Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава двадесет и седма

Коди започваше да се дразни. Тя се бе надявала да намерят Елизабет и Хадли преди Ню Орлийнс, но нещата не се развиваха според очакванията й. Тя току-що бе прекарала няколко часа, претърсвайки Галвестън, в опит да открие някаква следа от бегълците, но не бе успяла да научи нищо. Оставаше й само да се надява, че Люк се бе справил с по-голям успех от нея. Тръгна обратно към хотела, в който бяха отседнали. Вече беше проверила във всички фирми, които продаваха билети за корабите, с изключение на две, в които смяташе да отиде сега. Когато свършеше с тях, щеше да е изчерпала всички възможности.

Онова, което бе донесло толкова много успехи на Коди в работата й, беше нейната упоритост и сега трескавото й желание да залови двамата бегълци й пречеше да се откаже. Тя почти бе стигнала до фирмата за билети, когато го видя. Вратата на офиса се отвори и Хадли излезе на улицата.

На Коди й се наложи да го погледне за втори път, за да се увери, че е той. Хадли вече не приличаше на престъпник. Той беше облечен като за прием във висшето общество и изглеждаше като джентълмен. Ако не знаеше какъв е той в действителност, Коди сигурно щеше да бъде заблудена от вида му. За нейно щастие той погледна само веднъж към нея, преди да тръгне в противоположната посока.

Едва когато той се отдалечи, Коди осъзна, че беше затаила дъх. Отчаяно й се искаше да влезе във фирмата и да попита служителя колко билета беше купил Хадли, за да разбере кога имаха намерение да отплават, но тя знаеше, че по-важно беше да го проследи.

Коди тръгна безгрижно след него, като се държеше на безопасно разстояние, за да не може никой да заподозре, че наблюдаваше всяко негово движение. Когато той стигна до най-хубавия хотел в града и влезе в него, Коди не се изненада. От онова, което беше научила за Елизабет, тя очевидно обичаше да живее в разкош.

Все така безгрижно, тя го последва в хотела и остана да го гледа, докато той се качваше по стълбите. Коди успя да го проследи незабелязано до втория етаж и го видя да влиза в една врата по средата на коридора.

Прииска й се да извика от радост, но успя да се въздържи. Слезе във фоайето и отиде право на рецепцията.

— Искам да наема две стаи за довечера.

— Разбира се, госпожо. Моля, подпишете се тук. — Служителят побутна регистрационната книга към нея.

— Чудех се дали няма да бъде възможно да ми дадете стаи на втория етаж?

— Разбира се, там имаме няколко свободни.

След няколко минути Коди вече беше платила за стаите и държеше ключовете в ръка. Тя излезе от хотела, като полагаше огромни усилия да прикрие вълнението си. Единствената външна проява на възбудата й беше забързаната й крачка. Тя се усмихна, докато стискаше двата ключа в ръката си. Сега всичко беше въпрос само на време.

Коди стигна до хотела, в който бяха отседнали с Люк, и се качи до стаята му, но за свое разочарование откри, че той все още не се беше върнал. Тя използва времето, за да събере багажа си и да се приготви да се премести в другия хотел. Когато отседнеха там, от плячката им щяха да ги делят само няколко врати. Когато целият й багаж беше прибран, тя вече нямаше какво да прави и започна да крачи из стаята и да обмисля бъдещите си действия.

Нямаше да бъде лесно да заловят Хадли и Ел Диабло и Коди реши, че щеше да бъде най-добре да действат в хотелските стаи. Така щяха да знаят какви ограничения стояха пред тях и щяха да имат някакъв контрол върху ситуацията.

Докато чакаше нервно завръщането на Люк, й се стори, че чува стъпките му в коридора, и тя отвори вратата на стаята си, за да провери. Навън обаче беше само прислужницата, която излизаше от една от съседните стаи, след като я беше почистила.

В този миг я осени една идея. Елизабет не познаваше Коди, а с малко късмет и Хадли нямаше да я познае веднага. Ако можеше да си намери униформа на прислужница, щеше да получи достъп до стаите им. За втори път този ден Коди се усмихна щастливо. Тя беше готова. Оставаше само да дочака Люк.

