Боби Смит
Дамата измамница (18)

Глава осемнадесета

Коди беше стигнала до средата на последното си изпълнение, когато Люк и останалите от бандата се завърнаха. Тя не можа да повярва на тръпката, която премина по тялото й, когато го видя да влиза в кантината. Той изглеждаше мръсен и изморен, но погледът му не слизаше от нея и тя усети горещината му чак от другия край на помещението. Коди свърши изпълнението си под въодушевените аплодисменти на клиентите и тръгна към Люк, който се беше изправил до бара.

— Липсваше ми — каза тя.

— Трябваше да се погрижим за една работа, но вече се върнахме.

Коди изпита отчаяна нужда да го докосне и положи ръка върху гърдите му. Тя усети мощното туптене на сърцето му под дланта си и вдигна изпълнения си с копнеж поглед към него.

— Искаш ли да се качиш горе?

— Много.

— Мога да ти уредя една гореща вана.

— Искам нещо повече от вана. — Гласът му беше тих и приличаше на ръмжене.

Коди се усмихна и остави ръката си да се плъзне по-надолу. Докато беше работила под името Далила, тя бе забелязала как барманката Кенди бе правила това с каубоите в кръчмата. Коди си спомняше, че това действие безотказно бе привличало вниманието на мъжете. Така стана и този път.

— Донеси си бутилка. Ще отпразнуваме завръщането ти в стаята ми.

Люк си взе нещата и тръгна след нея. Нещата се нареждаха идеално. Той щеше да тръгне с нея, сякаш всичко беше нормално, но при първа възможност щеше да се измъкне и да се махне от това място и от бандата. Предложението й за една гореща вана след дългите часове, които беше прекарал на седлото, му се струваше доста добро, а мисълта за онова, което щеше да последва, го възбуждаше.

На Коди не й се нравеше онова, което щеше да направи, но нямаше как да го избегне. Тя имаше едно флаконче с течност, която двамата с Дебнещия призрак използваха, за да упоят някои затворници, и докато помагаше на Люк да се изкъпе, щеше да излее част от съдържанието му в уискито на Мейджърс. Само след няколко минути той щеше да заспи и с помощта на индианеца те скоро щяха да бъдат на път за Дел Фуего.

Не им отне много време да вкарат ваната в стаята й и да я напълнят с вода. Това не беше най-горещата баня в живота на Люк, но точно сега това нямаше голямо значение. Той искаше само да се изкъпе колкото може по-бързо и да обладае Армита.

Но, както изглежда, тя имаше други планове. Той видя, че тя го наблюдава, докато се събличаше, и се усмихна, когато тя намали осветлението до леко мъждукане на лампата. Люк влезе във ваната и седна, готов да започне веднага да се мие. Тя обаче го спря.

— Облегни се. Отпусни се. — Коди приближи една малка маса до него и сложи върху нея чаша с уиски.

Люк се облегна доволно назад и изпъшка. Миналата вечер тя му беше показала част от рая и по всичко личеше, че тази нощ му предстоеше да види още една част. Тази мисъл му се стори твърде привлекателна. Армита беше страстна жена, която знаеше как да задоволи един мъж. Времето, прекарано с нея, беше тъкмо онова, от което се нуждаеше той, и когато свършеха, той щеше да направи необходимото. Засега обаче Люк смяташе да изчака и да се наслади на преживяването си, защото ако го забележеха да излиза твърде рано от стаята й, това можеше да предизвика неудобни въпроси.

— Искаш ли да ти измия гърба? — попита тихо тя и застана зад него.

— Можеш да ми измиеш каквото пожелаеш — отвърна той със закачлива усмивка, докато я поглеждаше през рамо.

— В такъв случай ще започна оттук, докато ти се отпускаш. Пийни си — подкани го тя и погледна към чашата с уиски.

— След малко. — Люк въздъхна и се наведе напред, за да й позволи да изтърка гърба му. — Точно сега искам да се поотпусна. — Той нямаше никакво намерение да прекалява с пиенето тази вечер. Онова, което беше намислил, бе свързано с твърде много рискове и той трябваше да бъде трезвен, ако искаше да се справи.

Коди се вцепени за миг. Тя обаче нямаше друг избор, освен да продължи да разиграва сценария, който беше съставила. Поне беше успяла да остане насаме с Люк. Сега оставаше да го накара да изпие проклетото уиски.

