Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава двадесет и трета

— Днес ще стигнем в Дел Фуего — обяви Коди, докато оседлаваше коня си на втората сутрин.

Дебнещия призрак кимна.

— Би трябвало да стигнем в града рано следобед. Люк не каза нищо; той просто седеше и ги чакаше да се приготвят за път. Откакто Коди го беше отнела от Рийд, той не говореше много и отваряше уста само когато бъдеше попитан нещо. Нямаше смисъл от приказки. Когато се срещнеше с Джак, щеше да разкаже на приятеля си всичко, което знаеше, а дотогава щеше да прави каквото му кажеха Коди и индианецът и да се моли да стигнат в Дел Фуего възможно най-бързо.

Когато разкажеше всичко на Джак, той щеше да си вземе парите, които му дължеше рейнджърът, и щеше да се върне в „Тройката“. Люк възнамеряваше да остане в ранчото заедно с Джеси, докато не им свършеха провизиите. Точно сега му се искаше да остане далеч от хората. През последните няколко седмици толкова много се беше нагледал на „цивилизования живот“, че му беше достатъчно до края на дните му. Сега той искаше само тишина и спокойствие.

Коди хвърли един поглед на Люк, докато привършваше да оседлава коня си. След няколко часа тя щеше да го предаде на Логан и вероятно никога повече нямаше да го види. Искаше й се той да разбере някак, че онова, което се беше случило между тях, не беше престорено. Искаше й се той да знае, че тя оценява любезността и защитата, която й бе дал, докато се бе правила на сестра Мери. Коди искаше да му каже и че се радваше, че го беше спасила от Съли, но беше уверена, че той щеше да я обвини, че го беше направила само заради парите.

Когато Дебнещия призрак се отдалечи, Коди реши, че сега бе моментът да поговори насаме с Люк, и се приближи до него.

— Има няколко неща, които искам да ти кажа, преди да влезем в Дел Фуего.

Той вдигна очи от мястото, на което седеше, и я изгледа с леден поглед.

Коди едва се въздържа да не потръпне от студенината и презрението, които забеляза в очите му. Тя изпита желание да се обърне и да се отдалечи, да се откаже, но не го направи.

— Първо искам да ти благодаря.

Той й се усмихна подигравателно.

— Да ми благодариш ли? За какво?

— За начина, по който се държа с мен, когато ме мислеше за сестра Мери. Ти беше много добър, защитаваше ме и…

— И сега, когато знам толкова много за теб, осъзнавам, че ти щеше да се оправиш и без мен. Бях глупак.

— Не, ти беше джентълмен. Това е рядко срещано качество у…

— Давай, Джеймсън, кажи го. Това е рядко срещано качество у един убиец. Е, твоята благодарност не е нито необходима, нито желана. Ако зависеше от мен, никога нямаше да се срещнем.

— Аз щях да те намеря.

— Защото такава ти е била задачата — отвърна той.

— Аз те връщам жив. Това е повече, отколкото биха направили някои други — възрази Коди.

— За да мога да бъда обесен от тълпата — завърши Люк.

— Няма да те линчуват. Властите ще се погрижат за това. Когато бях в града, духовете бяха доста разбунтувани, но тогава гражданите все още бяха ядосани заради начина, по който беше убит шериф Грегъри.

— Начинът, по който е бил убит шерифът? — Люк наостри уши, тъй като се уплаши, че може да е ударил шерифа твърде силно.

— Бил е застрелян хладнокръвно, докато си е стоял заключен в килията. — Коди се вгледа в него и се опита да прочете мислите му. — Може да се каже, че е бил екзекутиран. Един от заместниците му, който е бил на пост по това време, също е бил убит. Повечето от хората казваха, че ти си убил шерифа.

— Грегъри беше жив, когато напуснах затвора! Аз лично се погрижих за това! Аз излязох последен!

— Е, той е бил убит същата нощ!

