Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава деветнадесета

Беше почти тъмно и докато се грижеше за коня си, Коди почувства колко бе изтощена. Не й се случваше често да си признае, че бе стигнала до границите на възможностите си, но сега нямаше как да отрече това. Ако беше облечена в обичайните си дрехи, ездата нямаше да й се струва толкова трудна, но в дрехите на Армита си беше истинско изпитание. Когато се погрижи за коня си, тя изстена тихо и седна на земята.

Люк я чу и погледна към нея от мястото си.

— Добре ли си? — попита я загрижено той. Тя беше необикновена жена. Люк не познаваше много мъже, които бяха в състояние да поддържат темпото му от последните двадесет и четири часа.

— Не съм сигурна — отвърна уморено тя. Гласът беше на Армита, но мислите си бяха на Коди. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време. Тя се надяваше, че Дебнещия призрак бе станал свидетел на бягството им, но не можеше да бъде уверена, че индианецът ги следваше, докато не го видеше с очите си.

Люк остави коня си и коленичи до нея. Той не можа да се въздържи и улови лицето й между дланите си.

— Ти си прекрасна жена, Армита. Ти ми спаси живота.

Коди се опита да му се усмихне, но погледът й беше мрачен.

— Какво има?

Тя си пое дълбоко дъх. Изтощението, физическо и емоционално, я беше отслабило.

— Досега не ми се е налагало да убивам човек.

Люк забеляза болката в очите й и я притисна към себе си, за да я защити от угризенията на съвестта, които тя несъмнено изпитваше.

— Да убиеш човек, е нещо ужасно. Никога не можеш да свикнеш с това, без значение дали си убил, за да спасиш собствения си живот. Това просто те променя завинаги.

— Говориш от личен опит — каза тя, доловила вълнението в гласа му.

— Убивал съм хора, но винаги само за да оцелея. Това не ме радва, нито пък ме кара да се гордея и съжалявам, че ти се замеси в моите проблеми със Съли. Не знам какво му беше станало, но не съжалявам за смъртта му. Ако вниманието ми не беше толкова отвлечено от прекрасната жена, с която щях да се любя, щях да бъда подготвен за появата му.

— Значи животът ти винаги е такъв? — попита тя и вдигна очи, за да го погледне. — Винаги ли живееш в постоянен страх, без да знаеш какво може да ти се случи в следващия момент?

— Това продължава вече повече от десет години.

— Но как издържаш? Никога ли не ти се е искало да водиш спокоен живот?

Той я погледна.

— Опасно е да желаеш онова, което никога не можеш да имаш.

— Можел си да напуснеш бандата и да се установиш някъде — каза искрено тя, тъй като виждаше, че в него има много доброта и не й харесваше, че той се движеше с хора като Съли и останалите.

— Но тогава никога нямаше да те срещна — отвърна Люк с надеждата да отвлече вниманието й от тази тема. Не му се искаше да мисли за ранчото си. Не точно сега. — Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв. Благодаря ти.

Коди повдигна треперещи устни към неговите.

— Радвам се, че те спасих — прошепна тя.

Когато целувката свърши, Люк я притисна към себе си и двамата останаха прегърнати известно време; след това се отдръпнаха и се заеха да подреждат лагера си. Тази вечер не можеха да си позволят да запалят огън, нито пък да тръгнат на лов. Те не знаеха дали бандата беше тръгнала след тях и ако да, колко близо беше. Люк не искаше да издаде местоположението им със светлина или изстрел.

След като се измиха с вода от малкия ручей, те хапнаха малко сухари от запасите, които бяха останали в дисагите на Люк след посещението му в Мексико, и се приготвиха да си лягат. Намерението им беше да отпътуват на зазоряване и трябваше да си починат колкото можеха повече.

Коди наблюдаваше Люк, докато той простираше одеялото си на земята. Той, изглежда, усети, че тя го гледа, и й хвърли един поглед през рамо.

— Готова ли си за лягане? Имаме само едно одеяло, така че ще трябва да си го поделим.

Тя дори не си помисли да му откаже, а се приближи и легна до него.

— Понякога съм бил готов да дам всичко, за да мога да лежа под звездите с красива жена до себе си… и ето, че мечтата ми се сбъдна — каза той, докато се подпираше на лакът, за да я види по-добре. — Предполагам, че във всяка ситуация, дори и в най-неприятната, има по нещо хубаво.

