряци, които му дължаха нари. Срещу всяко име изписваше псувни с червено мастило. Ужасявах се от деня, в който и аз щях да вляза в този бележник. Напоследък пращах толкова много пари на леля си, че купувах продукти само за четири-пет долара на седмица. Спазвайки повелята на президента Труман, добавях и провизии за още няколко долара. Но Реми мислеше, че не внасям достатъчно; затова бе започнал да окачва касовите бележки от покупките, дълги касови ленти с точно описани цени, на стената на банята, за да ги виждам и да разбера. Лий Ан беше убедена, че Реми укрива от нея пари, както впрочем и аз. Заплаши, че ще го остави.

Реми сви презрително устни:

— И къде мислиш да отидеш?

— При Джими.

— Джими?! Касиерът на конните състезания? Чуваш ли, Сал, Лий Ан възнамерява да отиде при касиера на конните състезания и да му увисне на врата. Да не забравиш да си вземеш метлата, скъпа, тази седмица конете ще излапат много овес за моите сто долара.

Нещата се влошаваха; навън дъждът ревеше. Първа в бараката се бе настанила Лий Ан, така че тя каза на Реми да си прибира багажа и да изчезва. Той се застяга. Представих си как ще остана сам с неукротената опърничава в тази брулена от дъжда барака. Опитах се да се намеся. Реми блъсна Лий Ан. Тя се хвърли към пистолета. Реми ми го подаде и ми каза да го скрия; в него имаше пълнител с осем патрона. Лий Ан се разпищя, после си облече шлифера и излезе в калта да търси полицай, и кой полицаи мислите — не друг, а нашия стар приятел от „Алкатрас“. За щастие не си бил вкъщи. Тя се върна вир-вода. Аз се свих в моето ъгълче и заврях глава между коленете си. Боже, какво правя на три хиляди мили от къщи? Защо съм тук? Къде е моят кораб, който бавно плува към Китай?

— И още едно нещо ще ти кажа, мръснико — крещеше Лий Ан. — Тази вечер за последен път ти пържа тоя гаден мозък с яйца и за последен път ти готвя това гадно агнешко къри, та дано натъпчеш противното си шкембе, да натлъстееш и да се издуеш пред очите ми.

— Хайде, стига де — обади се Реми съвсем спокойно. — Разбрахме се. Когато тръгнах с тебе, съвсем не съм очаквал рози и лунна светлина, така че не ме изненадваш. Опитах се да направя нещо за теб — опитах се да направя нещо за двама ви; и двамата ме предадохте. Ужасно, ужасно съм разочарован и от двама ви — продължи той с абсолютна искреност. — Мислех си, че като поживеем заедно, от нас ще излезе нещо, нещо хубаво и трайно, опитах се, отидох до Холивуд, намерих работа на Сал, купувах ти красиви рокли, опитах се да те запозная с най-изисканите хора на Сан Франциско. Но вие отказвахте, отказвахте да изпълнявате и най-дребните ми желания. Нищо не съм ви искат в замяна. Сега ще ви помоля за една-единствена услуга и никога повече не ще поискам нещо от вас. Моят втори баща пристига в Сан Франциско следващата събота вечер. Моля ви само да дойдете с мен и да се опитате да представите всичко така, както съм му го описвал. С други думи, ти, Лий Ан, си моето момиче, а ти, Сал, моят приятел. Уредил съм да взема назаем сто долара за събота вечер. Държа баща ми да прекара хубаво и да си тръгне без най-малката причина да се тревожи за мен.

Това ме изненада. Бащата на Реми беше прочут лекар, който бе практикувал във Виена, Париж и Лондон.

— Искаш да кажеш, че ще изхарчиш сто долара за втория си баща? — възкликнах аз. — Че той има много повече пари, отколкото ти ще спечелиш през целия си живот! Ще затънеш в дългове!

— Няма значение — отговори тихо Реми, а в гласа му прозвуча поражение. — Моля ви за едно последно нещо — да се опитате поне да представите нещата хубави, да се опитате да направите добро впечатление. Аз обичам втория си баща и го уважавам. Той ще пристигне с младата си жена. И трябва да го посрещнем с най-дълбоко уважение.

В някои моменти Реми ставаше най-благородният човек на света. Лий Ан остана силно впечатлена и зачака с нетърпение срещата с баща му; помисли си, че поне той може да излезе добра партия, след като синът му не е.

Седмицата се изтърколи и дойде събота вечер. Бях напуснал работата си при полицаите малко преди да ме уволнят, задето не бях извършил достатъчно арести, и това щеше да бъде последната ми събота тук. Реми и Лий Ан отидоха да се видят с бащата първо насаме в хотелската му стая; аз носех в себе си парите, които си бях отделил за пътуването, и се нарязах долу в бара на същия хотел. Качих се при тях безобразно закъснял. Баща му отвори вратата, изискан висок мъж с пенсне.

— А, мосю Бонкьор, как сте? — поздравих аз, като го видях. — Je suis haut — провикнах се, което трябваше да означава на френски „на висок градус съм, пил съм“, а всъщност не означаваше нищо. Докторът се смути. Вече бях разпердушинил плана на Реми. Той се изчерви.

