Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Последната от четиринадесетте съпруги на Черната брада била едно изключително очарователно дванадесетгодишно създание.

Утрото беше слънчево и топло. Всички се облякоха и се нахраниха набързо, нетърпеливи да стигнат до крайбрежието и да изровят онези дневници.

Джеси се беше екипирала с панталони, стари ботуши, износена риза и най-овехтялата шапка, която Джеймс беше виждал — а през последните шест години той беше видял не една и две от нейните стари шапки.

Те отидоха с каруцата до крайбрежието, което се намираше на около половин миля от къщата. През цялото време Антъни радостно крещеше, докато накрая баща му сложи ръка върху главата му й започна да го гали.

— По-тихо, малък дивако. Майка ти ще ни се разсърди и на двамата, ако не престанеш да викаш. И още преди да си ме попитал, ще ти кажа, че когато стигнем до брега, можеш да пошляпаш във водата. Но първо гледай добре да си навиеш панталоните и да сложиш обувките си по-надалеч от вълните. И никакво влизане навътре, ще се натопиш само до коленете. Ясно?

— Да, мастър Антъни — продължи Спиърс със своя спокоен и плътен глас, — добре е да въздържиш буйствата си, докато не дойде подходящ момент, в който да им се отдадеш на воля. А ако се натопиш над коленете, ще бъда изключително сърдит и дори ще подшушна на баща ти да те…

— Кълна се, че няма да се натопя повече от това, Спиърс, кълна ти се.

— Той е убедителен като вас, милорд — обърна се Спиърс към графа.

— Антъни няма да се приближава до водата, докато първо не открием дневниците на Джеси — заключи дукесата и сама погали сина си няколко пъти по главата.

— Ето тук! — изкрещя внезапно Джеси. — Точно тук! Спри каруцата, Сампсън.

Разнебитената колиба на Стария Том вече не беше там. Все още се виждаше някакво подобие на врата, но малката дървена постройка се беше разпаднала на съставните си части. Високи бурени стърчаха от всеки процеп на прогнилата дървесина.

— Тук ли е живял Стария Том? — попита Спиърс безизразно.

— Ти да не очакваше нещо като „Чейс парк“? — попита Джеси и го смушка с пръст в ръката, при което прислужникът бавно се обърна и погледна Джеймс така, сякаш никога преди не го беше виждал. Това беше жест, който подхождаше между приятели, не между господар и слуга. Джеймс само се усмихна и кимна с глава.

— Изненадана съм дори, че е останало толкова много от нея — каза Джеси, докато разритваше с крак дъските пред себе си. — Но това няма значение.

— Да, наистина няма значение — отвърна Джеймс. — Аз съм доволен, че изобщо нещо има тук. Извинете ни за момент. Искам с Джеси да погледнем какво е останало от тази барака.

Хванати за ръце, двамата отидоха до съборетината. Само част от една стена все още паянтово се крепеше, заобиколена от пясък и прогнила дървесина. Тук вече нямаше болка, нямаше страх, целият ужас отдавна беше изчезнал. Беше така спокойно, както красивото синьо небе над главите им.

— Наистина не е останало абсолютно нищо — каза Джеси, като оглеждаше наоколо. — О, ето един рак, който се опитва да избяга от нас.

— Искаш ли още сега да потърсиш онези дневници, Джеси?

— Да. Тук иначе няма нищо интересно за нас, Джеймс, абсолютно нищо.

— Браво, така те искам.

Всички мълчаливо стояха на брега, с погледи, реещи се някъде над водата. Дълги ивици морска трева, която задържаше пясъка, се стелеха ту по-широки и по-гъсти, ту по-рехави и изтънели. Десетки пясъчни дюни се диплеха вълнообразно, докъдето стигаше погледът. Вълните се плискаха ритмично и спокойно. Слънцето блестеше, а от лъчите му водата искреше като посипана с малки звездички. Морски чайки закръжаха над групичката хора, с надеждата да им подхвърлят някой и друг остатък от храна, но щом усетиха, че няма да получат нищо, нададоха силен крясък и се стрелнаха към водата да си търсят дребни рибки. Във въздуха се усещаше остър полъх, но в никакъв случай не беше студено.

— Никак не бих искала да се потопя в тази вода, независимо от яркото слънце — каза Маги и зиморничаво обви тялото си с ръце.

— Къде, Джеси? — внезапно попита Джеймс. Прииска му се да си свали ботушите и да усети топлия пясък под стъпалата си.

— Нека да помисля първо — отвърна тя и се отдалечи по посока на водата, на около десетина метра от колибата на Стария Том. — Спомням си, че много старателно увих дневниците в мушамата и зарових вързопа под един малък дъб. Вече са минали десет години, така че дървото трябва доста да е израснало. Ако гледам право във вратата на колибата, а после леко обърна главата си надясно, тогава… Ето го! Това там е дъбът. Господи, каква странна форма е придобил… Но все пак е там, слава Богу.