Люк я придърпа към себе си и я целуна леко. Когато тя му отвърна, страстта му започна да се разгаря. Той заби език в устата си и я притисна силно към себе си, за да й покаже колко силно я желае.

Коди го остави да прави с нея каквото иска. Мислите за умора и желание за почивка се изпариха под допира му. Само допреди няколко секунди тя не бе смятала, че може да забрави за съня и да реагира с такова вълнение, но беше сгрешила. Докато отвръщаше страстно на целувката му, като обвиваше ръце около врата му и го прегръщаше, тя осъзна колко близо до смъртта бе бил Люк миналия ден. Тази мисъл даде още по-голяма сила на страстта й. Тя почти го беше загубила…

Ако можеше да разсъждава логично, Коди щеше да изпита ужас, но милувките на Люк замъгляваха здравия й разум и тя не можеше да мисли за нищо.

Тази нощ между тях нямаше никакви лъжи. Те бяха просто мъж и жена, които се сливаха в огнена страст, и всеки от тях искаше да даде на другия най-незабравимото любовно преживяване.

Когато най-сетне Люк я облада и потъна дълбоко в нея, двамата се сляха в едно. Те се движеха заедно, споделяха щастието си, даваха и вземаха едновременно. Красотата на любенето им ги погълна. Двамата се бяха вкопчили силно един в друг и се наслаждаваха на този миг на спокойствие в изпълнения си с мъка живот.

Коди не можа да заспи дълго време. Мислите й бяха объркани и хаотични. Тя се беше отдала свободно на Люк. Бе искала да се люби с него. Този път алкохолът не бе повлиял да решението й. Тя не се бе опитала да го прелъсти, за да го упои и залови. Тя бе желала всичко това.

Коди изпита срам. Люк Мейджърс беше обявен за издирване бандит. Как можеше да изпитва такива чувства към него?

Но дори когато поставяше под съмнение действията и чувствата си, тя знаеше дълбоко в сърцето си, че Люк не бе извършил онова, в което го обвиняваха. Той й беше признал, че бе убивал хора, но винаги при самоотбрана. Люк не беше хладнокръвен убиец на невинни хора.

Коди се опита да оправдае действията си пред себе си. Ловецът на глави в нея знаеше, че при толкова висока награда, обявена за него, ако тя не го заловеше, някой друг щеше да направи това. И може би нямаше да се интересува дали щеше да го залови жив или мъртъв. Тя бе решена да го отведе жив на Логан и да се погрижи невинността му да бъде доказана.

Коди затвори очи. Тя се помоли мислено за помощ от бога, защото се страхуваше, че започваше да се влюбва в Люк Мейджърс.

Двамата станаха, преди слънцето да беше изгряло, и когато то се появи над хоризонта, вече бяха на път. Трябваше да стигнат до Дел Фуего колкото се можеше по-бързо и тази мисъл ги караше да забравят за глада и умората си.

— По пътя ни има един малък град, в който можем да спрем. При скоростта, с която се движим, би трябвало да стигнем там утре сутринта.

— Добре. Там може би ще успея да си намеря други дрехи. — Люк й се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва как си облечена?

— Това облекло е подходящо за бал, но едва ли е най-доброто за езда. Мъжете сте късметлии, че носите панталони. Точно сега щях да се почувствам много щастлива, ако можех да облека чифт мъжки дрехи.

Изражението на Люк се смекчи малко при мислите за сестра Мери, които предизвикаха у него думите на Армита. Той си спомни за нощта, през която проповедничката бе облякла мъжки дрехи.

— Познавах една друга жена, която обичаше да носи мъжки дрехи.

— Сигурно е била много смела, щом го е правила.

— Така. Тя беше много смела.

Двамата продължиха напред. Пътуването беше дълго и изморително. Люк чувстваше облекчение от това, че нямаше признаци някой да е тръгнал след тях, но не можеше да си позволи да намали бдителността си. Те яздеха бързо и спираха само колкото да нахранят и напоят конете. Когато започна да се смрачава, двамата намериха подходящо за лагер място. Отново нямаше да могат да запалят огън и да излязат на лов. Едва на следващия ден, когато стигнеха в града, който се намираше малко по на север, щяха да имат време да спрат да се нахранят добре.