— Ел Диабло… Трябва да е Ел Диабло — каза тихо Люк. Сестрата на Хадли. Дали пък водачката на бандата не се намираше в Дел Фуего?

— Кой е Ел Диабло? — попита го Коди.

— Никога не съм го срещал. Не знам. — Това беше истината.

— Бил си член на бандата и никога не си го срещал?

— Никога не се е появявал в лагера по време на моето присъствие там.

— Защо избяга, когато застрелях Съли? Ако си бил от бандата, те нямаше да те обвинят за това, че си го убил при самоотбрана.

— Не исках да поемам излишни рискове. — Той се умълча, тъй като се страхуваше, че може би беше казал твърде много. Онова, което знаеше за Ел Диабло, беше предназначено само за ушите на Джак.

 

 

Стив Лафлин бе останал да работи с Фред цялата нощ. В един от баровете бе имало някакво спречкване и те бяха прекарали по-голямата част от дългите нощни часове, опитвайки се да накарат пияните каубои да изтрезнеят. Сега те чакаха Джак да се появи в кабинета на шерифа, за да ги смени.

— Колко е часът, Фред? — попита капитанът, който се питаше какво беше задържало Логан.

— Минава девет. Мислиш ли, че Джак е имал някаква друга работа тази сутрин?

— Не ми е споменавал нищо. Ще отида да го потърся. Искаш ли да дойдеш с мен, или предпочиташ да ме изчакаш тук?

— Ще те изчакам. Ти върви.

Стив отиде в хотела и се качи в стаята на Джак. Той почука на вратата, но никой не му отговори.

— Джак… вътре ли си? — извика той и почука отново. Едва тогава той го чу — тих, едва различим стон, който дойде отвътре.

— Джак? — Стив долепи ухо до вратата и дочу отново същия звук.

Той изтича по стълбите и спря пред рецепцията.

— Трябва да вляза в стаята на рейнджър Логан — заяви той на служителя.

— Страхувам се, че не мога да ви пусна без негово разрешение.

— Виж, аз съм шефът му и мисля, че нещо не е наред. Откъм стаята му чух странен шум, който ми прозвуча като стон. Вратата трябва да бъде отключена, за да проверя какво става.

Мъжът, изглежда, не му повярва напълно, но все пак се съгласи. Той имаше намерението да остане с този мъж през цялото време, за да се увери, че нищо в стаята нямаше да бъде докоснато.

— Господин Логан? — извика служителят, когато почука на вратата на Джак.

Когато никой не му отговори, той отключи вратата. Двамата влязоха вътре и за ужас на служителя видяха тялото на Джак проснато на пода.

— Извикайте лекар, веднага! И някой да повика шериф Халоуей! — започна да издава заповеди Стив на вцепенения мъж до себе си.

Служителят на хотела излетя през вратата; Стив се надяваше, че той беше запомнил инструкциите му.

Капитанът огледа приятеля си, който лежеше неподвижно на пода, и голямата рана на гърба му, от която бе изтекла много кръв. Той опипа пулса му и се успокои малко, когато го намери.

— Джак? Чуваш ли ме? — Той се наведе към устните му, в случай че Джак можеше да говори. — Кой направи това с теб? Ел Диабло ли беше?

Но Джак не му отговори. Той лежеше неподвижно и дишаше тежко и на пресекулки.

На Стив му се строи, че измина цяла вечност, преди лекарят да се появи; когато докторът най-сетне влезе в стаята, капитанът изпита огромно облекчение.

— Не съм го местил. Страхувах се да го направя, преди да го прегледате.

— Можем да го преместим сега. Искам го на леглото — каза доктор Майкълс.

Двамата вдигнаха внимателно Джак върху леглото и лекарят започна прегледа. Стив отиде да затвори вратата на стаята.

— Ще оживее ли? — попита капитанът, който вече не можеше да понася неизвестността.

