Серия
Жени, изпреварили времето си (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Deception, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Глава двадесет и първа

Люк се намръщи на жената, която се превръщаше в друг човек пред очите му. Тя беше Армита, но в нея имаше нещо смътно познато…

И тогава Дебнещия призрак се появи на близкия хълм.

— Какво, по…? Сестра Мери? — Люк местеше поглед от индианеца към старицата и внезапно осъзна връзката. Старата дама беше Армита, но беше и сестра Мери. А той беше глупак. Тази жена беше Коди Джеймсън!

Люк се почувства предаден и това го вбеси.

— Имаш ли нещо против да се изправя, Джеймсън? — попита Рийд.

— Но много бавно — отвърна Коди. — Не ми се иска да използвам сила, но ще го направя, ако се наложи.

— Чувал съм, че си един от най-добрите ловци на глави в щата — отбеляза Рийд, докато се изправяше бавно и се обръщаше с лице към нея. — Вече знам защо.

— Няма нужда от комплименти, просто свали колана с револвера си много бавно и го хвърли на земята.

Той направо каквото му бе наредено.

— Значи Мейджърс не е знаел, че е заловен?

— Не. И нямаше да разбере, ако ти не се беше намесил.

— Съжалявам, ако съм ти развалил купона — каза Рийд. Колкото и да се ядосваше, че беше загубил Мейджърс, нямаше как да не се усмихне. Джеймсън беше дяволски добра. Тя дори бе успяла да заблуди и него. Коди сви рамене.

— Известно време нещата висяха на косъм, но сега всичко ще се оправи. — Тя посочи към колана му. — Ритни това насам.

Той я послуша.

— Сега искам да тръгнеш към приятеля ми на онзи хълм. Не прави резки движения.

Рийд се отправи към възвишението, като не спираше да се пита какво беше намислила тя.

— Дебнещ призрак, слез тук да пазиш Люк, докато аз се погрижа за господин Рийд.

Индианецът кимна и се приближи до Люк, докато Коди изчезваше зад хребета на хълма.

Коди вървеше зад ловеца на глави, като държеше оръжието си насочено в гърба му. Едва когато изминаха половин миля, тя му каза, че може да спре.

— А сега какво, мадам?

— Събличай се. — Тя беше планирала това, докато все още се бе намирала до потока, и възнамеряваше да се наслади на всяка секунда неудобство, което сега щеше да му причини.

— Да се съблека?

— Много добре ме чухте, господин Рийд. Вие ме оставихте чисто гола по средата на прерията и сега аз ви връщам услугата.

— Много любезно от ваша страна.

— Радвам се, че мислите така. — Тя се ухили. — Хайде. Сваляй дрехите, че нямам много време.

Рийд запази доброто разположение на духа си, но само на косъм, докато сваляше шапката и ризата си. Той застана пред Коди с ръка на копчетата на панталона си.

— Сигурна ли си, че искаш да направя това?

— Абсолютно.

— И ще гледаш?

— И още как. — Тя махна с револвера си, за да го подкани да продължи.

— Ще трябва да седна, за да си сваля ботушите, преди да събуя панталона.

— Давай.

Рийд седна на земята, свали ботушите си, изправи се и събу панталоните си. Сега той стоеше пред Коди само по долни гащи.

— Е? — подкани го тя, докато се наслаждаваше на неудобството му.

— Сигурно не искаш наистина да събуя и тях? Аз все пак ти оставих обувките и бельото.

— Така е, господин Рийд. И аз оценявам любезността ви. Проблемът е, че аз не съм толкова любезна колкото вас.

Погледът му стана леденостуден, когато той си представи най-лошото — как щеше да се появи в Мейсън Уелс чисто гол. Нямаше да бъде приятно преживяване и определено не му беше весело. Рийд не беше човек, който бе свикнал да се моли, но се чувстваше задължен да се опита да разубеди тази жена.

— Виж, когато дойдох в лагера ви миналата нощ, не знаех, че си Джеймсън, и определено не знаех, че си заловила Мейджърс и го водиш обратно.

Тя кимна.

— Аз работя по различен начин. Опитвам се да надхитря мъжете, които преследвам, а не да ги застрелям.

— При мен това ти свърши работа.

— Ще оставя ботушите ти и останалите ти дрехи на една миля от града по пътя за Дел Фуего.