Люк имаше чувството, че беше претърсил Галвестън от единия до другия му край. В продължение на часове той бе обикалял улиците, показвайки снимката на Елизабет на служители в хотели с надеждата, че някой може да я разпознае. Без успех. Сега трябваше да се върне при Коди с празни ръце, но не искаше да закъснее за срещата им. Той не беше подготвен за изблика на ентусиазъм, с който го посрещна тя, когато почука на вратата на стаята й.

— Слава богу, че най-после дойде! — възкликна тя, сграбчи го за ръката и буквално го замъкна в стаята си. След това затвори вратата зад себе си и се обърна с лице към него.

— Намерила си ги? — попита той. Люк не можеше да се сети за друга причина, която можеше да развълнува толкова Коди.

— Хадли изскочи срещу мен от една от фирмите, които предлагат билети за корабите. Проследих го до хотела му. Знам номера на стаята му. А сега побързай! Трябва да си събереш багажа! Вече съм наела две стаи за нас в техния хотел, дори на същия етаж. Ще трябва да отидем там, за да можем да ги държим под око.

— А Елизабет? Видя ли я? Тя с него ли беше?

Коди се намръщи.

— Не, не беше с него. Но това не означава, че не е наблизо.

— Дай ми пет минути и ще съм готов.

— Имам да свърша нещо. Ще дойда при теб след малко.

Той тръгна към вратата, отвори я и се спря, за да погледне назад към Коди. Очите й блестяха радостно от това, че се беше оказала права, а бузите й бяха зачервени от вълнение.

— Коди? — Когато тя го погледна, той каза? — Добра работа. Джак беше прав за теб.

Тя му се усмихна, но побърза да охлади ентусиазма му.

— Все още не сме ги заловили.

— Не сме. Но ще го направим. Двамата заедно няма как да не успеем.

С тези думи той излезе от стаята й. Коди отвори вратата и надникна в коридора. Навън нямаше никого и тя отиде бързо и безшумно до стълбището за прислугата. Коди се надяваше, че работните помещения на прислужниците в задната част на сградата щяха да бъдат пусти по това време на деня и с облекчение откри, че предположението й се беше оказало вярно. Коди безшумно взе всичко, от което имаше нужда, и бързо се върна в стаята си, като се надяваше, че днес никой нямаше да забележи липсата на вещите, които беше взела назаем.

Няколко минути по-късно Люк почука на вратата й и двамата напуснаха хотела.

Час и половина по-късно Коди стоеше в средата на стаята си и се оглеждаше в огледалото над нощната масичка.

— Не е зле — измърмори одобрително на себе си. — Може би ако някой ден реша да се откажа от преследването на престъпници…

На вратата се почука и тя не довърши мисълта си.

— Кой е?

— Люк.

Пусна го да влезе и се ухили, когато забеляза изражението му.

— Е, какво мислиш? — Завъртя се пред него, за да му позволи да я огледа от всички страни.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, когато най-сетне успя да се отърси от изненадата, че я беше заварил облечена като прислужница от хотела.

— Имам намерение да направя едно малко проучване.

— И какво е то?

— Ще се промъкна в стаята на Хадли и ще проверя дали Елизабет е там. Тъй като са брат и сестра, може би са отседнали в една стая. Не знам. Ако багажът й е там, тогава ще знаем, че можем да ги заловим заедно. Ако ли не, ще имаме малко повече работа.

— Идеята не ми харесва. Ако Хадли се върне и те завари в стаята си, не се знае какво може да ти направи. — Люк откри, че се тревожеше за нея.

Коди го погледна раздразнено.

— Не ме интересува дали ти харесва или не. Тръгвам.

— Но това е твърде опасно — възрази той.

— Такава ми е работата, Люк. Винаги е било опасно. Затова и заплатата е толкова висока.

Споменаването на парите накара нещо в Люк да се втвърди.

— Тогава внимавай, за бога, и ако нещо се провали, просто извикай и аз ще дойда. Взе ли си револвера?

— Не. Джобовете на униформата не са достатъчно големи, но съм взела ножа си. — Тя потупа лявото си бедро, на което го беше прикрепила.

