Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valentine Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Превод: Анжела Лазарова-Петрова, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Балтимор, Мериланд Фермата „Маратон“ Началото на септември

 

— Съжалявам, Джеси. Ако знаех, щях да направя нещо. По дяволите, тая жена да не би да е вещица? Не, по-добре не ми отговаряй.

— Откъде се е взела тя тук?

Той нямаше време да й отговори. Всички бяха уморени. Чарлз сърдито хълцаше през плач, Антъни пък хленчеше, че е гладен. Спиърс му хвана ръката и търпеливо му каза:

— Ти трябва да бъдеш храбър и издръжлив като мама и татко, господарю Антъни. Всички сме гладни. Всички сме уморени. Ако хленчиш така, ще си помислим, че ти си само едно малко момче, че изобщо не си по-голям от господаря Чарлз.

— Аз не съм Чарлз, но съм малко момче.

Спиърс се обърна към дукесата:

— Друг път това е помагало.

— А, Томас, добре че дойде преди да се появи майка ми. Здравей, мамо. Мога ли да попитам какво правиш тук?

Госпожа Уилхелмина Уиндам хвърли само един бегъл поглед към сина си. Но веднага се втренчи в дукесата със злобни искри в очите.

— Ти, значи — остро изрече тя. — Тебе не съм те виждала седем години, но предпочитам да не те видя цял живот. Довела си и цялата къща, за да те защитават? Трябва да ти кажа, уважаема, че наистина ще имаш нужда от тях. Как смееш да идваш в Америка? В Балтимор? В дома на злочестия ми син? А ми водиш обратно и това момиче! Как съм се молила тя да се затрие и никога повече да не покаже жалкото си, опозорено лице, но ето я пак тук. О, имаш и две деца. Ти не ги заслужаваш. Клетият Джеймс загуби своята съпруга и детето си… Защо изобщо ви е довел със себе си? Вие нямате място тук и аз настоявам всички до един веднага да напуснете!

— Майко — произнесе Джеймс съвсем тихо. — Стига вече, чухме предостатъчно. Всички сме адски уморени. Пътували сме с кораб шест седмици и половина. Отне ни много повече време, отколкото очаквахме, за да стигнем до имението. Защо си тук?

— Просто разбрах, че пристигаш — пропя госпожа Уиндам с патетичен глас й разпери широко ръце. — Разбрах и веднага дойдох, защото знаех, че ще имаш нужда от мен, синко. И ето, че се оказах първа. Аз ще изгоня всички тия английски мерзавци, които нямат място тук, в Америка.

— Майко! — Този път Джеймс стисна здраво ръката й над лакътя. — Искам да напуснеш веднага. Утре ще дойда да те видя. Томас, моля те, изпрати майка ми до каретата й.

— Но, миличък…

— Утре ще ти се обадя, майко.

Тя хвърли последен злобен поглед към дукесата, изгледа малко по-сдържано Маркъс и изобщо не обърна внимание на Джеси. После закрачи войнствено след Томас и излезе от къщата.

— О, Боже — лекичко въздъхна дукесата. — Това наистина се казва добро посрещане. Тя беше права. Седем години между нашите срещи са прекалено малко.

— Сега ще оправя нещата, обещавам — каза Джеймс. — Джеси, ти си изтощена, изглеждаш съвсем пребледняла, а мисля, че долу нямам под ръка подходящо нощно гърне.

— Всичко е по твоя вина, Джеймс.

— Знам — отвърна той и я потупа леко по бузата. — Баджър ми обещава да станеш дебела и да започнеш да се поклащаш като патица, но ти си оставаш все такава слабичка. Искаш нощното гърне, и то веднага, нали?

— Моля те, побързай — каза Джеси и започна да прави учестени и кратки вдишвания, точно както я беше учила дукесата.

— Дръж се, Джеси. Днес се справи много добре. Тая морска болест няма да трае още дълго. Ето го и Томас с нощното гърне.

Джеси дори не се почувства неудобно, че повърна пред всички, вече толкова беше свикнала с това. Да пътува повече от шест седмици с толкова хора в теснотията на една бригантина… Това почти лишаваше човек от собствено уединение, а пък и тя беше нечовешки болна през последната седмица. Баджър й подаде чаша вода. Джеймс изтри лицето й със студена, влажна кърпа, помогна й да се изправи и я притисна в прегръдките си. После се засмя:

— Никога няма да забравя колко убедена беше, че ще умреш, когато беше легнала върху онова навито въже на палубата и сърцераздирателно стенеше. Сега отново изглеждаш почти здрава. Даже и висулките ти пак са започнали да щръкват наперено. А, ето го и Томас, който ще ни помогне да се оправим и да разопаковаме багажа.