— Изглежда, че острието е било отклонено от ребро; в противен случай той вече щеше да е мъртъв.

— Ще се оправи ли?

— Мисля, че да, но е загубил много кръв.

— Направете всичко по силите си, за да го спасите — настоя Стив. — Не искам този човек да умре.

— Нито пък аз — отвърна лекарят и продължи работата си.

На вратата се почука и Стив я отвори. Отвън бе застанал Фред Халоуей.

— Какво е станало? — Той погледна покрай Стив към леглото, на което Джак лежеше по корем.

Капитанът излезе навън и затвори вратата след себе си.

— Миналата нощ някой се е опитал да убие Джак.

Фред беше шокиран.

— Но кой? Защо?

— Ел Диабло. Кой друг? Джак сигурно е започнал да се приближава твърде много до истината.

Той се радваше, че беше прекарал цялата нощ с Фред. Това сваляше подозренията от шерифа.

— Значи знаеш кой е Ел Диабло?

— Имам доста добра представа. Когато се уверя, че Джак ще се оправи, двамата с теб ще отидем да посетим един от най-известните граждани в Дел Фуего.

— Кой е той? Как успя да го откриеш?

— Джак работеше по няколко следи. Той успя да научи имената на всички, които са знаели предварително за пратката с оръжие за форта. Ларсън му казал, че само двама души в града са знаели — ти и Джонатан Харис.

— Искаш да кажеш, че аз също съм бил заподозрян?

— Никой не беше извън подозрение известно време, но вече знаем истината.

— Харис не може да е направил това! Та той е парализиран! Невъзможно е да е дошъл незабелязано тук, камо ли да е надвил Джак — възрази Халоуей.

— Това е вярно, но Ел Диабло има на разположение цяла банда. Можел е да нареди някой от хората му да свърши работата. Сигурно е сметнал, че никой друг не е знаел какво е научил Джак и че ако го елиминира, ще остане на свобода. Само че е сгрешил.

Фред поклати глава с отвращение.

— Какво е състоянието на Джак?

— Лекарят каза, че ще се оправи. Да влезем вътре и да изчакаме, докато свърши.

Двамата се върнаха обратно в стаята и видяха, че лекарят вече си мие ръцете.

— Някой от вас ще може ли да остане при него? — обърна се докторът към Стив. — Тук трябва постоянно да има човек, докато той не дойде в съзнание.

— Разбирам — каза капитанът. — Аз ще остана.

Лекарят кимна.

— Добре. Трябва да се върна в кабинета си. Ще изпратя една от жените, които работят за мен, да остане с вас и да го наблюдава. Ако състоянието му се промени, уведомете ме незабавно.

— Няма ли да бъде по-добре да го закараме в кабинета ви?

— Не ми се иска да го местим още сега. Уведомете ме, ако започне да се свестява.

— Ще го направя — обеща Стив.

Той се разкъсваше между нуждата да тръгне след Ел Диабло и необходимостта да остане при приятеля си.

— Ще се върна в затвора и ще кажа на заместник-шерифа какво се е случило. След това ще дойда пак тук. Имаш ли нужда от нещо? — попита Фред.

— Точно сега единственото нещо, от което имам нужда, е да заловя Ел Диабло — отвърна капитанът, без да сваля очи от Джак, който лежеше пребледнял върху леглото.

Джак имаше чувството, че беше обгърнат от пронизващата болка, която чувстваше. Искаше му се да изпищи, да извика пред всички, които искаха да го чуят, името на жената, която го беше предала, но не можеше да събере достатъчно сили за това. Той дочуваше гласове, които сякаш бяха отдалечени много от него, но не можеше да им каже нищо. Стори му се, че всичките му усилия бяха безнадеждни, и той отново се остави да бъде обгърнат от студената тъмнина и болката. Отново изпадна в безсъзнание.