Тя потопи кърпата във водата, насапуниса я добре и започна да търка гърба му. Раменете му бяха мощни и мускулите му се стягаха под допира й. Гледката беше невероятна и Коди не бързаше много.

— Така е добре — каза Люк. — Нали няма да спреш?

— Какво имаш предвид?

Ръката му се стрелна, уви се около кръста й и той я придърпа към себе си.

— Имам и други части, които могат да се възползват от вниманието ти.

Коди се разсмя гърлено, коленичи до ваната и изстиска кърпата. Тя се опитваше да не гледа към интимните му части, беше вперила очи в гърдите му и се стараеше да гледа над равнището на водата.

— Наистина трябва да пийнеш. Само така ще успокоиш напрежението, което усещам у теб — каза тя.

— Има само едно нещо, което ще намали напрежението у мен.

Тя погледна Люк и бе изненадана от горещината на погледа му. Коди замръзна на мястото си, омагьосана от желанието, което прочете в очите му.

Люк се наведе към нея, плъзна едната си ръка зад тила й и я дръпна към себе си. Устните му се впиха страстно в нейните и той я вдигна на ръце. Люк излезе от ваната, тръгна към леглото и я сложи върху чаршафа.

 

 

Хадли седеше на една маса в кантината заедно с останалите членове на бандата. Когато започна да чете бележката, която пратеникът току-що му беше предал, лицето му прие сериозно изражение. Когато вдигна поглед от листа към мъжа, който бе донесъл бележката, очите му гледаха диво и заплашително.

— Можеш да си вървиш — каза той.

Мъжът изчезна бързо. Личеше си, че новините не бяха добри. Той знаеше всичко за бандата и не му се искаше да бъде наблизо, за да разбере какво предстоеше да се случи.

— Какво има, Хадли? — попита Джоунс, който забеляза едва сдържания гняв на лицето на Хадли.

— Изглежда, че трябва да се погрижим за един малък проблем — отвърна той и хвърли бележката на масата, за да бъде прочетена от останалите.

Съли я докопа пръв и я прегледа набързо. Когато погледна към Хадли, на лицето му беше изписана хищническа усмивка.

— Копелето е мое.

— Кой е твой? За какво става дума? — Джоунс издърпа листа от ръцете на Съли, който междувременно беше станал от мястото си.

— Отдавна очаквам този момент и смятам да се позабавлявам добре.

— Ще ти помогна! — предложи Джоунс.

— Не! — сряза го Съли. — Аз ще убия Мейджърс. Той си го търси от седмици и времето за разплата настъпи.

— Не искаш ли някой да дойде с теб за всеки случай? — попита Джоунс.

Погледът на Съли беше страховит.

— Нямам нужда от помощ — нито от теб, нито от някой друг. Стойте си тук и гледайте някой да не тръгне след мен. Може да се позабавя малко. Това може да се окаже интересно.

— Добре — каза Джоунс. Той не виждаше причина да си навлича гнева на Съли за такава дреболия. Ако той искаше да убие Мейджърс, Джоунс нямаше нищо против.

— Мейджърс е мой. — С тези думи бандитът погледна към бармана. — Коя е стаята на певицата?

— В дъното на коридора — отвърна Хал, който знаеше, че няма смисъл да се опитва да лъже. Той се интересуваше само от собственото си оцеляване и искаше да доживее до следващия ден.

Съли тръгна по стълбите.

— Съли — извика Хадли след него.

— Да? — Той се спря и погледна назад.

— Гледай да го направиш както трябва. Искам го мъртъв. Този път няма място за грешки. — Хадли си спомняше колко много неща беше изпуснал Карлос пред Мейджърс. Сега Мейджърс знаеше, че Ел Диабло е жена, и те не можеха да му позволяват да напусне бандата с тази информация.

Съли кимна и продължи да върви нагоре.

Беше късно и в коридора на втория етаж нямаше жива душа. Бандитът тръгна безшумно към дъното. Това щеше да бъде изненада… голяма изненада.

 

 

Коди знаеше, че трябва да се противопостави на Люк. Въпреки че всяка негова целувка и милувка я докарваха все по-близо до загубата на самообладание, предупредителният глас в съзнанието й не спираше да й напомня, че не може да си позволи да повтори отново грешката си. Но макар да знаеше, че трябва да го спре, тя не можеше да събере достатъчно сили, за да му откаже. Коди знаеше, че трябва да направи нещо, за да отвлече вниманието му, да го накара да започне да пие и да говори, но с всяка страстна целувка губеше повече и повече от здравия си разум. В нея се надигаше силна горещина, която я караше да иска той да продължава, да не спира…

Люк се претърколи заедно с нея и тя се озова отгоре му. Тогава Коди осъзна, че й се удава възможност да се измъкне поне за малко. Тя го целуна страстно и се освободи от прегръдките му.