— Мъжете трябва да се разстрелват — уморено махна с ръка Джеси.

Спиърс моментално пристъпи напред и подаде ръка на високия чернокож мъж:

— Аз съм господин Спиърс. А вие сте господин Томас, ако не се лъжа?

— Ами, господин Спиърс — каза бавно Томас, чудейки се дали светът нещо не се беше объркал, — струва ми се, че съм господин Такъри. — После се усмихна с широка и сърдечна усмивка, която разкри два реда равни бели зъби. Маги му смигна.

До десет часа вечерта всички камериери и членове на семействата бяха нахранени и настанени в леглата си. Спалните помещения обаче се оказаха недостатъчно на брой. За първи път, откакто беше купил „Маратон“, Джеймс действително си даде сметка колко запуснат беше домът му. По тапетите грозно се открояваха плесенясали петна, в потъмнелите ъгли се виждаха миши дупки, стаите бяха зле обзаведени. При това положение му оставаше единствено само да се извинява, което и правеше при влизането във всяка стая. Накрая дукесата приятелски го беше срязала:

— Стига, Джеймс. „Кандълторп“ не можеше да ме амбицира много. Но, между нас, казано, двете с Джеси ще направим „Маратон“ най-забележителното място по тези земи.

Когато Джеймс се извърна към жена си, тя изглеждаше готова да се свлече на мястото си, вторачена в него с изцъклени очи:

— Джеймс, аз в твоята спалня заедно с теб ли ще спя? Леглото е достатъчно голямо, нали?

— Няма къде другаде да те сложа, скъпа. Хайде да те заведа в леглото. Да, ще има достатъчно място и за двамата.

Джеси никога преди не беше виждала спалнята на Джеймс, но веднага забеляза, че беше неприветлива както цялата къща. Олющените стари тапети се белеха още повече около прозорците, където беше проникнала влага и стената беше добила мръсен кафеникав цвят. В стаята имаше само едно голямо легло с изподраскани дървени табли и гардероб, също толкова древен, колкото и леглото, и с врати, не по-малко изподраскани. По средата се мъдреше невзрачно плетено килимче с различни нюанси на кафявото. Но Джеси беше прекалено уморена, за да се замисля за тези подробности. Когато Джеймс разкопча копчетата на роклята й и тя остана пред него само по долна риза и по чорапи, той й каза:

— Чакай да ти намеря една нощница. — После замълча за миг, а очите му се разшириха. — Не, по-добре ще е отново да се научиш да спиш гола до мен. Не може вечно да се чувстваш като нахапана зелена праскова. Според Спиърс това няма да продължи повече от две седмици, да се надяваме. — Той не добави, че Каролайн Найтингейл, прекрасна приятелка на английските Уиндам, беше болна вече почти пет месеца с второто си дете. Не, не беше нужно Джеси да знае това.

— Аз винаги нося нощница, Джеймс. Мислех, че ти харесва да я отмяташ над главата ми или да я захвърляш в средата на стаята.

— Добре тогава, но само тази нощ. Става ли? В Америка аз забравям всички норми на благоприличие.

Той прерови дрехите й в отворения куфар на пода, метна й една чиста нощница, съблече своите дрехи и бързо се пъхна в леглото.

— Джеси, студено ми е и искам да ме стоплиш.

Всъщност беше доста топло, тъй като бе едва началото на септември. Слава богу, че не беше валяло, докато пропътуваха разстоянието от доковете на Прат Стрийт до „Маратон“. Беше дълго и уморително пътуване, но поне не беше валяло.

— Децата спят заедно с Маркъс и дукесата. Проклятие, просто бях забравил колко овехтяло и мизерно е всичко тук.

— Няма нищо — каза Джеси и се пъхна до него в леглото. — Изчакай само да видят конюшните ти и къщите на твоите работници. Тогава ще разберат къде харчиш всичките си пари.

— Много ли си уморена, Джеси?

