Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава шестнадесета

— Ел Диабло отново се свърза с нас — казваше доволно Хадли, докато седеше и пиеше на една маса в „Кантина дел Сол“ в Рио Нуево.

Известно време бандитите бяха изпитвали тревога, тъй като шефът им не ги беше потърсил. Но тогава се бе получило съобщението с подробностите за пратката с оръжие. Те вече бяха провели операцията и сега разпускаха в граничния град. Обирът бе кръвопролитен. Бандата беше избила всички пазачи и бе загубила двама от своите хора, но печалбата, която щяха да реализират от продажбата на оръжието, си струваше риска. Шефът щеше да бъде доволен от тях… особено след издънката в Дел Фуего.

— Оръжието е у нас. Ще го продадем утре сутринта, след което ни остава само да се скрием за известно време — вметна усмихнато Съли. Той се чувстваше доста доволен, тъй като лично бе убил поне трима от войниците, които бяха придружавали пратката.

— Ел Диабло никога не е бъркал — каза Джоунс. — Не знам как шефът успява да получи толкова точна информация.

— Осъзнавате ли колко много ще се страхуват от нас, когато новината за този удар се разчуе? — отбеляза Съли.

Люк стоеше до бара и едва успяваше да сдържи гнева си, докато ги слушаше. Той отпи поредната голяма глътка от уискито си, опитвайки се да удави в алкохола спомена за войниците, които бяха изклани по време на обира. Той не бе имал възможността да предотврати клането и това го караше да се чувства виновен и да се вбесява от собственото си безсилие.

Той изруга мислено положението си. Как се беше забъркал с такива хора? Те бяха напълно лишени от морал и изобщо не се замисляха какво бе добро и какво лошо. Те бяха мъже, които смятаха, че убийството е просто средство по-бързо да получат онова, което желаеха.

Вярно, че той също беше убивал хора през живота си, но това бе ставало по времето, когато той се бе борил за собственото си оцеляване. Не беше убиец, независимо какво говореха хората, и да бъде в тази банда бе голямо изпитание за духа му. Люк искаше само да намери Ел Диабло, да види как го арестуват и да се разкара от бандата.

— И кога ще се срещнем с Ел Диабло, за да му кажем добрата новина? — попита Люк и допи остатъка от уискито си, докато се обръщаше към масата, на която седяха останалите. Беше му омръзнало да чака. Искаше му се всичко това да свърши и колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше му се да се върне обратно в ранчото си и да започне живота си на чисто.

Хадли сви рамене.

— Няма да е скоро. Трябва да се снишаваме и да не се показваме много. Уверен съм, че армията и рейнджърите ни търсят усилено. Когато му дойде времето, ще се покажем. Дотогава се радвай на успеха. — Той махна с ръка към помещението. Алкохолът се лееше в изобилие, а момичетата, които работеха тук, се бяха залепили към бандитите и се опитваха да ги привлекат в стаите си, за да ги направят щастливи на подходяща цена.

Люк стисна гневно зъби, когато осъзна, че отново го бяха отхвърлили. Беше нещо, което трябваше да очаква, но от това не му ставаше по-лесно да го търпи. Това търсене на загадъчния Ел Диабло ставаше все по-трудно с всеки изминат ден. Връзките на този човек и вътрешната информация, до която той успяваше да се добере, удивяваха Люк. Шефът на бандата бе изпратил човек, който им бе предат не само какво количество оръжие имаше в пратката, но и от колко души се състоеше охраната. Той сигурно имаше информатор във форта, щом можеше да получи такава секретна информация.

Положението започваше да тревожи Люк. Започваше да му се струва, че Джак, който си стоеше в града, може би беше по-близо до Ел Диабло, отколкото беше Мейджърс. Все пак Люк знаеше, че трябваше да има някаква връзка, и той трябваше да я намери колкото се можеше по-бързо и да я проследи до самия край. Както се развиваха събитията, изглежда, щяха да му бъдат необходими месеци, за да открие самоличността на шефа и тази мисъл го вбесяваше. По дяволите, колко само му се искаше да се махне от бандата.

Пианистът удари няколко акорда, за да привлече вниманието на посетителите, и Люк погледна към малката сцена.

— С гордост ви представяме красивата Армита! — извика той.

Всички бяха вперили очи в сцената, на която се появи една млада жена. Тя беше изключително красива и каубоите завикаха и заподсвиркваха одобрително при вида на прилепващата плътно по тялото й червена рокля.

Люк се обърна отново към бара. Тази вечер не му беше до забавления. Той искаше само малко спокойствие и тишина — и много уиски.

