Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

10

Все пак Мерилу бе живяла между тези хора — недалеч от „веселите квартали“ — и един хотелски администратор със сивкаво лице ни даде стая на кредит. Това беше първата стъпка. После трябваше да ядем, но го направихме едва в полунощ, когато открихме някаква певица от нощен бар в стаята й; тя постави закачалка върху кошчето за отпадъци, закрепи върху нея обърната с дъното нагоре ютия и подгря консерва свинско с фасул. Погледнах през прозореца мигащите неони и се запитах: „Къде е Дийн сега и защо не се тревожи за нашата съдба?“ Тази година изгубих вярата си в него. Останах в Сан Франциско една седмица и това беше най-кучешкото време в живота ми. С Мерилу изминавахме цели мили, за да търсим пари за храна. Дори ходихме в бедняшкия приют на улица „Мишън“ на гости на някакви пияни моряци, които тя познаваше; почерпиха ни с уиски.

Живяхме заедно в хотела два дена. И разбрах, че сега, след като Дийн изчезна от играта, Мерилу изгуби всякакъв интерес към мен; тя се бе опитвала чрез мен, неговия приятел, да го впримчи. В стаята се карахме. Нощем в леглото аз й разказвах сънищата си. Разказах й за огромната змия на света, която се е свила в земята като червей в ябълка, но някой ден ще изрие хълм, който оттогава ще бъде известен като Змийския хълм, ще се разгъне по прерията, дълга хиляди мили, и ще започне да поглъща всичко по пътя си. Казах й, че тази змия е Сатаната.

— Какво ще стане тогава? — изписка Мерилу от ужас и се притисна в мен.

— Един светец на име Доктор Сакс ще я унищожи с тайно биле, което приготвя точно в този миг в подземната си бърлога някъде из Америка. А може да се окаже и друго, че змията е просто обвивка, в която се крие ято гълъби; и когато тя умре, облаци от сиви гълъби ще изпърхат от нея и ще понесат вести за мир по целия свят.

Загубил си бях ума от глад и горчивина.

Една вечер Мерилу изчезна със собственичката на някакво нощно заведение. Чаках я гладен пред входа на „Ларкин енд Гиъри“ на отсрещната страна на улицата, както се бяхме уговорили, когато тя неочаквано излезе от фоайето на публичния дом заедно със своята приятелка, собственичката на нощното заведение, и с един тлъст застарял мъж със скъпа кожена чанта. Уж беше отскочила дотам само за да види приятелката си. В този миг разбрах каква курва беше Мерилу. Не посмя дори да ми даде знак, въпреки че ме видя пред оня вход. Заситни, влезе в кадилака и се изгубиха. Сега вече нямах никого, нищо.

Обикалях улиците и събирах фасове. Минах покрай едно рибно ресторантче на улица „Маркет“ и изведнъж жената зад тезгяха ме изгледа ужасена; тя беше собственичката и очевидно си помисли, че ще нахълтам с оръжие, за да обера заведението. Аз го отминах на няколко крачки. Внезапно си представих, че тази жена е моя майка от преди двеста години в Англия и че аз съм неин син-разбойник, избягал от тъмница, за да смути честния й труд в нейната гостилница. Застинах от възторг на тротоара. Огледах улицата. Вече не знаех дали това беше улица „Маркет“ или улица „Кънал“ в Ню Орлиънс: водеше към вода, неопределена всемирна вода, също както Четирийсет и втора улица в Ню Йорк води към вода, човек никога не може да е сигурен къде се намира.