Тя се беше сгушила до него, положила длан върху сърцето му:

— Не, не чак толкова… — Всъщност беше смъртно изтощена и й се искаше да затвори очи и повече да не ги отваря поне до края на седмицата.

Още не беше изрекла тези думи, още и той самият не ги беше осмислил докрай, и вече се обръщаше към нея, защото се усещаше по-корав, отколкото изобщо някога си е въобразявал, че може да стане за толкова кратко време. А тя вече го целуваше по рамото.

— Не — прошепна Джеси, като ближеше топлата му плът, — изобщо не съм уморена.

— Първата ни любовна нощ в Америка — каза той след известно време, когато вече беше в състояние да говори. Започна да я обсипва с целувки, докато я усети, че вече заспива. — Беше наистина страхотно. Чудя се дали Маркъс те е чул, когато нададе такъв силен вик. Ако го е чул, утре със сигурност ще разбера. Лека нощ, Джеси.

Тя спа до три часа и точно тогава се събуди с писък, като мяташе ръце на всички страни. Този път обаче Джеси веднага дойде на себе си, плувнала в пот, със залепнали къдрици по челото, а гърдите й се надигаха така учестено, че се уплаши да не й се пръсне сърцето.

— Пак Стария Том, Джеймс! Но защо не престава да ме тормози? Нали вече си спомних всичко за него. Защо, по дяволите, просто не престане да идва в сънищата ми?

— О, Господи, мисля, че ще повърна.

В стаята беше тъмно като в рог, но Джеймс светкавично скочи от леглото и й донесе гърнето точно на мига. Задържа я в ръцете си, после й даде да пийне вода и избърса лицето й.

— Не знам защо все още го сънуваш, Джеси — каза той накрая и я прегърна. — Опитай се да се успокоиш. Дишай бавно, точно така. Хайде сега, опитай се пак да заспиш.

Всеки път, когато й доставяше удоволствие, този проклет сън отново се връщаше. Дори сега, след като си беше припомнила цялата истина, тя продължаваше да има неспокоен сън. Искаше му се още утре да тръгнат за Окракоук, но идеята му беше пълен абсурд. Всички бяха изтощени. Последното нещо, което някой от тях би поискал, беше отново да се качи на кораб. Той погали лицето й с пръсти и нави една висулка около палеца си, после приглади назад косата от челото й.

— Всичко ще се оправи, Джеси.

— Джеймс, мисля да отида в кухнята. Сигурно ще намеря нещо, което да ме отърве от това проклето гадене.

— Аз ще отида, ти все още не познаваш къщата.

Джеймс слезе долу и бързо прекоси тухления коридор до кухнята. Баджър сто на сто вече си беше подредил продуктите. Сигурно беше приготвил и нещо за хапване. Той никога нищо не забравяше.

Изненада се, когато видя, че изпод вратата се процеждаше светлина на свещ. Нима старата Бес имаше работа в този късен час? Той тихичко открехна вратата и се заслуша.

— Съгласни ли сте всички, че това е начинът, по който трябва да действаме?

Беше гласът на Спиърс. Но за какъв „начин“ ставаше дума?

— Старата вещица ще се нахвърли върху Джеси веднага щом разбере, че скъпият й Джеймс се е оженил за нея — каза Сампсън. — Естествено, тогава пък няма да има възможност да излее цялата си канонада върху горката дукеса.

— Да, сигурно така ще стане — каза Баджър. — Искате ли още чай, Маги?

— Благодаря ви, господин Баджър. Сложили сте някаква успокоителна билка в него, нали?

— Да, Маги, така е. Това ще ви помогне да заспите, ще помогне на всички ни да заспим. Милостивият Бог знае, че ще трябва добре да си починем, за да се справим с безчетните проблеми, които просто изобилстват тук. — Той дискретно се прозя зад дланта си.

— Все още не мога да повярвам — каза Маги и отпи от чая си, — че вече сме в Колониите.

— Да — отвърна Спиърс, — и е три часът сутринта, а ние седим в кухнята и се опитваме да решим от кой край да подхванем всички тези проклети проблеми.

— И какво решихте? — попита Джеймс, като влезе в голямата стая.

— Джеймс — Спиърс спокойно се надигна от стола си, — не трябваше ли да бъдеш при Джеси?

— Бях, но тя се чувства неразположена и дойдох тук, за да намеря нещо подходящо за стомаха й.

