Джак Керуак
По пътя (37)

1

Видях се с малко пари, след като получих хонорара от книгата. Помогнах на леля си, като платих наема до края на годината. Дойде ли в Ню Йорк пролетта, не устоявам на зова на земята, който долита през реката от Ню Джързи, и трябва да хвана пътя. И тръгнах, само че за първи път, откакто моят живот се сля с неговия, казах довиждане на Дийн и го оставих в Ню Йорк. Той работеше на един паркинг на ъгъла на улиците „Мадисън“ и Четиридесета. Както и преди търчеше нагоре-надолу по прокъсани обувки, памучна фланелка и увиснали под корема работни панталони и съвсем сам оправяше невъобразимия обеден прилив от коли.

Отивах да го посетя обикновено надвечер, когато нямаше никаква работа. Седеше в бараката, броеше билетите и се гладеше по корема. Радиото вечно боботеше.

— Братче, слушал ли си лудия Марти Гликман как коментира баскетболните мачове: „Отскок от центъра финт-стрелба попадение-две точки.“ По-велик коментатор не съм слушал.

Задоволяваше се с такива прости удоволствия. Живееше с Инес в един апартамент в източната част на Осемдесета, в който нямаше дори топла вода. Вечер, когато се прибираше вкъщи, той се събличаше съвсем гол, обличаше едно китайско копринено кимоно, което едва покриваше хълбоците му, и сядаше да изпуши наргилето си, натъпкано с наркотик. Това бяха домашните му удоволствия заедно с едно тесте мръсни карти.

— Напоследък дълго се заглеждам в двойката каро. Забелязал ли си къде е втората ръка на женската фигура? Бас държа, че не си. Вгледай се добре и се опитай да я видиш. — Той понечи да ми даде картата, върху която бяха изрисувани висок печален тип и сладострастна тъжна развратница, които опитваха някаква поза върху едно легло. — Вземи я де, аз съм я гледал много пъти! — Инес готвеше в кухнята и надникна с крива усмивка. Тя приемаше нещата, както са. — Виж я само! Погледни я каква е Инес! Нали разбираш, само това прави, ще надникне през вратата и ще се усмихне. Ние сме си говорили с нея за всичко и идеално сме се разбрали. Решили сме да изчезнем оттук това лято и да заживеем на някоя ферма в Пенсилвания — ще купим голям автомобил за мен, да прескачам до Ню Йорк, за да се наскитвам, ще си вземем хубава просторна къща и в близките няколко години ще народим много деца. Ъхъ! Йееее! Господи! — Той скочи от стола и пусна една плоча на Уили Джексън, „Алигаторска опашка“. Застана прав пред грамофона, запляска с ръце, залюшка се и заудря колене в такт. — Ехееей! Страшно копеле е тоя Джексън! Когато го чух за пръв път, помислих си, че ще умре още на другата нощ, а той още е жив.

Дийн се държеше по същия начин, както с Камий във Фриско на другия край на континента. Същият очукан куфар се подаваше изпод леглото, готов да се понесе. Инес често се обаждаше по телефона на Камий и говореше дълго с нея; обсъждали дори номерата му или поне така твърдеше Дийн. Разменяли си писма за чудатостите му. Разбира се, той трябваше всеки месец да праща на Камий част от припечеленото, иначе щяха да го тикнат за половин година в трудов лагер. За да наваксва изгубените пари, прилагаше какви ли не хитрости в паркинга, беше артист от превъзходна класа при връщане на рестото. Веднъж го гледах как пожелава щастлива Коледа на някакъв заможен мъж така словоохотливо, че оня изобщо не усети отсъствието на една петарка в рестото от двайсет. Веднага я изхарчихме в „Бърдланд“, кръчмата на бопа. На подиума свиреше Лестър Йънг, огромните му клепачи бяха натежали от вечността.

Една нощ, в три часа сутринта, си приказвахме на ъгъла на Четиридесет и седма улица и „Мадисън“.

— Ех, Сал, да пукна, ама страшно ми е криво, че изчезваш, истина ти казвам, за пръв път ще остана в Ню Йорк без стария си приятел. — И след малко добави: — Ню Йорк е спирка за мен, Фриско е моят град. През цялото време, откакто съм тук, не съм имал друго момиче освен Инес — такова нещо ми се случва само в Ню Йорк! Проклет град! Но мисълта, че отново ще трябва да пресека този ужасен континент… Сал, забелязал ли си, че не сме си приказвали истински от много време насам.

