Серия
Невестата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sherbrooke Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 122 гласа)
Разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране
?

ПЪРВА ГЛАВА

Нортклиф Хол

Близо до Ню Ромни, Англия

Май 1803 година

 

— Снощи я видях — Невестата девица!

— О, нима, вярно ли? Ама наистина ли, Синджън? Ще се закълнеш ли, че си видяла призрака?

Последваха две изпълнени с ужас ахвания, както и възбудени, примесени със страх и трепетно вълнение викове.

— Да, трябва да беше Невестата девица.

— Тя ли ти каза, че е девица? Каза ли ти изобщо нещо? А ти изплаши ли се? В бяло ли беше? Не стенеше ли? Не приличаше ли повече на труп?

Гласовете се отдалечаваха, но той продължаваше да чува ахканията и кикотенето, докато момичетата отминаха вратата.

Дъглас Шербрук, граф Нортклиф, я затвори добре и се върна при писалището си. Проклетият призрак! Чудеше се дали родът Шербрук не бе орисан да търпи вечно всякакви невероятни разкази за нещастната млада дама. Погледна подредените на купчини книжа, въздъхна, седна и се загледа безцелно пред себе си.

Графът се намръщи. Напоследък му се случваше често, защото му досаждаха и не го оставяха нито ден, нито час на мира. Непрестанно го обсипваха с внимателни, но и настойчиви напомняния. Тъй като бяха все на една и съща скучна тема, те малко се отличаваха едно от друго. Внушаваха му, че е нужно да се ожени и да осигури „наследник на графството“. Внушаваха му, че остарява и с всяка измината минута мъжествеността му отслабва, че същата тази мъжественост според тях е била разпилявана, защото от семето не се пръкваха бъдещи Шербрукчета, затова то, неговото великолепно семе, трябва да бъде използвано законно, а не разпилявано както дойде, срещу което предупреждава Библията.

На Архангеловден ще е вече на трийсет, така говореха всичките тези лели и чичовци, братовчеди и престарели дългогодишни слуги, които го познаваха от мига, в който бе изпълзял от майчината си утроба и бе надал първия си писък. Към тях се присъединяваха и всичките му хихикащи развратни приятели, които, веднъж захванали се с темата, с ентусиазъм изпяваха и собствените си нагли стихчета. Той им се мръщеше на всичките, точно така, както се бе намръщил сега, и подчертаваше, че съвсем няма да стане на трийсет на следващия Архангелов ден, а само на двайсет и девет, следователно на този ден и в тази минута той беше на двайсет и осем и, за Бога, сега беше май, а не септември. Едва се беше настанил в двайсет и осемте си години и трудно привикваше, че е на двайсет и осем, а не на двайсет и седем. Със сигурност това не беше напреднала възраст. Само достатъчна.

Графът погледна позлатения бронзов часовник върху камината. Къде беше Райдър? По дяволите брат му, той знаеше, че срещите им винаги ставаха през първия вторник от всяко тримесечие, тук, в кабинета на Нортклиф Хол, точно в три часа. Разбира се, фактът, че графът бе предложил тези тримесечни срещи след завръщането си от армията преди девет месеца, след подписването на Амиенския мир, не извиняваше Райдър да закъснява на тази трета поред тяхна среща. Не, трябваше да издърпа ушите на брат си, въпреки че на него самия само преди час за тази среща му бе напомнил Лесли Данвърс, младият му прислужник с добри работни навици и досадна памет.

Неочакваната гледка, Райдър нахлу в кабинета, обрулен от вятъра, миришещ на кожа, кон и море, жив като вятъра, показващ многобройни бели зъби и почти съвсем навреме — бяха минали само пет минути след определения час, — накара графа да забрави гнева си. В края на краищата Райдър също бе достигнал една сериозна възраст. Беше почти на двайсет и шест.

Двамата не трябваше да се разделят.

— Господи, какъв хубав ден, Дъглас! Яздих с Дороти по скалите — несравнимо преживяване, казвам ти, несравнимо! — Райдър седна, кръстоса обутите си в панталон от еленова кожа крака и показа още от грейналите му в усмивка бели зъби.

