Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава девета

Коди беше шокирана и започна да се дърпа. Дори в най-смелите си мисли не беше предполагала, че Люк можеше да направи нещо подобно, и при това пред всички! Той й беше казал, че не я смята за привлекателна, че с него тя ще бъде в безопасност. А сега…?

— Какво правиш? — попита тя, когато целувката свърши.

— Хуана ни гледа. Тя мисли, че ти си моята жена. Поне веднъж в живота си замълчи и недей да спориш с мен — нареди й той, докато отново я прегръщаше.

За всички в лагера действията му бяха на мъж, обхванат от страст, но Коди забеляза предупреждението в погледа му. Черпакът падна от ръката й и тя обви ръце около врата му. Това беше лудост! Посред бял ден! Та те се намираха в средата на лагера! Всички можеха да ги видят! Люк виждаше въпросите, които се криеха в дълбините на зелените й очи, и измърмори под мустак:

— Просто ме целуни.

— Но… — започна да спори отново тя.

— Моля те — прошепна той в мига, в който устните му се допряха до нейните.

Устата му се залепи за нейната и внезапно Коди спря да мисли за съпротива. Тя си каза, че правеше това, защото Хуана ги наблюдаваше и прегръдката им трябваше да изглежда истинска. Каза си, че трябва да се държи, сякаш целувката й харесваше, но истината беше, че тя изобщо не се преструваше. Целувката на Люк беше най-великолепната в живота й. Тя се беше целувала с няколко младежи, които се бяха опитвали да я ухажват през последните години, но нито една от техните прегръдки не бе успяла да я накара да се почувства както сега.

Тя въздъхна кратко и тихо и усети как Люк се напрегна при този звук. След това устните му се впиха по-настойчиво в нейните.

Коди се вкопчи още по-здраво в него и усети, че се замайва и губи самообладание. Тя смътно усещаше, че Люк я беше вдигнал на ръце и я носеше някъде, но това не я интересуваше. Когато целувката най-сетне свърши и тя вдигна очи, Коди забеляза, че той я беше отнесъл покрай вцепенената Хуана, която ги гледаше намръщено.

Люк спря в рамката на вратата на дома си колкото да каже няколко думи на Хуана.

— Може би ще е по-добре да отидеш да наглеждаш храната. Сестра Мери ще се забави малко. Сега й се налага да се погрижи за един друг огън. — Гласът му беше плътен и дрезгав. След това той се обърна и влезе в къщата, като затвори вратата зад себе си.

Хуана остана да стои безмълвно пред вратата. Не й се случваше често мъж да й отказва и тя беше направо вбесена. Искаше й се да подпали къщата, за да попречи на лицемерната проповедничка да получи онова, което желаеше, но не го направи. Хуана не искаше да слуша звуците, които несъмнено щяха да долетят до нея през вратата, и се отправи сърдито към огъня.

Люк остави Коди да стъпи на крака. Тя бързо се отдръпна от него, сложила ръка върху устните си, и го погледна объркано. Маскировката й никога не бе била по-добра отколкото в този момент — тя приличаше точно на набожната, девствена проповедничка, за която се представяше. Коди не бе знаела, че е възможно да се чувства по такъв начин, и просто гледаше втренчено Люк и се чудеше как така една най-обикновена целувка беше ускорила пулса й толкова силно.

— Защо го направи? — попита тя.

— Шшшт — каза тихо той и се опита да чуе дали Хуана все още се мотаеше пред вратата.

Коди беше раздразнена от пълната му незаинтересованост към нея. Него, изглежда, изобщо не го беше грижа, че току-що я беше унижил пред очите на толкова много хора и със сигурност не приличаше на човек, който бе почувствал нещо по време на прегръдката им.

Внезапно осъзна, че той изобщо не се интересуваше от нея и че не я желаеше, както един мъж желаеше една жена. Всичко беше просто преструвка. При тази мисъл изпита болка, но побърза да се увери, че не я беше грижа. Тя със сигурност не изпитваше желание към него. Това щеше да бъде лудост. Желаеше го единствено по начина, по който ловецът на глави желаеше плячката си. Коди искаше само да го залови и да го предаде на правосъдието, след което да си получи парите. И нищо повече.

