Боби Смит
Дамата измамница (25)

Глава двадесет и пета

Коди първа излезе от стаята на рейнджъра. Имаше да свърши доста работа преди дори да си помисли да тръгне с Люк след Ел Диабло. Тя си взе стая в хотела, след което потърси Дебнещия призрак, за да му разкаже за последния обрат на събитията. Намери индианеца да се грижи за конете им близо до конюшнята.

— Когато получа наградата за Мейджърс, искам да вземеш парите и да ги занесеш у дома вместо мен.

— Ти какво ще правиш?

— Коди му разказа набързо какво беше научила за Люк и за връзката му с Логан. Дебнещия призрак се изненада, когато научи, че Люк вече не беше човек извън закона.

— Сега рейнджър Логан иска да тръгна с Мейджърс след Ел Диабло.

— Рейнджърите не я ли търсят вече?

— Да, но Логан вярва, че с Мейджърс ще я намерим по-бързо от тях.

— И ти не искаш да яздя с теб? — Той беше настроен скептично към плана й.

— Ще бъде по-добре да занесеш парите от наградата у дома. Знам, че семейството ми има нужда.

— Ще го направя, но се питам дали ще бъдеш в безопасност с този човек.

— Ще се оправя. Преди това обаче трябва да направя някои проучвания. Трябва да науча каквото мога за Елизабет Харис и брат й.

— И аз ще поразпитам наоколо, преди да тръгна.

— Благодаря. Ти си страхотен приятел. Не знам какво щях да правя без теб.

— Надявам се да не ти се наложи да разбереш това твърде скоро.

Коди остави индианеца и се запъти към дома на Елизабет Харис. Една жена, която Фред беше наел да се грижи за банкера й отвори вратата и на Коди беше позволено да говори с Джонатан, който седеше в инвалидната си количка в дневната.

— Казвам се Коди Джеймсън и рейнджър Логан ме помоли да проуча миналото на жена ви, за да видя дали няма да открия следи, които биха ни показали накъде може да е тръгнала.

Джонатан я огледа скептично, след което реши да й отговори. Той беше готов да каже всичко на всеки, който го попиташе, ако това щеше да помогне Елизабет да бъде заловена по-бързо.

— Какво искате да знаете?

— Къде е израснала? В какво семейство?

— Елизабет и брат й са родени и израснали в Ню Орлийнс. След войната се преместили в Тексас.

— Имат ли някакви роднини там?

— Не. Поне аз не знам.

— Жена ви има ли близки приятели?

— Сара Грегъри беше най-добрата й приятелка. Двете прекарваха доста време заедно. Имахме много познати. — Той изброи набързо всички жени, с които Елизабет се бе срещала.

— Благодаря. И тъй като познавате добре жена си…

Джонатан я прекъсна със саркастичен смях.

— Да я познавам ли? Никога не съм я познавал.

— Разбирам. Но можете ли да се сетите за място, на което тя би отишла, ако се опитваше да се скрие?

Банкерът поклати глава.

— Иска ми се да можех, но като се изключи Ню Орлийнс, тя рядко говореше за пътуване.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако си спомните нещо, което може да ни помогне, каквото и да е то, уведомете ме.

— Ако искате да прегледате личните й вещи, преди да тръгнете, можете да го направите. Мислех да наредя да ги съберат и изгорят, но те са все още в спалнята. Вземете всичко, което ви потрябва.

— Много щедро от ваша страна.

— Това не е щедрост — възрази остро банкерът, който вече не можеше да сдържа омразата към жена си. — Искам да я заловите. Искам да я доведете тук, за да мога да видя как ще увисне на въжето. Искам да я заплюя и да й кажа каква уличница е.

Коди разбираше как се чувстваше Джонатан и кимна.

— Искате ли да ми помогнете да прегледам вещите й?

Той завъртя количката си към спалнята и Коди тръгна след него. Измина повече от час, преди да свършат.

— Ще ви уведомя какво е станало, господин Харис.

— Направете го, госпожице Джеймсън. Ще очаквам новини от вас. В момента аз живея само за отмъщение.

Коди долови заплахата в гласа му и разбра, че той нямаше да намери покой, докато Елизабет не бъдеше заловена. Тя го остави, като отнесе със себе си само няколко снимки на Елизабет, включително и снимката от деня на сватбата им. Джонатан вече не я искаше в къщата си.

