Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (37)

ЕПИЛОГ

Маркъс Уиндам, граф Чейс, не само че стана баща на четири деца (всичките от дукесата), ами дори се изяви и като активен член в Камарата на лордовете в парламента на Мелбърн. През 1837 той беше назначен за съветник на кралица Виктория. Говори се, че, ако би могла, тя щяла да се омъжи за него, защото бил „ужасно честен и почтен и ужасно ужасявал всички с ужасния си език“. Това бил остроумният й коментар за него.

Дукесата, графиня Чейс, стана най-известната авторка на песнички на своето време, макар и кралица Виктория да се оплаквала, че „някои от песничките се движели по ръба на простонародното“, на което пък един журналист нагло отвърнал в своя вестник: „Ами тогава не си ги подсвирквайте, Ваше величество, а ги оставете на Вашите простосмъртни веселяци“. В английската флота днес известната „Моряшка песен“ е все още любима гуляйджийска мелодия.

През 1837 Антъни Годуин Рутвен Уиндам, виконт Радклиф и най-голям син на Маркъс и дукесата, се ожени за Сесилия Дъруент Найтингейл, най-голямата дъщеря на Норт и Каролайн Найтингейл, чиито невероятни странности и лудории очаровали Антъни и ужасявали нейните родители. Той я наричал „моето дяволче“. Кралица Виктория била убедена от граф Чейс да стане кръстница на неговия внук Маркъс Джеймс Бентфорд Уиндам, роден през 1838. Говори се, че много любопитни хора тогава броили дните до раждането на детето им, което за щастие дошло на бял свят само с около седмица по-рано.

Чарлз, вторият син на Маркъс и дукесата, се ожени за руска дукеса, чиято майка беше англичанка, и се премести в Санкт Петербург, но само след една руска зима се върна оттам заедно със съпругата си. По-късно Чарлз стана британски посланик в Русия, макар че на два пъти се отказва от този пост преди накрая окончателно да го приеме. Според него „даже пламенните целувки на жена му не можели да го стоплят достатъчно в онзи ужасен климат“. С красивия си сопранов глас неговата съпруга, Мариана Шели Петровинка Уиндам, разнасяше на длъж и на шир песничките на своята свекърва, а през 1860 написа два готически романа.

Норт и Каролайн Найтингейл, виконт и виконтеса Чилтън, помогнаха за съживяването на калаената индустрия в северен Корнуол със съдействието на Рафъл и Виктория Каретеърс. Те доведоха пет деца в Корнуол, кое от кое по-лудо и немирно, но най-голямата им дъщеря, Сесилия, превъзхождаше всички останали, както често се изразяваше техният баща в състояние на пълно отчаяние. Двете по-големи дъщери се омъжиха за двама близнаци, барони от Ню Йорк, и се преместиха да живеят там през 1846. И двамата сина на Норт и Каролайн, Едмънд и Алигзандър, станаха пастори, колкото и странно да беше това, като се имаше предвид, че бяха извършили толкова щуротии на младини, че можеха „да бъдат разпънати поне стотина пъти на кръст“, както казваше баща им и поклащаше глава всеки път, когато гледаше синовете си да поучават своето паство от амвона.

Норт заминаваше на лов веднъж годишно със своите хрътки, за да си спомни колко сладък беше животът и колко мило и хубаво можеше да му стане, когато чува радостния смях на жена си при всяко свое завръщане. Оуен Фолкъс се ожени за госпожица Мери Патриша. Неговият осиновен син стана прочут цигулар и композитор и се премести да живее в Прага. Той посвети първата си соната на своята майка, Алис, която беше умряла при неговото раждане. Господин Фолкъс остана в „Хънимийд Манър“, докато през есента на 1832 неговата търпелива и кротка съпруга го намери мъртъв в една канавка, по всяка вероятност след смъртоносно препиване.

Каролайн никога не преставаше да се смее. Нейните двама набожни сина се опитваха щедро да населят Корнуол, както сама говореше, когато й се роди четиринадесетият внук — здраво и гласовито момче, или поредният калпазанин, както го определи Норт, който доволно потриваше ръце, защото виждаше отмъщението на бъдещето.

Джеймс и Джеси Уиндам, американските членове на фамилията Уиндам, живееха като древната Персефона на две места — шест месеца в „Кандълторп“ в Йоркшир и шест месеца в „Маратон“ в Балтимор. Родиха им се три деца. Тейлър, най-големият, беше луд по конете като родителите си. През 1844 той се ожени за Мариел Елизабет Уиндам — негова първа братовчедка, родена година и половина след него, и още след сватбата им той казваше: „Аз я познавам още откакто съм станал на годинка и половина. Така че ще е най-добре да остана с нея, за да видя какво ще излезе от тази жена.“ И за двамата бракът им излезе съвсем сполучлив. Мариел стана повече американка, отколкото англичанка и непрекъснато бъркаше разликите в езика.

Джеймс и Джеси рядко говореха за съкровището на Черната брада и нищо не ги спираше от време на време през лятото да ходят в къщата им в Окракоук. Там яздеха буйни неоседлани коне по брега, а къдриците на Джеси се развяваха на вятъра. Джеси публикува монография върху случая с изчезналата колония Роаноук, която обаче не се прие добре. Обвиниха я, че неумело фалшифицирала дневника на Валантайн. Уилхелмина Уиндам не престана да ругае и да крещи на внуците си чак до деня, в който си получи заслужената отплата, и всички нейни роднини се помолиха за нея да има покой поне на онзи свят. Що се отнася до Алис Белмонд и Нелда, вдовицата на Бреймън Карлайл, Комптън Фийлдинг се оказа прав. След смъртта на нейния съпруг през 1824, Нелда и Алис се преместиха да живеят в Ню Йорк и станаха известни съдържателки на хотел. Джеси предаде огърлицата на Валантайн на своята най-голяма дъщеря. Това рядко и безценно бижу все още е притежание на семейство Уиндам, независимо от нечуваните суми, които им предлагаха колекционери.

Спиърс и Баджър останаха при Маркъс и дукесата и много пъти бяха кръстници на потомците на Уиндам, както английските, така и американските. Всяка година те прекарваха поне по един месец в Балтимор с американските Уиндам, а Спиърс обясняваше на Маркъс: „Ние двамата с господин Баджър добре си знаем задълженията. Всъщност на нас действително ни е много приятно да помагаме на Джеси и Джеймс да усъвършенстват родителските си навици и умения.“ Маркъс, който пък никога не се оплакваше за нищо, просто отлагаше написването на по-важните си речи за Камарата на лордовете до завръщането на Спиърс, който му оказваше минимална помощ.

Сампсън и Маги също останаха част от дома Уиндам. През 1825 Маги роди Деймън Артър Ланселот Сампсън. Деймън си спечели признанието на един от най-известните актьори на лондонска сцена през деветнадесети век, ненадминат в ролите на Отело, Хамлет и Шайлок. Той беше необикновено красив, чаровен и умен, но никога не се ожени. И винаги беше безкрайно благодарен на красивата си майка, която, както сам обичаше да казва, „пожертва своята собствена кариера на актриса заради грижите и неволите на майчинството“. Никой никога не му оспори тези думи.

Уиндам и Найтингейл са навсякъде. Може би някой от тях дори ви е съсед.