— Мисля, че си е тръгнала — каза тихо той най-сетне и се обърна с лице към нея. — Съжалявам, че се наложи да те целуна, но Хуана не ми повярва, когато й казах, че ти си моята жена. Трябваше да изиграем това представление, за да я убедим.

— И успяхме ли?

— Надявам се. Тя ми се предложи и аз й отказах. — Той поклати глава. — Тя просто не можа да повярва, че предпочитам теб пред нея. Трябваше да й докажа, че не я лъжа.

— О! — Самочувствието на Коди определено беше подбито. — И какво ще правим сега?

Той я изгледа от главата до петите.

— Ще останем тук достатъчно дълго, за да я убедим както и всички други, които може би ни наблюдават, — че ти си моята жена, в пълния смисъл на думата.

Тя изпъшка.

— Това е толкова унизително. Всички ще ме помислят за лека жена. Въздържането от плътските удоволствия е библейска заповед. Воденето на морален живот е единственият път към рая.

— Не трябва да се тревожиш за това. — Той въздъхна тежко. — Нямам намерение да те обезчестявам. Казах ти вече, че с мен честта ти не е застрашена. Просто не можем да позволим това да бъде разбрано от останалите.

— Аз може би ще знам това, но как ще мога да си държа главата изправена по време на проповедите си? Всички ще смятат, че ти и аз… — Коди усети как се изчервява. Тя знаеше, че според него изчервяването й се дължеше на неудобството от мисълта, че ще бъдат смятани за любовници, но истината беше, че тя се червеше заради невъздържаната си реакция на прегръдката му. Докато бе стояла вкопчена в него, тя бе усетила колко силни са раменете му. Неговото тяло срещу нейното… неговата твърдост… силата на ръцете му, докато я беше отнасял към къщата… Споменът за това накара сърцето й да затупти по-бързо.

— Винаги съм мислил, че проповедниците, които никога не са съгрешавали, са отегчителни хора. Може би след това проповедите ти ще станат по-вълнуващи — подкачи я той. Люк беше раздразнен, въпреки че не можеше да си обясни на какво се дължеше това. Той осъзнаваше, че я беше поставил в неприятно положение, но не бе успял да измисли друг начин да се отърве от домогванията на Хуана.

— О, я стига! — Тя му обърна гръб.

Люк се разсмя на възмущението й и двамата останаха да чакат в къщата.

Застанала до огъня, Хуана се напрягаше да долови някакъв звук откъм къщата, но успя да чуе само смеха на Мейджърс. Това още повече засили ревността й. Не онази лицемерка, а тя трябваше да се намира сега там! Тя трябваше да го задоволи! Хуана не сваляше очи от затворената врата и чакаше той да се появи.

Коди стоеше обърната с гръб към Люк и се чудеше какво щеше да се случи сега.

— Сестра Мери…

Тя погледна през рамо и с удивление забеляза, че той се беше съблякъл до кръста. Устата й пресъхна при вида на красивите му мускулести гърди.

— Какво правиш? — попита тя и се обърна с лице към него. Никога досега не беше виждала толкова красив мъж. Коди откри, че й се искаше да го докосва, и тази мисъл я накара да се почувства неудобно. Тя се насили да отмести поглед встрани.

— Играя си ролята, ти какво си помисли? Че само като затворим тази врата, ще успеем да убедим Хуана? Тя е хитра жена.

— Значи ще се съблечеш чисто гол, за да я заблудиш, така ли?

Той я изгледа внимателно.

— Само ако ти го пожелаеш.

Коди прибягна към единствената защита, с която разполагаше. Тя сграбчи библията си и я вдигна пред себе си.

— Нито ти си Адам, нито аз съм Ева, а и това място определено не е райската градина. Задръж си панталоните!

Люк се разсмя на неудобството й.

— Добре. Ще задържа панталоните си, но ти не можеш да се върнеш да помагаш на Хуана и да изглеждаш така, сякаш не съм те докосвал.

— Какво искаш да кажеш? — Очите й се разшириха от страх, когато той тръгна към нея.

— Обърни се.

— Защо?

Просто го направи.

