Боби Смит
Дамата измамница (15)

Глава петнадесета

Коди беше напрегната. Ел Трахар се намираше само на няколко мили пред нея. Тя почти беше стигнала в града, но някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че трябва да внимава, че някой я наблюдаваше, че не беше сама. Тя подкара коня си още по-бързо. Нямаше да се почувства в безопасност, докато не влезеше в града, а и дори тогава безопасността й щеше да бъде нещо твърде относително. Никой не й се беше притекъл на помощ, когато Люк я бе метнал на коня си, и тя се съмняваше дали някой щеше да й помогне сега, ако бандата отново тръгнеше след нея.

Хвърли един поглед назад, за да провери дали някой не я преследва, но всичко изглеждаше спокойно. Знаеше, че спокойствието може да бъде измамно, и затова продължи да язди бързо напред.

Коди измина няколко мили и тогава той се появи пред нея от скривалището си зад няколко скали и храсти. Тя се стресна, дръпна юздите и конят й се закова на място. Сълзи замъглиха погледа й. Миг по-късно вече бе на земята и тичаше към него с разтворени ръце.

— Дебнещ призрак! Ти си жив!

Индианецът я прегърна, след което се отдръпна от нея. Той се вгледа в Коди с обичайното си непроницаемо изражение. След това кимна леко, сякаш потвърждаваше, че тя е права, преди да я заговори.

— Къде е Мейджърс?

— В лагера. Ще ти разкажа всичко по-късно. Но какво стана с теб? Страхувах се, че си мъртъв.

— Добре съм — отвърна той, сякаш не желаеше повече да обсъжда тази тема.

— Радвам се.

— И аз. Защо не доведе Мейджърс със себе си?

— Нямаше начин. Те бяха прекалено много. Придържах се към ролята на сестра Мери, докато можех, но миналата нощ ми се удаде възможност да избягам и аз не я пропуснах.

— Ще се върнем там заедно.

— Не. Няма да стане. Лагерът им се охранява твърде добре. Имам друга идея. Къде е каруцата?

— Оставих я в града.

— Тогава да тръгваме натам. Нямаме много време. Те може би ще ме преследват. Ще ти обясня всичко по пътя.

Двамата се качиха на конете си и поеха към Ел Трахар. Коди бързо се преоблече в дрехите на сестра Мери, преди да се появи пред гражданите. Хората бяха удивени, че тя бе успяла да се измъкне от ужасната банда.

Коди продължи да играе ролята на проповедничка, докато двамата не се отдалечиха достатъчно от града и не поеха по пътя за границата. Едва тогава тя се преоблече отново. Омръзнало й беше да носи строгата рокля с висока яка и дълги ръкави. Искаше й се да бъде самата себе си за известно време. След ден-два отново щеше да й се наложи да се превърне в някоя друга, но засега можеше да се отпусне. Очакваше ги дълъг път.

 

 

Дните му бяха еднакво монотонни и Джонатан Харис изпадаше във все по-лошо настроение. Той мразеше престореното веселие, с което го обграждаха хората край него. Лекарят бе дошъл да го види по-рано този ден и му бе казал, че се възстановява. Да се възстановява ли? Та той никога вече нямаше да бъде способен да ходи! Какво му беше хубавото на това? Ако питаха Джонатан, лекарят можеше да върви по дяволите. Дългите седмици след раняването му бяха мъчителни за банкера и нямаше изгледи това да се промени в бъдеще.

Той седеше в омразната инвалидна количка до прозореца на дневната и гледаше към улицата в очакване на завръщането на Елизабет. Тя бе излязла до магазина да купи някои неща, но се беше забавила цял час. На Харис не му харесваше да стои сам. Той искаше тя да бъде до него всяка секунда. Елизабет беше негова съпруга и трябваше да се грижи за него. Когато тя най-накрая се появи, той вече беше ядосан и я чакаше до вратата.

— Здравей, скъпи — поздрави го тя.

— Къде беше, по дяволите? — попита той веднага щом вратата се затвори след нея.

— Нали ти казах. Бях в универсалния магазин.

— Почти цял час? Защо се забави толкова?

— Посетих господин Уейман. Той ми каза да ти предам поздравите му и че се надявал, че се чувстваш по-добре.

— Сигурно — изръмжа той, сграбчи я за китката и я дръпна към себе си. — Когато ти кажа да побързаш, ще бързаш!

