Боби Смит
Дамата измамница (8)

Глава осма

Скривалището на бандата очевидно беше постоянно. Наоколо имаше вода в изобилие, сградите бяха много, а имаше и няколко корала за конете и добитъка. Коди забеляза доста жени, както и няколко деца, но това не я изненада. Този каньон представляваше толкова добра защита, че тук вероятно беше най-безопасното място за семействата на бандитите.

Коди продължи да се разхожда известно време, когато до нея достигна божественият мирис на кафе. До един от лагерните огньове, над който се виждаше кафеник, седеше намръщен мъж и я гледаше с неприкрит интерес. Тя прие изражението на сестра Мери и се приближи до него.

— Добро утро, приятелю. Кафето ти мирише вкусно. Чудех се дали ще можеш да ми налееш една чаша?

— Налей си. — Той махна с ръка към кафеника и й се усмихна с беззъбата си уста.

— Благодаря. Много си любезен. Между другото, аз се казвам сестра Мери — информира го Коди, докато наливаше гъстата, черна течност в ламаринена чаша, която изглеждаше, сякаш не беше мита от месеци. Тя отпи от кафето, без да обръща внимание на мръсната чаша.

— Аз съм Джийн.

— Радвам се да се запознаем — каза тя с непресторена усмивка, защото кафето беше хубаво. Коди беше нащрек, готова да се оттегли в безопасност в къщата на Люк, ако Съли се появеше, но наоколо се виждаха много малко мъже. — Изглежда, че сме били благословени с един прекрасен ден.

Той сви рамене.

— Ако не друго, поне ще бъде спокойно.

— И защо? — Тя го погледна с любопитство.

— Повечето мъже заминаха преди няколко часа. Няма да се върнат няколко дни, може би дори цяла седмица.

— Мейджърс с тях ли тръгна? — попита тя със смесица от надежда и страх, която не можеше да си обясни.

— Не. При конете е. — Той посочи към един отдалечен корал в дъното на каньона.

— Благодаря ти за любезността. Къде мога да намеря малко храна? — Както изглеждаше, тук всичко беше общо и хората го деляха помежду си.

— Виж при Хуана, ей там. Може да й е останало нещо.

— Бог да те благослови, братко Джийн.

Джийн остана загледан в гърба й, докато тя се отдалечаваше, като се питаше какво търсеше жена като нея на такова място. Не можеше да си представи какво му беше станало на Мейджърс, че я беше довел в каньона. Той се усмихна. Сестра Мери определено беше различна. Вървеше с изправен гръб и вдигната глава, стиснала библията си под мишница. Бяха минали много години, откакто той за последен път бе слушал проповед за спасението на душата си. Джийн се зачуди дали тя щеше да се опита да проповядва в лагера. Хората тук не бяха светци.

Хуана бе чула за жената, която Мейджърс беше довел в лагера. Сега тя забеляза как новодошлата се приближаваше и се загледа в нея с неприкрито любопитство. Достатъчен й беше само един поглед, за да реши, че не я харесва.

Проповедничката беше слаба, бледна, носеше очила и библия. Хуана си нямаше представа защо Мейджърс искаше тази жена в леглото си. Тя определено не приличаше на жена, която можеше да задоволи един мъж.

Намръщи се при мисълта, че тази вещица спеше с Люк. Тя го искаше само за себе си, откакто той се бе появил в лагера, и двете с приятелката й Мария се опитваха да привлекат вниманието на красивия стрелец. Беше обидена, че той беше избрал тази жена вместо нея. Това й се струваше съвсем безсмислено, след като той можеше да има една гореща жена, каквато беше тя самата. Хуана присви заплашително очи, когато проповедничката се приближи до нея.

— Какво искаш? — попита я тя, без да чака да бъде заговорена.

— Ти ли си Хуана? — Когато тя кимна, Коди продължи: — Брат Джийн ми каза, че може би имаш нещо за ядене.

— Не. Храната свърши. Закусихме при изгрев слънце. Коди забеляза откритата враждебност в изражението на Хуана. Тя не знаеше защо тази жена я мразеше, без дори да я познава, но знаеше, че никога не трябва да обръща гръб на Хуана.

— Все пак ти благодаря — каза учтиво тя. — Между другото, аз съм сестра Мери. Радвам се да се запозная с теб. — Тя реши да убие другата жена с любезност. — Винаги ми е приятно да се срещам с нови хора и да си създавам нови приятели. Бог да те благослови, Хуана.