Тя долови нетърпението в гласа му и се обърна с гръб към него. Коди застана неподвижно и усети как ръката му започва да сваля иглите, които придържаха косата й.

— Чакай!

— Трябва да изглеждаш, сякаш съм те любил — каза Люк и продължи да вади иглите.

— И как точно? — предизвика го несъзнателно тя.

— Щастлива… заситена… жадуваща за още — отвърна той с тих, съблазнителен глас, докато разпускаше косата й по раменете.

Думите му я накараха да потръпне и той се усмихна зад гърба й. Косата й се спусна свободно и Люк се удиви на копринената й мекота. Тя беше толкова почтена, че той някак си беше очаквал косата й да бъде груба. Вместо това се оказа, че под пръстите му има буйна, лъскава грива.

— Косата ти е много красива — каза с неприкрито удивление Люк. Реакцията й на целувката му също го беше изненадала. За миг му се беше сторило, че на нея това й беше харесало.

— Благодаря — каза предпазливо Коди, която не можеше да проумее промяната в гласа му, нито пък своята реакция на ръцете му, които сега се плъзгаха през косата й. В съзнанието й изплува образът му — висок, строен, гол до кръста — и тя откри, че затваря очи и се отпуска, докато Люк продължаваше да приглажда къдриците й.

— Сега се обърни — каза той.

Думите му я върнаха към действителността и Коди си изпрати мислено едно строго предупреждение. Това беше Люк Мейджърс! Той беше човекът, когото трябваше да изправи пред правосъдието! Какво й ставаше, по дяволите? Тя се обърна и се втренчи ядосано в него.

— Свърши ли вече с разрошването на косата ми? Люк се улови, че се е втренчил в нея. Поруменелите й бузи и красивата й коса, която падаше свободно около лицето, я правеха красива, дори и с очилата. Той се намръщи и се разтърси мислено. Това не беше жена, която можеше да пожелае. Това беше сестра Мери и той не трябваше да забравя този факт. Люк бе имал намерението да спаси живота й, а не да го провали.

— Остава само едно нещо.

Той протегна ръка и разкопча горните копчета на роклята й, като спря на мястото, на което тя държеше библията си притисната към гърдите. След това Люк не можа да се въздържи, вдигна ръка и прокара нежно пръсти по бузата й, надолу по извивката на врата до мястото, на което платът се разделяше над гърдите й.

— Сега вече приличаш на една добре налюбена жена.

Въпреки всичко Коди беше омаяна от нежността на докосването му. Думите му обаче я накараха да се вцепени.

— И това те кара да се чувстваш доволен?

— Много. — Той се ухили. — Трябва да бъдем много убедителни в това. Ти трябва да се върнеш да помогнеш на Хуана.

С тези думи той се обърна и излезе усмихнат от дома си, както си беше гол до кръста.

От мястото си до огъня Хуана не изпускаше Люк от поглед. Тя погали с очи широките му гърди, докато той обличаше ризата си. Движенията му бяха на мъж покорител — силни, уверени, спокойни. Той започна да се отдалечава и тя го проследи с поглед, изпълнена с копнеж да сподели леглото му. Закле се да намери начин да го привлече към себе си.

Коди изчака няколко минути, преди да излезе от къщата.

— Дръж. — Хуана й тикна черпака в ръцете. — Може и да си загасила един огън, но този тук трябва да остане да гори.

— Не си мисли, че съм участвала с желание в това унижение. Грехът е навсякъде около нас и ние трябва да се борим с него. Дори когато той заплашва да ни победи, дори когато ни принуждава да вършим неща против волята си, ние трябва да се опитаме да постъпим правилно.

— Не чух викове за помощ от къщата.

— Че кой щеше да ми помогне? Ти ли? Някой ден съдбата ще ме спаси и ако е рекъл господ, ще получа опрощение за греховете си. Засега мога само да страдам при докосванията му и да се надявам, че краят ще дойде скоро.

Хуана се беше втренчила в нея с омраза и съжаление.

— Ти си глупачка.

— Според теб аз съм глупачка, защото вярвам в брачните клетви, така ли? Защото вярвам, че един мъж ще те уважава повече, ако не му даваш онова, което желае най-много всеки път, когато го поиска? Не дойдох тук да търпя този позор по своя воля. Но ще го изтърпя, защото знам, че бог ще ме предпази от други злини.