— Но аз бързах, Джонатан — възрази тя и се опита да се измъкне от болезнената му хватка. — Понякога трябва да излизам и да се срещам и с други хора. Не мога да стоя вечно заключена в тази къща!

— И защо не? Аз вече ще бъда заключен тук!

— Знаеш, че това не е вярно, Джонатан. Тази сутрин докторът каза, че можеш отново да се върнеш на работа.

Погледът му бе леденостуден и той стисна още по-здраво ръката й.

— Мислиш ли, че ще отида в банката, за да могат хората да идват да ме зяпат? За да ми казват колко много съжаляват, че съм половин мъж? Помисли си пак! Не искам съжаление от никого!

— Пусни ме, Джонатан. Причиняваш ми болка.

— Отсега нататък ще правиш каквото ти казвам! — Тонът му беше заплашителен. — Ако ти кажа да се върнеш след десет минути, ще се върнеш след десет минути. Ясно ли е?

— Не говориш сериозно. Това е лудост! Ами аз? А моят живот?

— Краят на твоя живот дойде заедно с края на моя в деня, в който стреляха по мен. А сега ми направи нещо за ядене и побързай! — изкрещя той и я отблъсна от себе си, сякаш се беше докоснал до нещо гнусно. Той обърна инвалидната количка и се върна отново до прозореца.

Когато Елизабет заговори мъжа си, очите й бяха пълни със сълзи.

— Не знам какво ти става, Джонатан. Ти си още жив. Не си мъртъв. Трябва да излизаш и да се срещаш с приятелите си. Трябва да започнеш да живееш отново, а не да се криеш в тази къща.

— Да се крия? Аз не се крия. Просто се погребвам преждевременно.

— Но докторът каза, че можеш да водиш почти нормален живот.

Джонатан се изсмя рязко.

— Почти нормален? И какво точно означава това? Предпочитам да съм на два метра под земята.

— Аз обаче не искам да бъда погребана с теб.

Той се обърна и я погледна заплашително.

— Не ме изкушавай, жено.

— Ти не си същият мъж, за когото се омъжих.

— Тук си адски права. Ще остана в тази количка до края на живота си.

— Но няма причина нещата да не тръгнат по старому.

— По старому? — На лицето му беше изписан див гняв. — Да мога отново да ходя? Да мога отново да бъда мъж? Не разбираш ли, че това няма да се случи никога? Никога! И всичко това само заради онзи… онзи Люк Мейджърс. Живея само за деня, в който ще го видя да увисва на въжето.

В гласа му имаше толкова много злоба, че Елизабет избяга от стаята. Тя се беше надявала, че мъжът й ще се върне на работа и животът ще потече както преди, но сега осъзнаваше, че това беше невъзможно. Тя се питаше какво ли щеше да направи сега Джонатан.

Когато Елизабет най-сетне успя да се измъкне от къщата, вече се беше стъмнило. Джонатан си беше в спалнята и се напиваше и тя бе решила, че може да го остави сам за малко. Колкото беше пиян, той несъмнено щеше да спи цяла нощ.

Тя тръгна към дома на Сара Грегъри. Не бе имала възможност да говори с нея от деня, в който бяха срещнали Джак на улицата, и тя чувстваше нужда да види какво правеше старата й приятелка.

— Добър вечер, Елизабет — каза Сара и се усмихна. — Влизай. Радвам се да те видя.

— Не е ли малко късно? Нали не преча?

— Никога. Точно сега имам нужда от приятели. — Двете жени се прегърнаха и Елизабет влезе в къщата; след това двете седнаха в дневната.

— Как си? — попита Елизабет.

— Ужасно. Сам беше смисълът на живота ми. Без него съм загубена — призна си тя с болка.

— Ужасно съжалявам. Той беше и мой приятел. Цялата тази история е един ужасен кошмар. Имаш ли някакви новини?

— Никакви въпреки че наградите, които обявиха, са огромни.

— Не разбирам как е възможно тези убийци просто да изчезнат. В това няма смисъл.

— Цялата тази трагедия е безсмислена. Загинаха хора… животът на други бе опустошен. О, Елизабет! — Сара хвана ръката й. — Ти си толкова щастлива, че все още имаш Джонатан.

Погледите им се срещнаха, преди Елизабет да отговори.