— Омесих още малко безквасен хляб — каза Баджър, като стана, отряза парче и го загъна в салфетка.

— Та какво решихте всички вие? — попита пак Джеймс и огледа всеки един поотделно.

Спиърс, елегантен както винаги, в халат от тъмносиньо кадифе, с широк жест му посочи един стол.

— Моля те, Джеймс, седни. Открихме, че никой от нас не може да заспи, с изключение на господин Сампсън, който има щастливата способност да задрямва и прав до стената, ако му се наложи. Затова решихме да дойдем тук, да пийнем малко чай и да си поговорим. Стигнахме до единодушно решение за, х-м, твоята майка.

— Да не би да сте намислили да я удушите и да я пуснете в река Патапско? А какво ще стане с горките риби?

— Това се казва досетливост — отбеляза Маги. — Твърде зле би било за рибите, наистина. — Тя изглеждаше превъзходно в тоалета си с нежния цвят на праскова. Червената й коса беше разпусната. Както винаги Маги изглеждаше доста съблазнителна и напълно го осъзнаваше. — Как е станало така, че ти си толкова мил и симпатичен човек, Джеймс, а тя е такова страшилище?

— Това е истинска загадка. — Джеймс се настани при тях и остави Баджър да му налее чаша чай.

— Сега аз ще взема думата, вместо господин Сампсън. Твоята майка, Джеймс, ще направи живота на Джеси истински ад — каза Маги. — Ние ще я пазим от нея. Когато тя идва тук, всеки един от нас ще се редува да бъде до Джеси, така че старата куч… х-м, възрастната госпожа да няма възможност да й прави мръсни номера.

Джеймс огледа тримата прислужника около масата, които всъщност не бяха прислуга в истинския смисъл на думата. Той знаеше, че те вече обичат Джеси така, както обичаха дукесата, Маркъс и него самия, и усети безкрайна признателност към тях.

— Къщата не е като тази, с която сте свикнали. Съжалявам, че ще трябва да живеете при такива мизерни условия, но аз почти свърших парите, когато построих жилищата за прислугата и възстанових конюшните и пасищата около тях.

— Но къде са живели прислужниците преди? — попита озадачен Баджър.

— Те бяха роби — отвърна Джеймс. — Всички са чернокожи и бяха роби. Не бяха нищо друго, освен нечия собственост. Просто ги малтретираха. Разделяха жените от мъжете им, децата от родителите им. Мразя робството. Още щом купих имението, аз освободих своите роби и започнах да им плащам надници. Те обаче живееха в колиби, от които бягаха дори най-мръсните гризачи. Трябваше да им построя и прилични жилища Просто бях длъжен.

— Разбира се — отвърна Спиърс. — Какво ще кажеш за това, Маги?

— Че Джеймс е човек със съвест. А само като си помисля, че той наполовина е американец, че не е изцяло англичанин, просто не мога да повярвам…

— Да, наистина не е за вярване — отвърна Баджър.

— Ще ви оставя сами да решите коя е по-добрата ми половина. — Джеймс се засмя, допи чая си, после взе загънатата салфетка от Баджър, пожела им лека нощ и на излизане отбеляза:

— Не е само майка ми. Другото зло е майката на Джеси. Те обаче никога не се изявяват в дует. Винаги ти идват на главата от съвсем различни страни. Сигурно ще са зарадвате да научите, че майка ми тормози също и майката на Джеси. Явно, че като момичета са отраснали заедно. — Той се усмихна на общото им смайване и се върна при съпругата си, която се беше сгушила по средата на леглото.

— Джеси ми обясни — каза Спиърс, след като Джеймс излезе, — че нейният баща бил длъжен да й осигури зестра. Това ще бъде предостатъчно, за да се направи къщата на ниво.

— Значи имаме две майки, с които трябва да се оправим? — Маги въздъхна тежко и се подпря с лакти върху кухненската маса.

— Нищо, Маги — успокои я Спиърс, — ще измислим как да овладеем положението.

— Винаги сме успявали — добави Баджър. — Утре трябва да намеря рецепта за супата от рапани.

 

 

Печалното състояние на къщата беше съвсем очевидно на другата сутрин, когато всички се събраха в трапезарията с нейната стара маса и дванадесет стола, чиято тапицерия някога е била светлосиня. Стените имаха нужда от боядисване, а килимът на пода беше сравнително чист, но толкова стар, че направо се разпадаше.