— Ако бях на твое място, щях да се моля да се върна в леглото му, а не да избягам от него.

Коди забеляза ревността в очите на другата жена.

— Не и ако беше завлечена в него против волята си. Трябва да запазиш най-ценния си подарък — своята любов — за брак с мъж, който те обича и който ще се грижи винаги за теб.

Хуана се втренчи в нея, сякаш я смяташе за луда. Ако Люк Мейджърс я беше пожелал, тя никога нямаше да се опита да напусне леглото му.

 

 

Беше късно следобед, когато Джак се срещна с шериф Халоуей в кабинета му. Настроението му беше мрачно. Единственото нещо, което бе успял да постигне през изминалите две седмици след бягството на бандитите от затвора, беше, че бе дал на Джеси парите, които Люк дължеше за данъците върху ранчото. От Люк и Джеймсън нямаше никакви новини. Раздразнението му беше достигнало връхната си точка, но той нямаше друг избор, освен да стои в града и да чака. Това изобщо не му се нравеше.

— Да си чул нещо ново за Харис? — попита Джак шерифа.

— Нищо добро — отговори Халоуей. — Говорих с доктора миналия ден и той каза, че Джонатан имал силна треска и често губел съзнание.

— Как се справя жена му? — Джак не можеше да спре да си мисли за Елизабет Харис. Той не можеше да забрави колко отчаяна бе изглеждала тя онази нощ, когато бе искала да се види с мъжете, които бяха застреляли съпруга й. Тя беше красива жена и не заслужаваше онова, което се беше случило с нея.

— Според доктора тя почти не се отделяла от леглото на Джонатан.

— Тя е страхотна жена.

— Искаш ли да минеш през тях и сам да видиш как е Джонатан? Не знам колко ще бъде в състояние да ни разкаже той, когато състоянието му се подобри, но ще бъде интересно да чуем какво има да ни каже за участието на Мейджърс в цялата тази работа.

— Много. Ако ти потрябвам за нещо, след като мина през Харис, ще се върна в хотела.

Джак излезе от кабинета на Халоуей и тръгна към дома на семейство Харис.

Когато изкачи няколкото стъпала, които водеха към входната врата, той свали шапката си и почука на вратата.

— Рейнджър Логан, толкова се радвам да ви видя — поздрави го Елизабет.

— Добър вечер, госпожо Харис.

Тя приглади нервно косата си, докато излизаше навън, за да говори с него.

— Имате ли някакви новини? Открихте ли бандата?

— Още не, госпожо, но не се тревожете. Ще ги намерим. Когато всичко това свърши, Ел Диабло ще увисне на въжето.

Елизабет потръпна от решителността, която се долавяше в тона му.

— Благодаря.

Погледите им се срещнаха и за миг той се почувства като омагьосан. Тя беше толкова уязвима и красива. Причината за посещението му при нея го върна към действителността.

— Дойдох да видя как е съпругът ви. Има ли някаква промяна в състоянието му?

Тя кимна и се усмихна леко.

— Треската му спря вчера следобед. Състоянието му е много по-добро.

Джак се зачуди защо тя не изглеждаше твърде щастлива.

— Знаете ли кога ще бъде достатъчно силен, за да поговори с мен? Много е важно да чуя какво има да ми каже за обира.

— Можете да говорите с него веднага, но той се изморява бързо.

— Благодаря.

— Трябва обаче да ви кажа едно нещо.

Джак я погледна въпросително.

— Докторът си тръгна преди малко повече от час. Сега, след като състоянието на Джонатан се подобри, той успя да го прегледа основно. Куршумът е засегнал гръбначния му стълб. — Тя замълча, задавена от емоциите си. — Съпругът ми е… парализиран… Той ще прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. — Очите й се напълниха със сълзи, а на лицето й се изписа страдание.

— Съжалявам. — Той почувства непреодолимо желание да протегне ръка, да я прегърне и да й каже, че все някак ще успее да оправи нещата. Но не можеше да го направи.

