Боби Смит
Дамата измамница (26)

Глава двадесет и шеста

Вместо да се връща в ранчото, Люк си взе стая в хотела. Сега нямаше време. Завръщането му в ранчото трябваше да почака, докато заловяха Ел Диабло и Хадли.

Когато се настани в стаята си, Люк легна на леглото и в продължение на часове остана буден, прехвърляйки мислено новата информация, която беше получил от Коди. Трябваше да признае, че Джак беше прав. Тя беше много добра в работата си. Люк бе имал определени съмнения в плана й, но сега осъзнаваше какво я караше да се насочи към Ню Орлийнс. Надяваше се само, че щяха да успеят да намерят и заловят Елизабет и брат й, преди те да стигнеха до града. Бе ходил там няколко пъти, но не познаваше добре този град. Ню Орлийнс беше доста голям и щеше да им бъде доста трудно да заловят Елизабет и Хадли там.

Когато доста преди зазоряване стана от леглото, Люк си помисли, че щеше да подрани за срещата им край конюшнята, но скоро откри, че е сбъркал. Когато се приближи до мястото на срещата, видя, че Коди и Дебнещия призрак вече бяха там. Конят й беше оседлан и тя очевидно беше готова за път Той не ги заговори веднага, а остана да ги наблюдава от разстояние известно време. Те говореха сериозно и Коди тикна в ръката на индианеца някакъв плик, който очевидно беше пълен с пари.

Люк бе мислил колко добра е тя в занаята си, но размяната на парите само потвърди презрението му. Всичко това беше просто работа за нея. Тя я вършеше заради парите и изобщо не се интересуваше дали ще бъде раздадено правосъдие или не.

— Готова ли си? — попита я Люк, докато вървеше към нея.

— Не искаш ли първо да закусиш? До Сан Антонио има ден и половина път и това ще бъде единствената ни възможност да хапнем добра храна, преди да стигнем там.

— Не. Трябва да тръгваме. Ел Диабло и без това има твърде голяма преднина.

— Тогава да вървим. Дебнещия призрак ще язди с нас до Сан Антонио.

Те се качиха на конете си и излязоха от Дел Фуего.

Коди усещаше неодобрението на Люк, но си беше наложила да не мисли за това. Имаше работа и трябваше да я свърши. Джак искаше от нея да му доведе Ел Диабло и тя щеше да направи това. На никого не можеше да бъде позволено да се измъкне след онова, което беше направила тази жена. На никого.

Тя си спомни за времето, когато баща й бе загинал по време на бягството на затворници от неговия затвор и се сети колко се бе разгневила, когато властите не бяха успели да намерят виновника за смъртта му. Тя бе тръгнала да търси мъжа, който бе убил баща й, и го беше намерила. Това бе първият й — и най-болезненият — случай в практиката на ловец на глави. Убиецът на баща й се беше оказал един глупав нещастник. Ел Диабло обаче беше жестока, лукава и умна. Коди никога досега не се беше срещала с друг престъпник, който убиваше с такава решителност и хладнокръвие — и очевидно това й доставяше удоволствие.

— Първото нещо, което трябва да направим, когато стигнем в Сан Антонио, е да проверим във всички хотели дали тя не е отсядала там. Ще използваме снимките й, а не името й, защото вероятно се е регистрирала под друго име.

— Ами ако никой не я разпознае? — поинтересува се Люк.

— Обзалагам се, че все някой ще я познае.

Те яздиха, докато се стъмни, като спираха само колкото да напоят, конете. Тримата ядоха студена храна и си легнаха рано, защото трябваше да тръгнат отново на път преди зазоряване.

На следващата сутрин те се събудиха и отново поеха напред. Когато бяха на няколко мили от Сан Антонио, Коди спря коня си.

— Няма ли да дойдеш до къщата с мен? — попита я индианецът.

— Не. Нямаме време за това. Но им кажи, че ще се върна при първа възможност.

— Това няма да им хареса.

— Просто им обясни, че съм имала работа. Дебнещия призрак кимна, хвърли един поглед на Люк и се отдалечи. Тя остана загледана в него; част от нея копнееше да се върне у дома при леля си, брат си и сестра си, но Коди знаеше, че не може да го направи. Трябваше да намери Ел Диабло. Тя подкара коня си към града.

