Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Джеси беше в добра физическа форма, но фустите й се посукваха около краката, от което тя се препъваше и залиташе. Започна да се проклина, че остави Маги да я убеди да не носи бричовете си. Той я хвана много бързо. Скочи върху нея и я събори напред. Тя се задъха, усети силна болка в разранените си колене. Сега вече наистина се уплаши. Защо излезе сама? Защо поне за миг не се замисли? На никого всъщност не му беше направило впечатление. Всички бяха толкова развълнувани и улисани около съкровището, че никой не се беше сетил да я спре, нито Баджър, нито който и да е.

— Какво искате?

Той я вдигна грубо на крака и я обърна с лице към себе си. После силно я удари — първо по лявата, после по дясната буза.

— Повече да не си посмяла да ми бягаш, Джеси, иначе направо ще те убия! Точно от тебе нямам никаква нужда. Трябва само да изпратя една бележка на Джеймс, за да му кажа, че те държа и че искам своя дял от съкровището. Подчинявай ми се, Джеси, иначе ще те удуша още сега, тук, на това място. Както виждаш, аз изобщо нямам какво да губя вече.

Тя бавно кимна с глава, а мислите трескаво се въртяха в главата й — опитваше се да проумее всичко това, опитваше се да намери обяснение, да…

— Ела с мен. Моето убежище ще ти хареса. Там съм вече от два дни. Слава Богу, че още не са започнали зимните бури. Проучих всичко за тукашните места, преди да тръгна насам. Не исках да стане така, че накрая да се удавя само защото корабът ми е заседнал върху някоя от онези вечнодвижещи се плитчини.

— Тук бури се появяват по всяко време.

— Да, но сега няма да се появят. Просто имам вътрешно усещане. Поне късметът още не ми е изневерил.

Тя тръгна до него. Скоро двамата се отклониха от издълбаната с коловози пътека към селото и се отправиха към океана. По пътя той й заговори съвсем естествено:

— Толкова дълго си мислех, че си била любовница на жени. Много мъже познават страстта към други мъже, но не са чак толкова жените, за които съм чувал нещо подобно. Наблюдавах те и бях сигурен в предположенията си — заради това, че все подражаваше на мъжете, носеше бричове, онези смешни стари шапки, пък и косата ти беше разчорлена и вързана на плитка. „Да, мислех си аз, тя е ученичка на Сафо.“ Тъкмо тази е причината, Джеси, заради която Алън Белмонд се опита да те убие.

Джеси, която никога не си беше представяла дори, че две жени биха могли да се целуват така, както тя се целуваше с Джеймс, само го гледаше втренчено и клатеше глава в недоумение.

— Алън Белмонд? Какво говорите? Този път съвсем нищо не мога да разбера.

— Той сам ми каза, преди да го очистя — е, трябваше съвсем малко да го принудя, — че се е опитал да те убие, защото бил сигурен, че Алис щяла да се разведе с него, за да живее с теб, да ти бъде любовница. Не че беше отвратен точно от тази възможност. Беше отчаян, мила моя, защото не можеше да си позволи да загуби нейните пари, а щеше да стане точно така, ако тя го напуснеше. Баща й, който не е глупак, се беше погрижил добре да осигури богатството й в нейна полза. На Алън често му се налагаше да се унижава пред него само и само да получи достатъчно пари, за да си плати хазартните дългове. Ето защо той се опита да те убие. Ако си спомняш, аз те дръпнах от онази каруца и ти спасих живота. Това беше чиста случайност, но съм благодарен, че точно тогава бях там. Разбираш ли, вече знаех, че ти ще ми потрябваш, и затова, когато открих, че Алън Белмонд е този, който иска да те убие, трябваше веднага да отстраня тази заплаха. Ти ми трябваше жива и аз го убих. Спасих теб. На мен трябва да си ми благодарна за това.

— Благодаря ви, господин Фийлдинг. — Тя все повече се учудваше. — Нищо обаче не разбирам.

— Колкото и да е странно, Алън се оказа прав. Жена му щеше да се разведе с него, но не заради теб. Не теб е обичала Алис, ами твоята сестра. Те двете сигурно ще си паснат идеално един ден, когато старият Бреймън хвърли топа.

— Нелда? Тя е ученичка на онази жена, на Сафо?

— Да. Предполагам, че тя и Алис ще се преместят в Ню Йорк, по-надалеч от скандала, който ще предизвика тяхната връзка тук, в Балтимор. Но това всъщност не е важно. Естествено, Бреймън ще подсигури Нелда достатъчно добре в завещанието си. Те двете ще си живеят добре. Просто исках да знаеш, че ти си ми длъжница, Джеси. Дължиш ми част от онова съкровище, защото аз те предпазих, защото спасих живота ти.