— Нито той, нито аз се чувстваме щастливи. О, Сара, на Джонатан му се иска да беше загинал. Нали знаеш, че никога вече няма да може да ходи и…

— Не знаех. Когато чух, че бил по-добре, си помислих, че ще се оправи напълно.

— Не. Той никога няма да бъда същият. Толкова много се е променил. Толкова е ядосан. И си мисли само за отмъщение. Опитвам се да го успокоя, но вече не знам какво да му казвам.

— Това сигурно е ужасно за теб.

— Така е, но всеки път когато започвам да се самосъжалявам, осъзнавам каква съм егоистка.

— Ти не си егоистка. Ти си една прекрасна жена, която се опитва да бъде добра съпруга в една ужасна ситуация. Толкова си смела. Не знам как щях да се справя, ако бях на твое място.

— А аз не знам какво щях да правя, ако бях загубила Джонатан.

Двете жени се спогледаха с разбиране и тъга.

— По-добре да си тръгвам. Ако се събуди и открие, че ме няма, ще се ядоса много.

— Толкова се радвам, че дойде. Ако имаш нужда от нещо, можеш да се обърнеш към мен.

— И ти също. Никога няма да преживея смъртта на Сам, но животът продължава. Трябва да продължа да живея. Нямам друг избор. — Тя въздъхна. — Един ден справедливостта ще възтържествува и убиецът на Сам ще бъде обесен. Дотогава ще трябва да живея ден за ден и да се моля силите да не ме напуснат.

Сара я изпрати до вратата и Елизабет се отправи към дома си. Тя се беше замислила дълбоко, докато вървеше по тъмната улица. Все още нямаше никакви новини за бандата… абсолютно никакви.

— Елизабет?

Тихият глас я изтръгна от мислите й за бандата и Люк Мейджърс. Тя вдигна очи и видя Джак да пресича улицата и да тръгва към нея.

— Джак. Не очаквах да те видя.

— Какво правиш сама навън толкова късно? — Той беше загрижен за нейната безопасност.

Елизабет му разказа бързо къде беше ходила.

— Сара каза, че все още няма никакви новини за бандата.

— Знам. Съжалявам, че и аз нямам какво друго да ти кажа. Искаш ли да те изпратя до вас? Не ми харесва да се разхождаш сама по тъмно.

Елизабет погледна красивия рейнджър, спомни си за всичко, което Джонатан бе казал и направил този ден, и осъзна, че последното място, където искаше да отиде, беше домът й.

— Не искам да се прибирам, Джак. Не искам да се връщам там.

Джак забеляза отчаянието и самотата в погледа й.

— Елизабет… — Гласът му беше дрезгав.

— Моля те, не ме карай да се връщам при него, не точно сега. Толкова съм самотна, Джак!

Той улови ръката й и я дръпна в една тиха уличка зад ъгъла на някаква сграда. Погледът му беше напрегнат и изпепеляващ.

— Знаеш ли какво говориш?

Тя вдигна очи и той забеляза нуждата в дълбините на душата й. Тя трепереше под допира на ръката му.

— Да — прошепна Елизабет.

Погледите им се срещнаха сякаш за цяла вечност. Най-сетне Джак наруши мълчанието.

— Това няма да бъде нито лесно, нито просто.

— С нас нищо не е просто или лесно.

— Нас? — повтори тихо той. — Има ли „нас“, Елизабет?

— Не знам какво щях да правя без теб. Ти стана много важна част от живота ми, Джак.

Той я прегърна и я целуна нежно, за да й покаже, че и тя беше станала важна част от неговия живот. Когато целувката свърши, Джак беше задъхан.

— Не искам да излагам репутацията ти. Ти означаваш твърде много за мен.

— Има ли друг начин да се влезе в стаята ти? Откъде мога да вляза незабелязано?

Джак се намръщи и се опита да си спомни.

— Отзад до кухнята има едно стълбище.

— Мога да идвам при теб оттам.

Двамата се спогледаха с желание и тръгнаха безмълвно по улиците към задния вход на хотела. Там нямаше никого. Джак натисна бравата и откри, че вратата е отключена. Единствено една лампа хвърляше слаба светлина вътре и те успяха да видят тясното стълбище, което водеше до втория етаж.