Улиците на Сан Антонио гъмжаха от хора, когато Люк и Коди влязоха в града. Коди бързаше да се види с Нейт Томпсън, за да разбере дали можеше да й даде някаква информация. Те се отбиха в кабинета на шерифа, но за нейно разочарование заместникът му й каза, че Нейт ще отсъства от града няколко дни. Телеграмата й стоеше неотворена на бюрото му.

Когато излязоха отново на улицата, Коди беше раздразнена, но готова да започне търсенето от нулата.

— У теб ли е снимката на Елизабет, която ти дадох миналата вечер?

— Да.

— Добре. Другата е у мен. Аз ще проверя на гарата, която се намира на улица „Остин“, след което ще обиколя хотелите в северната част.

— Аз ще се заема с останалите.

— Да се срещнем в хотел „Менгър“ и да отседнем там тази нощ.

— Съгласен.

— Те тръгнаха в различни посоки и измина повече от час, преди отново да се срещнат във фоайето на хотел „Менгър“.

— Някакъв успех? — попита Люк. Неговите усилия се бяха оказали напразни.

— Не. Но все още не съм готова да се откажа. — Коди отиде до рецепцията и се усмихна на мъжа, който стоеше там. — Добър ден. Имаме нужда от две стаи за тази нощ.

— Да, госпожо.

— Докато той записваше имената им, Коди извади снимката на Елизабет от джоба си.

— Питах се дали няма да можете да ми помогнете с нещо?

— Разбира се.

— Опитвам се да открия сестра си. Трябваше да се срещна с нея тук преди два дни, но закъснях и току-що пристигнах в града. Случайно да сте я виждали? — Тя плъзна снимката към него.

— Човекът погледна снимката.

— Това е госпожица Хадли. Тя беше тук миналата нощ.

— Още ли е в града? Трябва да се видя с нея, преди да отпътува.

— Страхувам се, че тя вече си тръгна. Напусна хотела тази сутрин.

— Случайно да сте чули къде възнамерява да отиде? Наистина трябва да я настигна.

— Не, страхувам се, че не мога да ви помогна. Тя не беше толкова любезна, колкото сте вие. Предпочиташе да бъде оставена на мира.

— Благодаря ви за помощта. Предполагам, че просто ще трябва да продължа да я търся. Може да си е тръгнала за вкъщи.

— Сега, като си помисля, струва ми се, че я чух да споменава, че много ще се радва отново да се върне у дома си, но нямам представа къде е домът й.

Коди го погледна с най-ослепителната си усмивка.

— Много ми помогнахте. Благодаря ви.

— Стаите ви са на втория етаж, двеста и десета и двеста и единадесета. Ако имате нужда от нещо, просто ни кажете.

Когато Коди се обърна към Люк и му подаде единия ключ, изражението й беше победоносно.

— Те имат преднина от един ден и са тръгнали към дома си — каза тя, облекчена от това, че се беше оказала права. Обикновено не се съмняваше в способностите си, но скептичното отношение на Люк и недоверието му към нея бяха поразклатили малко увереността й.

— Ню Орлийнс…

— Но никой на гарата не я позна по снимката.

— Това не означава нищо. Възможно е хората, с които си разговаряла, да са били в друга смяна, когато те двамата са се качили на влака. Кога е следващият влак за Галвестън?

— Утре сутринта, рано. Вече проверих разписанието.

— Тогава да вървим да си вземем билети.

— Те отидоха на гарата да купят билетите, но по обратния път към хотела Коди се сети, че трябваше да се отбие в някой магазин, за да си купи дрехи за това пътуване. Тя нямаше много багаж и отчаяно се нуждаеше от няколко различни костюма, ако искаше да се справи успешно с мисията си в Галвестън. Коди никога не тръгваше на издирване неподготвена.

— Люк, ако нямаш нищо против, искам да си купя някои неща, докато сме тук. Искаш ли да се срещнем по-късно за вечеря? — Коди се беше подготвила да чуе отказа му.

— Добре. Кога?