Няколко часа по-късно Джак се събуди. Той отвори очи и видя Стив да седи близо до прозореца и да гледа навън. Джак се опита да го повика, но успя само да изпъшка.

— Капитан Лафлин. Той започва да се съвзема — каза сестрата.

Стив отиде бързо до леглото.

— Джак! Аз съм, Стив. — Той се наведе над приятеля си, за да чуе какво се опитваше да му каже Джак.

— Стив… — Гласът му бе едва доловим.

— Кой направи това? Кой те намушка? — попита капитанът.

Спомени за миналата нощ започнаха да се преплитат в трескавия мозък на Джак. Той затвори очи, когато усети болката от предателството на Елизабет. Никога не бе смятал, че е способна на такава измама. Но тя го беше направила. Той я беше видял. Елизабет Харис се беше опиталата го убие.

— Харис… — беше единственото, което успя да каже. Думата беше изречена почти като стон и Стив едва успя да я долови.

— Прав беше. През цялото време си бил прав — каза му капитанът. — Оттук нататък аз ще се погрижа за всичко.

Джак искаше да го спре, да му каже, че говореше за Елизабет, а не за Джонатан, но не можа да събере достатъчно сили, за да го повика отново. Искаше му се да попречи на Стив да се появи неподготвен при нея, но беше твърде слаб, за да му каже кой Харис беше Ел Диабло. Болката отново го обгърна и той изгуби съзнание за пореден път.

— Бил е Харис — каза Стив на Фред.

— Да отидем да разберем как копелето е успяло да направи това. Сигурно е имал помощник.

— Ще останете ли с него? — попита Лафлин сестрата.

— Да, но вие трябва да кажете на доктор Майкълс, че пациентът му е бил в съзнание за няколко минути.

— Ще му кажем по пътя.

Двамата тръгнаха да излизат от стаята, но Стив се спря на вратата, за да хвърли един последен поглед на Джак. Докато стоеше там, той извади револвера си и провери дали е зареден. Когато го върна обратно в кобура, вече беше готов да се изправи лице в лице с човека, който се наричаше Ел Диабло, водачът на печално известната банда убийци.

Те спряха за малко в кабинета на лекаря, след което продължиха по пътя си.

— Не мислиш ли, че трябва да вземем няколко заместници с нас? — попита Халоуей. — Харис може да е опасен.

— Ако се опита да ми създава неприятности, няма да живее много дълго — отвърна тихо капитанът.

Фред кимна и не каза нищо повече, докато вървяха по улиците към къщата на банкера. Когато стигнаха до къщата, двамата се качиха на предната веранда и почукаха на вратата.

— Мислиш ли, че е напуснал града? — попита Фред, когато никой не им отвори.

— Защо да го прави, ако мисли, че Джак е мъртъв? — Стив заудря отново по вратата, този път по-силно. Когато чу някакви викове отвътре, той нареди на Фред: — Мини отстрани и виж дали можеш да видиш нещо през прозорците.

Фред изчезна зад ъгъла.

— Стив! Разбий вратата!

Стив се хвърли с рамо срещу вратата и я разби. Миг по-късно Фред вече беше зад него.

— Какво видя?

— Харис. Лежеше в леглото си и викаше за помощ. — Стив извади револвера си. Двамата влетяха в спалнята и намериха банкера да лежи в леглото си.

— Слава богу, че дойдохте! — извика Джонатан, когато ги видя. След това забеляза револвера в ръката на капитана и потръпна. — Значи знаете…

— Какво да знаем?

— За Елизабет и брат й!

— За какво говориш? — попита Фред.

— Не знам как съм могъл да бъда толкова глупав. Тя е била през цялото време! Елизабет е член на бандата!

— Жена ти? — Фред беше шокиран.

— Да! Тя им е давала информация. Тя знаеше всичко за банката, а и беше с мен на вечерята, по време на която генералът и аз обсъждахме подробностите по доставката на оръжието.