Коди се усмихна на клиентите, когато пианистът засвири една весела мелодия, която трябваше да накара каубоите да пият повече. Днес започваше третата й седмица като певица в кантината и новината за нейната поява вече се беше разнесла из града. Броят на клиентите растеше с всяка изминала нощ. Коди беше доволна, но това не я интересуваше. Единствената причина за нейното присъствие тук беше, че трябваше да намери и залови Люк Мейджърс.

Тя запя песента, която беше превърнала в своя запазена марка — весела, пиянска песен с мръсен текст, която беше научила в Аризона. Тя се движеше по сцената, като размяташе полите си, позволявайки на мъжете да зърнат за миг високите ботуши и стройните й глезени, и опияняваше посетителите с излъчването си. Когато песента свърши, пияните каубои се развикаха одобрително. Тя запя нова, още по-мръсна, мексиканска песен, която накара тълпата да се разсмее.

Коди огледа помещението и за малко щеше да прекъсне песента си по средата, когато забеляза Хадли, Съли и няколко други бандити да седят край една маса в дъното на кантината. Като внимаваше да не се издаде, тя се огледа за Люк, но той не бе на масата.

Помисли, че е странно той да не седи с тях. Тогава Коди изпита нова тревога. Тя знаеше, че те бяха възнамерявали да извършат някакъв обир, и внезапно се разтревожи, че нещо може би се беше случило с Люк. Може би го бяха убили или ранили — или заловили.

Тревогата й продължи съвсем кратко, защото, когато погледът й се върна към бара, тя го забеляза да стои там с гръб към нея. Коди бе обзета от вълнение. Тя си каза, че всъщност не се радваше, че го вижда. Просто се вълнуваше, защото той щеше да й донесе много пари. Нищо повече.

Доволна, че всичко ставаше според плана й, тя започна да крои какво да направи сега. Трябваше само да го отведе в стаята си. Знаеше, че барманът щеше да се изненада, когато разбере, че е тръгнала да спи с клиент. Откакто работеше в кръчмата, тя сервираше напитки, играеше карти, смееше се с клиентите, но никога не бе позволила на някой от тях да влезе в леглото й. Тази вечер щеше да бъде различна. Коди щеше да направи всичко необходимо, за да вкара Люк Мейджърс в стаята си, и ако това означаваше, че щеше да се наложи да се престори, че го съблазнява, то тя нямаше нищо против. Люк Мейджърс беше неин! Тя щеше да го залови. Този път нямаше да се провали.

Люк не обърна никакво внимание на жената на сцената и на крясъците на мъжете около себе си. Той не беше в добро настроение. Допи уискито си и тръгна към вратата. Сигурно в града имаше кръчма, която не беше толкова шумна. В този момент песента на Армита свърши и тя запя някаква тъжна балада.

Люк се изненада, че гласът на певицата звучеше като гласа на сестра Мери, когато бе пяла с децата. Той се спря. Мелодията докосна нещо дълбоко в душата му и той се обърна, за да погледне певицата.

Чернокосата жена беше една от най-красивите жени, които Люк беше срещал в живота си. По-рано той се бе питал защо барманът се бе хвалил толкова много с нощните забавления, които кантината му предлагала, но сега му стана ясно, че барманът имаше основание да се гордее. Люк откри, че певицата с гарвановочерната коса, го е омаяла.

Той се върна обратно, без да сваля очи от сцената. Тази Армита, която несъмнено беше любимката на всички насъбрали се в заведението, не беше обикновено кръчмарско момиче. Роклята й беше съблазнителна, без да открива нищо. Ушита от яркочервен плат, тя прилепваше плътно по тялото й и подчертаваше меките му извивки, без да открива твърде много плът. Полата й беше дълга и закриваше краката й. Тя излъчваше някаква невинност, която бе непонятна за Люк, но му действаше като магия.

— Дяволски е добра, нали? — каза му барманът Хал, когато Мейджърс се върна на бара.

— Много — отвърна той, без да сваля очи от сцената. Люк изпита огромно разочарование, когато песента свърши и певицата изчезна от сцената.

— Не се притеснявай. Тя ще се върне. Ще пее отново след около час, а понякога дори излиза и флиртува с клиентите.

Той едва бе завършил изречението си, когато Коди влезе в залата и започна да обикаля масите и да поздравява каубоите, които бяха дошли да я чуят как пее. Всички се държаха с уважение с нея, за разлика от начина, по който се държаха с останалите момичета. Посетителите опипваха всички останали момичета, докато те преминаваха покрай тях, но към Армита се държаха с известно страхопочитание.