Притеснен, Джеймс мънкаше някакви обяснения, докато настаняваше съпругата си на масата.

— Купих имението от Бумър Банкс. Той е бил вдовец дълги години и изобщо не се е занимавал с къщата. Много съжалявам…

— Предполагам, че всички ще оцелеем — оптимистично изрече дукесата, докато настаняваше Чарлз в средата на едно одеяло в ъгъла на стаята. Той беше захапал захарна пръчка, подадена му от старата Бес, която щом го видя, и се влюби в него. Бес непрекъснато му гукаше нещо, обясняваше му, че е най-сладкото бонбонче, което някога е виждала, че и неговата мама също е най-хубавата малка сладурана, която познава, е, не чак толкова хубава, колкото новата й господарка, но все пак наистина чудесна. „Предаността, отбелязала дукесата пред съпруга си, е нещо прекрасно.“

— Стаята е просторна и хубава — каза Джеси. — Прозорците са големи, с приятен изглед.

— Не мога да повярвам — обади се Томас от прага, — че къщата пак е пълна. Ние всички сме толкова щастливи, че сега вие сте господарката, госпожо Джеси.

— Благодаря ти, Томас. О, Баджър, може ли пак да ми дадеш парченце от онзи хляб?

— Разбира се, Джеси — отвърна Баджър. — Господин Такъри, бихте ли подали хляба на госпожа Джеймс?

След закуска Джеймс взе със себе си Маркъс, за да го разведе из конюшните. За щастие Антъни, който просто пращеше от енергия, се лепна за тях. По време на закуска той беше възкликнал, че няма търпение да тръгне, за да търси съкровището на Черната брада. Дукесата му беше отговорила с обичайния си спокоен глас:

— Чудесно, Антъни. Можеш да отидеш с баща ти да ни потърсите един кораб.

— Пак ли кораб, мамо?

— Разбира се. Няма да можем да стигнем дотам само по суша. Трябва отново да се качим на кораб, детето ми.

Антъни не беше обелил и дума повече. Всички искаха малко да си починат, но не прекалено дълго. Съкровището ги очакваше и те го знаеха.

След като стомахът й се успокои, Джеси отиде заедно с дукесата в гостната стая.

— Джеси, преди ти и аз да започнем да правим планове, предполагам, че ще искаш да посетиш твоите роднини.

„Точно това не го искам“, каза си Джеси и потрепна при мисълта, че Гленда можеше отново да се втренчи в чатала на Джеймс. Не, сигурно нямаше да го направи сега когато той вече беше женен.

— Домъчняло ми е за татко.

— Томас предложи да напишеш едно кратко писъмце до родителите си, с което да ги уведомиш, че с Джеймс ще ги посетите за обяд. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да направиш това?

— Ту ми минава, ту пак започва — отвърна Джеси. — В момента се чувствам прекрасно, но само след пет минути може да стане така, че да изкарам чудесния хляб на Баджър и конфитюра от ягоди на старата Бес, който ядох на закуска.

Дукесата внимателно я огледа:

— А пък и дрехите ти съвсем са провиснали. Когато се видиш с тях, ти трябва да си господарката на „Маратон“, Джеси, независимата, омъжена родственица. Нали не искаш пак да те приемат като тяхна дъщеря, тоест като човек, когото могат да тормозят и с когото могат да се разпореждат? Хайде да се посъветваме с Маги. Наистина трябва да се облечеш по-така…

— За съжаление, това няма да има никакво значение — отвърна Джеси, втренчила поглед в обувките си. — Моята майка и майката на Джеймс като момичета са отраснали заедно.

— О, Господи.

— Майка обаче поне ще бъде любезна към вас, дукесо.

 

 

Беше два часът същия следобед, когато Джеймс и Джеси потеглиха със старата му двуколка към фермата „Уорфийлд“. Всички цветя и дървета бяха все още обагрени в късните си летни цветове. Въздухът беше топъл и земята ухаеше.

— Хубаво е да се върнеш у дома — каза Джеймс и леко подръпна юздите на Белини.

— Джеймс, дали Гленда пак ще те зяпа нахално в чатала?

Той се сепна, изопна за миг юздите на Белини и се засмя.