Люк й се усмихна.

— Трябваше да се досетя, че няма да тръгнеш невъоръжена.

Докато излизаше от стаята, Коди осъзна, че също се усмихваше. Приятно беше да знае, че тук имаше някой, който се тревожеше за нейната безопасност. Тя винаги бе можела да разчита на Дебнещия призрак, но той оставаше незабелязан и я наблюдаваше безмълвно. С Люк беше някак по-различно и странното беше, че на нея това й харесваше.

Коди си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се концентрира върху задачата си. Тя тръгна по коридора, спря пред вратата, през която бе влязъл Хадли, и почука леко. Когато и при второто почукване не получи никакъв отговор, тя извади от джоба на престилката си шперца, който носеше за такива случаи, и започна да обработва ключалката, докато не успя да я отключи. Влезе в стаята с поведението на прислужница, която бе готова да се заеме за работа, и започна огледа си.

Люк изчака една минута, след което излезе от стаята. Тръгна по коридора като човек, който възнамеряваше да излезе от хотела, но не изпускаше Коди от погледа си. Когато тя се вмъкна в стаята на Хадли, Люк въздъхна облекчено. Не му харесваше чувството, че не той контролира нещата. Не че Коди искаше от него да се чувства отговорен за нея. Съвсем не. Тя му беше показала достатъчно ясно, че можеше да се грижи сама за себе си и това й харесваше. Все пак той възнамеряваше да остане в коридора колкото можеше, без да предизвика подозрение.

В мига, в който влезе в стаята на Хадли, Коди видя, че имаше свързваща врата, която беше отворена. Беше намерила Елизабет!

— Прислужницата… — извика тя, за да се увери, че беше сама.

Когато никой не й отвърна, тя започна да претърсва методично помещението. Докато ровеше из нещата на Хадли, тя откри билетите, които той беше купил днес. Коди погледна датата и часа на отплаване. Двамата бегълци щяха да отпътуват късно на следващия ден, така че с Люк разполагаха с цяла нощ, за да ги заловят. Тя влезе безшумно в стаята на Елизабет и тъкмо щеше да започне да претърсва куфара й, когато вратата се отвори и Елизабет влезе вътре.

— Какво правиш тук? — попита Елизабет, ядосана, че беше намерила чужд човек в стаята си.

— Аз съм от прислугата, госпожо. Дойдох да почистя — излъга смело Коди.

— На мен не ми се струва да е много чисто — отбеляза Елизабет.

— Тъкмо щях да започна, но ако искате, мога да дойда по-късно.

— Изпразни си джобовете. Нямам доверие на хора, които са ровили из нещата ми.

— Нищо не съм взела! — каза Коди, като се стараеше да говори като възмутена прислужница.

— Не съм казала, че си взела нещо. Просто искам да се уверя. А сега направи каквото ти казах, ако не искаш да уведомя работодателя ти. — Елизабет се втренчи гневно в нея.

— Да, госпожо. Моля ви, не се оплаквайте от мен. Не искам да загазя. Просто си вършех работата. — Коди изпразни джобовете си, в които имаше само една носна кърпичка и ключът, който тя беше използвала, за да влезе.

— Добре. Можеш да си вървиш. Ела пак след половин час. Тогава няма да съм тук и можеш да си свършиш работата.

— Да, госпожо. — Коди излезе от стаята. За да се подсигури в случай, че другата жена я наблюдаваше, тя отиде до вратата на Люк и почука. — Прислужницата — обяви тя на висок глас.

Люк отвори вратата незабавно и почти я завлече в стаята си.

— Влизай. Чудех се кога ще се появиш — каза той достатъчно високо, за да бъде чут от всеки, който можеше да ги види. След това затвори вратата. — Това беше истинска лудост! — заяви той. Очевидно беше, че е ядосан. — Да не би да ти е омръзнал животът?

— За какво говориш?

— За това, че Ел Диабло те изненада в стаята си! Наблюдавах те и видях, че тя идва, но нямаше как да те предупредя, без тя да се досети, че нещо не е наред.

— Виж, Люк, точно за това използвам маскировка — каза нетърпеливо тя. — Досега да си ме виждал да се проваля?