 

 

Коди си проправи бавно път през тълпата, като не изпускаше от очи плячката си. Най-сетне той беше точно там, където тя го искаше. Тя беше готова. В тази си роля Коди се чувстваше много по-уверена. Тя щеше да подмами Мейджърс на горния етаж и да даде на Дебнещия призрак уговорения сигнал. След това оставаше само да го измъкнат от града. Коди бе уверена, че ще се справят, стига да беше достатъчно късно и редовните посетители да бяха пили достатъчно.

Тя стигна до бара и се облегна на него, след което се усмихна на Хал.

— Добро изпълнение — похвали я барманът.

— Благодаря. Забавно ми е да разсмивам мъжете… особено, ако са толкова много.

— Това се дължи само на теб, Армита.

Коди се засмя тихо и погледът й се спря на Люк.

— Нали ти казах, че ще ти доведа клиенти. — Докато говореше внимаваше акцентът да бъде мек, но достатъчно ясен за да подчертае произходът на героинята й. Тя беше израсла в Сан Антонио и това не я затрудняваше особено.

Коди се усмихна на Люк, когато той погледна към нея.

— Пееш много хубаво Армита — каза Люк. — Ти си голяма рядкост в този град.

— О, благодаря — измърка тя на английски с мексикански акцент. Коди забеляза погледа му и пулса й се ускори. Наложи й се да си припомни коя беше и какво правеше. Не можеше да му позволи да я докосне или да я целуне. Коди си спомняше твърде ясно как бе реагирала на прегръдката му и не искаше това да се случи отново. Тя беше тук с него, той изглеждаше заинтересован от нея, така че тя беше постигнала целта си наполовина. Сега трябваше само да го отведе на горния етаж. Останалото щеше да бъде лесно. — Оттук ли си?

— Не. Току-що дойдох.

— С другите ли си? — попита тя и погледна към масата, на която седяха Хадли и Съли.

— Може и така да се каже. Мога ли да ти поръчам нещо? — предложи той.

— Старая се да не пия по време на работа, но тази вечер, с теб… — Тя млъкна и го погледна в очите. — Да. С удоволствие ще изпия едно уиски с теб.

Коди се усмихна, докато приемаше чашата от бармана. Тя отпи от силния алкохол, наслаждавайки се на парещата му топлина. Скоро Люк Мейджърс щеше да бъде неин.

— Искаш ли да седнеш? — попита я той.

— Разбира се, сеньор… Как да те наричам?

— Просто Люк.

— Добре, Люк — отвърна тя с гърлен глас. — Да си намерим маса, на която можем да останем сами.

Той я насочи към една усамотена маса колкото можеше по-далеч от останалите членове на бандата.

— Разкажи ми нещо за себе си — подкани го Коди, когато двамата седнаха един срещу друг в тихото ъгълче.

— Няма много за разказване.

— Защо си дошъл в Рио Нуево?

— За да те чуя как пееш — отговори Люк, без да сваля очи от нея.

— Значи новината, че пея тук, вече се е разнесла толкова надалеч из Тексас, че е привлякла дори известната банда на Ел Диабло да ме слуша? — Тя се усмихна закачливо на лъжата му.

— Колкото си добра, някой ден ще бъдеш световно известна.

Тя кимна.

— Искам да бъда най-добрата в онова, с което се занимавам.

— Вече не си ли?

— Ще видим — каза тя и отпи от чашата си. — Защо си тук, Люк? Сериозно.

— По работа. А ти? Как се озова на такова място?

— Понякога животът просто те отвежда на места, на които дори не си и сънувал, че ще отидеш — отбеляза тя, огледа се наоколо и старателно прикри отвращението, което изпитваше към заведението.

— Знам — съгласи се той.

Люк отпи голяма глътка от чашата си и я погледна в очите. Погледите им се срещнаха.

Коди се втренчи в бездната на сините му очи и почувства, че губи самообладание. Тя отпи голяма глътка от чашата си за кураж. Трябваше да бъде много предпазлива с него, защото знаеше какво можеше да се случи, ако му позволеше да я целуне. Трябваше да внимава, много да внимава. Тя си спомни последната им прегръдка и изпи остатъка от уискито си на един дъх.

— Трябва да вървя да се приготвя — каза тя. — Ще бъдеш ли тук, когато свърша?

— Нямам намерение да ходя никъде — отвърна усмихнат Люк. — Ела тук, когато свършиш, и ще те черпя още едно уиски.

