Джак Керуак
По пътя (15)

1

Мина повече от година, преди да видя отново Дийн. Цялото време прекарах вкъщи, завърших книгата си и благодарение на стипендията, която получавах като бивш военнослужещ, тръгнах на лекции. За Колелата на 1948 година двамата с леля се натоварихме с подаръци и отидохме на гости при брат ми във Вирджиния. С Дийн си пишехме и той ми бе съобщил, че отново поема на Изток: аз пък му бях отговорил, че в такъв случай между Коледа и Нова година ще може да ме намери в Тестамънт, щата Вирджиния. И един ден, когато в дневната на брат ми в Тестамънт се бяха събрали всичките ни роднини-южняци — мършави мъже и жени, в чиито очи се отразяваше старата земя на Юга, — вайкаха се тихо за времето и реколтите и правеха отегчителния общ преглед кому се е родило бебе, кой се е сдобил с нова къща и така нататък, един окалян хъдсън 49 спря на мръсния път пред къщата. Нямах представа кой може да е. Уморен мускулест младеж с раздърпана фланелка, небръснат и със зачервени очи се изкачи на верандата и позвъни. Отворих вратата и изведнъж осъзнах, че това е Дийн. Беше пропътувал целия път от Сан Франциско до прага на моя брат Роко във Вирджиния за невъобразимо кратко време, защото бях пуснал съвсем наскоро последното си писмо, в което му съобщавах къде ще бъда. В колата видях две спящи фигури.

— Не може да бъде! Дийн! Кой е в колата?

— Здра-а-вей, здра-а-вей, братче. Мерилу е в колата. И Ед Дънкъл. Трябва незабавно да се измием, уморени сме като кучета.

— Но как можахте да пристигнете тъй бързо?

— Ех, братче, хъдсънът не се шегува!

— Че откъде го намери?

— Купих го със собствени спестявания. Работих като железничар и печелех по четиристотин долара на месец.

През следващия час настъпи пълна суматоха. Моите роднини-южняци изобщо не проумяваха какво става, нито пък кои или какви са Дийн, Мерилу и Ед Дънкъл: само зяпаха онемели. Леля ми и брат ми Роко се оттеглиха на съвещание в кухнята. В малкия южняшки дом се събрахме единайсет души. На това отгоре брат ми се местеше от къщата и половината му мебели вече бяха отпратени в новата: отиваше да живее с жена си и детенцето си по-близо до града. Купили си бяха нова гарнитура, а старата трябваше да се озове в къщата на леля ми в Патърсън, макар че още не бяхме решили по кой начин ще стане преместването. Когато чу за проблема ни. Дийн незабавно предложи услугите си с хъдсъна. С два бързи прехода двамата с него щяхме да превозим мебелите до Патърсън, като на втория щяхме да върнем и леля. Това щеше да ни спести много пари и главоболия. Всички се съгласиха. Снаха ми нареди трапеза и тримата капнали от умора пътници седнаха да ядат. Мерилу не била спала от Денвър. Този път тя ми се стори по-зряла и по-красива.

Научих, че Дийн живял щастливо с Камий в Сан Франциско от есента на 1947 година: намерил си работа като железничар и печелел доста пари. Станал баща на чудно момиченце. Ейми Мориарти. Но един ден, както си вървял по улицата, изведнъж го стегната шапката. Видял, че се продава един хъдсън 49, изтичал до банката и изтеглил всичко, до последния цент. На място купил колата. С него бил и Ед Дънкъл. След покупката и двамата останали без пукната пара. Дийн залъгал страховете на Камий, като й обещал, че ще се върне след месец.

— Само отивам до Ню Йорк да взема Сал и веднага се връщаме.

Тя съвсем не останала възхитена от намерението му.

— Но какъв е смисълът на всичко това? Защо постъпваш така с мен?

— Нищо лошо не правя, скъпа, нищо лошо… ъъъ… хм… Сал много ми се примоли да отида да го взема и аз трябва на всяка цена да отида — няма да се впускам в подробности… но ще ти обясня все пак защо… Не, послушай, ще ти обясня защо.

Обяснил й, само че, разбира се, обяснението му било безсмислено.

Дългият грамаден Ед Дънкъл също работил като железничар. Уволнили ги с Дийн няколко дни преди да тръгнат насам, при едно твърде радикално съкращение, при което се дало предимство на работниците с дълъг стаж. Ед се бил запознал с някакво момиче на име Галатия, което живеело в Сан Франциско от собствени спестявания. И нашите двама откачени вагабонти решили да помъкнат момичето на Изток, та да им плаща разноските. Ед я обсипвал с ласкателства и я придумвал; тя не склонявала, без да се оженят. Само за няколко шеметни дни Ед Дънкъл и Галатия се оженили; Дийн се скъсат да тича за необходимите документи и дни преди Коледа изчезнали от Сан Франциско със седемдесет мили в час по незаснежените южни пътища към Ел Ей. От някакво пътническо бюро в Ел Ей взели един моряк срещу петнайсет долара за бензин. Той отивал в Индиана. Прибрали и една жена с малоумната й дъщеря срещу четири долара за бензин; жената пътувала за Аризона. Дийн сложил малоумното момиче до себе си, отпред, и както се изрази, й обръщат внимание. „През цялото време, братче! Каква нежна и отнесена душа само! И колко си говорихме, говорихме, за пожари, за това как пустинята се превръща в рай и за нейния папагал, който псувал на испански.“ След като оставили двете си пътнички, те продължили към Тюсън. През цялото време Галатия Дънкъл, новата жена на Ед, се оплаквала, че е уморена и че иска да поспи в някой мотел. Ако продължавало така, щели да похарчат парите й далеч преди да са стигнали във Вирджиния. Първите две нощи насила ги карала да спират и прахосала десетачки за мотели. Додето стигнали в Тюсън, тя фалирала. И в някакво хотелско фоайе Дийн и Ед й се изплъзнали и продължили пътя си сами, с моряка, без ни най-малко угризение на съвестта.