— А конят ми?

Коди се втренчи в него и се опита да прецени характера му. Той може и да беше груб и безмилостен, но все пак бе отвел Люк при лекаря в Мейсън Уелс, въпреки че бе имал възможността да го остави да страда по пътя до Дел Фуего.

— Ще направя с теб една сделка.

— И каква е тя? — Рийд беше предпазлив.

— Забравяш напълно за Мейджърс. Той е само мой и аз ще го предам на властите. Не искам повече неприятности с теб.

— И?

— И аз ще ти кажа къде се намира бандата на Ел Диабло, както и точното местоположение на скривалището им. Можеш да тръгнеш веднага и да заловиш колкото искаш от тях. Наградата за всеки е петстотин долара. Съгласен ли си?

— А ако откажа?

— Тогава ще ти взема и долните гащи. — Тя погледна демонстративно към краката му. — Заедно с коня ти и всички пари, които успея да намеря във вещите ти, след което ще оставя всичко на шерифа в Дел Фуего. Ако се съгласиш обаче, ще ти оставя долните гащи, ще оставя ботушите ти в каруцата и ще оставя коня ти на мястото, на което ще оставя и дрехите ти. — Тя зачака отговора му. На Рийд не му трябваше да мисли много какво да направи. Той беше по средата на прерията, бос, облечен само в долните си гащи и без пари.

— Съгласен.

— Желая ти успех, Рийд. — Тя му разказа набързо за кантината в Рио Нуево, за каньона и опасностите, които го очакваха в него. — Сега се отдалечи и седни на земята. Искам да изчакаш около половин час, преди дори да си помислиш да се изправиш.

— Ти си дяволски ловец на глави, Джеймсън.

— От теб ще приема това за комплимент. — Тя се приближи, за да вземе ботушите и дрехите му, след което му се усмихна. — Довиждане, Рийд.

Коди се върна при каруцата и видя, че индианецът вече й беше оседлал коня. Люк седеше на седлото си с каменно лице.

— Намери ли револвера ми? — попита тя Дебнещия призрак.

Той й даде оръжието, а тя му върна неговия револвер. Индианецът й даде и кобур, който Коди закопча на кръста си и в който прибра оръжието на баща си. Тя остави ботушите на Рийд в каруцата и завърза останалите му дрехи към седлото на коня му.

— Отивам да се преоблека. След това тръгваме.

Дебнещия призрак кимна, но Люк не можа да се въздържи.

— И в кого ще се превърнеш сега, сестра Мери? — Гласът му беше твърд и жесток.

— Няма нужда от повече превъплъщения — отвърна Коди и го погледна в очите. Студенината, която видя в погледа му, я накара да потръпне вътре в себе си.

— Няма, нали? Вече имаш „твоя човек“? — В тона му се долавяше омраза.

Коди взе дрехите си за езда и се отдалечи. Точно сега не можеше да направи нищо, за да промени мнението на Люк.

Тя бе очаквала със страх този момент, но не беше очаквала той да настъпи толкова скоро. Коди не бе смятала да се разкрие пред него, преди да бяха стигнали на един ден път от Дел Фуего. Тя бе мислила, че разполага с още два дни, през които можеше да остане с него като Армита, но появата на Рийд беше объркала плановете й.

Коди не бе искала да накара Люк да я намрази, но като си мислеше затова, осъзнаваше, че нямаше как да го избегне. В мига, в който той бе открил истинската й самоличност, всички топли чувства, които бе изпитвал към нея, бяха изчезнали.

Коди се преоблече и се качи на коня си. Люк не каза нищо.

— Готова съм — каза тя на Дебнещия призрак. — Ще водя коня на Рийд. Ти води коня на Люк. Аз ще яздя след теб.

Индианецът направи каквото му беше казала и тримата продължиха напред към Дел Фуего.

Докато яздеха, Люк имаше време да обмисли всичко и мислите му не бяха много щастливи. Спомените за времето, което бе прекарал със сестра Мери, не искаха да напуснат съзнанието му. Та той я бе защитавал, за бога, а през цялото време тя се беше опитвала да го залови заради наградата, която беше обявена за него! Той се разсмя мислено на това как се бе оставил да бъде заблуден. Беше го засипвала с думи за радостта от познаването на бога и за спасението на душата му, а самата тя се бе държала просто като една малка измамничка. Бе дошла в Ел Трахар, за да го залови, но се беше замесила с бандата по-дълбоко, отколкото бе предполагала.