В Ню Йорк ние вечно търчахме като луди по какви ли не пиянски събирания с тълпи от приятели. Но това сякаш не беше за Дийн. Той приличаше повече на себе си, когато зъзнеше нощем в студения, ситен дъжд на пустото авеню „Мадисън“.

— Инес ме обича; каза ми го и ми обеща, че мога да правя каквото си поискам, при минимални неприятности от нейна страна. Нали разбираш, братче, колкото повече остаряваш, толкова повече неприятности ти се струпват. Един ден ние с теб ще се влачим по някоя уличка на залез слънце и ще надничаме в кофите за смет.

— Искаш да кажеш, че ще свършим като стари просяци, така ли?

— Защо пък не? Разбира се, че ще свършим така, стига да искаме. Какво лошо има в това? Изкарваш целия си живот, без да пречиш на другите, в това число на политиците и богаташите, а и теб никой не те безпокои, затова ти се отдръпваш и си караш по своему. — Съгласих се с него. Той вървеше към своето таоистко решение по най-простия и директен начин. — Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят. Решил съм да оставя всичко в ръцете на другите. Ти поне си свидетел, че съм се опитвал и иначе, че съм си скъсвал задника, за да успея, но както знаеш, всичко това е безсмислено, ние с теб знаем какво значи времето — и как да го забавим, за да можем само да вървим и да гледаме, и да се отдаваме на старовечните тъмни удоволствия, че то изобщо имали други удоволствия? А ние знаем.

Въздъхнахме в дъжда. През тази нощ вадеше в цялата долина на Хъдсън. Огромните, отворени за света кейове на ширналата се като море река бяха прогизнали от дъжда, пристаните за старите параходи бяха прогизнали от дъжда, древният извор при Оулд Понд Рок беше прогизнал от дъжда, възвишението Вандъруакър беше прогизнало от дъжда.

— Така че — продължи след малко Дийн — аз просто се оставям на течението на моя живот. Знаеш ли, че неотдавна писах на моя старец, който е в затвора на Сиатъл, и оня ден получих първото писмо от него от години насам.

— Наистина ли?

— Ъхъ, ъхъ. Казва, че иска да види „беббето“, написал го е с двойно „б“, щом успее да се добере до Фриско. Намерил съм една студена бърлога на източна Четирийсета за тринайсет на месец: а ако мога да му изпратя пари, ще дойде да живее в Ню Йорк — стига въобще да стигне дотук. Никога не съм ти разправял за сестра си, а знаеш ли, имам малко сладко сестриче; и ми се иска и нея да доведа да живее при мен.

— Къде е тя?

— Там е работата, че не знам — старецът ще се опита да я открие, но ти всъщност знаеш какво ще направи той.

— Значи, е отишъл в Сиатъл?

— И право в кирливия затвор.

— А къде е бил преди това?

— В Тексас, Тексас… така, че сега виждаш, братче, какво ми е на душата, как стоят нещата, какво ми е положението… забелязваш ли, че се укротявам?

— Забелязвам, вярно е. — Дийн се беше укротил в Ню Йорк. Много му се искаше да си говорим. Премръзнахме от студ в ледения дъжд. Решихме той да дойде в къщата на леля ми, преди да отпътувам.

Пристигна следващата неделя следобед. Аз имах вече телевизор. Изгледахме един мач, изслушахме друг по радиото и през цялото време превъртахме на трети, за да следим всяко нещо, което ставаше всяка минута.

— Запомни. Сал, „Ходжес“ са на втори бруклински канал, така че, докато бият сервиса на „Филис“, ние ще превключим на „Джайънтс“, Бостън, и ще мернем как Ди Маджо печели три точки с един удар, а докато изпълнителят на сервиса се мотае, бързо ще погледнем дали няма промяна при Боби Томпсън, откакто сме го оставили преди трийсет секунди. Ей така!