Ед Дънкъл беше висок, спокоен приятел, който не се обременяваше с размишления и бе готов на всичко, стига Дийн да му го поиска; а по това време Дийн бил твърде зает, за да се поддава на угризения. Летели бясно през Лас Крусес, Ню Мексико, когато изневиделица в него пламнал копнежът да види отново своята първа жена, сладката Мерилу. Тя живеела малко по-нагоре, в Денвър. Свил рязко на север, пренебрегвайки вялите протести на моряка, и още същата вечер колата им се носела из Денвър. Дийн се разтърсил и открил Мерилу в един хотел. Изкарали десет часа в настървена любов. И започнали всичко отначало: нямало повече да се разделят. Мерилу била единственото момиче, което Дийн обичал истински. Сразило го покаяние, когато след толкова време зърнал пак лицето й, и както някога, паднал на колене в краката й и я замолил да го дари с радостта, че съществува. Мерилу разбрала Дийн: погалила го по косата; тя знаеше, че е луд. За да утеши моряка, Дийн го подредил с момиче в една хотелска стая над бара, в който открай време се събирала старата банда комарджии. Но морякът отказал момичето, всъщност той изчезнал в нощта и повече не го видели; очевидно продължил с автобус към Индиана.

Дийн, Мерилу и Ед Дънкъл префучали с колата покрай Колфакс и нататък към прериите на Канзас. Застигнали ги силни снежни виелици. Тъй като предното стъкло се покрило с цял инч сняг, през нощта в Мисури се наложило Дийн да подаде увитата си в шал глава през прозореца и да кара така, със скиорски очила, с които приличал на монах, взиращ се в ръкописа на снета. Минал през родната земя на дедите си, без да й обърне никакво внимание. На сутринта колата занесла по едно заледено възвишение и се катурната в канавката. Един фермер им помогнал да се измъкнат. Хванали се на въдицата на някакъв стопаджия, който им обещал, че ще им даде един долар, ако го откарат до Мемфис. В Мемфис си влязъл вкъщи, защурал се да търси долара, напил се и казал, че не може да го намери. Те продължили през Тенеси; лагерите се били разбили при злополука. А и Дийн карал дотогава все с деветдесет мили; наложило се да свали на постоянна скорост от седемдесет, инак целият мотор щял да се разпадне по някое надолнище. Прекосили величествените Димни планини посред зима. Когато пристигнаха пред прага на брат ми, те не бяха яли от трийсет часа — ако не броим няколкото бонбони и солени бисквити.

Нахвърлиха се стръвнишки на храната. Дийн грабна един сандвич в ръка, наведе се и заподскача край големия грамофон, заслушан в плочата с луди боп-изпълнения, която току-що бях купил; плочата се казваше „Ловът“, Декстър Гордън и Уордел Грей надуваха тромпетите до безсъзнание пред ревящата от възторг публика, а това придаваше на музиката фантастичен див звук. Южняците се спогледаха и стъписани поклатиха глави.

— Що за хора са тия приятели на Сал? — питали брат ми.

Той се видял в чудо какво да им отговори. Южняците никак не обичат лудостта, особено лудост като тази на Дийн. Той не им обърна внимание. Лудостта на Дийн бе разцъфнала като неземно цвете. Осъзнах това едва след като четиримата с Мерилу и Ед Дънкъл изчезнахме от къщи за кратка обиколка с хъдсъна и за пръв път останахме сами, та можахме да си приказваме на воля за каквото си поискаме. Дийн хвана здраво — кормилото, включи на втора, замисли се за миг, докато се плъзгахме напред, после, изглежда, внезапно му хрумна нещо и стрелна колата по пътя, като натисна докрай газта с яростна решимост.

— Е, деца — каза той, потърка носа си, наведе се да опипа ръчната спирачка, извади цигара от жабката и докато извършваше всички тези движения, се лашкаше ту напред, ту назад, но не намаляваше. — Време е да решим какво ще правим през следващата седмица. Съдбовно важно е. Ъхъ!

Задмина една каруца, теглена от мулета; в нея седеше стар негър и едва я караше.