Помислих си за призрака на Ед Дънкъл по „Таймс Скуеър“. Бълнувах. Дощя ми се да се върна и да се изхиля в лицето на моята странна дикенсова майка от ресторантчето. Изтръпнал бях от главата до петите. Сякаш лавина от спомени ме връщаше назад към 1750 година в Англия, а в този миг в Сан Франциско някой друг в друго тяло живееше моя живот. „Не — като че ми говореше ужасеният поглед на тази жена, — не се завръщай и не терзай душата на честната си отрудена майка. Ти не си ми вече син — и баща ти, първият ми мъж, не ми е никакъв. Откак този добър грък се съжали над мен. (Собственикът беше грък с космати ръце.) Ти не си добър, имаш слабост към пиянство и свади и накрая безчестно ще ограбиш плодовете на скромния ми труд в гостилницата. Ох, сине! Никога ли не си падал на колене да молиш опрощение за безбройните си грехове и мошеничества? Изгубено момче! Иди си! Не мъчи душата ми; добре сторих, че те забравих. Не отваряй стари рани, живей така, сякаш не си се връщал и не си отправял взор към мен, не си виждал смирения ми труд, дребните ми скътани парици, алчен да грабнеш, нетърпелив да отнесеш, намръщен, необичан, злосторен сине на моята плът! Сине! Сине!“ Това ме подсети как в Гретна, когато бяхме със Стария Бул, името на Голямото Тате призова духа на баща ми. За миг изживях онова състояние на екстаз, за което вечно бях копнял, прекрачих решително във времето към извънвременните сенки, стъписах се пред уязвимостта на тленното царство, усетих смъртта по петите, която те мушка да тичаш нататък — призрак, задъхан от собствения си бяг, — и се блъснах в жицата, а от нея се разлетяха ангели, за да изчезнат в свещената бездна на несътворената празнота, където мощни и неразгадаеми излъчвания образуват ослепително яркото абсолютно съзнание и сред магичен небесен рояк се разтварят като лотоси безброй приказни светове. Разнесе се неописуем тътен, не просто бучене в ушите ми, а кънтеж от всички посоки, който не напомня на ни един от познатите ни звуци. Разбрах, че съм умирал и съм се прераждал безброй пъти, но нямам спомен за това, защото преходите от живот към смърт и обратно към живот са така лесни за духа, магически превъплъщения, без усилия, както милионите заспивания и пробуждания, изцяло непреднамерени, несъзнателни. Разбрах, че само благодарение на устойчивостта на вътрешното съзнание раждането и смъртта се гонят като вълнички, сякаш вятър бърчи огледално спокойната и чиста повърхност на езерото. Усетих сладко, замайващо блаженство, като че бях вкарал силна доза хероин в главната си артерия; като че бях отпил в късен следобед голяма глътка вино, която те кара да потрепереш; краката ми изтръпнаха. Помислих, че в този миг ще умра. Но не умрях, а вървях още четири мили и събрах десет дълги фаса, отнесох ги в хотелската стая на Мерилу, изтърсих тютюна им в старата си лула и я запалих. Бях много млад, за да проумея какво се бе случило. От прозореца надушвах всички ястия на Сан Франциско. Някъде навън имаше ресторанти за морски специалитети, където хлебчетата винаги са топли, та чак панерчетата ти се ще да загризеш; където дори листът с менюто е съблазнително пикантен, сякаш е бил топнат в горещ бульон и след това запечен, та те примамва да го схрускаш. Покажете ми само една люспица от лефер върху листа с менюто и аз ще я изям: дайте ми да помириша само рибената мазнина и щипците от омари. В други ресторанти пък поднасят дебели червени бифтеци със сос или пилета, печени във вино. А заведенията, където цвърчат кюфтета на скара и кафето струва само пет цента! И, ох, онова препържено блюдо с уханни подправки, чийто мирис нахлува в стаята ми от китайския квартал и се размесва с дъха на соса за спагети от „Норт Бийч“ и на месестите варени раци от „Фишърманс Уорф“ или не, на филетата от „Филмор“, които се въртят на шишове! Прибавете и подлютения до червено боб от улица „Маркет“, и пържените картофи от винените нощи на Ембаркадеро, и попарените стриди в Сосалито от другата страна на залива, и ще си представите моя блян за Сан Франциско. Но само ако добавите и мъглата, пронизващата мъгла, от която изгладняваш, и пулсирането на неони в меката нощ, и потракването на красавици с високите им токчета, и белите гълъби от витрината на магазина за китайски продукти…