— Не, но за всичко си има първи път! — отвърна той. — А аз не искам да ми тежиш на съвестта.

— Виж какво, Мейджърс, единствената причина за твоето присъствие тук е желанието на Джак. Нито имах нужда от теб, нито съм искала да идваш с мен. Предлагам ти или да започнеш да ми сътрудничиш, или да не ми се пречкаш. — Тонът й изключваше всякакъв спор по въпроса.

— А аз ти предлагам да спреш да поемаш толкова много рискове. Няма причина да се пъхаш сама между шамарите.

— Ако аз не го направя, кой друг?

— Аз!

— Ще изглеждаш доста смешно в роклята на прислужница — отвърна бързо тя.

Внезапно и двамата осъзнаха, че забележката й ги беше накарала да се разсмеят.

— Какво откри? — Люк осъзна, че колкото и да му беше неприятно, тя беше права — нейните методи винаги вършеха работа, а той наистина щеше да изглежда смешно в униформата на прислужница.

— Стаята на Елизабет е свързана с тази на Хадли. Намерих билетите им. Трябва да отпътуват за Ню Орлийнс късно утре. Каквото и да направим, трябва да го направим още тази нощ.

В този момент откъм коридора се чу почукване на някаква врата. Двамата долепиха уши до вратата на стаята си и бяха възнаградени, когато чуха гласа на Хадли.

— Направих резервации за вечеря за седем и половина в ресторанта на хотела.

— Добре — отвърна Елизабет. — Искам да си купя още някои неща днес следобед. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Добре.

Коди и Люк чуха как вратата се затвори, след което гласовете заглъхнаха надолу по коридора. Коди и Люк се спогледаха.

— Ще ги заловим довечера.

— А какво ще правим дотогава? — попита нетърпеливо Люк, на когото му се искаше всичко вече да беше свършило.

— Мисля — каза замислено Коди, като гледаше Люк, — че ще слезем да вечеряме в ресторанта на хотела.

— Но Хадли ме познава. Ще ме разпознае още щом ме види.

Тя се усмихна загадъчно.

— Не и ако аз поработя над теб.

Какво си намислила?

— Аз също трябва да купя някои неща. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен или да останеш тук.

— Мисля, че предпочитам да дойда с теб, въпреки че ще трябва да бъдем много внимателни. Не ми се иска да се озова лице в лице с Хадли по улиците на Галвестън. Срещата няма да бъде много приятна. — Люк сложи ръка върху дръжката на револвера си.

— Знам. Дай ми няколко минути да се преоблека и можем да тръгнем.

Люк я изчака в коридора и малко по-късно двамата излязоха от хотела. Час по-късно те се върнаха в хотела и Люк не изглеждаше твърде щастлив.

— Трябва да направим това, нали? — каза той.

— Можем да се вмъкнем в стаите им и да ги изчакаме там, но ако слезем да вечеряме по същото време, ще можем да видим колко ще изпият и да преценим колко забавени ще бъдат реакциите им. Жалко, че няма да мога да ги упоя. Щеше да ни бъде много по-лесно.

— Да ги упоиш? — попита изненадано Люк.

— Ти какво си мислиш, че имаше в уискито ти през нощта, в която убих Съли?

Очите му се разшириха от изненада.

— Нищо чудно, че постоянно ме подканваше да пийна малко и да се отпусна.

Коди се усмихна невинно.

— Дебнещия призрак беше готов да ми помогне да те измъкна през прозореца, когато заспеше. Но нещата не се развиха според плана ми.

Люк само поклати глава.

— Радвам се, че не бях в настроение да пия.

— Като си помисля, аз също се радвам. Ако ти лежеше в безсъзнание, когато Съли нахълта в стаята ми, бандата може би щеше да ме разкрие, а ти щеше да бъдеш убит.

— Може би трябва съвсем да се откажа от пиенето.

— Не знам някой да е умрял от въздържание.

— Да, но понякога животът е много по-интересен, ако човек не се въздържа. — Той я погледна в очите.

Коди усети горещината на погледа му да прониква до дълбините на душата й, но успя да й устои.

— Имаме работа — каза тя.