— Вие сте ме искал жива, но защо? Откъде изобщо сте научил за Черната брада? Аз самата едва допреди няколко месеца не знаех, че съм забравила всичко за Стария Том и за неговите дневници.

— Свий тук, миличка, точно така, в този дъбов гъсталак. Тук гъстите листа осигуряват добър подслон, слънцето не може да проникне през тях. Но иначе тези дървета са толкова грозни, не намираш ли? Толкова усукани, превити и чепати, като старици, които се тътрят нанякъде.

— На мен пък винаги са ми приличали на старци.

— Мини сега оттук, Джеси.

Тя му се подчини, макар все още да не проумяваше нищо, но разбираше, че на него му доставя удоволствие да й разказва за всичко, което беше направил. Беше горд от себе си. Тя усещаше необузданото му въодушевление, което той не си правеше труда да прикрие. Беше излязла от къщата толкова щастлива и ентусиазирана, а сега всичко изведнъж се срина. Тя беше в ръцете на убиец. Какво да прави?

— Седни, Джеси. Харесва ли ти моето малко убежище? Виж само как съм усукал клоните, за да образуват нещо като покрив. Още не е валяло, затова не съм сигурен дали ще предпазва от дъжда. Но е удобно местенце. Нощите не са чак толкова студени. Седни и ще ти разкажа останалото. Имаме предостатъчно време. Аз няма да изпратя съобщение на Джеймс по-рано от днес следобед. Искам да разбере, че си изчезнала, да се притесни и накрая да обезумее от страх.

Той леко докосна бузите й с върха на пръстите си. Тя рязко се дръпна, а очите й се разшириха от ужас.

— Няма да те изнасилвам. Всъщност, като те гледам сега, след огромната промяна, която стана с тебе, направо се чудя как съм могъл да бъда толкова сляп. Моята майка винаги ми е казвала, че съм надарен с голяма прозорливост. Но спрямо теб съм бил наистина сляп. А ти носиш и дете в утробата си, детето на Джеймс. Кой би помислил, че вие двамата ще се ожените, че Джеймс ще поиска да легне в едно легло с теб? Е, станалото, станало, и не то е най-важното сега… Ти навярно си спомняш Червеноокия?

Тя го погледна облещено.

— Откъде знаете за този човек? О, Боже, ние всички смятахме, че трябва да се пазя точно от него. Сега си го спомням съвсем ясно, също и онази вечер, когато се опита да ме отвлече от къщата на татко. Тогава моето куче ме спаси, а татко ми каза, че той щял да остане в затвора поне до деветдесетгодишната възраст.

— Оливър е сгрешил. Червеноокия дойде да тършува в магазина ми един прекрасен ден миналия декември. Каза ми, че търсел дневници, дневниците на Черната брада. Попита ме дали имам някакви. Разбира се, че нямах. Никога не бях чувал, че оня злодей изобщо е могъл да пише, камо ли пък да пише дневници. Но ми стана интересно да разбера защо онова покъртително същество се опитваше да научи нещо за Черната брада. Взех, че го напих. И накрая той ми разказа как той и Том Тийч — ти го наричаш „господин Том“ — били съдружници, и как той трябвало да се срещне с Том тук, в Окракоук, за да могат двамата на съберат на едно всичките дневници и да намерят съкровището. Той имал последния дневник на Черната брада, но не му вършел работа без останалите. Червенокосия беше убеден, че Черната брада бил потаен и затова сигурно е разпръснал указания за съкровището из всичките си дневници. Така че той нямал намерение да убива Том, докато не пипне съкровището. Почти се беше просълзил. Каза, че в крайна сметка разбрал, че ти си убила Том — бил те видял как се измъкваш от колибата му на брега. Явно обаче не те е видял да заравяш дневниците. А ти наистина си ги заровила, нали, Джеси?

— Да. Намерихме ги преди два дни.

— Знам. Наблюдавах всичко и изчаквах удобния момент. Имахте голям късмет, че дневниците са били наблъскани в онова дърво. Но да се върнем на Червеноокия. Той те е проследил до дома ти и още същата вечер се е опитал да те отвлече. Ти си му избягала, а по-късно си забравила всичко по време на онази болест, която си прекарала след това. Децата притежават удивителни механизми за самосъхранение. За теб всичко това е било толкова ужасяващо, че за да оцелееш, ти просто си го забравила. Що се отнася до Червеноокия, клетият човек действително попаднал в затвора. Но избягал и дошъл в Балтимор, за да те пипне. Аз реших да го направя мой съдружник. Скрих го в дома си на Пауел Стрийт, а майка ми я изпратих да погостува на сестра си във Филаделфия. Всичко вървеше добре, докато Алън Белмонд не реши, че иска да те убие. Аз, разбира се, бях наясно с това, че ти нямаш никакви спомени нито за Стария Том, нито за Черната брада и дневниците. Просто обясних на Червеноокия, че ще трябва да изчакаме и че няма да има никаква полза, ако те отвлече, защото ти не помниш нищо. Казах му също, че ще се опитам да стимулирам по някакъв начин паметта ти. Ето защо непрекъснато ти давах да четеш дневници, Джеси, при това всичките — от онзи период. Сигурно сега си спомняш как се опитвах да те разпитвам по-подробно, дори и за детството ти тук, в Окракоук.