Джеси хукна към дървото, а Антъни се втурна плътно след нея, като надаваше бойни викове, по-силни дори от крясъците на гларусите над главите им.

„Твърде лесно го намерихме, помисли си Джеймс. Прекалено лесно и това не е на добро.“

Дървото наистина изглеждаше много чудато — беше почти приведено до земята на една страна от суровите морски ветрове, дънерът му беше някак странно смачкан и посукан. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини, буци, дупки. Може би беше най-грозното дърво, което Джеймс някога бе виждал.

— Донеси лопатата, Сампсън! — извика Джеймс и забърза към Джеси, която вече беше застанала на колене и дълбаеше с ръце в пясъка, а Антъни, клекнал до нея, мяташе малки шепички с пясък зад гърба си. Един син краб побягна от хвърчащите песъчинки. Трипръсти пясъчници започнаха да се спускат надолу и да се примъкват по-наблизо, надушили храна. Няколко морски чайки се приближиха почти до копаещите ръце на Джеси, но после, когато Антъни развълнувано извика, дърпайки един от корените на дървото, се разхвърчаха с крясък.

— Татко!

— Внимавай, Антъни — каза Джеси и отдръпна ръцете му. — Не е нужно да унищожаваме дървото. Само разрови внимателно около корените. Точно така.

Но не намериха нищо. Петнадесет минути по-късно всички бяха заобиколили в кръг дъба, който сега се издигаше самотен, като крепост, оградена с ров.

Джеси клатеше глава.

— Не може тогава да съм изкопала повече от това. Къде е тогава?

Джеймс я прегърна утешително през рамото и я притисна до себе си:

— Минали са десет години, скъпа. Ти толкова пъти си ми казвала, че пейзажът тук можел изцяло да се променя само за един ден. Десет години са много време, имало е толкова силни бури оттогава.

— Неприятно наистина — каза Маги, която стоеше отстрани. Великолепната й коса блестеше на слънцето, а полата й се издуваше от соления вятър. — Джеси, една от висулките се е приклещила под яката ти. Да, точно там, издърпай я и я остави да се вее свободно. Така е по-добре.

— Надявах се, че ще намерим съкровище, Джеси — въздъхна Антъни. — Не знаеш ли къде може да го е скрил Черната брада и без тези дневници?

— Не. Съжалявам, миличък, но не знам какъв е ключът към неговата тайна.

— Моето първо съкровище, а аз няма да го намеря. — Момченцето поклати глава и седна на пясъка, като започна да събува чорапите и обувките си.

Тогава Сампсън се обади:

— Джеси, това дърво изглежда по-подходящо за гората на някоя вещица. Толкова е чепато и усукано, я само погледни тази странна буца тук. Никога не съм знаел, че дърветата могат да имат чак такива издутини. Прилича на някой старец с гуша.

Тя пристъпи напред и прокара ръка по грапавата издутина на дървото.

— Слушала съм да разказват — изрече тя, при което очите й светнаха, — че водата, носена от бурите, може направо да разпори дърветата до корен. Представете си, че нещо е било заровено плътно до дървото, точно над тези корени. Ами да, тогава вързопът може просто да е бил блъснат от водата и да е заседнал в тази цепнатина. А после е продължил да се издига нагоре заедно с растежа на дървото.

— Искаш да кажеш — обади се невярващо Джеймс, — че тази необичайна издутина тук би могло да е мушаменият вързоп? И че той се е враснал в самото дърво?

— А защо не? О, Господи, ще трябва да пожертваме дървото. Но пък то е ужасно грозно.

— Аз ще донеса брадва — изкрещя Антъни е се втурна като хала към каруцата, а Спиърс веднага се завтече по петите му.

Един бял ибис с яркочервени като залез крака стоеше на около пет-шест метра от тях и ги наблюдаваше как отсичат дървото.

— Чувствам се толкова виновна за това — каза Джеси.

Дървото с трясък се пречупи на две. Антъни, който наблюдаваше като настръхнало таралежче, изврещя:

— Виж, татко, кухо е!

Джеймс се ухили на Джеси:

— Дневниците са си твои, твое е и съкровището. Бръкни сама и дано излезеш права. Успех!

Джеси предпазливо провря ръка нагоре в дънера. Напипа люспести подутини, нещо гъбесто и мазно, за което предпочете да не се замисля какво е, а после напипа и нещо… по-плътно. Мушама! Тя само погледна ококорено Джеймс.

— Опитвам се да го издърпам, но не ще да излезе.

Джеймс успя да издърпа загнилия вързоп от дървото. Мушамата се разпадна в дланите му. Вътре имаше пет книги, които бяха в доста окаяно състояние, но все пак не бяха и съвсем унищожени.