След това Коди отиде да посети Сара Грегъри, за която банкерът й бе казал, че е най-добрата приятелка на жена му.

— Госпожо Грегъри, аз съм Коди Джеймсън и работя с рейнджър Логан по разкриването на Ел Диабло.

— Ел Диабло? Да не са научили нещо ново? — Очите й заблестяха.

— Вие не знаете ли какво се случи?

— Не. Да не искате да кажете, че са открили нещо? — Коди кимна и Сара отвори широко вратата. — Влезте, моля. Искам да ми разкажете всичко за човека, който уби моя Сам.

Когато Коди се настани в дневната с вдовицата на шерифа, тя се запита как щеше да каже на Сара, че най-добрата й приятелка бе убила хладнокръвно съпруга й. Коди реши, че откровеността беше най-добрата тактика.

— Госпожо Грегъри, през последните двадесет и четири часа се случиха доста неща. — Когато забеляза, че Сара я слуша внимателно, Коди продължи да й разказва за нападението срещу Джак, за залавянето на Люк и, че той бе работил за рейнджърите. — Мейджърс научил, че водачът на бандитите не участва в набезите на бандата си. Всъщност, през цялото време, докато той бил с тях, Ел Диабло нито веднъж не се появил в лагера им. Тогава рейнджър Логан открил, че има връзка между Харис и обирите. Той мислел, че става въпрос за Джонатан, но сгрешил.

— Да не би да казвате, че…? — Ръката на Сара се вдигна към гърлото й и тя пребледня.

— Че наистина е имало връзка между Харис и обирите и тази връзка е била жена му. Елизабет Харис е Ел Диабло.

— Не…

— Страхувам се, че е вярно. В нощта, в която тя изчезна, Джонатан я чул да планира убийството на рейнджър Логан, а когато доведох Мейджърс в града, той потвърди това, защото беше научил, че Ел Диабло е жена.

— Значи е била Елизабет? Елизабет е убила Сам?

— Така изглежда. Люк Мейджърс се закле, че Сам е бил жив по време на бягството на бандитите от затвора. Сам знаел, че Люк работи под прикритие. Не е имало причина Люк да го наранява по какъвто и да било начин.

— Значи Елизабет е влязла в затвора след бягството и го е застреляла… просто така?

Коди не каза нищо.

Сара вдигна насълзените си очи към гостенката си.

— Мислех си, че Елизабет ми е приятелка. Наскоро се срещнахме и поговорихме за онова, което се бе случило с мъжете ни. — Тя поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва. — Казах й колко е щастлива, че Джонатан е все още жив, но сега осъзнавам, че тя вероятно е искала и неговата смърт, но нещо е попречило на плановете й.

— Мисля, че сте права. От онова, което научих за тази жена през последните няколко часа, бих казала, че тя е жестока и напълно лишена от съвест.

— С какво мога да ви помогна? С какво мога да ви помогна да я намерите? Искам отново да застана лице в лице с нея. Искам да я погледна в очите и да й кажа какво мисля за нея.

— Трябва да ми кажете всичко, което ви е говорила за миналото си.

— Нека да помисля. Знам, че семейството й е от Луизиана и тя често говореше колко много й липсвал животът там. Постоянно повтаряше, че животът в Ню Орлийнс бил „много по-цивилизован“. — Сара млъкна и погледна Коди. — Но какво може да знае тя за цивилизацията? Цивилизованите хора не се нараняват взаимно. Цивилизованите хора не крадат един от друг. Цивилизованите хора не убиват.

— Ще направя всичко по силите си, за да я изправя пред правосъдието, госпожо Грегъри. Обещавам ви. Тази жена накара много хора да страдат и аз искам да видя как тя ще си плати за престъпленията.

— Горкият Джонатан — въздъхна Сара. — Щом аз се чувствам предадена, какво ли изпитва той.

Коди не отвърна нищо.

— Мога ли да ви кажа нещо друго? Нещо, с което да ви помогна?

— Имам само още един въпрос. Тя споменавала ли е за някое място, на което би желала да отиде? Имаше ли любим град или нещо подобно?

— Ню Орлийнс, разбира се. Толкова често говореше за него. Казваше ми, че нямала търпение отново да се върне там. Защо? Мислите ли, че е тръгнала натам?