Дъглас залюля замислено крак.

— Успя ли да се закрепиш на коня?

Усмивката на Райдър стана още по-широка. Очите му, наблюдавани отблизо, оставяха впечатление за неопределеност. Имаше вид на преситен мъж, вид, с който графът свикваше, но това не му попречи да въздъхне.

— Е — обади се Райдър след момент на мълчание, — ако настояваш за тези срещи през три месеца, Дъглас, трябва да направя нещо, за да не ги провалям.

— А Дороти Блейлък?

— Вдовицата Блейлък е нежна и мирише на хубаво, братко, а и знае как да достави удоволствие на един мъж. О, тя никога няма грешка. Освен това чудесно се пази да не я хванат. Тя е прекалено умна, за да се остави, моята Дороти.

— Тя добре седи на коня — каза Дъглас. — Признавам го.

— О, това не е единственото място, на което тя седи добре.

С усилие на волята Дъглас запази усмивката за себе си. Той беше графът, той беше глава на големия род Шербрук. Дори в този момент може би един нов Шербрук растеше въпреки интелигентността на Дороти.

— Нека продължим — предложи Дъглас, но Райдър не можеше да бъде измамен. Той видя потрепването в устната на брат си и се засмя.

— Да, нека — съгласи се той, като стана и си наля бренди. Вдигна гарафата към Дъглас, за да предложи и на него.

— Не, благодаря. Сега — зачете Дъглас най-горния лист от книжата пред себе си, — що се отнася до това тримесечие, ти имаш четирима здрави синове, четири здрави дъщерички. Бедният Даниел почина през зимата. Падането на Еми изглежда, не е оставило последици за крака й. Така ли стоят нещата към днешна дата?

— Ще имам ново бебе, което ще се появи през август. Майката изглежда издръжлива и здрава.

— Много добре — въздъхна Дъглас — Името й? — Той го записа под диктовка на Райдър, след това вдигна глава. — Сега всичко точно, ли е?

Усмивката изчезна от лицето на Райдър и той пресуши останалото си бренди.

— Не. Бени почина миналата седмица от малария.

— Не си ми казал.

Райдър вдигна рамене.

— Нямаше и годинка, Дъглас, а беше толкова умен. Знаех, че си зает с онова пътуване до Лондон до Военния съвет, пък и погребението беше скромно. Така пожела майка му.

— Много ми е мъчно — каза Дъглас. После се намръщи, беше навик, който Райдър никак не одобряваше, и каза: — Ако бебето трябва да се роди през август, защо тогава не ми каза за него на миналата ни среща преди три месеца?

Райдър отговори просто:

— Майката не ми беше казала, защото се страхувала, че ако разбера, няма да я искам повече в леглото си. — Той спря да говори и погледна през широките прозорци към източната морава. — Глупава жена. Нямаше да се досетя, че носи дете, въпреки че би трябвало да имам съмнения. Тя вече е наедряла много. Може да ме дари и с близнаци.

Райдър се върна от прозореца и изгълта още бренди.

— Забравих, Дъглас съществува и Нанси.

Дъглас изпусна листа.

— Коя Нанси?

— Нанси Арбъкъл, дъщерята на търговеца от Хайстрийт в Рай. И тя носи мое дете. Ще й се роди през ноември по най-точни изчисления. Тя непрекъснато ревеше и хълцаше, докато й казах, че няма нужда да се безпокои, защото Шербрукови винаги се грижат за своите. Възможно е дори тя да се омъжи за морски капитан, защото него не го интересува, че е бременна от друг мъж.

— Е, това е нещо. — Дъглас внесе нова отметка и погледна към брат си. — Понастоящем ти издържаш седем деца и майките им. От тебе са забременели още две жени и децата им трябва да се появят на бял свят тази година.

— Мисля, че е точно така. Не забравяй възможността за близнаците, нито другата, че Нанси може да се омъжи за своя морски капитан.

— Не можеш ли да си държиш пениса в гащите?

— Не повече, отколкото ти, Дъглас.

— Значи достатъчно, но защо да не опиташ да се отдръпнеш от жената, преди да си я напълнил със семе?

