Артър Хейли
Вечерните новини (52)

11

По-късно Джесика щеше да си спомня, че още от сутринта имаше някакво лошо предчувствие. Бе прекарала почти безсънна нощ, загубила вече вяра, че някой ще може да ги спаси. Основната причина за падането на духа й бе жестокостта, извършена спрямо Ники. Защото дори и да успееха да се измъкнат оттук, неговият живот щеше да е променен завинаги. Момчешката му мечта да стане именит пианист бе помръкнала внезапно, безвъзвратно и така безсмислено. А какви ли други опасности, включително и смърт, ги очакваха през следващите дни.

За три дни болката на Ники бе понамаляла благодарение на редовните превръзки на Сокоро, но той бе мълчалив, седеше като унесен и не реагираше на опитите на Джесика да го извади от унинието му. И без това помежду им имаше две бамбукови решетки и гъста мрежа. Благодеянието на Сокоро през първата нощ след отрязването на пръстите не се повтори повече въпреки настойчивите молби на Джесика.

Още преди да се съмне, Джесика чу раздвижване пред колибата и приближаващи стъпки. Най-напред влезе Густаво, водачът на пазачите им, който отиде направо до килията на Ангъс и я отвори. Мигел вървеше по петите му. Той ругаеше под носа си, носейки нещо, което Джесика не бе виждала дотогава в ръцете му: автомат.

При вида на смъртоносното оръжие сърцето на Джесика се сви, дъхът й секна. „О, не! Не Ангъс!“ — успя само да помисли тя.

Густаво бе влязъл в килията на Ангъс и грубо вдигна на крака стареца. Вързаха ръцете му отзад.

— Изслушайте ме! Какво правите? Защо? — завика Джесика.

Ангъс бавно обърна глава към нея.

— Джеси, мила, не се разстройвай! Нищо не можеш да направиш. Това са варвари и нямат понятие от достойнство и чест…

Джесика забеляза, че пръстите на Мигел се свиха по-силно около оръжието, докато кокалчетата му побеляха. Той нетърпеливо нареди на Густаво:

— Давай по-бързо! Не губи време!

Ники бе скочил от леглото. Той също гледаше подозрително автомата и попита:

— Мамо, какво ще правят с дядо?

— Не знам — отвърна Джесика, без сама да си вярва.

Както бе с вързани ръце, Ангъс изправи рамене, стегна се и се обърна към тях:

— Нямаме много време. Бъдете ми силни и двамата и не губете вяра. Не забравяйте, че там някъде Крофърд прави всичко, което е по силите му за вас. Помощта идва.

По лицето на Джесика се стичаха сълзи. Те задавиха гласа й и тя едва успя да извика:

— Ангъс, миличък Ангъс! Толкова много те обичаме.

— И аз ви обичам, Джеси, и теб, Ники!

Густаво блъскаше напред стареца да го изкара от килията. Всички вече разбираха, че го водят на смърт.

Като се препъваше, Ангъс пак заговори:

— Ники, какво ще кажеш да изпеем една песен? Хайде да опитаме. — И сам запя.

Джесика и Ники отвориха уста, но сълзите ги бяха задавили и никой от тях не можа да се присъедини. Само чуваха гласа на Ангъс отвън, дълго след като се бе изгубил от погледа им. После песента му заглъхна. Настъпи напрегната тишина.

Минаваха секунди. Струваше им се, че са чакали по-дълго, отколкото всъщност бе минало. Най-сетне тишината бе пронизана от изстрели — четири откоса на кратки интервали един от друг. После пак тишина и втора серия откоси, но твърде нагъсто, за да ги преброят.

* * *

Вън, на ръба на джунглата, Мигел стоеше пред мъртвия Ангъс Слоун. Той го бе убил още с първите четири откоса, но после се бе сетил за обидата му във вторник, както и за презрението в думите му, изречени преди малко. Бесен от гняв, Мигел пристъпи напред и изпразни още един пълнител на своя съветски „АК 47“ в безжизненото тяло на стареца.

Така той изпълни нареждането, пристигнало от Аякучо предишната нощ. Оставаше Густаво да довърши работата с помощта на другите. А към импровизираната самолетна писта, до която се стигаше с лодка от Нуева Есперанса, вече летеше малък самолет, нает от „Сендеро Луминосо“. Скоро за там щеше да тръгне и лодката, за да предаде на самолета пратка за Лима.

* * *

Още преди пладне същия ден един автомобил рязко спря пред посолството на САЩ на авенида Гарсиласо дела Вега. От нея изскочи мъж, който носеше средно голяма кутия. Той я постави пред парапета на посолството близо до една от вратите, шмугна се бързо в колата и изчезна с нея. Цивилната охрана, забелязала всичко, вдигна тревога и всички изходи от посолството, което приличаше на крепост, бяха временно затворени. На помощ бе повикан специален отряд сапьори от перуанската армия.

Когато бе установено, че кутията не съдържа експлозиви, внимателно я отвориха и видяха обляната в кръв глава на възрастен мъж, надхвърлил седемдесетте. До главата бе поставен портфейл с карта на американските служби за обществено осигуряване, шофьорска книжка от Флорида със снимка на притежателя и други документи за идентифициране на убития като Ангъс Макмълън Слоун.

Докато ставаше всичко това, в сградата на посолството случайно присъстваше репортер от „Чикаго Трибюн“. Той бързо предаде съобщението, в което споменаваше и името на жертвата. От „Трибюн“ го поеха телексите, после всички телевизии, радиостанциите и другите вестници — най-напред в САЩ, а след това по света.