— Не съм сигурна накъде е тръгнала. Затова обичам да проверявам миналото на хората, които издирвам Рейнджърите вече претърсват района на юг. Просто се питам дали Елизабет, която очевидно е умна жена, не е тръгнала в посока, противоположна на посоката, в която всички биха си помислили, че е избягала.

— Тя наистина е умна. Няма да ви бъде лесно да я заловите, но искам да го направите, госпожице Джеймсън. Върнете я тук. Моля ви, не позволявайте тя да остане ненаказана за убийството на моя Сам и за това, че толкова дълго ме е лъгала.

— Ще се опитам. Ако си спомните нещо друго, което тя може да е споменала и което може да ми бъде от помощ, аз съм отседнала в хотела и ще остана там още един ден.

— Не се тревожете. Сигурно няма да заспя цяла нощ, а ще се опитвам да си спомня всяка дума от всеки мой разговор с нея. Ако се сетя за нещо, ще ви уведомя незабавно.

Коди тръгна към вратата.

— Госпожице Джеймсън?

Тя погледна назад към Сара.

— Благодаря ви. Ако някой може да намери Елизабет, сигурна съм, че това сте вие.

Коди се усмихна леко, тъй като знаеше, че не можеше да каже нищо, с което да успокои болката на Сара Грегъри. Тя щеше да направи всичко по силите си, за да залови Ел Диабло колкото се можеше по-бързо.

Оставаха й още две посещения и когато приключи с тях, Коди вече беше научила всичко възможно за Елизабет и Хадли Харис.

Сега й оставаше да се срещне с Люк. Това не беше среща, която очакваше с нетърпение.

Люк остана с Джак още един час, за да му разкаже всичко, което знаеше за бандата.

— Разкажи ми за Джеймсън и как успя да те залови — каза най-накрая Джак, който искаше да чуе как една млада, красива жена бе успяла да надхитри един толкова умен мъж като Люк.

Люк се намръщи.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Преди да я наема и да разбера, че е жена, само бях чувал за нея. Как се справя тя? Какви трикове използва? Очевидно е, че всеки мъж би могъл да я надвие със сила. Но тя е толкова дяволски умна и бърза, че сигурно залавя хората си, преди да разберат какво се е случило с тях.

— Нещо такова.

Джак го изгледа нетърпеливо и Люк реши, че трябва да му обясни по-подробно.

— Когато я срещнах за първи път, тя беше преоблечена като проповедничка.

— Майтапиш се. — Той се ухили, когато си представи Коди, облечена така.

— Говоря ти съвсем сериозно. Тя обаче ядоса един от членовете на бандата и се наложи аз да я измъквам от неприятностите, в които се беше забъркала с него.

— Значи ти си я спасил?

— Като си помисля сега, струва ми се, че беше в състояние да се спаси и сама. Толкова е добра с револвера, че най-вероятно щеше просто да го застреля и да си реши проблема. Но тогава не знаех това и трябваше да й помогна.

— Ти наистина ли я мислеше за проповедничка?

— Да.

— И какво стана след това?

Люк му разказа бързо за събитията в лагера и как тя се беше възползвала от първата възможност, за да избяга.

— После тя се превърна в Армита.

— Армита? — Джак се забавляваше невероятно за сметка на Люк. — И коя е Армита?

— Певица в една кантина в Рио Нуево.

— И?

— И тогава тя застреля Съли, когато той дойде, за да ме убие.

— Джеймсън ти е спасила живота? — Джак очевидно беше впечатлен.

— Да — призна си Люк. — След това се наложи да бягаме, защото не знаех дали бандата ме беше разкрила, а и се тревожех, че ако разберяха, че тя е застреляла Съли, ще я наранят. Затова останахме заедно, докато не бяхме открити от друг ловец на глави.

— И кой беше той?

— Някой си Рийд, но Коди го надхитри. Той я мислеше за обикновено момиче и я остави на мира, когато ме залови. Аз се опитах да избягам, но той ме рани.

— Забелязах раната на главата ти.

— Улучи ме и в рамото.

— Ще се оправиш ли?

— Бил съм и по-зле, но сега определено съм по-добре от теб. Поне съм на крака и мога да се движа.

Джак изсумтя.

— Продължавай.