Отидохме всички на вечеря в снобския ресторант „При Алфред“ на Северния плаж, където Реми похарчи цели петдесет долара за нас петимата, с питиетата му и прочие. Тогава дойде най-лошото. Кого да видя седнал на бара в „Алфред“ — не друг, а моя стар приятел Роуланд Мейджър! Току-що пристигнал от Денвър и си намерил работа в един от вестниците на Сан Франциско. Беше се натряскал. Дори не беше бръснат. Хвърли се към мен и ме тупна по гърба, както вдигах чашата с уиски към устата си. Тръшна се в сепарето до доктор Бонкьор и се наведе през супата му, за да си говори с мен, Реми почервеня като цвекло.

— Няма ли да представиш приятеля си, Сал? — попита той с крива усмивка.

— Роуланд Мейджър от санфранциския „Арпос“ — опитах се да кажа с безизразно лице. Лий Ан ми беше бясна.

Мейджър забърбори в ухото на мосю:

— Харесва ли ви да преподавате френски в колеж?

— Извинете, но аз не преподавам френски в колеж.

— Така ли, аз пък си помислих, че преподавате френски в колеж.

Нарочно се държеше нагло. Спомних си нощта, когато не ни пусна да си довършим веселбата в Денвър; но му простих.

Простих на всички, отпуснах се и се донапих. Започнах да свалям звезди на младата жена на доктора. Пих толкова много, че се налагаше всеки две минути да припкам до тоалетната, при което трябваше да прескачам скута на доктор Бонкьор. Всичко се разпадаше. Престоят ми в Сан Франциско беше към края си. Реми никога вече нямаше да ми проговори. Беше ужасно, защото аз обичах истински Реми и бях един от малцината на този свят, които знаеха какъв верен и голям приятел е той. Щяха да минат години, докато ми прости. Колко злощастно се разиграваше всичко в сравнение с онова, което му бях писал от Патърсън за плана си да прекося Америка по червената линия на шосе 6. А ето че бях застанал на края на Америка — по-нататък нямаше земя — и нямаше накъде вече да вървя освен обратно. Дадох си дума да направя поне кръгово пътуване; в този миг и на това място реших да отпътувам до Холивуд, а оттам през Тексас, за да видя моята тайфа сред блатата; всичко друго нека да върви по дяволите.

Изхвърлиха Мейджър от „Алфред“. Вечерята впрочем беше приключила, тъй че аз го последвах навън; тоест Реми предложи да направя това и двамата с Мейджър тръгнахме да си допиваме. Седнахме на една маса в „Желязното гърне“ и Мейджър се обърна на висок глас към мен:

— Сам, не ми харесва оня педераст на бара.

— Така ли, Джейк? — отговорих му.

— Сам — каза той, — мисля да стана и да го просна на пода.

— Недей, Джейк — продължих в стила „Хемингуей“. — Просто се прицели оттук и виж какво ще излезе.

Разделихме се, клатушкайки се, на един уличен ъгъл.

На сутринта, докато Реми и Лий Ан спяха, погледнах с известна тъга голямата купчина пране, за която двамата с Реми имахме час при автоматичните перални в бараката зад нашата (а прането сред множеството цветнокожи жени и мистър Сноу, който примираше от смях, винаги беше радостно слънчево преживяване), и реших да си тръгна. Излязох на верандата. „О не, по дяволите — измърморих на себе си. — Обещал съм си да не си тръгвам оттук, докато не изкача тази планина.“ Имах пред вид високата стена на каньона, която тайнствено извеждаше над Тихия океан.

И останах още един ден. Неделята. Спусна се вълна от тежка жега: денят беше прекрасен, слънцето почервеня в три часа. Закатерих се нагоре и стигнах върха в четири. Красивите калифорнийски тополи и евкалиптови дървета се разстилаха във всички посоки. Близо до върха дърветата изчезваха, оставаха само скали и трева. Най-отгоре на този бряг пасеше добитък. Отвъд няколко по-ниски хълма се простираше Тихият океан, син и необятен, а откъм легендарното „Картофено течение“, където се раждат мъглите на Фриско, напредваше внушителна стена от белота. След час мъглата щеше да нахлуе през Златната врата и да забули в бяло романтичния град, някой млад мъж щеше да хване момичето си за ръка и бавно да го поведе нагоре по дълъг бял тротоар, с бутилка токайско вино в джоба. Това беше Фриско; с красивите жени, които стоят на праговете на бели къщи и чакат своите мъже; с кулата Койт, с Ембаркадеро, с улица „Маркет“ и единайсетте хълма на изобилието.

Стоях там, докато се замаях, помислих, че ще полетя надолу като в сън, ще изчезна в пропастта. „Ох, къде е момичето, което обичам“ — питах се и търсех навсякъде, както бях търсил в малкия свят долу. А пред мен се разгъваше масивната сурова твърд на моя американски континент; и някъде далеч, в другия край, мрачният обезумял Ню Йорк бълваше своите облаци прах и кафяви изпарения. Изтокът таи нещо кафяво и благочестиво; Калифорния е бяла като простряно пране и е празноглава — поне така си помислих тогава.

Бележки

[1] На англ. името „Сноу“ е омоним на сняг. — Б.пр.