— Ей! — изкрещя Дийн. — Я го вижте тоя! Вижте го! И вникнете в душата му, замислете се и вникнете. — И забави, за да можем всички да се обърнем и да огледаме прастарата сажда, дето пъшкаше в каруцата си. — Хайде, хубавичко се вгледайте в него; ех, кой знае какви мисли минават в главата му, готов съм да дам и двете си ръце, само да ги узная; да се кача при него и да разбера какви мисли за тазгодишната ряпа и свинския бут терзаят бедния черньо. Сал, ти не знаеш, но доста отдавна, когато бях на единайсет, живях цяла година у един фермер от Арканзас. Караше ме да върша най-гадната работа, веднъж ме застави да одера мъртъв кон. Не съм бил в Арканзас от Колелата на четирийсет и трета, значи, от пет години, тогава нас двамата с Бей Гавин ни подгони с пушка някакъв мъж, собственик на колата, която се мъчехме да откраднем; разправям ти всичко това, за да ти докажа, че имам право, да говоря за Юга. Знам — абе искам да ги кажа, братче, че Югът ми е ясен, отвътре и отвън, че съм схванал писмата ти, в които ми го описваш. Да-да — провлече той, забави още и съвсем спря, а после изведнъж подкара колата отново със седемдесет и се приведе над кормилото. Гледаше втренчено напред. Мерилу ведро се усмихваше. Това беше новият, завършен, възмъжал Дийн. Господи, казах си, та той се е променил! Заговореше ли за нещо, което мразеше, в очите му святкаше бяс; а когато внезапно го завладяваше щастие, от тях струеше радост; всяко негово мускулче тръпнеше от желание да живее и пътува. — Ох, братче, какви неща само мога да ти разкажа — продължи той, като ме смушка, — на всяка цена трябва да намерим време… А какво стана с Карло? Скъпи приятели, още утре сутринта тръгваме да видим Карло. А сега, Мерилу, ще купим хляб и колбаси, за да приготвим закуски до Ню Йорк. Колко пари имаш, Сал? Ще сместим целия багаж на задната седалка, всички мебели на мисис П., а ние ще се сгушим плътно отпред и ще си говорим сладки приказки, докато пърпорим към Ню Йорк. Мерилу, стройното бедро, ще седи до мен, до нея — Сал, до прозореца Ед. Големият Ед, за да препречва течението, поради което този път завивката ще се полага на него. И така ще се потопим в сладкия живот, „защото сега му е времето, а ние знаем какво значи времето“. — Той разтърка свирепо брадата си, люшна колата и изпревари три камиона, прекоси с гръм и трясък центъра на Тестамънт, като въртеше очи във всички посоки, без да помръдва глава, и в радиус от 180 градуса нищо не убягваше от погледа му. Хоп, зърнал бе място за паркиране и докато мигнем, вече беше заковал. Изскочи от колата. Яростно си запробива път към железопътната гара; ние вървяхме подире му като овце. Купи цигари. Движенията му бяха съвсем като на луд човек; вършеше милион неща едновременно. Клатеше глава назад, напред и встрани; махаше буйно и отсечено с ръце; крачеше забързано, сядаше, кръстосваше крака, разкръстосваше ги, ставаше, потриваше ръце, играеше си с ципа на панталона, придърпваше колана, поглеждаше нагоре, промърморваше „хм“ и внезапно присвиваше очи, за да види всичко; и през цялото това време ме мушкаше в ребрата и говореше ли, говореше.

В Тестамънт беше много студено; снегът бе паднал рано. Дийн застана на дългата, пуста главна улица, която се източваше покрай железопътната линия, облечен само в памучна фланелка и увиснали памучни панталони с разкопчан колан, сякаш се канеше да ги събуе. Наведе се и пъхна глава през прозорчето на колата, за да каже нещо на Мерилу; после отстъпи назад и размаха ръце: „О, знам те аз, знам те! Познавам те, скъпа!“ Смехът му беше налудничав; започваше тихо, а завършваше гръмко, точно като смях на безумец от радиопиеса, само дето беше още по-задъхан, по-хихикащ. После изведнъж превключи на делови тон. Нямахме никакви причини да влизаме в центъра на града, но той изнамери причини. Накара ни всички да се блъскаме за нещо: Мерилу — за покупки за обед, мен — за вестник, та да разучи прогнозата за времето, Ед — за пури. Дийн обичаше да пуши пури. Запали една, докато прелистваше вестника, и забърбори:

— Я, нашите богопомазани американски сладкодумци от Вашингтон ни готвят но-о-ви неудобства… Ха… Хм!… Ооо… Я вижте!… Вижте! — Подскочи и хукна да оглежда някаква млада негърка, която в този миг минаваше навън, пред гарата. — Погледнете — призова ни той, като посочи с пръст след нея и в същото време се опипваше тъпо ухилен — каква страхотна малка черна хубавица. Оо! Мммм!

А после се качихме в колата и полетяхме към къщата на брат ми.

Осъзнах колко тихи и провинциални са коледните празници, които бях започнал, когато се върнахме у дома и съзрях елхата и подаръците и вдъхнах мириса на печена пуйка, и чух разговорите на близките си, но в мен вече беше забръмчала мухата, тази муха се казваше Дийн Мориарти и аз отново се впуснах по пътя.