— Вие нямате никаква вина. — Тя се обърна настрани, за да прикрие мъката си. — Само че Джонатан е толкова ядосан. Той ми каза, че предпочитал да бъде мъртъв, отколкото да живее като половин човек.

Джак докосна нежно рамото й.

— Сигурен съм, че не го е мислил. Той има толкова много причини, за които си струва да живее.

При тези негови думи тя се обърна и го погледна с блеснали очи. Когато отново заговори, тонът й беше смекчен.

— Той е в спалнята ни. Можете да говорите с него там.

Тя го отведе в спалнята и бавно отвори вратата.

— Джонатан, рейнджърът, за когото ти говорих, е тук. Рейнджър Логан иска да говори с теб за обира.

Джонатан Харис лежеше върху широкото легло. При звука на гласа й той обърна само главата си и погледна към вратата. Лицето му беше пепеляво, но погледът му бе твърд.

— Радвам се, че сте по-добре, господин Харис.

— На това по-добре ли му казвате? — изръмжа банкерът. Той беше слаб, но омразата му даваше силата, от която се нуждаеше, за да говори с посетителя си. — Предпочитам да бях умрял, но не преди да видя как онова копеле увисва на въжето!

— За кого говорите?

— За Люк Мейджърс! Знаех си от самото начало, че той е престъпник! И тогава, когато той каза, че ще съжалявам… Едва ли е знаел колко прав щеше да се окаже.

Джак последва Елизабет вътре в стаята и застана до леглото.

— Той е казал, че ще съжалявате? За какво? Какво точно правехте, когато започна обирът?

— Той беше дошъл да иска заем, за да плати данъците за ранчото си. Аз му отказах. Казах му, че не давам пари на заем на хора като него.

— И какви са хората като него? — натисна го Джак, който започваше да се дразни от отношението на банкера.

— Мейджърс е убиец… стрелец. Точно преди да бъда улучен, му бях казал, че няма да получи заема. Той нямаше пари на депозит при нас. Нямаше добри перспективи. Тогава той ме заплаши и каза, че ще съжалявам.

— И какво се случи, когато започна престрелката?

— Той беше застанал прав, когато мъжът зад него каза, че това е обир. Мейджърс измъкна револвера си и двамата започнаха да стрелят. След това бях улучен.

— Сигурен ли сте, че Мейджърс е стрелял по вас?

— Разбира се, че съм сигурен! Те бяха заедно! Ние не искаме хора като него в нашия град. — Той беше толкова възбуден, че почти успя да се изправи на лакът.

— Видяхте ли го как стреля по вас? Възможно ли е другият мъж да е стрелял?

— Вие не видяхте погледа му, когато му казах, че няма да му дам заема. Той ме застреля също както застреля шериф Грегъри. Намерете го, Логан. Намерете го и го убийте!

Джонатан се срина обратно върху леглото и главата му клюмна, когато изтощението взе връх. От напрежението по челото му изби пот.

— Убийте го — повтори слабо той. — Както ми се иска той да ме беше убил, вместо да ме остави да живея така.

— Мисля, че е време да си тръгвате — предложи Елизабет от мястото си зад Джак.

Рейнджърът се обърна безмълвно и излезе от стаята. Елизабет каза няколко думи на мъжа си и също напусна спалнята.

— Съжалявам, че го разстроих, но трябваше да чуя лично от него какво се е случило.

— Знам и оценявам усилията ви. — Тя му отвори вратата.

— Ако имате нужда от нещо, госпожо Харис, просто ме уведомете. Отседнал съм в „Хоумстед“.

— Много любезно от ваша страна, рейнджър Логан и моля ви, наричайте ме Елизабет.

— А вие можете да ме наричате Джак.

— Благодаря… Джак.

Той си тръгна и когато се изгуби от погледа й, Елизабет се върна при съпруга си.

Джак тръгна към хотела, но по средата на пътя си промени решението. След като бе чул разказа на Харис за случилото се в банката му беше необходимо едно питие. Всички, изглежда, бяха убедени, че Люк беше участвал в обира. Джак знаеше, че щеше да му бъде адски трудно да докаже неговата невинност. Мислите му бяха объркани, когато той влезе в кръчмата и си взе една бутилка уиски и една чаша. След това се настани на една маса в дъното на заведението.