Райдър се изчерви, което само по себе си беше едно забележително събитие, и каза в свое оправдание:

— Изглежда, в такива моменти мозъкът ми не е на мястото си. Не е Бог знае какво извинение, но след като веднъж съм влязъл там, не виждам за какво да се дърпам, така да се каже. — Той се втренчи в брат си. — Аз не ти приличам и затова не съм студен като риба, Дъглас. Ти си способен да се дръпнеш и от самия ангел. Никога ли не ти се е случвало умът ти да се отклони от пътя или просто да се изпари? Не ти ли се е искало чисто и просто да продължаваш да дъниш и да дъниш и последиците изобщо да не те занимават?

— Не.

Райдър въздъхна:

— Е, аз не съм толкова дисциплиниран като тебе. Ти все още ли имаш само ония две деца?

— Не. Бебето умря, докато бях в Лондон. Сега остана само Синтия, сладко дете на четири години.

— Съжалявам.

— Очакваше се и беше само въпрос на време, така казваха докторите на майка му. Отидох в Лондон не само да се срещна с лорд Ейвъри във Военния съвет, но да видя също и Елизабет. Тя ми бе писала за състоянието на бебето. Белите му дробове в действителност не бяха развити правилно. — Дъглас извади чист лист хартия и дописа бройките от последните три месеца.

— Похотливостта ти става все по-скъпо струваща — каза той след малко. — Ужасно скъпа…

— Престани да се мръщиш, Дъглас. Ти си дяволски богат, както и аз. Прачичо ни Брандън щеше да е доволен, че наследството му, което премина при мен, се използва по такова отлично предназначение. Той беше дърт развратник дори и на осемдесет години, поне така ми е разправял. Защото беше и голям хвалипръцко. Винаги си казвал, че незаконородените ни деца са нашата отговорност, и аз съм съгласен с теб. Съгласен съм също с твоя план, защото предполага сигурност, че никое няма да бъде пропуснато. Какъв генерал би излязъл от тебе! За жалост трябваше да се върнеш от армията, когато бе достигнал само до майор.

Райдър се смееше, когато вратата на кабинета се отвори. Той вдигна очи и видя най-малкия си брат да влиза някак неуверено.

— А, това е Тайсън. Влизай, братко, срещата ни почти приключва. Дъглас вече ми каза, че похотливостта ми може в най-скоро време да пробие дупки в джобовете ми. Сега той завършва математическите си изчисления, е, става въпрос за незначителни цифри, ако се има предвид какво би могло да се постигне при повече достъпни полета, който да се орат, засяват и отглеждат.

— Каква среща? — попита Тайсън Шербрук. — Какви цифри? Какви полета?

Райдър хвърли поглед към Дъглас, който само вдигна рамене и се облегна назад, като скръсти ръце пред гърдите си. Изглеждаше ироничен и ако Райдър не го познаваше, щеше да помисли, че е по-скоро отегчен, отколкото прикрито развеселен.

— Виж, братко — каза му Райдър. — Тайсън иска да стане викарий. Затова трябва да разбере, че на мъжа ангелите са му слаби и ако говорим без заобикалки, между най-честите му прегрешения се нарежда похотливостта. Слушай, Тайсън, това е една от срещите ни, които правим на всеки три месеца, за да определим текущия брой на Шербруковите незаконни деца.

Тайсън се вторачи, после хвърли питащ поглед към Дъглас.

— Вашите какви?

— Чуй ме — каза Райдър. — Вече си почти на двайсет и една, Тайсън. Време е да идваш на срещите ни. Не мислиш ли, че му е време да го включим, Дъглас? В края на краищата ние нямаме желание той да пръкне някое незаконородено, което да ни бъде абсолютно непознато, нали? Мисли за репутацията ни. Добре, момчето ми, направил ли си дете на някое от местните момичета?

Тайсън сякаш щеше да получи апоплектичен припадък.