— Ще дойда. — Тя се изправи и докосна бузата му. — Това е последното ми изпълнение за тази вечер. Може би след като си изпиеш питиетата…

Тя си тръгна и го остави да размишлява над тази възбуждаща мисъл.

Изпълнението й премина гладко и Коди едва изчака да свърши. Тя слезе от сцената и тръгна право към масата на Люк. Тя едва бе седнала, когато чу зад себе си гласа на Съли. Тръпка на отвращение премина по гърба й, когато бандитът я докосна, вдигна една къдрица от косата й и я потърка между пръстите си.

— Виж ти, Мейджърс, изглежда, че вече си намерил с кого да замениш проповедничката — изломоти с пиянски глас Съли. — При това тази е красавица.

Коди се опита да се държи безгрижно, но само като го гледаше, кожата й настръхваше. Тя вдигна чашата с уиски, която Люк й беше поръчал, и отпи голяма глътка. Коди мразеше Съли и нямаше търпение да си свърши работата, за да не й се налага повече да го вижда. Ако Логан я беше наел да намери него, тя щеше да има проблеми да го залови жив. Коди се обърна и погледна бандита, като се опитваше да не показва, че присъствието му й влияе по какъвто и да било начин.

— Вие с Люк приятели ли сте? — попита учтиво тя.

— Стари приятели сме — изръмжа Съли. — Ако ти омръзне да се занимаваш с него, потърси мен. Ще ти покажа какво значи да си прекарваш добре времето.

— Ще запомня предложението ти, сеньор.

Когато той се отдалечи, тя изпита облекчение и радост. И Люк, и Съли я бяха гледали отблизо, но нито един от тях не бе успял да я познае. Маскировката й бе свършила работа! Сега ако можеше само да примами Люк в стаята си…

— Тук има твърде много хора. Искаш ли да се махнем? Стаята ми е на горния етаж.

Люк се усмихна, но не направи никакъв опит да се помръдне.

— Защо се усмихваш така? — Тя бе очаквала, че той ще скочи веднага след като чуе предложението й. Ако откажеше да се качи в стаята й, на Коди щеше да й се наложи да измисли друг начин да остане насаме с него.

— Усмихвам се, защото поканата ти ме радва. Твоят приятел барманът ми каза да не се надявам, защото ти не каниш мъже горе.

Коди изпита облекчение и се усмихна.

— Не канех… преди да срещна теб. Ти си мъжът с когото искам да бъда тази нощ. — Тя отпи отново от чашата си.

Люк вдигна чашата си я пресуши.

— Да вървим. — Той вдигна бутилката, която беше донесъл на масата, и тръгна след Коди.

Тя го поведе покрай масите, като от време на време спираше да поздрави каубоите. Когато стигна в подножието на стълбището, тя изчака Люк да дойде при нея, преди да тръгне нагоре.

На мнозина от онези, които забелязаха това, им се прииска те да са на мястото на мъжа, който вървеше с Армита. Тя бе отказала на всички, които я бяха пожелали. Редовните клиенти, които посещаваха кантината всяка вечер, никога не я бяха виждали да води клиент в стаята си. Те се питаха завистливо какво толкова имаше Люк, което да липсваше на тях.

Коди отвори вратата на стаята си и изчака Люк да влезе, след което я заключи.

— Мен ли заключваш вътре, или останалите навън?

— Искам те само за себе си — каза тя с дрезгав глас.

— Вече ме имаш — отвърна той с похотлива усмивка, докато оставяше бутилката на масата.

Коди знаеше, че трябва да отбягва опитите му да я повали на леглото, но нямаше как да направи това, без да събуди подозрение у него. Тя беше успяла да го подмами тук, сега оставаше само да си изиграе ролята. С Андрюс се беше оказало лесно. Той й се бе струвал отвратителен, но Люк…

Той я прегърна и я целуна.

Докосването на устните му накара коленете й да се разтреперят. Коди се беше надявала, че няма да изпита нищо, но се оказа, че бе сбъркала. Всички чувства, които тя отричаше упорито изплуваха, освободени от уискито, което беше изпила. Коди усети как се притиска в Люк и обвива ръце около врата му, за да го придърпа още по-близо. Тя си каза, че след малко щеше да даде знак на Дебнещия призрак и щяха да заловят Люк, но точно сега искаше само да го целува.

Той я стисна по-силно и жената в нея се усмихна доволно. Люк я желаеше.

Стаята сякаш се завъртя около нея, докато той я прегръщаше. В страстта му отсъстваше колебанието, което бе проявил, когато я беше прегръщал като сестра Мери. Той беше мъж, който я желаеше и не се въздържаше.