Докато Коди се отдалечаваше, Хуана остана да я гледа, сякаш беше луда.

Коди усещаше изпълнения с омраза поглед на другата жена върху гърба си и се питаше дали „убийството с любезност“ щеше да свърши работа. Усещането не беше много приятно.

Тя пренебрегна натякванията на празния си стомах и обмисли какво трябваше да направи сега. Първо трябваше да огледа добре местността. Очевидно беше, че нямаше да успее да залови сама Люк, така че щеше да има нужда от помощ. Изключително важно беше да разбере колко бяха часовите и дали имаше изход за бягство в задната част на каньона. Тя тръгна към корала, в който беше Люк, и беше посрещната от множество враждебни погледи.

— Бог да ви благослови в тази прекрасна утрин. — Сестра Мери отговаряше с усмивка на всеки поглед.

Повечето от тях се обръщаха с гръб, без да й кажат нищо, и тя беше доволна. Колкото по-малко внимание й обръщаха, толкова по-лесно щеше да успее да разучи околността, без някой да се досети какво беше намислила. Обикновено Дебнещия призрак й помагаше в това. Когато си спомни за приятеля си, тя се помоли мислено той да не бе ранен сериозно.

През всичките четири години, откакто се занимаваше с издирване и залавяне на престъпници, за които беше обявена награда, Коди винаги бе знаела, че Дебнещия призрак е наблизо и я наблюдава и пази мълчаливо. Сега за първи път тя беше съвсем сама и това беше малко изнервящо. Не че тя не беше уверена в способностите си. Баща й я беше възпитал добре преди смъртта си и Коди знаеше, че е добра в работата си. Тя просто не беше свикнала да работи съвсем сама и мисълта, че можеше да разчита единствено на себе си, я плашеше.

— Добро утро, Люк — каза тя, когато го намери да оглежда някакъв кон. — Красив ден, нали?

— Добро утро — изръмжа Люк, изненадан, че тя го беше потърсила и че беше в такова добро настроение. — Мислех, че ще останеш в къщата, докато се върна.

— О, не. Тук има толкова много работа за една проповедничка, че не мога да си позволя да мързелувам. Някога виждал ли си друго място, което повече да се е нуждаело от божията помощ? — попита тя и се огледа.

— Да, виждал съм — отвърна той, без да вдига очи към нея.

— Наистина ли? Ако е било по-лошо от това, сигурно е било ад на земята. И кое е това място?

— Югът, сестра Мери. И по-точно Джорджия в края на войната. — Гласът му беше безизразен.

Коди беше изненадана от отговора му. Беше очаквала да й спомене някоя друга адска дупка, в която се криеха хора извън закона.

— Оттам ли си?

— Бях, но вече не съм от никъде.

Тя замълча за няколко секунди, объркана от остротата на отговора му.

— Съжалявам.

— За какво?

— За онова, което ти е причинило толкова болка.

— За да те боли, трябва да те интересува, а повярвай ми, сестро Мери, вече няма много неща, от които да се интересувам.

— Това е очевидно. Защо иначе ще си тук, с тази банда? Може би божественото провидение ме е изпратило в Ел Трахар, за да спася душата ти — каза тя с престорено замислено изражение.

— Нямам нужда от нищо, сестро, най-малкото пък от твоето „спасение“ — изръмжа той, като се питаше дали тя спираше да говори за спасението на душите единствено докато спеше. Ако това беше така, трябваше да я подкани да подремне малко.

— Разбира се, че имаш. Я се погледни какъв живот водиш само! Ти си крадец, вероятно и убиец, ако се съди по компанията, в която се движиш. Ако това не е достатъчно доказателство, че имаш нужда от спасение, не знам какво доказателство ти трябва. — Тя замълча, сякаш току-що й беше хрумнала някаква страхотна идея. — А може би съм била изпратена да избавя не само теб, но и цялата банда. — Този път Коди си позволи да се усмихне широко.

— Ако цениш живота си и искаш да го запазиш, бих те посъветвал да внимаваш какво правиш, докато си тук. Последното нещо, което ми трябва, е да започнеш да създаваш неприятности.

— Но как може проповядването на добрата новина да създаде неприятности?

Люк изстена от раздразнение.

— Това не са ти обикновени граждани, които жадуват за опрощение на греховете си. Тези хора тук вероятно по-скоро ще те застрелят, отколкото да слушат лекциите ти за злото, което вършат.