— Разбира се, че не! Никога не бих извършил нещо толкова недостойно! Аз ще бъда божи служител, викарий, пастир, който ще води праведното и набожно стадо и…

— Спри, моля те! — извъртя очи Райдър. — Много е стряскащо, когато едни Шербрук говори по подобен начин и си вярва. На човек му иде да повърне. Лошо е, че ти си всъщност такъв, какъвто изглеждаш, Тайсън, но винаги има надежда, особено, ако закваската ти е друга, оптимистична.

— Нима оптимизмът ходи ръка за ръка с похотливостта? — обади се неопределено Дъглас.

Райдър избухна в смях, а Тайсън изглеждаше поразен. Той знаеше, че братята му са светски хора и са им ясни много от нещата, за който той дори не би и помислял, но този хумор? Среща, на която да си броят незаконородените деца, копелетата си? Челото му плувна в пот. Той започна да отстъпва към вратата.

— Поне се усмихни, Тайсън — каза Дъглас. — Дори един викарий може да има чувство за хумор, както знаеш.

— О, не — отговори Тайсън. — Там е работата, че… Разбира се, че мога да се усмихна, само че…

— Не си довършваш изреченията, Тайсън — притисна го Райдър, а тонът му беше крайно неблагочестив. — Само се повтаряш.

— Е, добре, Бог също може да сподели своята безгранична обич като особен вид любов. Вие знаете, че аз също мога да обичам някоя дама и, е, добре, аз обичам.

— О, Господи — провикна се Райдър с подигравателно отвращение. — Сега вече няма ли да пийнеш малко бренди, Дъглас?

— Повдига ми се — обади се Дъглас — и може би няма да задържа брендито в себе си, Райдър. — После, изглежда, той посъжали Тайсън, чиито хлътнали бузи бяха почервенели заплашително. — Кое е момичето, Тайсън? Сигурно, след като ти си един бъдещ викарий, тя едва ще е актриса или продавачка.

— Не е — отговори Тайсън, в гласа му прозвуча сила, когато заговори със съвсем неприлягащо на един викарий обожание:

— Името й е Мелинда-Беатрис и тя е дъщеря на сър Томас Хардести.

Райдър изпсува.

— Знам я тая мацка. Тя е глупава, Дъглас, и се усмихва предвзето, за Бога, освен това се държи, сякаш е нещо повече от останалите, а всъщност няма никакви цици. Очите й са воднисти, лактите й остри, освен това има две имена и като капак родителите й ги използват и двете. Това е вече твърде много. Две имена!

— Тя ще бъде идеална съпруга за един божи служител! — би продължил да защитава богинята си Тайсън, ако не се спря стреснато, тъй като Дъглас бавно се надигна от стола, вперил погледа си в него. Пред този поглед обидите на Райдър бяха забравени. Изразът на Дъглас беше панически еднакъв с този на наскоро починалия им баща. Тайсън започна да отстъпва бавно-бавно, докато се блъсна в затворената врата.

Гласът на Дъглас обаче беше мек:

— Може би искаш да ми кажеш, че на двайсет години ти си решил, че си влюбен в момиче, което ти е равно по рождение и богатство? Говорим за Хардести от Бластън Мейнър?

— Да — потвърди Тайсън. — Освен това съм почти на двайсет и една.

— Млад глупак — обади се безстрастно Райдър, докато почистваше прашинка от ръкава си. — Ще му мине за месец, Дъглас. Помниш ли как си вярваше, че искаш онази дукска дъщеря? Кога беше това — да, има-няма три години оттогава и ти си въобразяваше, че си влюбен до уши. Беше се завърнал у дома с раната на рамото. Е, как беше името й? Мелисанда, да, точно така беше.

Дъглас разсече въздуха с ръка, което накара Райдър да млъкне.

— Не си говорил още със сър Томас, нали?

— Разбира се, че не — отговори Тайсън. — Ти си глава на семейството, Дъглас.

— Не го забравяй, защото на мен никой не ми позволява да го забравя. Сега само ми обещай, че няма да отидеш на сериозен разговор, ако момичето почне прекалено да ти се усмихва или ти позволи да зърнеш глезена й. Убеден съм, че тия девойки по рождение знаят всички номера, за да съблазнят един непредпазлив мъж, така че трябва да си нащрек, съгласен?