— Коди някак си успя да ни изпревари на следващия ден. Беше се предрешила като старица, на която й се бе счупила каруцата. Рийд спря да й помогне и тя го изненада в гръб. Той не беше много щастлив.

— Нито пък ти, предполагам.

Люк поклати глава, спомняйки си шока, когато бе открил истинската самоличност на Коди.

— Доста неприятно се почувствах, когато разбрах, че са ме направили на глупак — че сестра Мери, Армита и старицата бяха всъщност ловецът на глави Коди Джеймсън. Прав си. Тя е дяволски добра. Може да променя вида си като хамелеон. Кой знае как ли ще изглежда следващия път, когато влезе тук?

— Но тя те доведе жив и точно за това я бях наел — заключи доволно Джак.

— Наистина се радвам, че тя си е получила парите за мен.

— Ако ще работиш с нея, по-добре започни да осъзнаваш, че нейните умения могат да ти помогнат. Със своите маскировки тя може да влезе на места, където ти не можеш.

Люк неохотно се съгласи, че приятелят му беше прав, но това не можеше да го накара да харесва Коди.

— Ще имаш нужда от нея. Няма да е лесно да бъдат заловени Елизабет и брат й. Но двамата заедно не може да се провалите. Знам, че можете да се справите.

— Радвам се, че мислиш така.

— Кажи ми какво възнамерявате да направите.

— Ще дойда да те видя, преди да тръгнем.

— Добре. — Той остана да гледа мълчаливо как Люк се изправя и се приготвя да си тръгне. — И, Люк…

Мейджърс погледна назад.

— Благодаря ти.

Люк кимна и излезе от стаята. Той не беше доволен от онова, което му предстоеше, но щеше да го направи. Щяха да изправят Ел Диабло пред правосъдието и това щеше да му достави голяма радост.

Люк имаше намерение да отиде до ранчото, за да се види с Джеси, когато се озова срещу Коди, която се връщаше след последната си среща.

— Кога ще бъдеш готов за тръгване? — попита го тя в мига, в който го забеляза.

— Защо? Къде ще ходим? В Рио Нуево ли?

— Не. Искам да ти покажа някои неща. Ела в стаята ми.

Люк тръгна с нея. Когато влязоха в стаята й, Коди сложи снимките и дневника на Елизабет на леглото.

— Джонатан каза, че мога да ги взема. Още не съм имала възможност да прочета дневника й, но имам предчувствие за посоката, в която се е отправила тя.

— Предчувствията са хубаво нещо, но няма да ти помогнат да заловиш много престъпници.

Коди го изгледа с отвращение.

— Наричай го предчувствие или инстинкт, твоя си работа. На мен ми помага. Още сега мога да ти кажа, че Елизабет и Хадли не са тръгнали към мексиканската граница.

— И откъде си толкова сигурна?

— Първо, тази жена трябва да изчезне. Тя знае, че ще бъде заподозряна, и има нужда бързо да отиде някъде, където никой няма да я свърже с Ел Диабло или бандата му. Второ, тя току-що е продала оръжието на мексиканците и следователно има пари. Може да отиде където си поиска. Трето, пред приятелките си и в дневника си тя говори за това колко много й липсва животът в „цивилизацията“ и колко много иска да се върне в Ню Орлийнс. Почти сто процента съм уверена, че тя е тръгнала на изток, а не на юг или на запад.

— И как смяташ да докажеш това?

— Като тръгна към Сан Антонио на зазоряване. Вече изпратих телеграма на приятеля на баща ми Нейт Томпсън, който е шериф на Сан Антонио. С малко късмет той ще успее да провери някои неща, преди да стигнем там. Железницата вече стигна до Сан Антонио. Ако Елизабет е тръгнала към Ню Орлийнс, Сан Антонио е първото място, на което може да се качи на влака. С мен ли си за тази работа, или не?

— И какво ще правим, ако открием, че двамата с Хадли наистина са били в Сан Антонио?

— Ще ги последваме докъдето трябва и колкото дълго трябва. Ще я върнем тук.

— Тези две хиляди долара означават много за теб, нали?

Коди се втренчи гневно в него.

— Напусни стаята ми! Ще се срещнем при конюшнята половин час преди изгрев. Бъди готов за тръгване. — Думите й бяха предизвикателни.

— Не се притеснявай. Ще бъда там — прие предизвикателството Люк.