Сега вече й стана съвсем ясно защо през последните няколко месеца, малко преди тя да избяга в Англия, Фийлдинг непрекъснато й даваше най-различни дневници, повечето от тях поне отпреди двеста години, защо самият той четеше откъси от тях. Той е искал тя да си спомни.

— Да, вие непрекъснато ме карахте да прелиствам дневниците в магазина ви. Не ми е и хрумвало да се усъмня във вас. Пък и как бих могла? Известно време имах ужасни кошмари за онази далечна нощ, но те бяха твърде неясни, а на сутринта всичко се изтриваше от паметта ми. Спомних си нещата едва след като заминах за Англия. Там веднъж си ударих лошо главата и на сутринта успях да си припомня всичко.

— Знам. Онази красавица, Маги Сампсън, ми разказа всичко за това. Нея я бяхте натоварили със задачата да ме накара да си припомня някакви подробности за онзи човек с каруцата, който насмалко не те смачка. Очарователно създание е тази Маги. Да ти призная, беше ми трудно да се държа непринудено в присъствието на двама ви с Джеймс. Бях толкова възбуден и напрегнат, защото знаех, че нещата сега започват. Междувременно вече бях убил Червеноокия — видях, че просто не мога да се оправям с него. Този недодялан глупак упорстваше, че не трябвало да ме слуша, че трябвало да те отвлече и да те накара да си спомниш всичко, като те пребие от бой. Така аз те спасих и този път, Джеси. Не виждах защо да не очистя този нещастник, след като вече бях прочел последния дневник на Черната брада. Там пишеше, че отговорите са в дневника на неговата прабаба. И още нещо, ако си спомням точно. „Дълбоко в един трап лежи скрито съкровището ми, на сигурно място, за вечни времена.“ Не можеш да си представиш колко дълго съм размишлявал върху това, но не намерих отговор. Трябваше ми дневникът на неговата прабаба, а не другите два дневника на Черната брада. Стария Том трябва да е бил голям глупак. Но ето че вие се досетихте за мястото и без жалкото указание на Черната брада, нали така?

Тя кимна. Нямаше смисъл да лъже, вече не. Това не би й помогнало с нищо.

— Това указание наистина не ни беше нужно. Името на неговата прабаба е Валантайн. Вярно е. Всичко се изяснява от нейния дневник. Ще ме убиете ли, господин Фийлдинг?

— Не искам да те убивам. Затова не ме принуждавай.

— Тогава вървете при Джеймс, разкажете му всичко, което разказахте на мен, и той ще ви даде някаква част от съкровището. Кажете му как два пъти сте спасил живота ми. Той ще ви бъде благодарен. Сигурна съм, че ще подели част от съкровището с вас.

— Искаш ли да разбереш още нещо, Джеси? Всички говорят, че макар вече да си истинска красавица, Джеймс не те обича. Бил длъжен да се ожени за теб, защото те прелъстил.

Тя преглътна.

— Може и така да е, но Джеймс е почтен човек. Той ще ви даде част от съкровището, за да ме върне при себе си.

— Ще видим. Искам още малко да обмисля нещата. Има ли още нещо, което желаеш да знаеш, Джеси?

— Откъде сте разбрал, че Нелда е ученичка на онази Сафо, която е живяла в древна Гърция? Откъде сте разбрал, че тя и Алис Белмонд се обичат по такъв начин?

— Видях ги — отвърна той съвсем просто. — Бях отишъл да изразя съболезнованията си на горката Алис. Не изпитвах нищо друго освен съжаление към това момиче, което се беше омъжило за онзи мръсен негодник Алън. При нея вече имаше хора. Реших да изчакам, чаках дълго. Накрая остана само една карета. Не можех да разбера защо последният посетител още не си тръгва. После си помислих, че Алис може да е била доста потайна и да си е имала любовник. Прокраднах се до прозореца и надникнах вътре. Видях Алис и сестра ти да се прегръщат. Не, те не се утешаваха взаимно, като приятелки, бяха завладени от страст. Това ме шокира, но трябва да си призная, че силно ме възбуди. Не е ли странно? Оттогава насам много пъти си представям две жени заедно…

И тогава, дълбоко в себе си, Джеси разбра, че той нямаше да я остави да живее. Хладнокръвно беше убил двама души. Нямаше и да й разкаже всичко това, ако имаше намерение да я оставя жива. Ами Джеймс? О, Господи, трябваше да предпази Джеймс, защото Фийлдинг със сигурност можеше да убие и него, без дори да му мигне окото, а нищо чудно да се отърве и от останалите. Тя трябваше да пази и нероденото си дете. Джеси неволно притисна корема си с ръце.