— Къде отиваш? — попита той с блестящи от страст очи.

— Помислих си, че може да поискаш едно питие, докато се събличам — отвърна тя с дрезгав глас, докато вървеше към масата, за да вземе чашата му.

Люк се надигна на лакти.

— Единственото нещо, което искам сега, е…

Той не можа да довърши. Заключената врата се отвори с трясък и Съли се появи в стаята с револвер в ръка.

— Мой си, копеле мръсно! — изрева бандитът.

Люк реагира инстинктивно, като се хвърли на земята, за да се прикрие, ругаейки мислено факта, че беше гол, а револверът му не беше наблизо.

Коди реагира хладнокръвно и смъртоносно. Тя сграбчи револвера на баща си от мястото, на което го беше скрила върху шкафа, и изстреля един куршум, който улучи Съли в гърдите. Той бе отхвърлен назад, удари се във вратата и я затвори.

— Армита? — На Люк не му бяха убегнали бързината и точността й. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Коди през стиснати зъби. Тя мразеше убийствата, но знаеше, че понякога това беше единственият начин човек да спаси живота си. Нищо чудно, че баща й я беше обучил толкова добре да запазва самообладание и да реагира бързо в неочаквани ситуации.

— Съли?

— Мъртъв е.

— Трябва да се махна оттук — каза Люк, докато ставаше и започваше да се облича бързо. — Те ще дойдат да го потърсят.

— Идвам с теб.

Люк се спря и я погледна. За миг той си помисли да я остави в кръчмата, но след това се сети, че тя беше натиснала спусъка. Ако бандитите научеха за това, щяха да я убият, без да се замислят.

— Можеш ли да яздиш в тази рокля?

— Изглежда, че скоро ще разберем — отвърна тя. — Помогни ми.

Люк отиде до нея и двамата издърпаха тялото на Съли встрани от вратата, след което го подпряха на нея така, че да забавят всеки, който се опиташе да влезе в стаята.

— Да се махаме оттук.

Люк закопча колана с револвера си, облече бързо ризата си и сграбчи шапката си. Той бе имал намерението да си тръгна тази нощ, но не беше планирал да го направи точно по този начин. Люк отиде до прозореца и го отвори широко. След като се изкачи върху козирката над верандата, той се обърна, за да помогне на Армита.

Коди се бе забавила само колкото да облече блузата си върху голите си рамене и да скъса множеството дантелени украси на роклята. Тя сграбчи малката си чанта и натика револвера на баща си в нея. След това пое ръката на Люк и се измъкна през прозореца. Затвориха го зад себе си и се промъкнаха бавно и безшумно към най-тъмната част на сградата. Люк скочи на земята и вдигна ръце, за да поеме Армита.

— Имаш ли кон?

— В конюшнята е — прошепна тя в отговор. Той кимна.

— Не знам с колко време разполагаме. Трябва да се махнем оттук много бързо. Иди в конюшнята. Ще взема коня си и ще се срещнем тук.

Коди се отдалечи бързо, като се придържаше към сенките, които хвърляха сградите. Тя се надяваше, че Дебнещия призрак бе наблюдавал стаята й и бе видял всичко, тъй като Коди нямаше достатъчно време да го потърси или да му изпрати съобщение.

Когато Люк стигна до тъмната, пуста конюшня, Коди вече оседлаваше коня си. Няколко минути по-късно двамата напуснаха града.

През останалата част на нощта Коди и Люк яздиха колкото можеха по-бързо. Небето беше ясно и луната хвърляше достатъчно светлина, за да им позволи да виждат накъде се движеха. Те спираха само колкото да дадат възможност на конете си да си починат, след което продължаваха отново, без да си дават лукса да се замислят; те знаеха само, че трябваше да яздят колкото можеха по-бързо, ако искаха да оцелеят.

Едва малко преди разсъмване Коди повдигна въпроса накъде се бяха запътили, тъй като бе забелязала, че Люк ги води на изток.

— Ако рейнджърите те търсят, няма ли да бъде по-добре да яздим по-навътре в Мексико вместо на изток? Къде отиваме?