— Да се срещнем в седем. Така ще имам достатъчно време да си свърша работата. Довиждане.

Коди отиде в един магазин за дрехи. Време беше да се подготви за онова, което я чакаше в Галвестън. Час по-късно тя излезе от магазина с две нови рокли.

Върна се в хотелската си стая и си поръча вана. Когато й донесоха ваната, тя се отпусна доволно в топлата вода. Прекрасно беше да бъде отново самата себе си. Пред нощната масичка среса косата си, като със задоволство забеляза, че тя отново беше придобила обичайния си кестеняв цвят. Коди се вгледа в отражението си в огледалото, за да види дали приключенията й не я бяха променили, но единствената разлика, която успя да забележи, беше тъжната сянка около очите. Тя полегна, за да си почине, преди да слезе за вечеря. Тази вечер Коди искаше да бъде в най-добрата си форма.

Люк също бе спрял в един магазин на път за хотела, за да си купи някои дрехи. Той знаеше, че Коди беше права. Когато стигнеха в Галвестън трябваше да бъдат подготвени за всичко. Точно в седем, обръснат, изкъпан и облечен в чисто новия си костюм, Люк почука на вратата на Коди.

— Готова съм — каза тя, докато отваряше. Коди се изненада, когато го видя да стои пред вратата й по-красив от всякога. Костюмът сякаш го беше преобразил. Стрелецът беше изчезнал и на негово място се бе появил джентълменът. Тя не можа да се въздържи и му се усмихна.

Люк я беше зяпнал с удивление. Той не бе знаел какво трябва да очаква, но то определено не беше елегантната красавица, която стоеше сега пред него. Коди Джеймсън беше безмилостна, умна и боравеше отлично с револвера си. Жената пред него беше красива и женствена и реакцията му на присъствието й беше толкова силна, че той се ядоса на себе си.

— И с кого ще имам удоволствието да вечерям? — попита саркастично той. — Определено не със сестра Мери, а и косата ти не прилича на тази на Армита или на старицата.

Радостта на Коди, че го вижда, се изпари. Тя продължи да се усмихва, докато излизаше от стаята си и затваряше вратата след себе си.

— Ще вечеряш със същия човек, който винаги съм била. Преди не ме познаваше, а и сега нищо не се е променило.

Докато минаваше покрай него, лекият аромат на парфюма й погали обонянието му и желязното му самообладание отслабна малко. Люк я последва намръщено по стълбите към ресторанта.

Там имаше достатъчно свободни места и те се настаниха на една усамотена маса в дъното на залата. Поръчаха си и зачакаха да им донесат вечерята.

— Трябва да се качим на влака в шест сутринта. Ако са тръгнали за Ню Орлийнс, уверена съм, че ще искат да вземат кораб оттам — каза Коди, която възнамеряваше да говори само за работа. Сарказмът му отпреди няколко минути й беше напомнил ясно какво мислеше той за нея. Люк може и да си беше променил вида и да приличаше на джентълмен, но това не означаваше, че между тях нещо се бе променило.

— Ще бъда готов — отвърна той, като се опитваше да не гледа към скромното деколте на роклята й. То разкриваше само толкова плът, колкото беше необходимо на един мъж да разбере, че това беше една истинска жена, без да бъде предизвикателно или неприлично. Косата й беше прибрана назад и се спускаше по раменете й. Той си спомни колко красива му се бе струвала тази коса, когато тя бе играла ролята на сестра Мери. Люк усети горещината да се надига отново в него и си наложи да мисли само за Ел Диабло.

— А какво ще правим, ако ги изпуснем в Галвестън? Те имат повече от един ден преднина.

Коди бе мислила за същото.

— Просто ще продължим да ги търсим. Ще проследим връзката на семейство Хадли чак до Ню Орлийнс, ако е необходимо, и ще видим докъде води. Не можем да ги оставим да избягат след всичко, което сториха. Те нараниха твърде много невинни хора… разрушиха живота им. — Тя погледна към Люк, който седеше срещу нея, и изражението й беше изпълнено с мъка. — Когато си помисля как тя е лъгала Сара Грегъри… Никога досега не съм срещала толкова безсърдечен човек. Тя е накарала Сара да вярва, че е най-добрата й приятелка, а е убила мъжа й. Не мога да проумея това.