— О, Боже! — възкликна Антъни със страхопочитание.

— Джеси — внимателно попита Джеймс, — това ли са дневниците на Черната брада?

— Да. Тези двата е писал сам. Тези пък ги е писал внукът на Черната брада, Самюъл Тийч. Той е бил баща на Стария Том. А пък ето този, дето изглежда толкова овехтял, че още малко, и ще се разпадне, е дело на Валантайн.

— Но, Джеси, тук няма логика — обади се дукесата. — Ако внукът е имал дневника на дядо си, защо тогава той не е изровил съкровището? Ами синът на Черната брада? Защо той не е открил съкровището?

— Може би защото — започна да разсъждава Маркъс — синът и внукът не са били достатъчно умни да открият тайните знаци на Черната брада.

Баджър имаше своя версия но въпроса:

— Аз се обзалагам, че и синът, и внукът сигурно са ги обесили още преди да успеят да потърсят съкровището. Изглежда и двамата са били пълни непрокопсаници.

Джеси добави:

— Не забравяйте Червеноокия и господин Том, праправнука на Черната брада.

Макар и да му беше трудно, Антъни успя да запази донякъде спокойствие, докато Джеймс откарваше каруцата обратно към дома на Уорфийлд. Всички се скупчиха в малката гостна, а Джеси седна на овехтелия килим, с мушамения вързоп, разтворен на пода пред нея. Баджър донесе чая, който беше приготвила старата Бес.

— Е, добре — започна Маркъс. — Защо значи синът на Черната брада или пък неговият внук не са изровили съкровището? Просто не е имало съкровище, това е единственото логично обяснение. — Той млъкна. Джеси бясно клатеше глава.

— Сега си спомням, че господин Том ми разказваше нещо за това как синът на Черната брада не намерил съкровището, защото англичаните го арестували малко след като открил дневниците на своя баща на майчиния си таван. Успял само да ги предаде на своя син, Самюъл Тийч, бащата на Стария Том. Значи Баджър е прав. Защо Самюъл Тийч не е открил съкровището, просто не мога да си обясня. Но със сигурност ще разберем, когато прочетем дневниците.

— Червеноокия… — каза Джеймс. — Какво се е случило с него, Джеси? Не ми ли спомена, че бил отишъл в затвора?

— Да, така е. Казаха ми, че нямало да излезе оттам поне деветдесет години. Това страшно ме успокои.

— Да речем — произнесе Джеймс замислено, взе дланта й в своята и започна да я гали с палец, — че той все пак го е направил. Да речем, че Червеноокия е човекът, който е убил Алън Белмонд, когато е открил, че Алън пък се опитва да те унищожи теб. Нищо чудно той да е и твоят спасител, и твоето проклятие. Да речем, че той те е следил, но ти си имала късметът никога да не оставаш сама. После си отишла в Англия, а когато се върна от Англия, около тебе вече има цяла тълпа хора.

Джеси потрепери.

— Не искам да си спомням за онази вечер, когато се появи Червеноокия, Джеймс. Той беше направо бесен. Искаше му се да ме убие, но знаеше, че все още не трябва да го прави, не и преди да го заведа до мястото, където съм заровила дневниците. Очевидно съм извадила невероятен късмет.

— Ако Джеймс е прав — обади се Маркъс, — това означава, че Червеноокия може все още да се навърта наоколо. Възможно е дори да е тук, в Окракоук, и да ни е проследил, защото се е досетил за какво сме тръгнали.

— Ще трябва добре да наглеждаме околността — каза Джеймс. — Някой от вас сети ли се да вземе пистолет?

Спиърс отвърна непринудено:

— Естествено. Аз никога не отивам далеч от своите владения без подходящи средства за защита. Ако си спомняте, милорд, носех пистолет и в Париж, когато ви насърчавахме да се ожените за дукесата. Ех, какви времена бяха… — Спиърс се прокашля и за най-голямо удивление на Джеси, придоби леко смутен вид. — Ей сега ще го донеса. Но един пистолет няма да е достатъчен. Ще трябва да се въоръжим. Можем ли да се снабдим с огнестрелно оръжие от селото, Джеси?

Тя кимна с глава като вцепенена, защото й се струваше, че светът се беше обърнал с главата надолу. Червеноокия бил убил Алън Белмонд, защото знаел, че Алън се опитвал да убие нея? Невероятно! Пък и освен това защо Алън ще е искал да я убива? Накрая тя промълви отнесено:

— Господин Стайрън има чудесна оръжейна колекция. Ако не иска да ни продаде от оръжието, то поне със сигурност ще ни го даде на заем.

— Това ще ни дойде добре като предпазна мярка срещу Червеноокия — отбеляза Джеймс.

— Хайде сега да погледнем в дневниците. Време е.