Люк си спомни как бе мислил, че сестра Мери е всичко, което трябва да бъде една жена — честна, откровена, нежна и загрижена. Той бе смятал, че не е достатъчно добър за нея. И беше сгрешил. Тя бе използвала всички познати й трикове, за да го залови, а като Армита беше използвала дори тялото си!

При тази мисъл той се скастри мислено. Не можеше да има съмнение, че тя бе девствена, когато легна с него. Ако имаше нещо, което сестра Мери-Армита-Коди Джеймсън не беше, то тя не беше лека жена.

Споменът за прекараните с нея нощи го накара да се запита каква жена беше в действителност Коди Джеймсън. Дали беше грешница или светица? Дали беше долна измамница или умен ловец на глави?

Люк се опита да си представи, че реакциите й, докато се бяха любили, бяха престорени, но инстинктивно осъзна, че това не беше така. Тя го бе желала също толкова колкото и той нея.

Но вече не.

Коди Джеймсън го беше заловила. Тя щеше да го предаде на властите и да получи обявената за залавянето му награда. След това щеше да тръгне след следващата си плячка. За нея той бе просто работа. Нищо повече.

Настроението на Люк беше мрачно. Единственото добро нещо, за което той можеше да се сети, беше, че времето, прекарано с бандата, не се беше оказала напразно. Той беше научил, че Ел Диабло е жена. Поне с това можеше да помогне на Джак.

Дебнещия призрак водеше, а Коди трябваше просто да го следва и това я радваше. Денят се бе оказал доста дълъг и тя беше изтощена, въпреки че не можеше да си позволи да отстъпи пред изтощението. Щеше да има възможност да си почива колкото си иска, след като Люк бъдеше предаден на Логан, но не и преди това. Щом Рийд бе успял да ги намери, то и други ловци на глави можеха. Коди възнамеряваше да пътуват бързо и безшумно. На около миля от каруцата те бяха спрели колкото да оставят коня и дрехите на Рийд. След това отново бяха поели напред, като спираха само за да нахранят конете.

Коди държеше Люк под око. Тя знаеше, че той сигурно изпитва болка от раните си, въпреки че не се оплакваше. Когато започна да се смрачава, потърсиха място за лагер близо до един малък поток. Коди забеляза, че Люк слезе от седлото си с трудност и видя признаците на болка и напрежение върху лицето му. Тя тръгна да му помогне, но той я спря с леден поглед.

— Добре ли си? Как е рамото ти? — попита го Коди.

— Жив или мъртъв, наградата за мен е една и съща, така че какво те засяга? Ще си получиш парите.

— Не се притеснявах за парите — възрази тя, но той й обърна гръб.

Сърцето на Коди се сви. Искаше й се да беше в състояние да направи нещо, за да промени нещата, но не можеше. Тя бе знаела още от самото начало, че все някога ще трябва да предаде Люк на властите. Това беше работата й. Беше дала думата си на Логан, че ще го направи.

Миналата нощ Рийд й беше доказал, че има ловци на глави, които стреляха по жертвите си, без да се замислят. Люк може би не осъзнаваше това в момента, но тя му осигуряваше безопасност. И щеше да го предаде на рейнджъра жив.

Коди се погрижи за конете, след което извади храната, с която разполагаха. Тримата се нахраниха, без да кажат нито дума. Люк легна на земята, а Дебнещия призрак застана на пост. Коди все още не беше готова за сън, така че извади сапуна, който бе взела от универсалния магазин, и се отправи към потока. Крайно време беше да се отърве от брашното и боята в косата си.

Коди изми гъстата си коса колкото можеше, като търкаше силно, за да измие всички следи от брашното и черната боя за косата на Армита. На тъмно й беше трудно да определи доколко бе успяла да се справи, но това не я интересуваше. Сега поне се чувстваше малко по-чиста и повече като самата себе си. Коди сплете косата си на плитка и легна да се наспи.

Докато лежеше, вперила очи в нощното небе, Коди си спомни как се беше любила с Люк и осъзна, че никога нямаше да може да го забрави. Той я бе защитавал и се беше държал добре с нея, когато бе играла ролята на сестра Мери. След това я бе залял със страст, докато беше играла ролята на Армита.