— И онова, което направи с Джак… — добави Люк. — Ще ги намерим — зарече се тържествено той, мислейки си за Хадли и бандата и всички жестокости, които те бяха извършили през времето, което беше прекарал с тях.

Коди забеляза промяната в него и едва не потръпна.

— Сега разбирам как си си спечелил репутацията на толкова смъртоносен стрелец. Точно сега определено изглеждаш опасен.

Люк й хвърли един поглед и пропъди мрачните мисли от съзнанието си. Той й се усмихна, но усмивката му не беше спокойна.

— Външният вид може да бъде доста измамен, нали, сестра Мери? Кажи ми, Коди, как започна да се занимаваш с това? Една жена като теб трябва да си стои у дома и да ражда деца.

— Жена като мен ли? Какво означава това, Люк? — попита в отговор тя и в очите й проблеснаха гневни искрици.

Реакцията й накара Люк да се намръщи, защото той не разбираше какво толкова бе казал, че да я обиди.

— Исках да кажа, че си много красива жена. Сигурно е имало мъже, които са искали да се оженят за теб. Не е необходимо да поемаш такива рискове и да излагаш живота си на опасност.

— Може би има такива мъже, но не съм имала време да ги намеря. Работя като ловец на глави, откакто навърших седемнадесет години.

Той беше изненадан и не можа да го скрие.

— Защо?

Тя му разказа за смъртта на баща си и как гражданите се бяха страхували да тръгнат по следите на виновника за убийството му.

— Всички мечти, които имах, бяха разбити. Някой трябваше да залови убиеца на баща ми и този някой бях аз. Първоначално не мислех за парите. Тръгнах след него, защото не можех да живея, знаейки, че убиецът на баща ми е на свобода. Но когато ми платиха, че го бях предала на властите, аз осъзнах, че това беше начин, с който можех да издържам семейството си.

— Ти имаш семейство?

— Брат ми Чарли и сестра ми Сузи. Майка ми почина при раждането на Сузи и сега леля ми Клара живее с нас и се грижи за тях, докато ме няма. А ти? Имаш ли семейство?

— Не. Всичките ми роднини умряха или бяха убити по време на войната. Джак ми е най-близкият човек. С него се срещнахме отново наскоро, след като дълго време не се бяхме виждали. Израснали сме заедно, но войната ни раздели.

— Нищо чудно, че той държеше да се увери, че ще те заловя жив. Когато ме нае, той ми каза само, че имал съмнения в твоята вина. Предполагам, че това беше неговият начин да ми каже, че си невинен, но като се има предвид отношението ми към престъпниците, които убиват представители на закона, не бях много склонна да се вслушам в думите му.

— Значи си мислила, че съм убиец?

Коди го погледна.

— Когато онази вечер пред палатката в Ел Трахар застана срещу Съли, аз си помислих, че си способен на всичко. Но не можех да разбера защо един хладнокръвен убиец може да бъде загрижен за безопасността на някаква проповедничка. За мен ти беше една загадка. След това, когато вече бяхме в лагера и аз се опитвах да намеря начин да се измъкна, с теб или без теб, положението стана още по-сложно.

— Наистина доста се усложни — съгласи се Люк и погледът му срещна нейния.

В този миг времето сякаш спря. Те се потопиха в спомените си за последната нощ, която бяха прекарали заедно в лагера на бандата. Коди не можеше да забрави горещината на целувката и допира му, а Люк отлично си спомняше колко прекрасно се бе чувствал, докато я беше прегръщал.

— И все още е такова — каза Коди.

Сервитьорът донесе храната им и магията на момента се изпари.

— Коди насочи вниманието си към храната. През останалото време те говориха само за Ел Диабло и обсъждаха плановете си за следващия ден. Тя си каза, че Люк никога не се беше интересувал истински от нея, че дори не я познаваше. Тази вечер той за първи път се бе поинтересувал от личния й живот.

Те бяха просто партньори в тази задача и нищо повече. Двамата щяха да открият Ел Диабло и да я заведат при Джак, след което всеки от тях щеше да тръгне по собствения си път.