— Повечето грешници са такива. Те са убедени в правотата си и че няма значение какво ще се случи в следващия им живот. Затова ние сме призвани да им отворим очите за истината. Това е наш дълг. Ако искаме нашите души да отидат в рая, ние трябва да посочим на тези нещастни души правилния път. Онези, които никога не са чували божието слово, трябва да бъдат съжалявани и обичани, защото те все още могат да се обърнат към бога и да бъдат спасени. Такива като теб, които са били възпитани с божието слово и знаят за безмерната му любов, но са избрали да го отхвърлят, са най-трудни за връщане в лоното му. Вие, господине, ще бъдете голямо предизвикателство за мен.

— Сестра Мери. — Люк спря работата си и се обърна с мрачно изражение към нея. — Можеш да си проповядваш каквото искаш, но при мен само ще си загубиш времето. Аз се отказах да моля бог за помощ преди много време. Тогава той не ми помогна и аз не виждам причина да е променил отношението си през всичките тези години. Затова трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че не си струва да ме спасяваш.

— Не е възможно наистина да мислиш това! Всички си имат добрите страни. Понякога, както при теб, просто е малко по-трудно тези добри страни да бъдат намерени. Но не се притеснявай, аз ще намеря твоите добри страни. Виж само какво направи за мен, като ме доведе тук. Уверена съм, че тогава си мислил, че извършваш добро дело. Сърцето ти е било там, където трябва, независимо колко много се опитваш да отречеш това — завърши убедено тя.

— С всяка измината минута все повече започвам да съжалявам за това свое решение.

— Добре, Люк. Ще бъда като песъчинка в мида. Ще продължа да те изпитвам непрестанно, докато не се превърнеш в безценна перла.

Буреносният му поглед й показа, че бе отишла твърде далеч за момента. Време беше да промени темата.

— Гладна съм — призна тя. — Успях да получа малко кафе, но Хуана ми каза, че не е останало нищо за ядене.

Люк изглеждаше изненадан. Всеки път, когато бе искал храна от Хуана, тя винаги бе успявала да му намери.

— Ела, ще отидем да видим какво мога да ти намеря.

— Благодаря.

Люк привърши с работата си по коня и двамата тръгнаха обратно към селото.

— Тук е основно правило, че всеки помага да се свърши необходимата работа. Ще се наложи да работиш, за да си изкарваш прехраната.

— Разбира се, с удоволствие ще правя богослужения за всички, които изявят желание да ги посещават.

— Не съм сигурен, че по този начин ще успееш да си спечелиш много приятели или да си заслужиш храната. Ако имаш поне малко ум в главата си, ще си мълчиш и ще стоиш настрани от всички. Една жена трябва да бъде гледана, а не чувана.

— Мислех, че това се отнася за децата.

— Отнася се и за теб — настоя той, когато двамата стигнаха до дома му. — Ще се върна след малко.

Изоставена по този начин, Коди се обърна безмълвно и влезе в къщата. На пръв поглед изглеждаше, че тя покорно изпълнява нареждането му, но истината беше, че беше успяла да огледа околността и вече познаваше идеално терена. Нямаше заден изход. Единственият начин да се влезе или излезе в лагера беше през главния вход. Стените на каньона бяха толкова стръмни, че всеки представител на закона, който се опиташе да се изкачи по тях, щеше да стане лесна мишена за пушките на бандитите.

Известно време Коди остана да крачи напред-назад из стаята, след което излезе навън и седна на сянка. Мястото беше добър наблюдателен пункт, от който тя можеше да вижда почти всичко, което ставаше в лагера. Трябваше да запомни местоположението на всички къщи и броя на хората. Всяка подробност беше важна. Ако пропуснеше нещо дребно, то можеше да се окаже фатално.

Люк се върна след малко с една тортиля, пълна с някакво месо. Коди си помисли дали да не го попита какво беше съдържанието на тортилята, но реши, че беше по-добре да не знае. Благодарение на Люк нямаше да й се наложи да умре от глад — поне не днес.

— Къде са Съли и останалите? — попита тя; Джийн й беше казал, че бяха заминали, но не беше споменал къде.

— Ще отсъстват от лагера няколко дни — отвърна уклончиво Люк.

Тя се усмихна.

— Радвам се, че ги няма, но защо не си тръгнал с тях?

— Опитваш се да се отървеш от мен, така ли? Останах, за да се погрижа за теб — излъга я той, раздразнен от мисълта, че останалите сигурно бяха отишли на среща с Ел Диабло, а той не беше с тях.