— В Дел Фуего. Това е единственото място, на което ще бъдем в безопасност. Там имам приятел.

Коди не можеше да повярва на късмета си. Нещата се нареждаха идеално. Люк яздеше точно там, където тя искаше да го отведе. Оставаше само тя да го залови, когато наближаха града.

— Твоят приятел ще успее ли да те спаси не само от бандата, но и от закона?

Изражението му беше мрачно и той не й отговори. Просто продължи да язди. Трябваше да стигне до Джак колкото се можеше по-бързо.

 

 

Хадли и останалите бандити бяха шокирани, когато разбраха, че Съли е мъртъв, а Люк и певицата са изчезнали.

— Да тръгнем след тях! — извика трескаво Джоунс, на когото му се искаше да види Мейджърс мъртъв за това, че се беше опитал да ги предаде.

— Да тръгваме. — Хадли беше вбесен не само защото Мейджърс се беше измъкнал, но и защото Съли се беше оказал достатъчно глупав да позволи да бъде убит, след като Ел Диабло беше предупредил хората си колко опасен беше стрелецът.

Хадли поведе бандата след бегълците, но тъмнината им пречеше. През деня те вероятно щяха да успеят да проследят Мейджърс и певицата, но след няколко часа опити да яздят по следите им, бандитите се отказаха. Нищо нямаше да спечелят, ако бъдеха открити. Те бяха обявени за издирване и колкото повече навлизаха в Тексас, толкова по-голяма ставаше вероятността да бъдат разкрити.

Хадли дръпна юздите на коня си и останалите се събраха около него. Той изпитваше облекчение, че бяха разкрили Мейджърс, преди стрелецът да беше успял да научи твърде много, но все още искаше да го види мъртъв.

— Какво искаш да направим? — попита го Джоунс, който беше готов да продължи преследването.

— Искам ти и Карсън да тръгнете към каньона. Кажете на останалите какво се случи и да си държат очите на четири. Останалите се връщайте в Рио Нуево и чакайте.

— Ти къде отиваш?

— Да разкажа на Ел Диабло какво стана. Останете в Рио Нуево, докато не ви потърся.

 

 

Джак седеше срещу генерал Ларсън в кабинета на генерала във форт Томпсън, откъдето бяха откраднати оръжията. Войниците на Ларсън бяха избити по време на обира и той желаеше бандата, която беше отговорна за това, да бъде заловена час по-скоро.

— Мисля, че този човек е много по-умен, отколкото го мислят — казваше Джак, след като бе информирал генерала за всичко, което знаеше за бандата. — Убеден съм, че Ел Диабло има информатор, който знае какво става тук, или пък е близък на човек, който знае това.

— Нападението им е било организирано идеално — съгласи се Ларсън. — Хората ми са били заварени напълно неподготвени.

— Точно затова искам да знам имената на всички, които са знаели за доставката.

Генералът изброи набързо всички от форта, които знаеха деня на пристигането на пратката с оръжие.

— А в града? Да сте говорили с някого в града?

Генералът се умълча, докато се опитваше да си спомни разговорите си с всички цивилни.

— Споменах за доставката на няколко от най-близките си приятели, но това беше преди доста време.

— И те са…? — Джак беше готов да си запише имената им.

Изражението на Ларсън се помрачи.

— Казах на Сам Грегъри и Джонатан Харис една вечер. Може да съм споменал и на Фред Халоуей.

Джак кимна и си записа имената.

— Благодаря. Можете ли да си спомните някой да е чул разговорите ви или да е имал достъп до информацията за пратката?

Генералът поклати глава.

— Никой, ако се изключи жена ми.

Джак стана и се ръкува с него.

— Благодаря ви за помощта.

Докато яздеше обратно към града, рейнджърът беше разтревожен. Той беше убеден, че Ел Диабло имаше достъп до вътрешна информация. Разговорът му с Ларсън не му беше помогнал с нищо. Сега поне Джак знаеше кой бе разбрал предварително за доставката. Той не предполагаше каква връзка щеше да открие между обира и имената, които беше научил, но нямаше намерение да се отказва да я търси. Тази банда не подбираше целите си случайно, както бе предположила Елизабет. Някъде във всичко това имаше нещо, което можеше да му позволи да разгадае загадката, и Джак вярваше, че когато откриеше какво бе, то щеше да му даде пряка връзка с бандата, а може би дори и със самия Ел Диабло.