— Надявам се, че не, но навремето колкото повече опознавах Гленда, толкова повече разбирах, че тя е просто непредсказуема. Ако го направи, ти просто не й обръщай внимание. Сигурна ли си, че си готова за това посещение, сладка моя?

„Сладка моя“. Звучеше прекрасно от устата на Джеймс като обръщение към нея, Джеси Уорфийлд, момичето, което шест години беше считал за противно хлапе. Дали още не мислеше така?

— Ще продължаваш ли да посещаваш Кони Максуел?

Той не я погледна, просто остана вторачен между ушите на Белини.

— Ще я видя, естествено, за да й кажа, че съм се оженил.

— О…

— Какво означава това? Да не си мислиш, че пак ще се любим? По дяволите, Джеси, ние с теб сме женени! А аз съм човек, който държи на брачната клетва. Няма да те изоставя. Нито пък ти някога ще ме изоставиш, защото няма да ти го позволя.

— Добре — каза тя и усети как очите й се напълниха със сълзи. Просто не можеше да разбере сама себе си. Ту й се приискваше да се разсмее, ту в следващия момент започваше да плаче като отчаяна жена. Това страшно я разстройваше. Маги само я беше потупала по ръката и й беше казала, че бебето я кара да се държи по такъв непредсказуем начин. Но Маги нямаше деца. Откъде тогава знаеше?

— Така. Ето че пристигнахме. Готова ли си за това посещение?

Тя вирна наперено брадичка. Той се ухили:

— Изглеждаш прекрасно. Роклята ти ми харесва. На дукесата ли е?

— Да. Маги малко я подгъна. Тя ми изми също и косата. Нали нямам много лош вид, Джеймс?

Той не можеше да понася тази глупава неувереност в гласа й.

— Даже и чудесните ти висулки са си на мястото.

Тя не изглеждаше никак лошо, като се имаше предвид, че в едната си ръка стискаше хляба на Баджър. Видя я как си отхапа малко, след което набута останалата част в джоба си. Той хвърли поводите на Белини към един от помощниците в конюшнята, приведе се да целуне съпругата си по устата и тихичко й каза:

— Ти си моя съпруга. Вече си независима от семейството си. Разбираш ли? Щом приключим със семейните ти задължения, щом поръчаме ново обзавеждане за къщата, щом всички са готови отново да се качат на кораб, тогава веднага ще потеглим за Окракоук, за да прогоним Стария Том от съзнанието ти и от нашия живот.

— Дукесата ми каза същите неща както за Стария Том, така и за родителите ми. Каза ми да не забравям, че сега съм омъжена жена и съм свободна от тях. В противен случай щяла да напише песничка за мен, която никак нямало да ми хареса.

— Браво на нея. Хайде да вървим. — Той я свали на ръце от двуколката, прегърна я и каза:

— Ослоу само глупаво се ухили, когато му казах, че сме женени. Баща ти сигурно ще направи същото.

Поршия Уорфийлд изблъска Поли, чернокожото момиче с провиснало парцаливо боне, което отвори вратата, и се изпъчи на прага:

— Е? — каза тя, като оглеждаше дъщеря си. Всъщност така и не можа да измисли какво друго да добави, защото Джеси изобщо не приличаше на онова, което беше, когато напусна Балтимор преди близо четири месеца. Тя изглеждаше елегантна. А това я смути и обърка, накратко — направо я вбеси.

— Разбрах всичко за този твой непозволен брак, Джеси Уорфийлд. Джеймс, твоята майка ме посети тази сутрин и ми разказа за това безобразие. Причината за нейното възмущение обаче е съвсем различна от моята. Ти не изглеждаш нормално, Джеси. Не изглеждаш така, както трябва, така, както винаги си изглеждала още от дете. Изобщо не ти отиват всичките тия глупави труфила, пък и косата ти е направена като на лека жена. Настоявам веднага да смениш всичко това. Искам пак да станеш такава, каквато си беше.

— Не мога, мамо — отвърна Джеси и се притисна към Джеймс.

— Може ли да влезем, госпожо? Джеси би искала да поседне. Пътуването беше дълго и тя все още е уморена.

— Хубаво, влезте. Клетата Гленда беше съсипана месеци наред. И защо? Защото откри, че ти си й отнела мъжа, за когото тя щеше да се омъжи, Джеси. Станала е направо като сянка, не прилича на себе си. Толкова е нещастна… Днес почти не се докосна до закуската си.