— Недей да стоиш тук заради мен. Всъщност, след като Съли го няма, можеш просто да ми дадеш един кон и да ме оставиш да си тръгна. Няма нужда повече да ме защитаваш.

Люк я погледна и се зачуди на наивността й. Сега Съли може би не я заплашваше, но кой знае какви други опасности я дебнеха в лагера? Той вече беше осъзнал, че бе направил грешка, като я бе довел тук, но не бе имал друг избор. Сега не знаеше как да се отърве от нея.

Да я пусне да си върви, му се струваше добра идея, но за да направи това, трябваше да се върне в града, а на него не му се искаше да изпусне възможността да се срещне с Ел Диабло, ако той се появеше в лагера заедно с останалите.

Мейджърс трябваше да убеди бандитите, че беше един от тях. Той все още не беше спечелил пълното доверие на нито един член на бандата и ако я пуснеше да си върви твърде рано, те можеха да започнат да си задават някои въпроси за него.

— Ще те пусна, когато му дойде времето.

— И кога ще бъде това?

— Когато ми омръзнеш! Говорих с Хуана за теб и отсега нататък ще си изкарваш прехраната, като работиш за нея.

Коди скръцна със зъби от раздразнение, но не каза нищо. Мразеше женската работа. Тя беше отегчителна и еднообразна и беше единствената причина, поради която беше помолила баща си да я научи да язди и да стреля с револвер още когато бе била на осем години. Момчетата винаги се забавляваха повече от момичетата. Кой искаше да готви и да чисти къщата, когато можеше да бъде навън, да язди, да ходи на лов или да стреля с останалите?

— Ще направя каквото трябва, но не мога да се откажа от призванието си — заяви честно тя.

— Не отговарям за това как някой може да реагира на проповедите ти. Пак ти повтарям, че това тук не са обикновени граждани. Жените са по-скоро проститутки, а мъжете…

— И Мария Магдалена е била проститутка, но е била спасена — заяви Коди, леко обидена от отношението му. — Пък и жените не биха могли да упражняват тази унизителна професия, ако мъжете не проявяваха желание да плащат за това.

— А мъжете са още по-лоши — довърши той, без да обръща внимание на забележката й.

— Включително и ти ли?

— Включително и аз.

— В такъв случай ще смятам престоя си тук за предизвикателство, което трябва да бъде посрещнато с вяра и добри дела.

Непоклатимият й оптимизъм накара Люк да изстене мислено. Той се опитваше да говори разумно с нея. Докато Съли го нямаше, тя щеше да бъде в безопасност. Той просто трябваше да я държи под око.

— Хуана каза, че можеш да й помогнеш с храната за вечеря.

— Колко любезно от нейна страна.

— Нали не искаш да останеш гладна? — Той я изгледа. — Ако готвенето не ти харесва, има и други начини, по които можеш да си изкарваш прехраната тук.

Коди се изчерви от намека му.

— С удоволствие ще й помогна с готвенето — каза бързо тя.

— И аз така си помислих.

Коди му обърна гръб и се отправи към къщата на Хуана, която не беше много радостна, че я вижда.

— Виждам, че си дошла да помогнеш.

— С удоволствие ще ти помогна с каквото мога, добра сестро.

— Не съм ти сестра.

— В очите на бога всички сме братя и сестри.

— В очите на бога всички трябва да ядем. Дръж, бъркай това, докато аз свърша една друга работа. — Тя й подаде голям черпак и посочи към котлето, което вреше над огъня. — Ще се върна.

Хуана й обърна гръб и се отдалечи. Коди се втренчи в онова, което в крайна сметка щеше да бъде вечерята й. Храната не изглеждаше много вкусна, но тя започваше да осъзнава, че на това място човек не можеше да има много претенции. Започна да разбърква съдържанието на котлето.

Хуана беше доволна, че бе успяла да се отърве от другата жена. Докато минаваше през лагера и се оглеждаше за Люк, тя се опитваше да се държи безгрижно.

— Благодаря ти, че изпрати проповедничката да ми помага. Вече съм й намерила работа — каза тя, когато застана в рамката на вратата на къщата му и се загледа как той седи на масата и почиства оръжието си.

— Добре. Тя имаше желание да помогне с каквото може — каза Люк, без да вдига очи от разглобения си револвер.