Устните му започнаха да се движат върху нейните, караха я да задълбочи целувката и Коди му отвърна със същата страст. Когато най-сетне се отдръпнаха, тя едва успя да си поеме дъх. Втренчи се в него с удивление и не знаеше какво точно трябваше да направи сега. Забеляза бутилката уиски, която Люк бе оставил на масата, вдигна я и отпи една глътка. Горещината на алкохола се разля по вените й, отпусна още повече силата на волята й и намали самоконтрола й.

— Какво имаше предвид онзи мъж, като говореше за теб и някаква проповедничка? — попита Коди, опитвайки се да разбере какво ставаше.

— Просто си говореше, за да се намира на приказка. — Люк се опита да приключи темата, защото тъкмо сега не искаше да мисли за сестра Мери. През краткото време, през което бе целувал Армита, той напълно беше забравил за проповедничката и това беше добре. Някак си не му се струваше правилно да мисли за сестра Мери, докато целуваше Армита.

— Тя е означавала нещо за теб. Защо не ми разкажеш за нея?

Люк вдигна бутилката и отпи. Посегна да я остави обратно на масата, но Коди я взе от ръката му и също отпи. Тя не обичаше алкохола, но тази вечер уискито й се струваше вкусно. В стаята нямаше столове и двамата седнаха на единия край на леглото, за да поговорят.

— Какво искаш да знаеш? — попита я Люк.

Той се втренчи в Армита и макар да знаеше, че това е пълна лудост, си помисли, че тя му прилича на сестра Мери. Двете изобщо не си приличаха, ако се изключеше фактът, че и двете имаха зелени очи. Иначе бяха различни като деня и нощта. Сестра Мери беше чиста и непорочна. Армита имаше голям опит с мъжете. Сестра Мери беше нежна, любезна и скромна. Армита несъмнено беше фурия. Тя трябваше да бъде такава, за да работи в кантина. Той бе забелязал как тя се справя с тълпата в заведението. Сестра Мери беше руса. Армита имаше гарвановочерна коса. Сестра Мери се обличаше като божия жена, която не се интересува от светските неща. Армита се обличаше така, че да подчертава красотата си и да привлича изпълнените с възхищение погледи на мъжете.

— Коя е била тя? — Въпросът й прекъсна размисъла му за проповедничката. — Къде сте се срещнали?

— В един малък град, който се казва Ел Трахар. Тя беше пътуваща проповедничка, чиято основна цел в живота беше да спасява душата на грешници.

— А успя ли да спаси твоята?

Люк се изсмя презрително.

— За моята душа няма спасение, Армита. Тя е по-черна от катран. Особено сега. — Споменът за избитите по време на обира войници се върна с пълна сила и той отново отпи от бутилката. След това я подаде на певицата. — Сестра Мери беше честна, чиста и скромна. Една наистина нежна душа. Тя беше всички онези прекрасни неща, които би трябвало да бъде една жена. Аз не я заслужавах и се радвам, че тя успя да избяга от мен. Имам работа за вършене.

Коди слушаше описанието му за самата нея и й се наложи да отпие отново от бутилката, за да се успокои. Тя осъзна смътно, че вече не помнеше колко бе пила, но си каза, че все още беше в състояние да се контролира. Нещо, което той бе споменал, я озадачаваше и тя го попита:

— Ти каза, че имаш работа за вършене. Да не би да наричаш язденето с бандата на Ел Диабло работа?

Изражението на Люк потъмня.

— Всъщност, наричам го ад — отвърна грубо той.

Тя забеляза мрачните чувства в погледа му и се запита на какво се дължеше това. Ако Люк наистина беше толкова лош, колкото твърдяха всички, какво значение щеше да има за него какво върши бандата? Дали наистина беше извършил всички онези ужасни неща, които му приписваха?

Объркването й не изчезна. Коди забеляза болката в изражението на Мейджърс и изпита дълбока, непреодолима нужда да му помогне да спре да се измъчва. Мислите за Дебнещия призрак, който чакаше търпеливо сигнала й, избледняха и съвсем изчезнаха. Единственото важно нещо беше да прегръща и целува Люк. Тя го прегърна. Когато целувката свърши и Коди се дръпна назад, за да каже нещо, той я спря.

— Говорихме достатъчно, Армита.

— Знам. Ти каза, че животът ти е ад. — Погледът й улови неговия и го задържа. — Тази нощ ще ти покажа част от рая.

Алкохолът й бе дал кураж и тя наистина мислеше онова, което казваше.