— Помислих, че госпожа Уиндам е идвала тук, за да ви каже за нашата женитба — каза Джеси объркана. — Сигурно не го е направила преди закуска?

— Не се прави на остроумна, госпожичке. Клетата ти сестричка не мигна миналата нощ. Сигурно е имала предчувствие за подлостта, с която ще се сблъска. Тя не пожела да закуси, после дори не обядва, чак до мига, когато дойде майката на Джеймс. Може би ще е по-добре да седнете. Аз ще отида да извикам злочестия ти баща от конюшните.

— Да не се е случило нещо с татко? — попита разтревожена Джеси.

— Не се прави на глупачка. — Госпожа Уорфийлд се изниза от гостната.

Джеймс се обърна към Джеси и се ухили:

— И тя те посреща така прекрасно, както майка ми. Не й обръщай внимание, Джеси.

Джеси облиза устните си.

— Ще се опитам. Но тя не спира да излива яда си и върху теб.

— Хич да не ти пука. Ето, хапни си малко от хляба на Баджър.

Тя направи точно така и все още дъвчеше бавно, когато баща й влезе забързан в стаята и извика радостно, когато ги видя:

— Момчето ми, ти си се оженил за моето малко момиче! Това е щастлив ден за мене. Джеси, Боже мой, какво си направила със себе си? Та ти изглеждаш като принцеса, да, точно така, като принцеса, с тази слънчева рокля, а и косата ти е така лъскава и добре направена… Я гледай какви сладки малки къдрички… А, ето я пак и майка ти. Е, не може всичко да е идеално, нали така? Скъпа, би ли донесла малко чай и кейк? — Той изчака, докато жена му величествено изплува от гостната, после прегърна дъщеря си и се здрависа с новия си зет. Държеше ръцете и на двамата, когато каза: — Вие ме правите по-щастлив, отколкото изобщо мога да го опиша. Не знам дали все още го осъзнавате, но вие двамата наистина си подхождате много.

— Искрено се надявам да се окажеш прав, татко, защото вече съм бременна.

— Какво? Ти носиш дете? Но вие сте женени само от няколко месеца… Значи ще ставам дядо?

— Татко, престани с емоциите. Ще ми стане зле.

Чак след около час Джеси отново седна до своя съпруг в гостната стая на майка си. Косата й беше сресана, а роклята — оправена. Все още беше твърде бледа, макар че бе пощипвала бузите си, но поне стомахът й се беше успокоил. Джеймс й беше давал да пие слаб чай с хляба на Баджър, докато тя отново се бе отпуснала спокойно върху старото си легло.

— Кога трябва да се роди моят внук? — попита баща й, като потриваше ръце.

„Изглежда по-развълнуван, помисли си жена му, като го гледаше вторачено, дори от времето, когато бях бременна с първото ни дете. Мътните да го вземат, оглупял дъртак! Толкова щастлив трябваше да бъде, ако Джеймс се бе оженил за сладката Гленда, не за разпасаната й сестра,“

— Следващия април, според нас — отвърна Джеймс.

Майка й се втренчи в нея. Джеси, бременна? Това направо блокира мисълта й. Дълго време тя не можа да каже нищо. Но ето че накрая се посъвзе, потопи се отново във възмущението си и каза:

— Съмнявам се, че ще бъде внук, Оливър. Щом като Джеси се чувства толкова зле, сигурно ще бъде момиче. Поредното в семейството. Изглежда, че Уорфийлд могат да наплодят само това.

Джеймс хвана провисналата ръка на Джеси и спокойно отбеляза:

— Ще бъда безкрайно щастлив да имам в дома си дузина момиченца, госпожо, всичките с такава прекрасна коса и красиви очи като Джеси.

— Тя никога не е имала прекрасна коса! — изграчи госпожа Уорфийлд. — Такава беше косата на баба й. Джеси е наказана да има същата коса, баба й поне я криеше под всевъзможни шапки и шапчици, за да не се зазяпват подир нея.

В този момент в стаята се дотътри Гленда. Изглеждаше бледа като Джеси, очите й бяха зачервени от плач, роклята й — омачкана. Джеймс се изправи и й се усмихна. Погледът й моментално се прикова върху чатала му.