— Защо я доведе тук? — попита го Хуана, вперила тъмните си очи в Люк. Тя огледа широките му, мускулести рамене и твърдата му брадичка, която беше потъмняла от наболата брада. В нея се надигна копнеж. Тя го наблюдаваше как работи по оръжието и си представяше как същите тези силни ръце докосват тялото й. Самата мисъл за това я възбуждаше. Хуана го желаеше, откакто Люк се беше появил в лагера, и реши, че сега беше моментът да се опита да го свали. Съли и останалите ги нямаше и тя можеше да се посвети изцяло на това да достави удоволствие на Мейджърс.

Въпросът й накара Люк да вдигне очи. Той я погледна изненадано и забеляза погледа й. Не бе обръщал голямо внимание на Хуана по време на престоя си в лагера. Люк знаеше, че тя задоволяваше другите мъже, когато те се нуждаеха от жена, но той не искаше такива удоволствия. Реши още сега да сложи край на желанието й да го има.

— Доведох я, защото я желаех.

Хуана беше тръгнала напред с намерението да го докосне, да го почувства дълбоко в себе си, но думите му я накараха да се спре.

— Значи тя е твоята жена?

— Да.

— И те задоволява?

Люк долови недоверието в гласа й и осъзна, че тя ревнуваше.

— Това не е твоя работа.

— Да, но мога да го направя моя работа. — Тя отказваше да бъде отхвърлена. — Мога да те направя по-щастлив, отколкото може тя.

— Откъде знаеш? Тя ме прави много щастлив.

— Тя не прилича на жена, която може да те задоволи.

— Сестра Мери е нещо повече от това, което изглежда. Тя е единствената жена, от която ще имам нужда някога. — Докато изричаше тези думи, Люк се запита каква жена би го задоволила. Той погледна през вратата към сестра Мери. Тя беше обикновена жена, напълно отдадена на призванието си, и не се интересуваше от плътските удоволствия. Но той току-що бе казал на похотливата Хуана, че проповедничката го задоволяваше.

— Не ти вярвам, Люк Мейджърс — каза Хуана с гърлен, съблазнителен глас. — Тя прилича на стара мома. Не мисля, че знае как да задоволи един мъж.

Люк се усмихна загадъчно. Трябваше да направи нещо с проповедничката, за да убеди Хуана, че не лъжеше. Той се беше страхувал, че тя няма да му повярва, и страховете му се бяха оправдали. Сега трябваше да докаже, че не лъже.

— Необходимо е нещо повече от задоволяването на плътските желания, за да бъде накаран един мъж да се почувства щастлив, Хуана. Сестра Мери може би не е онова, което повечето мъже търсят в една жена, но е точно онова, от което имам нужда аз.

Тя изсумтя недоверчиво.

— Мога да ти покажа от какво имаш нужда — предложи дрезгаво тя и се приближи още повече към него.

Искаше да седне в скута му, да го целуне и да го възбуди, докато той забрави напълно за другата жена. Хуана спря пред него, наведе се напред и сложи ръце върху раменете му. Огромното деколте на блузата й зейна и откри пред очите му целите й гърди. Те бяха тежки и гладки. Този номер винаги минаваше пред мъжете и тя зачака нетърпеливо реакцията на Люк. Хуана бе убедена, че той ще я грабне и ще я обладае веднага и тази мисъл я възбуждаше.

Люк усети горещината на желанието да преминава през тялото му. Тя не беше грозна жена и той знаеше, че може да я има веднага щом пожелае, но не можеше да си позволи да я докосне. Ако го направеше, тя никога нямаше да му повярва, че сестра Мери беше неговата жена.

— Оценявам предложението ти, но както вече ти казах, имам си жена и тя ми стига.

Той се надигна лениво, измъкна се от ръцете й и се отдръпна от нея. Люк знаеше, че Хуана го беше последвала, когато излезе навън, и че го наблюдаваше; това го радваше. Той искаше да я откаже веднъж завинаги.

Коди видя, че Люк се приближава, и се зачуди какво искаше от нея. Беше забелязала Хуана да влиза в дома му; след няколко минути той беше излязъл. Другата жена стоеше пред входа на къщата и го наблюдаваше. Когато той се приближи, Коди го погледна въпросително.

— Нещо не е наред ли? Хуана не изглежда много щастлива.

— Тя си е направо ядосана, но това е добре.

— Така ли?

— Ако искаш да останеш жива, участвай с желание в онова, което ще направя след малко — каза тихо той.

— Заплашваш ли ме?

Той не й отговори, а я прегърна и я целуна. Устните му се впиха в нейните в дълбока, гореща целувка.