Никой от тях не продума, когато Елизабет се промъкна вътре и изчезна бързо по стълбите. Джак остана да се увери, че нищо няма да й попречи, след което зави зад сградата и влезе през главния вход. Той се качи право в стаята си и остави вратата отключена. Миг по-късно Елизабет се озова до него, прегърна го и започна да го целува жадно.

Много по-късно двамата лежаха един до друг в леглото.

— Трябва да тръгвам. Ако Джонатан се събуди, трябва да види, че съм си вкъщи.

Споменаването на името на съпруга й стресна Джак, но удоволствието, което току-що бе изпитал в прегръдките на Елизабет, го накара да не обръща внимание на това.

— Не искам да си тръгваш — каза той и ръката му се плъзна нежно по гърба й, докато тя се навеждаше да го целуне.

— Бих останала с теб, ако можех, но трябва да мислим за толкова много други неща.

Джак изпита съжаление, когато и двамата станаха и започнаха да се обличат. Тя тъкмо щеше да излезе, когато той застана до нея.

— Кога ще те видя отново? — Този път си позволи лукса да се надява.

— Дълго ли ще останеш в града?

Той кимна.

— Докато този случай бъде разрешен.

— Тогава ще идвам колкото често мога. Ще трябва да бъде късно през нощта… много по-късно отколкото сега.

— Ще те чакам.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му. Миг по-късно вече я нямаше. Джак остана само със спомена как я бе любил. Той не можеше да дочака да бъде с нея отново. Сега, когато знаеше каква беше болката й, бе изпълнен с още по-голяма решителност да открие човека, който бе отговорен, че Елизабет бе наранена толкова силно.

 

 

— Как изглеждам? — попита Коди, докато се обръщаше да погледне Дебнещия призрак.

Той изсумтя.

Тя прие отговора му за ентусиазирано одобрение и погледна отново в малкото огледало, което носеше със себе си. Премигна срещу квадратното стъкло и се опита да прецени вида си. Това беше една от най-амбициозните й маскировки в целия й живот и Коди искаше да бъде уверена, че щеше да бъде идеална. Естествено кестенявата й коса беше гарвановочерна, а благодарение на смесите от диви билки, които бяха познати на Дебнещия призрак, бялата й кожа бе тъмна като на мексиканка. Боите щяха да издържат доста дълго, така че Коди беше в безопасност — за известно време.

Оставаше само да получи работа в кантината в Рио Нуево. За целта Коди се бе преоблякла в ярка пола и бяла блуза с дълбоко деколте. Времето, което бе прекарала в кръчма, играейки ролята на Далила, я бе подготвило за онова, което можеше да очаква. Нямаше да й бъде лесно. Първото и най-трудното нещо беше да бъде наета и да убеди собственика на кръчмата, че не беше курва, а просто изпълнителка. Тя щеше да пее, да сервира напитки и да танцува, но нямаше да върши нищо друго. След това трябваше да се настани и да си създаде репутация, преди бандата на Ел Диабло да се появи в града. Коди се надяваше, че планът й ще се окаже успешен.

Когато приближиха граничния град, те спряха. Коди се радваше, че се бяха отървали от каруцата преди доста време. Тя не искаше да рискува Люк да я познае.

— Много е важно да не се показваш.

— Ще се оправиш ли? — попита индианецът, който се тревожеше за нея, въпреки че лицето му беше напълно безизразно.

— Както винаги. Надявам се този път да успея. — Тя изглеждаше малко разтревожена от това, че трябва да влезе съвсем сама в граничния град. Коди знаеше, че няма да й бъде лесно и че трябва да бъде подготвена.

— Ще бъда наблизо. У теб ли са ножът и револверът?

— Да. — Ножът бе прикрепен към бедрото й, а револверът беше в дисагите й. — Надявам се бандата да се появи скоро. Ако се справим със същия успех, с който се справихме с Ханк Андрюс, няма да ни бъде зле. Големият проблем ще бъде да ги изчакаме да се появят. Когато дойдат, веднага ще се заема с него.

— Дотогава внимавай — предупреди я индианецът. Коди се усмихна.

— Не се тревожи. Последното нещо, което желая, е да се забъркам в неприятности, преди Мейджърс да се появи.