След като помогна на Люк да се погрижи за конете, Коди се загледа в малкия поток, който течеше наблизо. Беше горещо и тя беше потна и много й се искаше да скочи във водата и да се изкъпе.

— Искаш ли да се измиеш? — попита я Люк, който я бе наблюдавал.

— Всъщност, исках да се изкъпя. Мислиш ли, че…?

— Давай — подкани я усмихнато той, като си мислеше колко хубава щеше да бъде гледката, преди да осъзнае, че щеше да се наложи да стои на пост. — Изкъпи се.

Коди не можа да се въздържи. Тя отиде право до него и го целуна по бузата.

— Благодаря.

— Само не се бави много.

— Няма. Обещавам.

Люк отиде до място, от което можеше да забележи всеки, който се опиташе да се приближи към лагера им. Откакто бяха напуснали Рио Нуево, двамата не бяха срещнали нито един ездач, но това не означаваше, че наоколо нямаше хора. Не се знаеше кога можеше да се появи някой. Люк се настани така, че можеше да наблюдава околността, без да има възможност да гледа към красивата Армита.

Коди седна на една скала и започна да се съблича. Тя погледна нагоре към Люк и откри, че той се бе втренчил в противоположната посока. Тя се усмихна. Той беше джентълмен, независимо дали го признаваше или не.

Тя събу ботушите си, захвърли ги встрани и свали чорапите си. Коди протегна едната си ръка към скалата, за да се подпре, докато се изправяше да свали роклята си, и тогава го чу — заплашителното тракане на гърмяща змия, което не можеше да бъде сбъркано с друг звук. Тя застина на мястото си, тъй като знаеше колко смъртоносна е отровата на това влечуго. Коди плъзна поглед по посока на звука и забеляза змията навита близо до ръката й. Змията изглеждаше гадна, грозна и готова да я нападне.

— Люк… — повика го тя, без да се помръдва от мястото си; гласът й беше дрезгав шепот.

Той погледна назад, намръщи се и се запита защо гласът й беше толкова странен; след това видя змията. Кръвта изчезна от лицето му. Мозъкът му работеше трескаво, докато Люк обмисляше как да постъпи. Ухапване от гърмяща змия с такива размери можеше да убие Армита.

— Не мърдай.

Тя не каза нищо, но изпълненият й с ужас поглед срещна неговия, докато Люк вадеше револвера си и се приближаваше към нея. Трябваше да улучи от първия път, тъй като не можеше да рискува Армита да бъде наранена.

— Не мърдай — повтори той.

Люк се прицели внимателно в змията и стреля. Коди изпищя и отскочи назад, когато куршумът хвърли парченца скала във въздуха. Змията беше мъртва и лежеше на земята с откъсната глава.

— О, Люк, благодаря ти. — Тя изтича към него и се хвърли на врата му.

— Добре ли си? — Той е притисна до себе си и я целуна. Люк се радваше, че за първи път точната му стрелба бе спасила, а не отнела човешки живот.

— Добре съм. — Тя трепереше, тъй като бе осъзнала какво би могло да се случи, ако той не бе убил змията. — Ти беше прекрасен.

Той я погледна и се усмихна нежно.

— Не можех да позволя нещо да се случи с теб. — Двамата се целунаха нежно, след което Армита се обърна и отиде да се изкъпе, а Люк се върна на наблюдателния си пост. Сега изражението му беше мрачно. Звукът от изстрела можеше да бъде чут на няколко мили разстояние и можеше да привлече някого към лагера им. Той си нареди да си държи очите на четири.

Гари Рийд кръстосваше ядосан околността на Дел Фуего. Не му се случваше често да прави грешки и той беше вбесен от това, че си беше загубил времето със залавянето на Кинсел.

Откакто бе напуснал града, ловецът на глави бе претърсил систематично всички градове на запад и на юг от Дел Фуего. Мейджърс трябваше да се крие някъде там и ако инстинктите на Рийд не го лъжеха, стрелецът и бандата щяха да разположат лагера си близо до границата като допълнителна мярка за сигурност в случай, че нещо се объркаше. Той бе спрял в градчето Мейсън Уелс, за да поразпита хората, но те не бяха виждали бандитите и се радваха на това.