— Това не доказва нищо — каза Стив, който се съмняваше в разказа му и мислеше, че Джонатан се опитва да го подведе по лъжлива следа. — Къде е тя, Харис? Искам да говоря с нея.

— Точно това се опитвам да ви кажа. Тя замина! Брат й се появи тук миналата нощ. Те стояха на верандата, но аз успях да чуя всичко, за което си говореха. Не знаеха, че мога да ги чуя, иначе вече щях да съм мъртъв. — Лицето му почервеня от гняв, докато им разказваше какво беше чул. — Проверихте ли вече как е Логан? Тя искаше да отиде в хотела, за да го убие, и сигурно го е направила, защото след малко се върна и двамата с брат й тръгнаха веднага.

— Казваш, че според теб собствената ти жена е член на бандата на Ел Диабло?

— Точно това ви казвам! Всъщност, ще ви кажа нещо повече! Елизабет не е просто член на бандата. Тя е Ел Диабло!

— Ел Диабло е жена? — Фред бе изпълнен с възмущение, когато си спомни всичките си разговори с Елизабет след обира в банката. Тя беше успяла да заблуди всички.

— Кой е бил по-подходящ от нея да събира информация? Кой би я заподозрял? Трябваше да се досетя по-рано, но продължавах да вярвам, че… — Той се задави от емоциите си и няколко секунди не беше в състояние да каже нищо.

— В какво си продължавал да вярваш, Джонатан? — подкани го Халоуей с надеждата, че банкерът можеше да им даде някаква следа.

— Продължавах да вярвам, че тя ме обича.

Стив и Фред се спогледаха недоверчиво; те все още не можеха да повярват на разказа му.

— Рейнджър Логан е бил нападнат миналата нощ, но не е убит — информира го Стив.

— Слава богу. Той може да ви каже, че съм прав! Той може да ви каже, че Елизабет се е опитала да го убие!

— Джак говори за кратко с нас, но успя да изрече само „Харис“.

— И вие сте решили, че става дума за мен? Мислите, че съм замесен във всичко това? Затова нахълтахте тук с извадено оръжие! — Банкерът се втренчи в тях с объркване и гняв.

— Точно така.

— И според вас аз съм планирал обира на собствената си банка и след това съм казал на бандитите да стрелят по мен, за да изглежда по-убедително? Твърде страхлив съм, за да се реша на такова нещо. И ако наистина смятате, че съм бил аз, как бих могъл да нападна Логан? Няма начин да стигна до него, а дори и да имаше, какво би могъл да направи един мъж в инвалидна количка на един силен мъж, какъвто е Логан?

— Можел си да накараш някой от бандата да свърши работата вместо теб.

— И затова съм се оставил да лежа тук съвсем сам в това легло в продължение на повече от дванадесет часа! Казвам ви, че е била Елизабет. Тя е човекът, когото търсите. Ние сме женени само от няколко години и през цялото време тя ме е използвала.

Фред и Стив знаеха, че той е прав. Те осъзнаха също така, че бяха изпуснали възможността да арестуват водача на бандата. Единственото им утешение беше, че след като вече знаеха самоличността на Ел Диабло, можеха да намерят Елизабет и да я изправят пред правосъдието.

— Какво ще правите с мен? — попита банкерът, докато двамата се съвещаваха на тих глас.

— Нищо, Джонатан. Ще изпратим някой да се погрижи за теб.

— Ще тръгнете ли след нея? Те заминаха миналата нощ, но не знам накъде са се отправили.

— Ще тръгнем след тях веднага щом се подготвим.

— Надявам се да я заловите. Надявам се да я обесите. — Отмъщението беше единственото нещо, за което той можеше да мисли. Жената, която беше обичал, беше отговорна за това, че той щеше да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка. Тя беше крадла, лъжкиня и убийца. Джонатан се надяваше Елизабет да бъде заловена скоро.