Коди подкара бавно коня си към града. Дебнещия призрак остана да я гледа известно време, след което също се отправи към града, но от друга посока. В Рио Нуево имаше няколко кръчми, или кантини, както ги наричаха тук. Коди избра кръчмата, която й се стори най-чиста. Тя слезе от седлото и върза коня си пред заведението, без да обръща внимание на погледите на неколцината мъже, които се мотаеха наоколо. Тя влезе смело в кръчмата и тръгна направо към бара.

Коди огледа бързо заведението. То беше толкова чисто, колкото можеше да бъде една кръчма в граничен град. Клиентите бяха малко, но по това време на деня беше така. Мъжът зад бара я огледа похотливо. Коди знаеше какво си мислеше той и искаше да му избие незабавно тези мисли от главата.

— Казвам се Армита и искам да работя за теб — каза тя без заобикалки.

Барманът я огледа от главата до петите и се ухили доволно. Тя беше красива жена и той нямаше нищо против да я опита лично.

— Ще те пробвам лично, за да видя дали си достатъчно добра за клиентите ми.

Ръката на Коди се стрелна светкавично и ножът й се озова пред очите на бармана.

— Аз съм певица — заяви тя с достойнство. — Ще пея за теб. Ще сервирам питиета за теб. Ще обслужвам клиентите ти за теб.

Очите на бармана се разшириха при вида на добре наточеното острие. Начинът, по който жената държеше ножа, му показваше, че тя беше свикнала да си служи умело с това оръжие.

— Жалко. Тук щеше да имаш много клиенти.

— Ще ти доведа повече клиенти с пеенето си. Другото го правя за собствено удоволствие през свободното си време, а не за пари — отвърна високомерно тя. — Искаш ли да ти попея?

Той се намръщи.

— Нямам нужда от певица.

— Не — каза саркастично Коди. — Имаш нужда от клиенти. — Тя махна с ръка към почти празното помещение.

Той изсумтя раздразнено.

— И ти си мислиш, че пеенето ти ще доведе клиентите тук?

— Какви забавления предлагаш?

— Само няколко момичета, които да ги задоволяват. Нищо повече.

— Значи е крайно време да предложиш повече. Когато ме наемеш, те ще идват да ме слушат как пея и ще харчат парите си при теб.

— Пей — нареди той, за да провери дали гласът й беше толкова силен, колкото и духът й.

Коди се отдръпна от бара и застана в най-далечния край на стаята. Тя искаше да му покаже колко силен бе гласът й. Запя една приятна мелодия и ясният й глас се разля из цялата кантина.

Неколцината мъже, които се намираха в заведението и които не бяха обърнали голямо внимание на разговора й с бармана — бързо наостриха уши. Те се обърнаха и се загледаха в нея — първо с любопитство, а след това внимателно. Гласът й беше прекрасен. Мелодията беше подбрана така, че да докаже колко силен е гласът й, но не беше подходяща за бар. Барманът хареса гласа й, но не и песента.

— Само това ли можеш да пееш? С такива песни няма да доведеш клиенти. Все едно, че слушам църковен химн. — Той се мръщеше, докато й говореше.

Коди отметна коса през рамото си, изгледа го предизвикателно и запя една пиянска песен, чийто текст можеше да накара ушите на някои стари моми в Сан Антонио да почервенеят. Тя бе научила текста на тази и на още много такива песни, докато бе работила под името Далила в кръчмата в Аризона. В мига, в който тя спря да пее, клиентите започнаха да ръкопляскат въодушевено. Барманът се усмихна леко.

— Добре, Армита. Ти само изглеждаш невинна. Мисля, че знаеш какво правиш. Наета си.

— Благодаря. — Коди бе развълнувана. Тя бе започнала да се приближава към целта си. Беше получила работата.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти си точно това, от което има нужда тази кантина, за да привлече клиенти. Кога можеш да започнеш?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Довечера. Имаш ли стая за мен?

— Вземи някоя от онези, които другите момичета не използват. — Той й каза каква ще бъде заплатата й, след което добави многозначително: — Знаеш, че винаги можеш да изкарваш повече…

Коди вдигна високо глава. Очите й блестяха заплашително, докато се обръщаше към него.

— Ще пея за теб. Барманът сви рамене.

— Както искаш. Върви да се настаниш. Момчетата обикновено се навъртат насам малко след залез, въпреки че днес е делничен ден и вечерта ще бъде спокойна.

Коди го изгледа с победоносна усмивка, докато тръгваше към стълбите.

— Значи просто ще трябва малко да съживим това място, нали?