Рийд бе останал да преспи в градчето и сега отново беше на път. Той беше упорит човек. Рийд искаше тази награда. Той щеше да намери Люк Мейджърс, а в настроението, в което се намираше, изобщо не му пукаше дали щеше да го залови жив или мъртъв.

Той търпеливо бе обиколил местността първо на юг, а след това беше направил кръг и се бе върнал обратно на север, но без успех. Сега той отново се беше отправил на юг, тъй като инстинктивно чувстваше, че там го очакваше успех. Тогава той чу изстрела.

Рийд спря коня си и се ослуша, но не чу втори изстрел. Нищо не нарушаваше тишината. Някъде пред него ставаше нещо, а вече беше почти тъмно. Той трябваше да намери човека, който бе стрелял, преди слънцето да залезе; в противен случай щеше да му се наложи да изчака до сутринта, освен ако човекът или хората пред него не запалеха огън.

 

 

Коди съблече всичките си дрехи и се хвърли във водата. Това не беше най-чистата вода, в която се бе къпала през живота си, но все пак беше хладна и освежаваща. Тя се потопи до брадичката. Коди знаеше, че не може да се бави много, но й се струваше толкова прекрасно да се отърве за малко от жегата, че изобщо не бързаше отново да облече потните си, мръсни дрехи.

Люк се опитваше да бъде джентълмен, но не можа да се сдържи да не погледне към нея. Той забеляза красивите, стройни форми на тялото й и дългите й крака, преди тя да се потопи във водата. Той се усмихна при спомена колко хубаво му беше да гали това копринено тяло. Тази вечер обаче трябваше да внимава. Рискът беше твърде голям.

 

 

Гари Рийд се гордееше с уменията си да залавя издирвани престъпници. Той се придвижваше предпазливо в посоката, от която се бе чул изстрелът, знаейки, че някой беше наблизо… много наблизо. До слуха му достигна тихото цвилене на кон и той слезе от седлото. Рийд измъкна карабината от калъфа й, остави коня си и продължи пеша.

Той чу звука от разплискване на вода и се опита да разбере какво ставаше при потока. Продължи да се промъква напред, приведен ниско над земята, като използваше прикритието на скали и храсти и се опитваше да се слее със сенките на настъпващата нощ. Той се появи откъм далечната страна на потока и веднага забеляза красивата жена във водата. Рийд остана на мястото си, за да огледа местността за приятелите на жената, които сигурно бяха наблизо.

Ако беше човек, чието внимание можеше да бъде отвлечено лесно, Рийд може би щеше да забрави за какво беше дошъл тук, но той искаше само едно нещо — наградата за Люк Мейджърс. Всичко беше толкова просто — той искаше тези хиляда долара и щеше да ги получи.

Пропълзя малко по-напред, за да вижда по-добре. Жената му спести доста усилия, като извика:

— Люк? Ще ми подадеш ли роклята?

Люк се огледа бързо наоколо и слезе да вдигне роклята, която Коди беше оставила на брега.

— Не мърдай, Мейджърс! — проехтя гласът на Рийд в нощната тишина. Той едва се бе въздържал да не изкрещи от радост, когато бе чул жената да го нарича Люк. Този път беше заловил онзи, когото търсеше!

Коди изпищя и Люк се обърна рязко по посока на гласа, уловил револвера си в едната ръка и роклята на Коди в другата.

— Дори не си го и помисляй, стрелецо — предупреди го Рийд. — Взел съм те на мушка с карабината си. В обявата за издирването ти пише, че те искат жив или мъртъв, така че нищо няма да ми попречи да ти пратя един куршум и да им занеса трупа ти.

— Люк? — Коди беше бясна. Тя беше чисто гола във водата, а оръжието й не беше с нея. Коди знаеше какъв ужас бе почувствал Люк, когато Съли бе нахълтал в стаята им в кантината, но тази ситуация беше много по-опасна.

— Кой си ти?

— Човекът, който току-що те залови. — Рийд се разсмя. — А сега бавно хвърли револвера си. Без номера. Не се знае кой може да пострада.

— Какво ще правиш с него? — попита Коди, която реши, че най-добрата стратегия е да се прави на тъпа.

— Той е обявен за издирване, сеньорита. Ще го върна на властите, за да бъде съден за убийство.

— Но той не е направил нищо!