— Имаш нужда да се облекчиш ли? Знам, че бременността кара жените да използват тоалетната по-често. Аз обаче трябва да дойда с теб, Джеси. Не бих рискувал да те оставям без наблюдение. Няма да гледам, обещавам.

Тя наистина имаше нужда да се облекчи. И все пак й трябваха усилия, за да го направи, като знаеше, че похитителят й е само на около метър зад нея. Когато свърши, той отново я заведе в своето скривалище.

Мълчанието помежду им се проточи безкрайно дълго. Тя беше по-уплашена откогато и да било друг път в живота си. Страхът, който овладяваше всяка частица от тялото и ума й, беше бавен и мълчалив страх, което го правеше още по-ужасен, защото направо я вцепеняваше, караше я да се скрие от истината за положението на нещата. Времето сякаш бе спряло, всяка минута сякаш бе станала час. Но накрая все пак той щеше да я убие. Щеше да убие и нейното бебе. Какво да прави? Тя каза:

— Не знам какво се е случило с изчезналите колонизатори от остров Роаноук. И ако ви интересува…

В бледосивите му очи просветна любопитство, но само миг след това той се овладя и се разсмя:

— Та това е загадка от двеста години насам. Никой не знае отговора, макар че много хора са се опитвали да го намерят. — Той пак се изсмя. — Просто е невъзможно да знаеш каквото и да било за това, Джеси.

— О, не, знам. Разбирате ли, прабабата на Черната брада — Валантайн — е била един от колонизаторите на остров Роаноук. Записала е всичко в дневника си, а аз съм чела този дневник.

— Член от колонията Роаноук е кръвен прародител на Черната брада? Боже мой, това е направо изумително! И се е наричала Валантайн? Странно име за момиче, родено в Англия.

— Аз знам какво се е случило и с нея, и с останалите колонизатори. Вие също искате да го узнаете — виждам го в очите ви.

— О, Джеси, ти си толкова умна. Разбира се, че съм любопитен. Но чуй какво ще ти кажа: забогатея ли веднъж, тогава хич и няма да ме е грижа за тези глупости, да, точно така, това са просто глупости. Това е начин за бедните, но умни хора, да се реализират пред света, да се докажат и пред себе си и всъщност да се убедят, че все пак имат някаква стойност. Скоро обаче аз няма повече да бъда от тези хора. Ще стана богат. — Той въздъхна дълбоко, облегна се върху чепатия ствол на едно дърво и сложи ръце на кръста си.

Въпреки тирадата му Джеси продължи:

— Колонизаторите гладували, сред тях се ширела някаква страшна епидемия. Нямало начин да оцелеят…

Тя видя нарастващия интерес в очите му, но не промълви и дума повече. След малко той посочи с пръст до нея и каза:

— В онзи пакет точно до тебе има малко храна. Гладен съм. Сигурно и ти си гладна. Скоро Джеймс ще се почуди къде си и ще отиде до селото, за да разпитва за тебе. Тогава ще разбере, че си изчезнала. Хайде да хапнем, Джеси.

— Добре — отвърна тя и обви пръсти около дръжката на един тъп нож.

— Не се и опитвай, умнице. Защото иначе ще пробода малкия ти кръгъл корем и тогава ще видим какво ще излезе от тебе и тая твоя издънка.

Тя не можа да се насили да хапне нищо, даже и студените резенчета пържена риба, поставени между парченца тъмен ръжен хляб. Вътрешно беше се молила той да се съгласи на някакъв компромис, ако тя му каже за остров Роаноук. Определено беше възбудила интереса му, но явно трябваше да измисли и нещо друго. Остана изненадана, когато малко по-късно той се обади:

— Знам какво се е случило с колонизаторите. Много от учените надлежно са описвали, че в най-отдалечените части на западна Вирджиния живеят група индианци със сини очи и бяла кожа.

— Страшно се заблуждавате.

— Предполагам, че се заблуждавам, особено пък ако тази Валантайн действително е била прабаба на Черната брада, както по всичко личи, че е. Тя идва от Англия. Е, тогава значи всичко е пълна мистерия.

Вече личеше, че апетитът му е възбуден, и то не за храна. Джеси обаче нямаше да му каже нищо повече. Накрая Комптън Фийлдинг й предложи:

— Добре тогава. Хайде да си играем. Аз ще ти задавам въпроси за колонизаторите, а ти ще ми отговаряш.

— Не, няма да произнеса и думичка, докато не ми обещаете, че няма да причините нищо лошо на Джеймс и на бебето ми.

Той замахна към лицето й, без да престане за миг дори да се усмихва.