Късно следобед излязохме и играхме бейзбол с децата върху покритото със сажди игрище край железопътното депо на Лонг Айланд. После се заиграхме така разпалено на баскетбол, че по-малките момчета ни подвикваха: „По-полека, не е задължително да се трепете.“ Те скачаха ловко от всичките ни страни и ни биеха с лекота. Ние с Дийн се напрягахме и се потяхме. В един момент Дийн се просна по очи върху бетонното поле. Пухтяхме и се задъхвахме да отнемем топката на момчетата; те я запращаха далеч от нас само с едно перване. Други се спускаха към нея и плавно стреляха в коша над главите ни. Ние се хвърляхме като луди към коша, но по-младите момчета само се протягаха, грабваха топката от изпотените ни ръце и изчезваха, дриблирайки. Бяхме като герои от комиксите — амбициозни черни саксофонисти от американските долни кръчми, които искат да играят баскетбол срещу Стан Гец и Хладния Чарли. Момчетата ни взеха за откачени. По пътя към къщи ние с Дийн играхме кеч от двата тротоара. Опитвахме свръхспециални хватки, мятахме топката над храстите и на косъм не я запращахме в стълбовете. Когато минаваше кола, аз се затичвах успоредно с нея и забивах топката към Дийн над още неотминалата каросерия. Той се хвърляше, хващаше я, а после се търкулваше в тревата и ми я връщаше, за да я уловя от другата страна на паркиран хлебарски фургон. Едва успявах да я запратя обратно с туткавата си ръка, така че, за да я хване, Дийн трябваше да се завърти стремително, да отстъпи назад и да падне по гръб в храстите. Когато се върнахме вкъщи. Дийн извади портфейла си, изкашля се и подаде на леля ми петнайсетте долара, които й дължеше от времето, когато ни глобиха във Вашингтон за превишена скорост. Тя крайно се изненада, но й стана приятно. Направихме си царска вечеря.

— Е, Дийн — каза леля, — надявам се, че този път ще се грижиш по-добре за бебето, което чакате, и няма да се разведеш.

— Да, да, да.

— Не можеш да караш все така — да кръстосваш из страната и навсякъде да оставяш бебета. Та бедните малки същества ще растат съвсем безпомощни. Длъжен си да им осигуриш някакъв шанс в този живот.

Той погледна в краката си и кимна. В кървавочервения здрач се сбогувахме на един мост над супермагистрала.

— Надявам се, че ще си в Ню Йорк, когато се върна — казах му. — Искам само едно нещо, Дийн, някой ден да живеем на една и съща улица заедно със семействата си и да бъдем двама неразделни стари приятели.

— Точно така, братче, знай, че ще се моля за това, няма да забравя неприятностите, които сме преживели заедно и с които ни предстои да се сблъскаме, както предвижда и предупреждава леля ти. Аз не исках новото бебе, Инес настояваше, дори се скарахме. Знаеш ли, че Мерилу се е омъжила за някакъв търговец на коли на старо от Фриско и сега очаква дете?

— Знам. Един по един всички вървим нататък.

Думите ми едва ли развълнуваха езерно гладката повърхност на преобърнатия свят. Златото е скрито на дъното на света, а той е обърнат с главата надолу. Дийн извади една снимка на Камий от Фриско с малкото момиченце. Върху детето на слънчевия тротоар падаше сянката на мъж — два дълги крака в панталони сред унинието.

— Кой е пък тоя?

— Ед Дънкъл. Върнал се при Галатия, сега са се установили в Денвър. Но преди да тръгнат от Фриско, цял ден си правили снимки.

Бедният Ед Дънкъл, неговото състрадание си остана незабелязано, както състраданието на светците. Дийн извади и други снимки. Дадох си сметка, че един ден децата ни ще гледат в почуда всички тези снимки и ще си мислят, че техните родители са живеели спокоен, подреден, увековечен във фотографски отпечатъци живот, че са ставали сутрин, за да поемат гордо по тротоарите на живота, и никога няма да подозрат разхвърляната лудост и буйството на нашия истински живот, ада на нощите ни, безсмисления кошмар на пътя ни, заключени между безкрая и безначалието на празнотата. Жалки документи на невежеството.

— Довиждане, довиждане.

Дийн си тръгна в дългия ален залез. Локомотиви пушеха и тътнеха по моста над него. Сянката му го следваше, подражаваше походката, мислите му, цялото му същество. Обърна се и махна свенливо, стеснително. Поздрави ме като стрелочник, подскочи насам, после натам, извика ми нещо, което не разбрах. Тичаше в кръг. И с всяка обиколка се приближаваше все повече към бетонния ъгъл на железопътния надлез. Даде ми последен знак. Махнах му в отговор. С едно движение той се подчини на живота си и изчезна от погледа ми. Аз се втренчих в пустошта на собствените си дни. Пред мен стоеше ужасно дълъг път.