— Това не ме интересува. За него е обявена награда и аз смятам да я получа. А сега млъквай. Вече ми омръзна да те слушам. Стой си на мястото и не мърдай. Ако правиш каквото ти казвам, всичко ще бъде наред.

На Люк му се искаше да прати един куршум към ловеца на глави, но нямаше как да го направи. Армита беше между двамата и можеше да бъде наранена. Той се наведе бавно и сложи револвера си на земята.

— Радвам се, че не си глупак, Мейджърс. Изритай оръжието встрани от себе си и жената.

Люк направи каквото му беше наредено, като през цялото време се ругаеше мислено. Изстрелът ги беше издал. От друга страна, той не бе имал голям избор. Люк просто не можеше да позволи Армита да бъде наранена.

— Обърни се и вдигни ръце.

Люк направи това и Рийд излезе от скривалището си. Той отиде до Мейджърс и сложи белезници на ръцете му.

— Какво ще направиш с жената? — попита го Люк.

— Жено — извика ловецът на глави към Коди, която все още стоеше потопена до шията в потока. — Стой си на мястото. Ще ти оставя нещо, с което да се покриеш, и ще хвърля останалите ти дрехи на около миля по-напред. Там ще намериш и коня си. Можеш да си вървиш. Ти не ми трябваш. Искам само Мейджърс.

— И ще ме оставиш тук?

Коди беше вбесена. Тя не можеше да направи нищо, за да помогне на Люк. Беше съвсем безполезна и ругаеше мислено глупостта си за това, че бе решила да се изкъпе. Коди наблюдаваше как Рийд събира нещата й и подкарва Люк към конете.

Люк нямаше намерение да улеснява този човек. Ловецът на глави не се интересуваше дали щеше да го отведе в Дел Фуего жив или мъртъв, но Люк нямаше намерение да се връща мъртъв. Той знаеше, че Армита боравеше добре с револвер; ако успееше да направи нещо, за да отвлече вниманието на Рийд достатъчно дълго, за да й даде възможност да вземе своя или неговия револвер, може би щяха да успеят да се измъкнат от този човек. По пътя към мястото, на което бяха завързани конете, имаше един скалист участък и той щеше да опита нещо, когато стигнеха там. Ако Люк успееше да повали Рийд, той може би щеше да изпусне оръжието си и тогава…

Рийд не беше глупак. Той знаеше, че Мейджърс няма да му се даде толкова лесно и очакваше някакъв номер от него. Когато Люк се опита да го ритне, ловецът на глави отскочи встрани, за да не се спъне. Люк си помисли, че е успял да го повали, и се затича приведен напред, като бягаше на зиг-заг. Рийд беше подготвен за това. Той не си губи времето да вика, а просто стреля два пъти след беглеца и видя как Люк пада на земята и остава да лежи неподвижно.

Коди също видя това и изпищя.

— Люк!

— Млъквай, жено, или ти ще си следващата.

Коди остана на мястото си, като гледаше ужасена как Рийд завлича Люк до конете. Вече се беше стъмнило толкова, че тя не можеше да види дали той беше жив или мъртъв. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не се помръдна от мястото си. Ако Люк беше жив и тя се опиташе да му помогне, Рийд щеше да я убие. Преди тя се бе усъмнила в думите му, но сега всичките й съмнения се бяха изпарили.

Люк не издаде никакъв звук, докато ловецът на глави го качваше на седлото и го връзваше.

— Ние тръгваме, сеньорита — каза Рийд. — Ще намериш вещите си утре сутрин. Дотогава те съветвам да останеш там, където си. Човек не знае какво може да се случи с една жена, която се разхожда сама из тази пустош.

На Коди й се искаше да му отвърне с „или на един мъж“, но си замълча. Щеше да му дойде времето, когато тя отново щеше да се изправи лице в лице с този човек и когато това се случеше, той никога нямаше да забрави името Коди Джеймсън.

Коди остана безмълвно на мястото си, вслушвайки се в звука на отдалечаващите се коне. Ако онзи си мислеше, че тя щеше да си седи тук цяла нощ, преди да тръгне след него, то беше сбъркал. Тя не беше някаква тъпа певица в кръчма. Тя беше Коди Джеймсън.

Коди щеше да последва този мъж дори в ада, за да си върне Люк. Люк Мейджърс беше неин… във всеки смисъл на думата!