Тайсън кимна и бързо каза:

— Но Мелинда-Беатрис не е като тях, Дъглас. Тя е мила и честна. Очарователна е и добра, което ще направи от нея чудесна пастирка на стадото ми и ценна съпруга. Тя никога не би… — Той забеляза, че и двамата му братя са готови да избухнат в чудовищен смях. Челюстта му се стегна, веждите му се събраха надолу, гърбът му се опъна и той продължи: — Това е причината, поради която съм дошъл Дъглас. Леля Милдрид и чичо Албърт са тук и искат да говорят с тебе…

— Ха! По-скоро да ме зарадват с някоя проповед. Предполагам, че си казал на слугите да си гледат работата, и доброволно си тръгнал да ме търсиш, само и само да избягаш от орловия им поглед?

— Е, нещо такова. — Тайсън млъкна, когато Дъглас изръмжа, после продължи, в гласа му се четеше извинение: — Да, прав си за естеството на тяхното посещение. Чух ги да говорят за най-голямата дъщеря на маркиз Дакър, Джулиет, която била чист диамант според леля Милдрид и съвсем прилягала за тебе.

Дъглас изглеждаше сардоничен, но остана мълчалив като скала.

— Господ да те дари с дълъг живот — обади се разпалено Райдър. — Почитам те и съм ти благодарен до върха на пръстите си, че именно ти си най-големият син и следователно четвъртият граф Нортклиф, шестият виконт Хамърсмит, девети барон Сандърлей, както и мишената на техните оръдия.

— Аз също те почитам Дъглас — каза Тайсън. — Изглеждаш чудесен граф, виконт и барон и аз съм сигурен, че чичо Албърт и леля Милдрид мислят така. Цялата фамилия ще се съгласи, ако ти склониш да се ожениш и…

— О, Господи, за това, изглежда, няма никаква надежда. — Дъглас стана от стола. — Ех, Тайсън, твоята благодарност ще ми помогне да изтърпя, без съмнение. Моли се за мен, малък братко. Срещата ни приключва, Райдър. Вярвам, че ще мога да поговоря със слугата ти Тинкър, за да видим дали не би могъл да зашие похотливия ти секс в бричовете.

— Бедният Тинкър ще бъде ужасен, ако му възложиш подобна задача.

— Е, не бих могъл да поръчам подобно задължение на някоя от слугините. Това сигурно би провалило целта на заниманието. Заричам се, че ти ще нарушиш нашия договор, ако някоя от по-младите се заеме с това.

— Горкият Дъглас — беше коментарът на Райдър, след като брат му напусна кабинета.

— Какво имаше предвид Дъглас, когато говореше за вашия договор? — попита Тайсън.

— О, ние и двамата се договорихме, че няма да докоснем нито една от жените, с които прекарваме времето си. Когато ти щастливо се отървеш от влюбването си и умът ти се върне на мястото си, ние ще поискаме и твоите уверения.

Тайсън реши да не спори с брат си. Беше над тези неща. Щеше да стане викарий, мислите и делата му щяха да бъдат духовни. Освен това, доколкото си спомняше, той никога не беше печелил в спор с някого от тях, затова каза:

— Момичето, за което ще му пилят на главата, вероятно е прекрасно.

— Всички са прекрасни, когато им сложиш калъфката на възглавницата върху лицето — отбеляза Райдър и също напусна кабинета.

 

 

Синджън стоеше опряна на тъмна махагонова масичка в испански стил, беше скръстила ръце и изглеждаше небрежна и безразлична като картоф. Освен това си подсвиркваше. Спря, когато видя, че Райдър и видя, и попита с превъзходно ироничен глас:

— Е, как мина срещата?

— Дръж си езика зад зъбите, пикло.

— О, Райдър, вярно, че съм млада, но не съм глупава.

— Забрави го, Синджън.

— Как са твоите възлюбени?

— Всички се справят много добре, благодаря ти.

— Ще мълча като гроб — каза тя, ухили се и му изпрати въздушна целувка. После тръгна към кухнята и отново си заподсвирка като момче.