Истината проникна в съзнанието й бавно и тя я прие, колкото и болезнена да беше. През цялото време, докато тя малко по малко се беше влюбвала в Люк, той изобщо не бе имал никакви чувства към нея. Бе изпитвал загриженост към сестра Мери. Бе се любил с Армита, но никога не беше познавал Коди Джеймсън. С тази мисъл дойде и силна болка, защото част от Коди Джеймсън беше сестра Мери, а друга част беше Армита. Но Люк никога нямаше да разбере това.

Когато най-сетне успя да заспи, бузите й бяха мокри от сълзи.

 

 

Капитан Стив Лафлин от тексаските рейнджъри гледаше сериозно Джак, който седеше срещу него на една уединена маса в бара на следващия ден.

— Добре, кажи ми какво става. Телеграмата ти беше доста неясна.

— Знам. Това беше нарочно.

— Значи има някакво развитие по въпроса с Ел Диабло?

Джак се огледа, за да се увери, че никой не можеше да ги чуе.

— Нека да ти разкажа какво направих, откакто дойдох тук.

Джак разказа на капитана за връзката си с Люк и как го беше помолил да работи за него под прикритие.

— Той какво ти съобщи?

— Засега нищо, а когато бяха обявени такива високи награди за залавянето на бандитите, аз започнах да се тревожа, че някой може да го застреля заради наградата. Затова наех ловец на глави да го намери.

— Какво си направил?

— Нали си чувал за Коди Джеймсън?

Стив се замисли за няколко секунди, след което кимна.

— Не е ли същият онзи, който е познат с това, че води издирваните живи?

— Точно така и това беше причината да телеграфирам на Джеймсън. Когато Джеймсън се появи в града, за да обсъдим работата, аз я наех.

Стив го изгледа изненадано.

— Нея ли каза?

— Джеймсън е жена.

— Ама ти сериозно ли говориш? — Недоверието на капитана беше очевидно.

— Напълно, а тя е много добра в работата си. Не й казах, че Люк работи за мен, тъй като не исках да го подлагам на още по-голям риск. Тя работи на тъмно. Джеймсън тръгна след Люк преди седмици и оттогава нямам новини от нито един от тях.

— И докъде е стигнало разследването в такъв случай?

— Точно това исках да ти кажа. Успях да разбера кои са знаели предварително за доставката на оръжието. От тях има двама, от които не можах да сваля изцяло подозрението — Фред Халоуей, новият шериф на Дел Фуего, и Джонатан Харис, банкерът, който беше ранен по време на обира в банката.

Стив се намръщи.

— Ако Харис е Ел Диабло, защо му е било да стрелят по него?

— Този въпрос тревожи и мен. Не знам дали Харис няма някой близък, на когото случайно да е дал някаква информация, която да е довела до обира на банката му. Други имена не се появиха.

— Ще проверя по-задълбочено Халоуей. Ти се заеми с банкера. Може би ще успеем едновременно да разрешим този проблем и да помогнем на твоя приятел Мейджърс.

— Тук трябва да има някаква връзка. Колкото по-бързо я открием, толкова по-скоро Ел Диабло ще бъде заловен. Тогава цялата тази част на щата ще се почувства в много по-голяма безопасност.

— Кой друг, освен нас двамата, знае за Мейджърс?

— Не исках да правя това, но казах на Халоуей за Люк.

Стив го изгледа изненадано.

— Преди около седмица един ловец на глави доведе човек, за когото твърдеше, че е Люк Мейджърс, и гражданите за малко щяха да го линчуват. Тогава казах на Фред. Не искам животът на Люк да бъде застрашен, когато той се върне тук.

— Не те обвинявам, не и след всичко, което той е преживял.

Джак си помисли дали да не каже на капитана, че бе споменал нещо и на Елизабет, но реши, че не трябва. Онова, което споделяше с нея, беше лично. Тя вече бе преживяла твърде много неприятни моменти и на него не му се искаше да я забърква в това.

— Нещо друго?

— Не. Това е всичко, което знам засега.

— Е, да отидем в кабинета на шерифа, за да ме представиш на Халоуей. Този Ел Диабло е едно хладнокръвно копеле и аз искам той да бъде заловен.

— И аз също — съгласи се Джак.